Месец: януари 2024

***

Към полунощ вече седях на пода, с едната ръка държах леден компрес на слепоочието си, а с другата трескаво прелиствах бележките си за Психическа защита, на един камък в центъра на мазето седеше дракон, отвратително буден, въпреки че беше загубил и кръв, и почти няколко литра течност в пот.
Лорд Арнел изведнъж бе намерил някакво перверзно удоволствие в самоизтезанието и не знаех дали е по-лошо за мен или за него. Нещо ми подсказваше, че е за мен.
– Още една кофа вода, лорд Арнел? – предложи дошлия да ни види мистър Уолън.
– Да, благодаря ви, това би било много полезно – учтиво каза драконът.
Вече беше изпил една кофа, обля се с втора… и изглеждаше мокър, но отпочинал и доволен, а на мен вече не ми помогнаха нито чаят, нито болкоуспокояващите.
– Мис Вайърти, гледате ме толкова странно – каза лорд Арнел.
– Не мисля, че някога през живота си съм мразила някого толкова, колкото вас – отвърнах му честно.
Драконът се усмихна очарователно.
И в този момент нещо неусетно се промени.
Усмивката напълно напусна лицето на Арнел, мускулите му се напрегнаха, погледът му започна бързо да се променя, а от гърдите му се изтръгна ръмжене.
Замръзнах, взирайки се внимателно в дракона, и със закъснение осъзнах: това, което се случваше сега, беше призоваване!
– Потест! – Възкликнах, скочих и изпуснах чашата и компреса.
Драконът остана да седи, неподвижен, напрегнат, едва доловимо променящ се.
– Потест! – Затичах се към него, като се подхлъзнах върху разлятата вода и едва не паднах, обхванах лицето му с ръце и като го погледнах в очите, повторих, скована от ужас: – Потест! Сатис! Терминус!
Много бавно драконът ме погледна с поглед, който беше станал почти съзнателен, и каза дрезгаво:
– Това е мъж. Дракон. Той има ален светещ ирис и вертикални зеници.
– Руфъсдрако – прошепнах аз, спомняйки си описанието на очите на ръждивите дракони в учебника.
И усетих как цялото тяло на Арнел потрепери.
– Зовът става все по-силен – каза той хрипливо, казвайки ми това, което вече знаех.
– Контрол – напомних му строго – контрол и дишане. Можете да го направите, лорд Арнел.
А ако не може, това е краят на мен и на тази къща и не знам какво още… Надявам се слугите да успеят да се измъкнат от сградата навреме.
– Грешиш – изведнъж каза Арнел, като ме погледна – няма инстинкт за оцеляване или размножаване, а силно желание за защита. Усещам кръвта и призива… призива за помощ.
Те убиват още едно момиче! – Осъзнах с ужас.
Но щеше да е неразумно да пусна Арнел сега. Те вече бяха убили, и то много, бяха убили, играейки си с инстинктите му на мъж и защитник, но като се има предвид, че все още не беше успял да спаси никого… така че нямах голям избор.
– Кой вика за помощ, лорд Арнел? – Попитах, като се опитвах да говоря спокойно и премерено. – Онзи мъж с алените очи?
С още едно подръпване на тялото си драконът изръмжа:
– Не, момиче. Моята кръв.
И с ужас си спомних думите на лейди Арнел: „Най-малката ми дъщеря също се роди през октомври.“
– Момиче – повторих аз, усещайки как сърцето ми се свива болезнено. – Лейди Ариана Арнел?
Драконът се разтрепери и ме погледна в очите по начин, който ме накара да усетя как косата ми се надига от ужас.
Но едва си дадох време да помисля, като преместих пръстите си от бузата до слепоочието му и издишах:
– Визион!
Водовъртежът на съзнанието на лорд Арнел ме погълна мигновено! Бях засмукана в реката, повлечена мъчително през всички камъни и подводни течения и изхвърлена в гората, почти на самия връх на планината, на една поляна, където между дърветата висеше момиче в бяло, завързано за тях, задъхвайки се от кръвта, която бълбукаше и изригваше от раната в гърдите и.
– Темпус! – Изкрещях, падайки на земята.
Тъмнината ме обгърна.

***

Магическият припадък не е точно басейн на спокойствието: всичко е осезаемо, дори можеш да чуеш нещо, но минутите и часовете минават в калейдоскоп от искрящи образи, без съзнанието ми да може да улови нито един от тях.
Отворих очи, лежах на леглото в спалнята си, взирах се в тавана, опитвайки се да осмисля случилото се… В съзнанието ми проблясваха несвързани образи – момичето в гората, заклинанието ми за стазис, което и направих с надеждата, че ще успея да спра кръвта, че полицията ще дойде навреме, за да я спаси, падането на пода… ръцете на лорд Арнел, които са ме подхванали в последния момент, преди да се ударя в студения камък… и задушаващата миризма на кръв.
С кашлица събудих мисис Макстън, която изглеждаше заспала на стола до прозореца, но се изненадах, когато лорд Арнел дойде при мен.
Драконът, облечен в безупречен тъмносив костюм, се приближи до мен, безцеремонно докосна челото ми с длан, погледна в очите ми, които се бяха закръглили от нахалството му, усмихна се и каза.
– Добре дошла обратно на този свят, мис Вайърти.
– Аз никога не съм го напускала! – Веднага отвърнах с дрезгав глас.
– Да? – Арнел се престори на учуден. – Ако се бяхте видели в огледалото, щяхте да си помислите друго. Между другото, вие отлично се справяте с Темпус, казвали ли са ви го?
И ме погледна по такъв начин, че усетих как сърцето ми изведнъж замръзва в гърдите под тъмния му поглед.
– Лорд Арнел! – Мисис Макстън възкликна със звънлив от възмущение глас.
– Да, да, благоприличие – усмихна се той скръбно, а после, като махна ръката си от челото ми, се изправи, но не направи опит да се отдалечи от леглото ми.
Затворих очи за миг, очаквайки поредния пристъп на слабост, после отново отворих очи и попитах, придърпвайки одеялото до врата си:
– Какво се случи с братовчедка ви?
– Тя е жива – каза Арнел, без да откъсва поглед от мен. – Вие спряхте кръвта и аз се обадих на Крисчън. Той беше три пъти по-близо до Ариана, отколкото аз. Успяхме.
– Слава Богу – въздъхнах, като затворих очи.
Безкрайно ми се спеше.
Толкова ми се искаше да спя, че заспах мигновено.
– Мис Вайърти, благодаря ви, а и сте били в безсъзнание достатъчно дълго, трябва поне да хапнете.
– Магически припадък – възразих сънливо и се обърнах настрани, като всъщност бях с гръб към дракона. – Това беше магическо припадане, а не безсъзнание, и единственото, което ми е нужно сега – е сън.
И почти бях заспала, когато изведнъж ме сграбчиха, вдигнаха ме, притиснаха ме над носа и започнаха да наливат нещо в устата ми, като напълно игнорираха опитите ми да се съпротивлявам и виковете ми.
– И още една глътка – каза лорд Арнел, без да обръща внимание на безпогрешното ми възмущение, а после се изправи, погледна ме критично, кашляща и мокра, и дълбоко се замисли: – Е, поне сте изпила малко мляко, то поне е добро.
Мляко?!
Скочих от леглото, изтичах до тоалетната и там повърнах. Отвратителна, ужасна горчивина, която го правеше сто пъти по-отвратително, и дори не ми пукаше, че лорд Арнел е видял втората от черните ми дантелени ризи. Изобщо не ми пукаше за много други неща.
Предпазливо почукване на вратата и нервното:
– Мис Вайърти, добре ли сте?
– Да ви вземат дяволите! Вървете по дяволите! – Съсках, докато пълзях към мивката и пусках водата.
– Мм-хм… – чух откъм вратата – съдейки по изразите ви, се чувствате много по-добре.
Свалих изцапаната си с мляко риза през главата, измих лицето си, взех кърпа, увих се и, нарушавайки благоприличието и личните си принципи, отворих вратата.
– Вие! – Издишах, като погледнах Арнел с ярост.
Той отстъпи крачка назад, донякъде изненадан от появата ми, но все пак разгледа с подчертан интерес онова, което дългата кърпа разкриваше. Но в момента това не ме интересуваше.
– Вие! – Гласът ми се пречупваше. – Вие изобщо мислите ли понякога?!
Арнел, престанал да гледа краката ми, най-сетне вдигна поглед до нивото на очите ми, очевидно не осъзнавайки съвсем какво се е случило.
Е, аз си направих труда да обясня:
– Млякото в момент на магическо изтощение на практика е същото като отрова! Благодаря ви за загрижеността, лорд Арнел, но занапред се поинтересувайте предварително необходима ли е вашата грижа по принцип. И се махнете от спалнята ми!
Обърнах се и се върнах в банята, като затръшнах вратата след себе си, и попитах, като се опитвах да не крещя:
– Мисис Макстън, бихте ли ми донесли друга риза?
Вместо отговора на икономката, за съжаление, чух:
– Мис Вайърти, много съжалявам…
– Махайте се оттук по дяволите! – Изкрещях, губейки търпение.
Но с нарастващо раздразнение осъзнах, че никой не е отишъл никъде; – зад вратата цареше напрегната тишина.
И без да скривам искрената си молба, помолих:
– Просто си тръгнете, лорд Арнел. Ще се върнете довечера; страхувам се, че още не сме приключили. А сега ми спестете присъствието си, моля ви.
Обаче, без да се вслуша в молбата ми, драконът обяви:
– Мис Вайърти, видяха ме в спалнята ви. Колкото и да е жалко, аз съм длъжен да се оженя за вас като джентълмен.
Прииска ми се да се разплача. Исках да се разплача като момиченце и да забравя всичко това, но се изправих, изправих рамене, отидох до вратата, отворих я, погледнах напрегнатия дракон и отговорих честно:
– Един малък проблем, лорд Арнел, аз не съм дама. И като такава не съм длъжна да се омъжвам за когото и да било, и особено за вас!
И като се оттеглих обратно в банята, затръшнах повторно вратата.
За моя искрена радост драконът си тръгна… като също не се лиши от удоволствието да затръшне вратата. После влезе мисис Макстън, погледна към нещастната мен и нареди на Бетси да приготви банята.

Назад към част 30                                                         Напред към част 32

***

Ред я закара до болницата, а д-р Фогел се качи в линейката с Лиъм.
Докато шофираха мълчаливо, тя продължаваше да си представя начина, по който Лиъм се беше скарал и почти беше проявил физическо насилие, когато го бяха сложили на носилката, за да го изнесат в линейката.
Сега единственото, за което можеше да мисли, беше, че той наистина може да е наранен – като наистина тежко наранен, и че това е нейна вина, защото не е настояла той да отиде в Спешното отделение на първо място.
Тя не можеше да мисли трезво.
Беше страшно да мисли, че Лиъм може да е в реална опасност.
Можеше дори да умре или да изпадне в кома. Тази мисъл заля цялото ѝ тяло с адреналин и я обзе чувство на нереалност.
По някакъв начин се озовах в една кола с Ред Джеймсън. Откарват ме в болницата, където отива Лиъм Хюстън, за да разберат дали има сериозна травма на главата.
Как съм попаднала тук?
Защо това се случва с мен? Защо той трябваше да бъде наранен?
Чувстваше се така, сякаш можеше някак да изтрие всичко, някак да се върне назад и да направи всичко добре. Почти и се струваше възможно, че ако просто пожелае това да се случи, времето може да се превърти, да се развърти и тя да поправи всичко.
Лиъм щеше да се върне към нормалното си, усмихнато, секси аз и вместо да отидат в болницата, щяха да излязат на обяд в заведение за бургери, а след това да гледат филм.
Искам да държа ръката му и да се разхождаме в парка. Искам да правим неща заедно. Искам да бъда с Лиъм Хюстън.
Сякаш едва сега, знаейки, че бъдещето е застрашено, Грейс най-накрая можеше да признае пред себе си истинските си чувства към него.
Влюбвам се в него. Може би вече съм се влюбила в него.
А след това бяха пристигнали в болницата и Ред и Грейс седяха в чакалнята, на една седалка помежду им, докато Ред пишеше непрестанно съобщения по телефона си, а Грейс прелистваше стар „Ню Йоркър“, като дори не виждаше статиите или придружаващите ги снимки.
Тя просто прелистваше страниците, опитвайки се да държи ръцете си заети.
Около половин час по-късно семейството на Лиъм влезе в чакалнята – само майка му, сестра му и брат му. Единствените, които не присъстваха, бяха най-малкият, Майкъл, и пияният чичо на Лиъм Дънкан.
Но Ан, Вера и Ексли влязоха, изглеждайки като трима актьори от А-листата, които се разхождат на грешната снимачна площадка. Облечени в изисканите си дрехи, с перфектни коси и съвършено непокътнати лица, тримата Хюстънови бяха като хора от друга епоха.
Ан видя Ред и веднага отиде при него, като му благодари сърдечно, че се е притекъл на помощ на сина ѝ.
Ексли и Вера седнаха близо до вратата и си шепнеха, като от време на време хвърляха скрити погледи към Грейс.
Ред заговори на Ан по много успокояващ начин, като ѝ каза, че д-р Фогел е най-добрият в бранша и ще се погрижи Лиъм да получи най-доброто лечение и грижи.
Когато приключиха разговора, Ан се обърна към Грейс и се усмихна.
– Благодаря ти, че си се обадила за помощ – каза тя, приближи се и седна точно до нея. Ръката на Ан стисна нейната и беше студена и силна, а големите ѝ пръстени болезнено се впиваха в костите на пръстите на Грейс.
– Много съжалявам – каза Грейс. – Не знаех какво да правя.
– Направила си всичко по силите си – това е всичко, което можем да искаме – каза и Ан.
Грейс кимна, усещайки вълна от облекчение, че не я обвиняват за случилото се с Лиъм.
След като минаха няколко минути, Ан отметна част от косата от лицето на Грейс и ѝ се усмихна почти любящо.
– Знаеш ли, ти си много мило и красиво момиче.
– О – каза Грейс, малко изненадана от интимността на жеста. – Благодаря ви, мис Хюстън.
Усмивката на Ан стана още по-широка.
– Но мисля, че може би си объркана, скъпа. И не искам да останеш с погрешно впечатление. – Тя отново стисна ръката на Грейс, този път по-силно. Наведе се и гласът ѝ спадна до шепот. – Никога няма да бъдеш сериозен вариант за сина ми – каза ѝ Ан. – И със сигурност няма да седиш тук и да се включваш в семейството ни, докато чакаме да видим дали мозъкът на сина ми кърви заради бой, в който се е впуснал, докато е прекарвал време с теб.
– Нямах представа за боя – опита се да обясни Грейс.
Но Ан вече поклащаше глава.
– Не разбираш – каза тя. – Казвам ти, че си свършила своята част от работата и съм ти благодарна, че си намерила помощ за Лиъм. Но сега трябва да си тръгнеш и никога да не се връщаш.
Грейс преглътна тежко и се пребори със сълзите на болка и гняв, които заплашваха да изплуват на повърхността.
– Добре – каза тя.
Сега Ан я потупа нежно по ръката.
– Ти си добро момиче – прошепна тя. – Някой ще ти съобщи как се възстановява – каза тя. – Аз ще се погрижа за това.
– Благодаря – отвърна Грейс, гласът ѝ се задави, докато се изправяше.
Ред я гледаше как стои с объркано, несигурно изражение на лицето.
– Грейс трябва да се прибере у дома – обясни Ан на стаята. – Но я уверих, че ще се свържем с нея и ще я уведомим веднага щом ни стане известно нещо.
– Имаш ли нужда от превоз? – Попита Ред, като започна да се надига от мястото си.
– Не – каза му Ан. – Тя ми каза, че е добре. Не е ли така, скъпа?
Грейс кимна, тялото ѝ беше изтръпнало.
– Да. Добре съм – промълви тя, обърна се и мина покрай брата и сестрата на Лиъм. Можеше да се закълне, че ги чува да се подсмихват и да си шепнат, докато минаваше и излизаше от чакалнята.
Скоро тя излезе от болницата, а въздухът беше студен и тя се разтрепери. Небето беше сиво, а тя беше сама и се страхуваше.
Ами ако Лиъм не е добре?
Ами ако той си мисли, че съм го изоставила?
Ами ако той е добре и никога повече не го видя?
Грейс стоеше отвън и гледаше как колите идват и си отиват, как хората влизат и излизат от оживената болница.
И тогава изтръпването изчезна, а на негово място се появи дълбока ярост.
Тези хора, помисли си тя. Само защото има пари, майката на Лиъм си мисли, че може да се отнася с мен като с нищожество. Чувства се овластена да ме отпрати и да ми каже какво означавам за сина ѝ. А Лиъм е възрастен.
Той може да взема собствени решения за мен.
Накрая яростта достигна кресчендо и Грейс осъзна, че е на път да направи нещо безумно. По-безумно от това да отиде в стаята на Лиъм снощи, по-безумно от това да се събуди и да закусва със снобското му семейство, дори по-безумно от това да го гледа как участва в подземен юмручен бой.
Щеше да се върне в болницата и в чакалнята. Двойните врати се отвориха автоматично, изсвистявайки, когато тя се върна вътре.
Нищо не се случва, помисли си тя и се усмихна леко на себе си.
И тогава си проправи път към бърлогата на лъва.

Назад към част 14

ЕЛИС

ТРИ ГОДИНИ СЛЕД ТОВА…

Писъци на агония оцветиха въздуха, примесени с виковете на акушерката:
– Напъвай! Това е! – И аз отхвърлих глава назад към възглавниците си, докато потта караше люляковите кичури коса да полепват по лицето ми.
– О, мили звезди, има толкова много кръв – изпъшка Леон, стиснал лицето си и сериозно пребледнял.
– Дай да видя – изръмжа Райдър и го избута настрани, за да може и той да погледне. Лицето му падна и една вежда се изви, когато получи добър поглед точно в мястото, където бебето се беше появило. – Ебаси. Изкормил съм цял куп хора, одирал съм им кожата, изгарял съм ги живи, рязал съм ги на парчета и съм правил неща с тела, от които баба ти би сънувала кошмари от задгробния свят – но това нещо е прецакано.
– Не бъди такъв идиот – изръмжа Данте, когато звукът от задъхване и писъци се смеси във въздуха и гласът на акушерката отново ги заглуши.
– Всичко е наред! Справяш се чудесно! Просто трябва да направя епизиотомия.
Забелязах скалпела и болката в огромния ми корем се изостри, тъй като мисълта, че тя слага това нещо там, ме накара да поклатя яростно глава. Сигурно не? Не можеше да е това начинът, по който трябваше да се направи това нещо? Защо по дяволите, бебетата бяха прекалено големи, за да се измъкнат удобно от изходния отвор? Някой трябваше да е виновен за този конструктивен недостатък, искам да кажа, какво, по дяволите?
Изгубих скалпела от поглед, когато акушерката се сниши и всички крале се втренчиха един в друг, за да го разгледат отблизо.
Гейбриъл се отдръпна и колективно – Уууууу – прозвуча от всички тях, когато Леон захапа кокалчетата си и погледна между шоуто и мен с ужас, изписан в чертите му.
– Съжалявам, малко чудовище, но тази гадост е толкова шибана, че е ужасяваща – каза той и отново се преви, когато още писъци изпълниха въздуха.
– Не мога повече да гледам това – обяви Гейбриъл, премести се около леглото и побърза да хване ръката ми. – Виждал съм много неща – въздъхна той, гледайки в очите ми. – Но някои образи просто те бележат за цял живот, знаеш ли?
– Защо е толкова горещо тук? – Изпсувах, прокарах ръка по челото си, когато поредната вълна от болка премина през корема ми и аз стиснах зъби срещу нея.
– Защото бебетата обичат да им е горещо – каза твърдо Леон. – В теб е топло и ако тук бъде студено, когато излезе, ще бъде истински шок за мъничкото му телце!
– Не мога да откъсна поглед – промърмори Райдър почти на себе си, докато акушерката лаеше заповеди, за да се увери, че вниманието отново е насочено към нея. – Защо не мога да отвърна поглед?
– Това е все едно да гледаш слънцето, брато – издиша Данте с ужас. – Веднъж щом го погледнеш, то те хваща в прегръдката си и въпреки че те изгаря да гледаш, просто не можеш да спреш.
– Може ли тримата да… – избухна Гейбриъл, но бе прекъснат от колективните им въздишки на ужас.
– Това е като да гледаш клане – изръмжа Райдър.
– Разкъсахте бедната ѝ вагина – въздъхна Леон и се преви, докато продължаваше да се взира.
– Мисля, че ще повърна – прошепна Данте, когато писъците станаха толкова силни, че прегризаха черепа ми и го накараха да звънне точно когато тялото ми беше обзето от поредната контракция.
Затегнах хватката си върху ръката на Гейбриъл и трябваше да се принудя да не използвам дарбите си, само за да не счупя пръстите му.
– Изключи тази глупост – изръмжа Гейбриъл. – Елис има вече седем контракции, а това е с четири повече, отколкото планирах да я оставя да изтърпи.
– Не мога да откъсна поглед – прошепна Леон, а очите му все още бяха залепени за кървавата сцена пред него. – Продължавам да се опитвам и да се опитвам, но просто… не мога.
– Е, тогава просто ще изрежа това бебе сама – изръмжах, като се надигнах на лакти, опитвайки се да достигна около Гейбриъл до хирургическото острие, което лежеше готово на нощното шкафче.
Това най-сетне привлече вниманието им и тримата се завъртяха към мен, протестирайки шумно и бързо обграждайки леглото.
Грабнах дистанционното вместо ножа, като хвърлих смъртоносни погледи към всички, докато изключвах телевизора и звукът от всички тези крясъци най-накрая ни напусна. Не разбирах защо, по дяволите, си бяха помислили, че е добра идея да гледат предаване за смъртни, които раждат, в деня, в който щеше да се роди бебето ни. Майната му на това да си смъртен – като че ли сериозно, трябваше да изкарват насила голямо бебе от вагините си?? И явно е боляло като кучка и дори не е изглеждало, че е паснало както трябва. Заради звездите, смъртните го преживяваха тежко.
– Радвам се, че не ти се налага да страдаш при такова раждане, ангелче – промърмори Гейбриъл, като постави целувка на челото ми и прибра потната ми коса зад ухото ми.
– Майната му на това – съгласих се аз. – Последната контракция всъщност малко се раздвижи, така че мисля, че трябва да продължим с това. – Протегнах ръка за острието, но, разбира се, това само ги подтикна.
– Спечелих състезанието снощи, така че това означава, че аз ще изрежа бебето – каза твърдо Данте, опитвайки се да посегне към него, но Райдър го отблъсна с една крачка назад, поклащайки решително глава.
– Не. Защото аз спечелих този залог тази сутрин, задник – изръмжа той.
– Това няма нищо общо с това – отвърна Данте, сви очи и се изправи срещу Райдър, докато във въздуха се разнесе електричество.
Гейбриъл въздъхна и им хвърли поглед, докато те продължаваха да се карат и бутат един друг.
– Няма да е някой от вас – каза той с уморен тон.
– Знаеш ли, Фалко – започна Данте, заобиколи го и накара Гейбриъл да се обърне от мен. – Може и да имаш Зрение, но това не означава, че можеш постоянно да си пробиваш път, като се преструваш, че вече си видял как се случва.
– Да – категорично се съгласи Райдър. – Като например как се правеше, че вече си видял, че ти си този, който ще изпие последната бира онази вечер. После се замислих за това и мисля, че това беше глупост.
Гейбриъл избухна в смях, а Данте и Райдър се възмутиха, като вместо това насочиха препирните си към него.
Докато тримата се разсейваха с това, Леон се промъкна до мен, усмихвайки се развълнувано, докато навиваше ризата ми нагоре и се навеждаше, за да целуне супер бременния ми корем. Започна да пее нещо на бебето с тих глас, но тъй като останалите все още спореха, не успях да доловя какво беше то.
Леон грабна изтръпващата отвара, която Райдър беше приготвил за мен, и започна да я втрива в корема ми вместо мен, докато аз си поемах дъх при следващата контракция. Ебаси, тези неща наистина ме разкъсваха, когато започваха да се раздвижват. В никакъв случай не бих искала да знам какво е усещането при лошите. Писъците на оназ смъртна бяха достатъчно ясна причина да не разбера.
– Ти се разхождаш тук и казваш на всички, че вече знаеш какво те очаква в бъдеще, а всъщност можеш само да използваш това, за да обърнеш всяка ситуация в своя полза – каза Данте на висок глас.
– Да, като тази – съгласи се Райдър. – Мислиш си, че ако просто кажеш, че ти ще бъдеш този, който ще изреже бебето от нея, защото вече си видял как се случва, това го прави така.
– Просто казах, че няма да сте вие двамата, не съм казвал, че ще съм аз – възрази Гейбриъл, но аз знаех много добре, че той дрънка такива глупости с Прозрението, когато му е изгодно. Просто така се случи, че ми се стори смешно, така че нямаше да го изтъкна.
Леон небрежно грабна хирургическото острие и се наведе напред, за да постави груба целувка върху устните ми.
– Нямам търпение да станеш отново майка, малко чудовище – каза той с мъркане и аз му се усмихнах, когато той се премести обратно надолу, за да погледне корема ми, пеейки отново своята песен.
Едва усещах как острието се плъзга по кожата ми, докато той внимателно ме разрязваше, а на следващия дъх всички спорове бяха прекъснати, тъй като Леон запя припева на Circle of Life на Елтън Джон и вдигна малкото, покрито с кръв бебе във въздуха над главата си като Симба на Pride fucking Rock.
– Свята работа – въздъхна Райдър, приближавайки се, за да ми помогне да извадя плацентата и да ме излекува.
– Момиче е – промърмори развълнувано Данте и хвана ръката ми, докато сълзи от радост пълнеха очите му.
– О, няма как – каза Гейбриъл, преструвайки се на изненадан, докато бързаше да ме хване за рамото. Исках да му се скарам за тази глупост, защото му бях забранила да използва Зрението, за да разбере пола на бебето, но както и миналия път, той явно беше изневерил.
Протегнах ръце към нея и Леон се усмихна широко, докато ми я подаваше и все още пееше края на песента си с нисък тон. В момента, в който свърши да пее, тя започна да плаче и аз също, а облекчението и вълнението ме завладяха, докато гледах красивото ѝ лице.
Притиснах съвършеното мъниче до гърдите си и и промърморих поздрави, докато Гейбриъл внимателно използваше водната си магия, за да я почисти, а виковете и отново заглъхнаха, докато тя се сгуши плътно.
Вратата се отвори с трясък и големият ни син, Лука, нахлу в стаята, спъвайки се на малките си крачета и крещейки развълнувано:
– Бебе! – Тъмната му коса беше разбъркана с къдрици, които стърчаха на една страна от дрямката му, и предполагах, че днес за петдесети път е подхлъзнал бедната Бианка.
Той не се спъна в нищо и полетя, но Гейбриъл вече беше там, хвана го за ризата и го изправи отново на крака.
– Престани да го правиш – изсъска Райдър, когато приключи с лекуването ми, а аз се преместих, за да кръстосам краката си, въздъхвайки, когато дробовете ми се разшириха напълно за първи път от месеци и се приспособих към разликата, че най-накрая отново имам плосък корем. – Ако никога не го оставяш да падне, той няма да научи границите си.
– И аз съм ти казвал, че няма да го оставя просто да си счупи главата, защото ти е хрумнало, че може да е василиск и да му харесва да се наранява – отговори Гейбриъл с вдигане на рамене.
Лука се отскубна от двамата, докато те продължаваха да си мърморят един на друг за предпочитаните от тях методи на възпитание, а аз се усмихнах, когато нашият малък мъж се опита да се покатери на леглото, за да се срещне с новата си сестра.
– Мислех, че това трябваше да е времето за дрямка? – Подразних го, докато пълзеше по чаршафите.
– Бебе! – Отговори той, сякаш това беше достатъчен отговор, и аз не можех да не се усмихна, когато той се наведе много близо, за да погледне сестричката си.
Нагласих държането ѝ така, че да я види, а усмивката, която озари лицето му, накара сърцето ми да се свие от онази стара нужда от собственото ми братче.
– Моето бебе – изрече Лука, наведе се да я целуне по челото и една сълза се стичаше по бузата ми, докато гледах как се влюбват един в друг от пръв поглед.
– Така че ще се казва Руби, нали? – Попита Леон развълнувано.
– Решихме да изберем Джейн, Стронзо – отвърна Данте.
– Почти съм сигурен, че не сме – не се съгласи Леон, навеждайки се, за да потърка носа си в този на нашето момиченце. – Тя казва, че това не е достатъчно фантастично. А аз мисля, че всички можем да се съгласим, че това дете е фантастично като ебало.
– Татко ебати – каза весело Лука, а аз хвърлих на Леон една гримаса.
– Неее, лъвче, татко каза патица – отвърна бързо Леон.
– Квак? – Попита Лука подозрително. Той беше само на две години, но можех да кажа, че вече е схванал глупостите на татко си.
– Да – съгласи се твърдо Леон.
– Татко лети? – Попита изведнъж Лука, като вниманието му се насочи към Данте, като се изтърси обратно и скочи от леглото.
Гейбриъл направи крачка да го хване, докато Райдър му съскаше, но Данте беше готов и бързо изстреля малкия мошеник из стаята на порив на въздушна магия, докато аз се облегнах на възглавниците си и просто се взирах в малкото чудо в ръцете си.
Леон се изви, за да легне до мен, сложил брадичка на рамото ми, докато я гледаше с любов.
– Здравей, Руби – прошепна той.
– Това е Джейн – изръмжа Данте, като по-голямата част от концентрацията му все още беше насочена към нашето кикотещо се двегодишно дете, докато той се разхождаше из стаята.
Райдър дойде, като се премести от другата ми страна и протегна ръка, за да даде на мъничкото вързопче в ръцете ми пръст, за който да се хване.
– Можем да я наричаме за кратко ЕрДжей – добави Гейбриъл, прокара пръсти по меката ѝ златиста коса и също се сгуши при нас.
Данте отново постави Лука в краката на леглото и той веднага се покатери в скута ми, за да погледне още веднъж сестра си.
– ЕрДжей – каза той с най-сладкия, ужасно бебешки глас и още тогава разбрах, че няма да го сменим.
– Руби-Джейн, ЕрДжей – съгласих се с въздишка и огледах четиримата си крале, които се сгушиха по-близо и всички просто се взирахме в тези две малки чудеса, които бяхме създали. – Имам чувството, че ще бъдеш проблем.

Назад към част 64                                                      Напред към част 66

„Беше ми омръзнало да бъда в центъра на вниманието“

ГЛАВА 42

НЕШ

Райкър ме посрещна пред първия ми час. Бях чул името ѝ да се шепне в клас, но никой не беше казал нищо. Бяхме работили върху статия, която трябваше да се напише следващата седмица. Предполагаше се, че ще бъде мълчаливо, но не се съмнявах, че някой от многото шепнещи и гледащи в моя посока щеше да ми каже за Талула и Дейс.
– Съжалявам, че бях настоявал да се върнеш днес – каза той.
Повдигнах рамене.
– Не е мой проблем. Макар че ми е жал за жена му и детето му.
Очите на Райкър се разшириха.
– Той е женен и има дете?
Кимнах. Не бих казал това на никой друг. Но Райкър беше различен. Той можеше да бъде и мой брат. Освен това не говореше глупости за хората.
– По дяволите – промълви той.
– Донесох си тренировъчните неща. Ще бъда готов да помогна след училище. Увери се, че куотърбекът е готов.
Тогава Райкър се усмихна.
– Ще го направя.
Това, че имах нещо общо с футбола, ми помогна да не продължавам да мисля за Талула.
– В колко часа… – Започнах да питам в колко часа иска да започнем, когато видях шкафчето ѝ. Направих пауза. Стомахът ми се обърна, сякаш бях ял нещо лошо.
С червено червило думата УЛИЧНИЦА беше изписана хоризонтално и с големи букви, покривайки цялата предна част на шкафчето на Талула. Взирах се в нея, без да мога да направя още една крачка. Главата ми казваше, че тя го заслужава, но болката в стомаха ми не беше съгласна. Никой не заслужаваше това. Беше жестоко и порочно. Да, тя беше направила шибана грешка. Имаше голяма вероятност да не е знаела, че той е женен и има дете. По дяволите, и аз не знаех. Райкър не знаеше. Дейс не го беше рекламирал.
Той все още беше учител, а тя се срещаше с мен. Поне си мислех, че имаме нещо. Аз бях нейното прикритие. Това, което изпитвах, не беше омраза. Беше разочарование и душевна болка. Мислех, че тя е различна. Специална. Но тя не беше. Истината беше, че повечето момичета в това училище щяха да се влюбят в него, ако им беше дал шанс. Той беше „горещият учител“ и беше тръгнал след Талула. Това не я правеше чудовище. То я правеше нормална. Средно. Еднаква.
– Ще ти помогна да го почистиш – каза Райкър.
Не беше нужно да му казвам нищо. Той знаеше, че това ми е трудно. Но и той нямаше да остави нещо подобно да се изплъзне.
– Съмнявам се, че е знаела, че е женен. Той беше по-възрастен, по-умен и лесно можеше да манипулира една тийнейджърка. Няма да я оправдавам. Просто мислех да отбележа, че не мисля, че Талула трябва да е единствената виновна тук.
Тя го беше направила. Беше ме наранила. Можех да я виня за това.
– Ще отида да видя какво има пазачът, за да го махна – отвърнах аз. Щях да запазя мислите си за себе си. Те ме правеха уязвим. Не исках това. Никой не трябваше да знае колко силно ме е наранила.
– Аз ще отида да ни намеря извинение за часа – каза Райкър, след което тръгна в другата посока.
Тръгнах към стаята на пазача, когато Пам мина пред мен.
– Аз бях тази, която ги хвана – обяви тя самодоволно. Сякаш беше спечелила награда.
– Късметлийка си – отвърнах аз и продължих да вървя.
– Тя така или иначе не беше достатъчно добра за теб. Тя е уличница. Кой изобщо спи с учител?
Направих пауза. Думите ѝ ме вбесяваха. Не исках да се замислям твърде задълбочено защо, но знаех, че е, защото отправяше обвинения, за които нямаше доказателства. Познавах Талула достатъчно добре, за да знам, че тя не е правила секс с този мъж.
– Наистина? Ти ги хвана да го правят? – Попитах саркастично.
Тя премести краката си и наклони брадичката си назад, сякаш беше важна.
– Не, но ги видях да се докосват. Целуват. – Тя каза последната част, сякаш това беше цялото доказателство, от което се нуждаехме.
– Последния път, когато проверих, ти беше наясно с огромната разлика между целувката и секса, Пам. Не бях наясно, че целувката прави някого курва. Ако е така, значи цялото училище е пълно с такива. Включително и ти.
Тя извъртя очи.
– Не това имах предвид. Останалата част от училището не се целуваше с женен мъж и учител!
Направих крачка към нея, а погледът ми се спря на нея.
– Знаеше ли, че е женен? – Попитах, като вече знаех отговора.
Тя сви рамене.
– Не съм питала.
– Погледна ли ръката му? Носеше ли пръстен?
Този път рамото ѝ се вдигна, с по-малко убеждение.
– Той все още беше учител.
Тогава се засмях. Празният смях, в който бях толкова добър.
– Учител, към когото си се хвърляла при всеки удобен случай. Но ти не беше единствената, която го смяташе за секси. Чувах го всеки ден. – Махнах с ръка към пълния с хора коридор. Забелязах, че бяхме привлекли тълпа. – Обзалагам се, че трудно ще намериш едно момиче в тази гимназия, което да не е влюбено в господин Дейс. Но той искаше Талула, така че това я прави курва. Той беше възрастният. Знаеше много добре.
Докато гласът ми се усилваше и защитавах Талула не само пред Пам, но и пред останалите слушатели, приех, че това, което казвам, е вярно. Не ѝ прощавах. Защото тя беше наранила именно мен. Но не мислех, че това я прави курва. Мислех, че това я прави наивна и глупава.
Пам вдигна драматично ръце нагоре.
– Както и да е. Погрижи се за нея. Заради нея изгубихме един страхотен учител и треньор по футбол. Не че вече ти пука за футбола. – Тя изръмжа последната част, искайки да ме нарани. Да ме засрами. Не се получи.
– Никой не иска да слуша твоите глупости, Пам. Продължавай – каза Аса и се приближи до мен. – Освен това треньорът Д не беше толкова добър треньор. Отборът ще се справи и без него. А що се отнася до литературата, аз се провалях в неговия клас. Той беше гаден като учител.
Аса се мъчеше да внимава в повечето часове. Смяташе, че всички учители са гадни. Но аз му бях благодарен, че се намеси. Не защото не можех да се справя с Пам, а защото ми беше омръзнало да бъда център на внимание.
Пам преметна дългата си коса през рамо и се отдалечи. Беше приключила със споровете. Благодаря на Бога.
– Няма за какво – каза Аса и се усмихна.
– Благодаря, но трябва да вървя.
– Къде отиваш? Втория час е в другата посока.
– До килера на чистача. Трябва да почистя шкафчето ѝ. – Не казах чие. Не беше нужно. В това училище имаше само едно шкафче, което се нуждаеше от почистване.
– Ще отида с теб.
– Няма страшно. Райкър ще ни осигури извинения и ще ми помогне.
Аса кимна.
– Добре. Ако нямаш нужда от мен, ще се видим след часовете.
– Разбрахме се. Но благодаря.
Започнах да вървя отново, когато Аса се обади.
– За протокола, мисля, че не знаем истинската история. Не мисля, че тя го е направила.
Ако не бях станал свидетел на самата целувка, вероятно и аз нямаше да повярвам. Не отговорих, защото нямах какво да кажа. Тайната ми щеше да си остане точно такава. Особено сега.

Назад към част 43                                                            Напред към част 45

Глава 24

Гравираният с руни диск в краката ми се отвори в разяждаща яма от мрак и Лиена се изстреля от нея като от оръдие. За миг горната половина на тялото ѝ се появи от изхода на портала, докато долната половина на тялото ѝ все още отиваше във входа на трийсетина метра.
Тя изчисти вихъра, приземи се с леко препъване и запрати кубчето на Рубик към демона, който ме държеше.
– „Ori te formo cuspides!“
Вместо обичайния ѝ воден щит, от куба изригна бараж от сенчести черни шипове, които се забиха право в демона. Хватката му за якето ми се разхлаби и когато паднах на пода, той се свлече назад и падна на едно коляно, а червените му очи потъмняха, сякаш някой беше натиснал копчето на магическото му сияние.
На трийсетина метра от мен крилатият демон се удари в пода, разминавайки се с Лиена само за секунда.
Този път той не посегна към магията след нея; изстреля се през разстоянието между нас, приближавайки се с невъзможна скорост.
Лиена се завъртя и заби кръгов ритник в корема на татуирания, отхвърляйки го, след което хвана ръката ми, докато хвърляше трети диск.
– „Ori spatium aperio!“
Пред нас избухнаха зелени вихри и Лиена ме дръпна напред. Аз се хвърлих с главата напред към сиянието.
Знаете ли онези атракциони с кули в увеселителния парк, в които ви пристягат, издигат ви на стотина метра във въздуха и след това ви пускат, за да получите адреналин при свободно падане? И знаете ли онзи миг, когато тялото ви започва да пада, но органите ви още не са разбрали това, така че имате чувството, че сте вдишали далака си в носната кухина?
Това е ултрадиетичната версия на усещането за падане в портала. Защото аз не просто падах. Беше като вакуумен накрайник, задвижван от черна дупка – или като истинска черна дупка – който ме засмукваше и ме изстискваше в изключително сгъстено петно от молекули на Морис.
Усещането за смачкани до наноскопични размери продължи само миг, след което се изстреляхме от другия край на портала с цялата инерция на всмукателната сила на портала. Обръщането на гравитацията удари бедния ми мозък като космически шамар и нямах възможност да помисля за приземяване на крака.
Сгромолясах се на пода в купчина, хриптейки.
– Кит! – Лиена ме хвана за ръката. – Кит, добре ли си?
– Това… беше… страхотно – изпъшках. – Можем ли да го повторим?
Тя дръпна силно китките ми, разкъсвайки тиксото. Агонията премина през посинялото ми тяло, докато тя ме буташе, а после ръцете ми се освободиха. Вдишах с облекчение, докато седях. Бяхме излезли от портала в тесен коридор, стената от едната страна беше прекъсната от гигантски шахти, които гледаха към празния трюм. Бяхме едно ниво по-нагоре.
– Хайде – изпъшка тя, като ме издърпа на крака. – Трябва да се движим, преди…
Със скърцане на нокти по метал крилатият демон се промуши през шахта на трийсет метра надолу по дългия, слабо осветен коридор.
– Бягай! – Изкрещях.
Нямаше нужда да ѝ казвам два пъти. Тя се втурна, давайки ми ясна представа за гърба си и за оръжията, които носеше, и аз почти забравих да тичам след нея.
Светата ръчна граната. Това обясняваше как Лиена е попаднала тук. Или по-скоро кой беше докарал Лиена тук.
Тръгнахме към далечния край на коридора, където от масивната стена срещу товарния отсек стърчаха стълби. Гръмотевичната шумотевица зад мен предупреди, че демонът започва да ме преследва.
Не можехме да го изпреварим, но трябваше да опитаме. Както предишната ни среща беше станала болезнено ясна, нито Лиена, нито аз бяхме подходящи за незаконно договорен демон.
Тя се подхлъзна, когато стигна до стълбата, и се хвана за едно стъпало. Изстрелях се по нея веднага след нея. Квадратният отвор в тавана едва стигаше за раменете ми. Когато изскочих през него, Лиена ме сграбчи и ме издърпа навън.
Краката ми едва бяха разчистили люка, когато през него преминаха режещите нокти на демона. Рогатата му глава се появи, а крилата му се закачиха за рамката.
Лиена побягна. Спринтирах точно след нея. Видях следващата стълба, но тя беше твърде далеч. Никога нямаше да успеем да стигнем, преди демонът да ни хване.
– Моля те, кажи ми, че не си дошла сама – изкрещях наполовина аз.
Тя ме погледна с широко отворени очи.
– Е…
Крилатият демон прескочи през друга шахта и се приземи на пътя ни. Устните му се отдръпнаха в злобна усмивка. Втори комплект нокти изскърца по метала, докато демонът на Гилмор се издигаше през още по-близка шахта. Защо стените бяха пълни с дупки, по дяволите!
Изправихме се срещу двойката демони, като между нас имаше две дузини много къси метри. Количеството на ударите на вентилатора току-що се бе удвоило.
– Портал? – Попитах отчаяно.
– Използвах ги всичките.
Безнадеждност оцвети гласа ѝ. И двамата знаехме, че нашият метър за прецакани е достигнал максимума си. Но ако падахме, то щеше да е в пламък на слава – или в буквален пламък от пушек и шрапнели.
Хванах Лиена за ръката, свалих от нея ракетомета на Вера и го качих на рамото си.
– Приготви си щита.
Очите ѝ изхвръкнаха от ужас, после тя измъкна дървеното си кубче и трескаво пренареди руните. Демонът на Гилмор избухна в тромав галоп към нас, а крилатият демон беше точно зад него.
Никога досега не бях стрелял с РПГ, но бях гледал достатъчно филми с Брус Уилис, за да знам как работи.
Паднах на едно коляно за стабилност, хванах дръжките и притиснах окото си към оптическия прицел, като центрирах нападащите демони в кръстосания мерник.
– Готови! – Изкрещя Лиена. – Ори…
– Чакай! – Пръстът ми разклати отпуснатия спусък. Трябваше първо да задействам чукчето. Къде…
Демоните се запътиха към нас, като по-бързият крилат изръмжа от нетърпение към озъбения звяр, изпълнил коридора.
Брус Уилис няма да забрави за глупавия чук.
Там! Палецът ми го намери на задната страна на дръжката на спусъка и го натисна.
– Сега!
– Ори те формо…
Натиснах спусъка, а взривът на гранатата заглуши последната дума на Лиена.
Част от мен очакваше онзи забавен ефект от филмите, при който всъщност можеш да наблюдаваш как гранатата излиза от гранатомета и драматично се стрелва към целта си. Но истинският живот не се движи на забавен каданс.
Ефектът беше почти мигновен.
В секундата, в която пръстът ми натисна спусъка, откатът ме дръпна назад. Пред нас се появи син щит и мощна експлозия едва не разкъса тъпанчетата ми.
Демоните изчезнаха в огненото кълбо, а парчета от разбита стомана бомбардираха щита на Лиена.
Преди да успея да насоча най-съкровения си Джон МакКлейн към остроумна обида за победените ми противници, осъзнах грешката си. Свръхзаредената алхимична експлозия не просто беше изтрила демоните от лицето на земята, но и беше пробила дупка с размерите на автомобил в стоманената стена на коридора.
Която, както се оказа, всъщност беше корпусът на кораба.
И за разлика от дупката, която Вера беше пробила в същия този кораб със същото това РПГ, моята дупка беше под воднаталиния.
Океанът заля с ревящ поток и погълна коридора. Потокът се разбиваше в бариерата на Лиена само за две секунди, преди магията да се откаже. Ледена вълна се стовари върху мен и Лиена, като ни изхвърли от краката ни и ни прати право в огромната шахта.
Писъкът на Лиена се разнесе, докато аз се опитвах да се хвана за нещо. Ръцете ми попаднаха на стоманения ръб и аз се дръпнах, а в дланите ми се разкъса агония. Гранатометът за РПГ профуча покрай мен и се завъртя надолу към дъното на товарния отсек.
Притискащ натиск около средата ми – Лиена се вкопчи в кръста ми, докато водата се изливаше върху нас, опитвайки се да ни повлече. С оголени зъби се държах за живота си.
Лиена се блъскаше в гърба ми и аз се надявах толкова силно, колкото никога не съм се надявал на нищо, че тя ще слезе от мен и ще се озове в относителната безопасност на коридора, защото ръцете ми се изплъзваха и имах още около три секунди хватка в себе си.
Вместо това тя насочи грайферното оръжие на Вера към горните скоби на докинга и го изстреля. Куката полетя нагоре и не се върна обратно да падне.
– Кит! – Изкрещя тя.
Хватката ми се отказа. Докато падах, се хванах за обемистия черен пистолет. Улових го и въжето се опъна.
Когато и двамата висяхме несигурно, тя удари лебедката. Тя завибрира, докато моторът ни издигаше от бушуващия поток вода.
Дишайки тежко, погледнах надолу. Шестимата „Червени румнци“ бягаха към изхода, докато потокът, подобен на Ниагара, заливаше товарния отсек. Нивото на водата беше плитко, но се покачваше с ужасяваща скорост.
Лебедката ни издърпа до горното ниво на трюма, където се провряхме през една шахта и попаднахме в коридор, почти идентичен с този, който бях взривил. Лиена развъртя куката, после пъхна пистолета в ръцете ми, като се наведе напред, дишайки тежко, а крайниците ѝ трепереха.
Преметнах пистолета през рамо и вдишах дълбоко. Ревът на водата, която заливаше кораба, отекна в трюма.
– Какво сега? – Попитах.
Лиена погледна нагоре, все още задъхана.
– Качваме се на палубата и сигнализираме на Вера.
Точно така. Знаех, че Вера помага на Лиена, защото кого другиго познавахме със супер ролетки и оръжия? Всъщност нямаше да се учудя, ако нашият участък имаше няколко такива неща в арсенала си. Което ме накара да се запитам:
– Защо да не вземем МПД…
– Защото екипът не беше готов! – Лиена се изправи, странно отчаяние изостри гласа ѝ. – Дори не казах на Блайт, че идвам. Просто грабнах всичко, което ми хрумна, и…
И се втурна направо в смъртоносен капан, за да ме спаси.
Пренебрегвайки пулсиращите ми наранявания, потъващия кораб и общото състояние на катастрофа, което заплашваше живота ни, придърпах Лиена към гърдите си и я целунах.
Ръцете ѝ се притиснаха около врата ми. Тя притисна устата си към моята, яростна и отчаяна, и все още трепереща. Целунах я също толкова силно, също толкова настоятелно. Нищо не можеше да раздвижи емоциите ми така, както мисълта, че съм загинал, после мисълта, че тя е загинала, после мисълта, че и двамата сме загинали.
Тя се отдръпна, а по миглите ѝ се полепи вода – или може би сълзи.
– Страхувах се, че вече са те убили и че това е моя вина.
С неохота я пуснах.
– Но все още дишаме, а сега трябва да се махнем от този кораб.
Тя кимна.
– Имаш ли в себе си още една деформация на невидимост?
Нямах представа. Бях дрогиран, посинял, вероятно сътресен, залят с ледена вода, треперех като луд и тичах на бързо намаляващ прилив на адреналин. Бяхме заседнали на потъваща стоманена тръба, заобиколена от километри леден океан, и всяко друго живо същество на борда искаше да ни убие.
– За теб? – Попитах леко. – Винаги.
– Тогава да тръгваме.
Хванах я за ръката и за секунда се държахме, твърде наясно, че шансът да се измъкнем живи е едно на милион. После се затичахме към стълбата, която щеше да ни изведе на палубата, където чакаше останалата част от убийствения екипаж.

Назад към част 24                                                                 Напред към част 26

Глава 18

Неговата съпруга, помисли си Рафаел, докато Елена лежеше трепереща под него, неговата половинка. Отново, ловец. Стиснал зъби срещу желанието да се напъха, той потърка члена си в нея и имаше удоволствието да чуе как тя издиша.
Но тя не се предаде. Очите ѝ се замъглиха, тя целуна челюстта му, шията му, преди да се притисне към гърдите му.
– Мой ред.
Той я остави да смени позициите им, така че да легне по гръб, а крилата му да покрият леглото от двете му страни. С длани, притиснати към гърдите му, тя се издигна върху него – видение на гърди, зачервени с цвят на копринена роза от страстта; бледа, светла като зима коса, разрошена от играта на ръцете му; крила в зашеметяваща полунощ, извиващи се над раменете ѝ; и елегантно мускулести бедра. Останалата част от краката ѝ оставаше покрита – той не искаше да чака достатъчно дълго, за да свали остатъците от дънките ѝ. Що се отнася до стъпалата ѝ…
Ботуши. Тя все още носеше ботушите си.
Консорта му, помисли си той отново. Великолепна и дива, и негова.
Когато тя се наведе да го целуне, а актът беше пищно интимен в клетката, създадена от коприненото падане на косата ѝ, той се предаде, позволи ѝ да го вземе. Тялото ѝ се движеше в ритмичен контрапункт с дразнещите удари на езика ѝ и той знаеше, че ловеца му е на път да го тласне отвъд ръба.
„Не без теб.“
Опита нещо, което никога досега не беше опитвал в любовната им игра, и свали щитовете си. Тя беше млада безсмъртна, не знаеше правилата, не знаеше как да поддържа собствените си щитове в такъв момент. Никога не я е насилвал – това беше интимност, която трябва да се даде, а не да се отнеме. Но той позволи на съзнанието ѝ да се разпростре, да нахлуе в неговото.
Тялото ѝ се разтресе над него, красивите ѝ очи се превърнаха в сребристо, измито от удоволствие, когато извика и го стисна с влажната си същност. Това беше всичко, което му беше необходимо. Той падна, като вдигна щитовете си, само защото ударът на толкова много усещания можеше да я нарани – а дори в тази крайност на страстта той не искаше да я нарани, този ловец със смъртно сърце, който държеше неговото в ръцете си.

Елена не каза нито дума, когато Рафаел я вдигна в тези мощни ръце – след като бе събула ботушите и чорапите си, остатъка от дънките си – и я преведе през банята, а водата бе нагласена на разтапяща костите температура. Потъна в нея с въздишка, усети как дупето ѝ се допира до един от малките первази и реши, че това е достатъчно, и отпусна глава назад, като беше сигурна, че очите ѝ все още са завъртени в главата ѝ.
Водата се разля по кожата ѝ, архангелът ѝ влезе заедно с нея.
Изкушението се надигна и тя отвори очи, прокара поглед по мускулите на краката му, по релефа на корема му. Това беше много лично удоволствие, на което тя възнамеряваше да се отдава колкото се може по-често.
– Как е гърбът ти?
– Оздравял е. – Той потъна във водата, като се подпря с ръце на ръба на ваната. – Грешна преценка от моя страна – прелетях твърде близо до стоманените греди на строящ се обект.
Принуждавайки тялото си да се движи, тя се понесе към него, за да седне до него, като постави главата си на едно от раменете му, а дланта си върху сърцето му. Това беше позиция, която никога не би заела с друг мъж – но Рафаел, въпреки разочарованието, което ѝ причиняваше с постоянните телохранители, разбираше коя е тя, разбираше, че малката капитулация не е равна на по-голяма.
– Ти не правиш такива грешки в изчисленията.
Той сви ръка около нея, а пръстите му рисуваха лениви шарки по кожата ѝ.
– Имаше буря, която ни връхлетя може би час след земетресението, разтърсило част от Бостън. Успях да компенсирам тласъка на вятъра, но не достатъчно бързо.
Това имаше повече смисъл.
– Това земетресение беше наистина странно, Рафаел. Беше толкова локално. – Протегна ръка нагоре и прокара пръсти по дъгата на крилото му с деликатна прецизност.
„Елена.“
Усмихвайки се на предупреждението, тя наклони глава и прокара устни по челюстта му.
– Земетресението?
Безкрайното синьо на най-дълбоката част на океана задържа погледа ѝ, преди да наведе глава и да целуне линията на гърлото му. Пръстите му се вкопчиха в косата ѝ, но голямото, мощно тяло остана отпуснато – архангел, който си почива в ръцете на своята съпруга.
– Казваш, че вампирите са били привлечени от същия район? – Гръдният му кош се издигаше и спускаше в лек ритъм под докосването ѝ, а сърцето му биеше силно и сигурно.
– Да – каза тя, като използва зъбите си върху сухожилията, които току-що беше целунала. – Дори този, когото намерихме по-късно, изглежда се беше насочил в тази посока. – Само за да бъде победен от жаждата за кръв, която не позволяваше друга мисъл. – Но въпросът е, че фокусът на земетресението изглежда беше хеликоптерът.
„Не хеликоптерът, а ти.“
Тя направи физиономия.
– Опитвах се да избегна това заключение.
Дръпване от ръката, свита в косата ѝ, главата ѝ се отметна назад – но този път нямаше целувка.
– Лицето ти е сериозно посинено. – Вдигна свободната си ръка, хвана брадичката ѝ и наклони лицето ѝ настрани, за да може да оцени щетите. – Загубила си повече от горния слой на кожата.
Елена не протестира. В края на краищата тя му беше наредила да се съблече, за да може да разгледа нараняванията му.
– Не се чувствам толкова зле. – Всъщност тя имаше чувството, че кожата вече започва да се възстановява – много по-бързо, отколкото при човек.
Удар в сърцето, това напомняне, това знание, че вече не е смъртна.
– Ще са необходими поне два дни, за да заздравее сама – каза той, като отпусна брадичката ѝ. – Има синини и по ребрата и бедрата ти.
– Кога имаше време да забележиш? – Издигайки се, за да го обгърне, тя обгърна с ръце шията му и заби целувка в пулса му, чувствайки се привързана по начин, който никога не ѝ беше достатъчно удобен, за да изрази с някой друг. – Струваше ми се, че се интересуваш много повече от други части на анатомията ми.
Силни, влажни ръце на кръста ѝ.
– Колко те боли? – Чувствени устни, очи, пълни с тъмно мъжко обещание, но изражението му даваше да се разбере, че няма да правят нищо интересно, докато тя не си признае.
Издишвайки дъх, тя посочи едно ребро.
– Това ме боли, но не толкова, че да ме притеснява, докато се занимавахме с гимнастика в спалнята. – Почти болезнената жажда да докосва, да взема и да бъде вземана беше заличила всяко друго усещане, всяка друга нужда. – Лявото ми крило е нежно – може да съм разтегнала нещо. – Тя вдигна дланите си. – Порезните рани изглежда заздравяват.
Рафаел вдигна ръка, а синият огън облиза дланта му. Стомахът ѝ се стегна при напомнянето за огромната сила, която носеше в себе си. Но този пламък не беше нищо, което би могло да навреди. Когато постави ръката си върху ребрата ѝ, тя усети само топлина, толкова дълбока, че проникна в самите ѝ кости.
– О! – Тихият вик се изтръгна от устните ѝ, когато усещането се разпространи в изблик на електрическа топлина, стрелкайки се към местата, където я болеше най-много – но намек за него пулсираше във всяка вена и артерия… и в него имаше шепот на секс, който нямаше нищо общо с лечението. – Архангеле, ако караш всички да се чувстват така, когато лекуваш – каза тя с хриплив тон – ще имам проблем с това.
Устните му не се изкривиха и все пак в гласа му имаше греховно забавление, което се появи в съзнанието ѝ.
„Това е специална смес, Елена. За теб.“
Последния път, когато ѝ беше казал това, той я беше покрил с ангелски прах. Еротичен, екзотичен и създаден да целува всеки сантиметър от кожата ѝ с блестяща възбуда.
– Добре – отвърна тя и се наведе напред, за да захапе долната му устна. – Тогава можеш да лекуваш другите.
„Оценявам разрешението.“
Устните ѝ се надигнаха при тържественото изявление, съчетано с порочната чувственост, която съзря в погледа му. Този поглед… беше все още нов. Рафаел не позволяваше често на младия ангел, който някога беше – безразсъден, див и самоуверен – да изплува на повърхността. Но когато го правеше…
– Свърши ли? – Промърмори тя срещу устата му.
Отговорът му беше да плъзне ръце към бедрата ѝ и да я издърпа напред, върху стоманения глад на тялото му.
– Ела, ловецо – каза той, като използва зъбите си върху чувствителната извивка, където шията ѝ преминаваше в рамото – вземи ме.
И тя го направи.

На следващата сутрин Елена влезе в трапезарията и откри, че тя е подредена с вкусни ястия, от които можеше да избира. Взе два кроасана и голяма чаша черно кафе, излезе на свежия въздух, следвайки инстинктите си, докато не откри Рафаел, застанал на самия ръб на скалата, която се спускаше в Хъдсън.
– Ето – каза тя, като му подаде един кроасан. – Яж или чувствата на Монтгомъри ще бъдат наранени.
Той пое предложението, но не го поднесе към устните си.
– Погледни водата, Елена. Какво виждаш?
Поглеждайки надолу към реката, която по един или друг начин е била част от живота ѝ, откакто се е родила, тя видя разбутана тиня, мрачни вълни.
– Тя е в лошо настроение днес.
– Да. – Той открадна кафето ѝ, отпи глътка. – Изглежда, че водата е в лошо настроение по целия свят. Току-що по източното крайбрежие на Африка се разрази огромно цунами, без видима връзка със земетресението.
Открадвайки кафето си обратно, тя захапа кроасана си, наслади се на маслената текстура, преди да преглътне.
– Има ли вече някакви сигурни сведения за това къде може да спи?
– Не. Но Леуан може да има нещо – ще видим. – Довършвайки кроасана, който му беше дала, той взе кафето. – Днес отново ще посетиш баща си.
Храната, която беше яла, се свиваше в стомаха ѝ.
– Не, не него. Посещавам сестра си, Ева. Тя има нужда от мен. – Тя нямаше да позволи на Джефри да се отнася с Евелин така, както се бе отнасял с Елена – като с нещо грозно, нещо безполезно. – Все още не мога да повярвам, че ме е лъгал толкова дълго за ловната кръвна линия. – Това беше лъжа на бездействието, но това не я правеше по-малко ужасна.
– Баща ти никога не е бил човек, който цени честността. – Режещо изобличение, преди да се обърне към нея. – След пет дни присъствието ти е необходимо тук. Кажи на гилдията, че няма да можеш да отидеш.
Гръбнакът ѝ се скова от това, което несъмнено беше заповед, и тя грабна кафето си от него, без да се забавлява, когато установи, че всичко е изчезнало.
– Ще науча ли причината за кралската призовка?
Повдигна вежда, а нощната черна коса на архангела ѝ се отметна от лицето му от вятъра, идващ от развълнуваните води на Хъдсън.
– Колибри поиска да се срещне с моята съпруга.
Цялата ѝ свенливост изчезна под вълната на почти болезнена емоция. След Пекин, когато беше принудена да си почива, за да може тялото ѝ да се възстанови, тя често се свиваше в креслото в кабинета на Рафаел в Убежището. Но вместо да чете учебниците по история, които Джесами ѝ беше възложила, тя се беше впуснала в разговори за толкова много неща.
Някъде през този период той ѝ беше разказал части от това, което майката на Илиум беше направила за него, когато беше най-уязвим. В резултат на това Елена изпитваше дълбоко чувство на вярност към ангела, когото никога не беше срещала.
– Чудех се – затова ли си приел Илиум на служба? – Попита тя. – Защото той е неин син?
– Отначало да. – Той сключи пръсти върху тила ѝ, придърпвайки я към себе си. – Колибри ми е вярна и за мен беше дреболия да приема сина ѝ в редиците на моя народ, когато той навърши пълнолетие.
Въпреки всичко, което беше споделил, Елена винаги имаше чувството, че пропуска важна подробност, когато Рафаел говореше за Колибри, и днес не беше по-различно. Имаше нещо в тона му, скрита сянка, която не можеше да различи – добавено към приглушеното присъствие на Илиум довчера, това я накара да се замисли… но някои тайни, както беше научила, принадлежаха на други.
– Илиум обаче скоро се доказа – продължи Рафаел. – Сега връзката ми с Колибри е нещо отделно.
След като бе видяла Илиум в действие, Елена можеше да повярва в това.
– Ще се прибера. Трябва ли да се обличам?
– Да. Колибри е стар ангел.
– Колко стар?
– Тя познава майка ми. Познаваше Калиане.
Вълните в краката им се надигнаха, разбивайки се в дива ярост, сякаш Калиане се опитваше отново да си присвои сина си.

Половин час по-късно Елена наблюдаваше как Рафаел излита над Хъдсън към Архангелската кула, за да започне това, което със сигурност щеше да бъде адски сложен ден.
– На ангелите в моята територия е наредено да изпратят доклади за всички скорошни смущения и загуби – каза ѝ той, преди да се издигне в небето. – Бостън не е нито първата, нито единствената жертва, а просто най-голямата.
– Мога ли да помогна с нещо?
– Не днес, но имам чувството, че скоро отново ще имаме нужда от твоите умения.
Това беше зловещо предсказание, но тъй като тревогите нямаше да я доведат до нищо, а това беше първото истинско затишие – поне за нея – от пристигането ѝ в Ню Йорк, Елена реши да използва част от времето, за да се успокои. Първото място, към което се насочи, беше оранжерията, чиито стъкла искряха под острата слънчева светлина днес.
Водопади от цветове и аромати изпълваха стъклената ограда, толкова много неща за изследване, но тя се насочи към ъгъла, зает от любимите ѝ бегонии. Изпитваше тъга, докато докосваше с пръст един съвършен червенозлатен цвят, мислейки за растенията в предишния си апартамент, които несъмнено бяха загинали, след като тя падна разбита и окървавена в прегръдката на архангел.
– Но растенията растат отново – промълви тя, съсредоточавайки се върху зелената красота около себе си. – Пускат нови корени, създават място за себе си в чуждата почва.
Така и тя щеше да направи.
Чувствайки се добре, че е направила съзнателен избор, тя избра най-малкото, най-слабото растение бегония, не бързаше да го пресажда в по-богата почва, след което внимателно притисна саксията в ръцете си, докато се връщаше към къщата. Монтгомъри ѝ се усмихна, когато влезе през входната врата.
– Третия етаж е най-добре осветен – каза той.
Те имаха солар?
– Благодаря. – Изкачвайки се по стълбите, тя се заразхожда из втория етаж, докато не намери грижливо скритата стълба към третия, и започна да се изкачва.
Дъхът ѝ се изплъзна в затишие от звук в мига, в който влезе в стаята в края на коридора. Светлината нахлуваше през две стъклени стени и огромен покривен прозорец, за да облее стаята със слънчева светлина. Едната от тези стени, разбра тя, като видя прозореца, всъщност не беше заключен.
– Разбира се. – Един ангел не би се тревожил за опасността от падане от такава височина. А и – промърмори ловецът в нея – то щеше да служи и като още един изход, гарантиращ, че никога няма да попадне в капан.
Стаята не беше много обзаведена. Килим в наситен кремав цвят, изпъстрен с малки златни листенца; деликатна дървена масичка, чиито крака бяха издълбани в изящни запетайки; няколко копринени възглавнички в скъпоценни тонове на седалката до прозореца – това беше всичко. Поставяйки растението си на перваза над седалката, тя се спусна към втория етаж.
– Монтгомъри – извика тя през парапета, когато го забеляза долу.
Икономът погледна нагоре, като правеше всичко възможно да не изглежда скандализиран от факта, че тя се държи по най-нецивилизования начин.
– Ловецо?
– Соларът принадлежи ли на някого?
– Смятам, че току-що си го поиска.
Усмихвайки се, тя му подаде целувка и беше почти сигурна, че той се изчерви. Тъкмо се канеше да се върне на горния етаж, когато се намръщи, доловила неочакваната ласка на козина, шоколад и всичко малко лошо.
– Защо Дмитрий е тук?
Вампирът се материализира от дървото при споменаването на името му, облечен в черен костюм, съчетан с наситено изумруденозелена риза, със сноп документи в ръка.
– Днес няма време за игра, Елена. – И все пак около нея се увиха струйки дим и шампанско. – Трябва да се върна в Кулата.
Виждайки, че Монтгомъри си е тръгнал, Елена се пребори с желанието да забие кинжал в стената до главата на Дмитрий, напълно сигурна, че той я провокира нарочно.
– Не позволявай на вратата да те удари на излизане.
Димът прошепна на места, на които не му беше работа да ходи.
– Ако искаш да потвърдиш миризмата на убиеца на Нейха – каза той – държат тялото в този му вид в моргата до единайсет.
Целувката на мускуса върху сетивата ѝ, гъста и упойваща.
– Майната му! – Ароматът се откъсна, когато Дмитрий се вгледа в тънкия сребърен нож, който трепереше в дървената стена на сантиметър от това чувствено лице със славянски скули. После неочаквано започна да се смее и може би за първи път тя чуваше от него истинско нещо.
Беше силен. По-секси от всичките му ароматни трикове.
Погледна нагоре и ѝ направи странен старовремски поклон, а смехът все още бе набраздил бузите му.
– Вече си тръгвам, ловецо. – Но той спря на вратата, а изражението му стана тържествено. – Оставих копие от последния доклад за Холи Чанг в библиотеката.
Елена стисна ръката си на парапета при споменаването на единствената оцеляла жертва на Юръм. Жената – всъщност момичето – беше опетнена от токсичната кръв на мъртвия архангел… невинна, която при най-голямата обида можеше да се превърне в чудовище.
– Как е тя? – Последният път, когато Елена бе видяла Холи, момичето бе голо и покрито с кръвта на другите жертви на Урам, а съзнанието ѝ бе разбито.
Отговорът на Дмитрий се бавеше дълго.
– Изглежда, че е в стабилна връзка, но е… различна. Може да се наложи да я екзекутирам.

Назад към част 18                                                           Напред към част 20

Глава 13
КАЙЛ

Облегнах се назад на стола си на масата, когато Купър започна църквата. Нищо не ни се случваше. Нямаше бягане. Никакви продажби. Беше спокойно време за клуба, на което всички винаги отделяхме време да се насладим.
И аз определено щях да отделя време, за да му се насладя. Жената ми искаше да се върже за мен.
– Нещата са спокойни – каза ни Купър. – Очаквам да останат така поне няколко месеца.
Юмруците удариха по масата. Възползвахме се от всеки миг спокойствие, който, по дяволите, можехме.
– И така, тъй като имаме свободно време, искам клубът да се съсредоточи върху това да се ангажира повече с града – да организираме събития, да даряваме на различните приюти тук. Разбирахме ли се?
Всички кимнахме. Купър се облегна назад на стола си.
– Има ли идеи, които някой иска да представи?
Прочистих гърлото си и се наведох напред.
– Скайлър се съгласи да ми позволи да я поискам – по всеки начин, по който може да се поиска – обявих аз. Всички мъже се усмихнаха и ме поздравиха. – Тя иска сватба във Вегас и иска целият клуб да дойде.
– Ебати да! – Зарадва се Винсънт. – Влизам, братко.
Засмях се и погледнах Купър.
– Президент?
Той кимна.
– Ще видя дали Блинк може да се качи и да вземе близнаците. Кога трябва да се случи това?
– Очаква се разводът ѝ да бъде финализиран…
Вратите на параклиса се отвориха внезапно и всички се обърнахме, за да видим кой е достатъчно глупав, за да ни прекъсне. Скайлър стоеше там с широка, лъчезарна усмивка на лицето, държейки в ръка документите за развод.
– Разведена съм, кучки! – Изкрещя тя.
Засмях се и се изправих, като я придърпах в прегръдките си, за да поставя устните си върху нейните. Подписването на развода беше отнело адски по-малко време, отколкото бяхме предвидили, но бях щастлив като дявол.
Обърнах се и се усмихнах на стаята. Нито един мъж не беше ядосан от прекъсването ѝ – дори Купър.
– Изглежда, че следващия уикенд отиваме във Вегас! – Обявих.
С това наведох жената назад през ръката си и поставих устните си върху нейните, а братята ми ликуваха около нас.

***

Влязох в мазето заедно с Деймън и Логан. Грант беше заспал с глава на гърдите си, но се дръпна и се събуди, когато го ритнах по крака. Погледна ме, а устните му се изкривиха в насмешка.
– Какво? – Изръмжа той.
Хвърлих копието на документите за развод в краката му.
– Тя официално е свободна от теб, Грант.
Той се изплю върху документите.
– Няма значение. Тази жена винаги ще помни кой съм аз.
Кимнах.
– Може и да е така, но също така винаги ще помни кой, по дяволите, я спаси от теб. – Той стисна челюстта си. – И просто си помислих, че трябва да ти кажа, че тя поиска сватба във Вегас. Тя и аз ще се оженим следващия уикенд.
– Тя ще отиде за да избяга – измърмори той през стиснатите си зъби.
Засмях се.
– Ще избяга ли? – Подиграх се. – Защото тя вече иска бебе. – Грант ми се изсмя. Погледнах към Логан. – Освободи го.
Логан бързо преряза въжетата, които свързваха ръцете и краката му. Изритах Грант на земята и поставих ботуша си върху гърлото му, оказвайки натиск.
– А сега изпълнявам другото си обещание към нея – а именно да те убия, дяволе – заклех се аз. – Мислех да ти прережа гърлото – нали знаеш, да си изцапам ръцете с кръвта ти и всички тези глупости, но много повече предпочитам да те гледам как се бориш – усмихнах се, – без шибани ръце.
Той се задави и лицето му стана лилаво. Той се изви под мен, но ботушът ми упражняваше идеален натиск.
Не след дълго очите му се завъртяха в задната част на главата му. След това, за сигурност, прерязах гърлото му и изтрих острието си върху ризата му.
– Вана готов ли е? – Попитах, като погледнах към Деймън.
Деймън кимна веднъж.
– Винсънт трябва да е на път да слезе с брезента.
Кимнах веднъж.
– Добре. Да се отървем от този шибаняк.

***

Скайлър се втурна през задната врата, докато аз затварях вратата на микробуса, позволявайки на Деймън да затвори другата. Погледнах към нея.
– Добре ли си? – Попитах я, като я хванах за ръцете.
– Мислех, че вече си тръгнал. Исках да дойда с теб.
Намръщих ѝ се.
– Просто ще изгорим тялото му, бейби – казах ѝ. – Повярвай ми, вероятно това е нещо, на което не искаш да ставаш свидетел.
Тя сви рамене.
– Но аз искам да бъда свидетел на това – каза ми тя.
С въздишка я поведох към страната на микробуса. Влязох вътре и след това ѝ протегнах ръка, за да ѝ помогна и на нея да влезе във фургона. Винсънт влезе след това, като я постави между нас. Обгърнах раменете ѝ с ръка, като я придърпах по-близо до себе си. Притиснах устни към косата ѝ и нежно стиснах раменете ѝ.
– Мислех, че щеше да спиш – признах аз.
Тя поклати глава.
– Винаги те чакам да си легнеш.
Когато спряхме до крематориума, Дан вече ни чакаше отвън. Излязохме и аз помогнах на Винсънт да внесе тялото на Грант вътре. Дан ни инструктира къде да го поставим. След като поставих тежкия му задник, извадих портфейла си от джоба и подадох на Дан хилядарка в стотачки.
– Благодаря, че го правиш, човече.
Той кимна и прибра парите в джоба си.
– Винаги съм щастлив да помогна на клуба, братко. – Погледна към Скайлър. – Ще се справи ли с миризмата?
Повдигнах рамене и я погледнах. Тя ме дари със слаба усмивка.
– Ще се справя.
С въздишка поклатих глава и я придърпах в прегръдките си.
– Упорита жена – измърморих аз.
Дан вкара тялото на Грант в крематора и затвори вратата. Не след дълго миризмата се разнесе из стаята. Скайлър се задави от миризмата и закри носа си с риза и ръка. Обърнах главата ѝ в гърдите си, притискайки я по-силно, докато последните остатъци от гадното ѝ минало най-накрая бяха премахнати.
Деймън ме погледна.
– Двамата с Логан ще останем и ще се погрижим за тази гадост. Продължавай, заведи я вкъщи, братко.
– Сигурен ли си? – Попитах го.
Той кимна, а на устните му трепна усмивка, докато гледаше Скайлър.
– Ако стане още по-бледа, ще припадне.
– Не, няма да го направя – промълви тя, но не протестираше срещу това да се прибере у дома.
Засмях се и я изведох през вратата, като кимнах веднъж на Деймън.
– Благодаря, братко.

***

Бях се събудил, но запазих дишането си равномерно, слушайки как Скайлър се преобръща. Тя постави главата си на гърдите ми, а ръката си върху коремната ми преса.
Тази жена беше шибано ненаситна.
Тя бавно плъзна ръцете си надолу по коремната ми преса и в панталоните ми, а ръката ѝ обиколи члена ми. Снощи тя си беше легнала гола след душа, но аз останах малко по-дълго, все още не бях достатъчно уморен.
Тя изпищя от шок, когато внезапно ни преобърнах, а ръцете ми се подпряха от двете страни на главата ѝ, за да не я смачкам. След това тя се захили, което предизвика усмивка на собствените ми устни.
– Мислех, че спиш.
Поклатих глава, като прокарах устни по шията ѝ. Дъхът ѝ застина в гърлото.
– От известно време съм буден – промърморих, като придвижих устните си надолу по тялото ѝ. Намигнах ѝ, докато изчезвах под завивките. После зарових лице между бедрата ѝ и продължих да закусвам за деня.
Тя извика името ми, а пръстите ѝ се вплетоха в косата ми. Аз изръмжах тихо, обичайки да се губи в мен. Точно както знаех, че ще стане, тя започна да движи бедрата си, като се качваше на лицето ми, докато я изяждах. Наслаждавах се на сладките, съблазнителни стонове, които се изтръгваха от устните ѝ.
Не спрях, докато тя не свърши в устата ми. След това, преди да успее да слезе напълно от височината, на която я издигнах, се плъзнах вътре в нея и ни преобърнах, така че тя да е отгоре. Поставих ръце на дебелите ѝ бедра и ѝ позволих да определя темпото, да ме възседне, както искаше.
С ръце на гърдите ми тя въртеше бедрата си, а лицето ѝ бе картина на чист екстаз. Тя нямаше представа колко шибано красива е, когато напълно се отпусна с мен.
Когато най-накрая свърши, я придърпах към себе си, обгръщайки раменете ѝ с една ръка. След това хванах дупето ѝ с другата си ръка и продължих да я чукам, както исках, като взех от нея каквото ми трябваше, преди да свърша в нея, предизвиквайки още един от оргазмите ѝ.
– Ебаси – изхриптях след това, а сърцето ми заби в гърдите.
– Мхм – промълви тя, дишайки неравномерно в ухото ми. Изгладих ръката си по гърба ѝ. – Мисля, че искам да се върна да спя.
Засмях се тихо и я плеснах по дупето.
– Не може, бейби. Имаме работа.
Тя изръмжа.
– Аз се отказвам.
Засмях се и седнах, като я държах до себе си, докато се плъзгах към ръба на леглото.
– Държа те – уверих я, докато я носех към банята.
Само че когато я вкарах в банята, вместо да се изкъпем, както трябваше, отново я придърпах към стената на душа.
След това я плеснах по дупето, докато бързо се къпех.
– Побързай, иначе ще закъснеем.
Тя ме погледна, докато спираше да си мие косата.
– Всичко това е по твоя вина – измърмори накрая тя, като поклати глава.
Усмихнах ѝ се.
– О, знам, но все пак – побързай. Ако го направиш, ще накарам някое от момчетата да ти донесе кафе и глазирана поничка от „Розана“.
Тя изплези език срещу мен, когато излязох от душа.
– Така или иначе ще го получа – напомни ми тя.
Извъртя Винсънтх очи, но не отговорих. Знаех и това. Винаги някой я чакаше на работа, независимо дали спирах по пътя, за да ѝ го донеса сам.
Без кафе жената ми беше абсолютен ад, а момчетата предпочитаха да победят този демон възможно най-скоро.

Назад към част 12                                                      Напред към част 14

***

Когато слязох в мазето, зърнах идилична картина – лорд Арнел стоеше до разтопен от магията камък, върху който… имаше покривка за легло, две възглавници, одеяло с кокетно завъртян ъгъл, свещи, вино и парче сирене, красиво подредено в чиния. Гнездото на разврата беше перфектно подготвено за самия разврат.
– Колко… оригинално и неочаквано – каза драконът подигравателно при появата ми.
– Мисис Макстън! – Възкликнах възмутено, поглеждайки смутената икономка.
Управителят, който тъкмо запалваше все още незапалените свещи, попита изненадано:
– Нещо не е наред ли? Професор Стентън винаги е толкова…
С рязко издишване го прекъснах с половин уста и казах ледено:
– Мистър Уолън, мисис Макстън, предполагам, че ще ви задам няколко въпроса, но утре. Точно сега ще се погрижите да приберете всичко, освен одеялото. То, ако не ви е проблем, ще бъде в ъгъла, за да мога да седна върху него.
Мисис Макстън попита предпазливо:
– А… лорд Арнел?
– Ще ми отстъпи одеялото като лорд и джентълмен! – Бях бясна. – И да, мистър Уолън, има огромна разлика между ритуалите и разврата!
Управителят видимо се смути, но после каза:
– Вие казахте, че ще спасите света, като се лишите от чест.
Под яростния ми поглед обаче мистър Уолън разбра. В ъгъла ми бяха оставени една възглавница и едно топло четири пъти сгънато одеяло, махнаха жертвения камък, оставиха свещите, изнесоха виното и сиренето.
– Може би малко чай? – Смутено предложи мисис Макстън, докато излизаше.
– Да, ако не е много трудно, черен и силен – казах, без да я поглеждам, опитвайки се да се сдържа.
Не беше лесно да се сдържам, когато видях похотливата усмивка на лорд Арнел. Но веднага щом всички излязоха, отвърнах със заповед:
– Съблечете се.
Изваждайки копчетата си за ръкавели, драконът отбеляза подигравателно:
– Страхувам се, че без одеяло няма да ни е много удобно, мис Вайърти.
– Няма да ви е много удобно – отвърнах аз – и ще ми донесат одеяло, ако имам нужда от такова. Съблечете се, лорд Арнел: риза, обувки, чорапи и панталони, ако имате отдолу, долни гащи.
– А ако не? – Провокативен въпрос.
– В такъв случай можете да си оставите панталоните – усмихнах се мило.
И отидох да преместя свещите по-близо до ъгъла, в който възнамерявах да прекарам нощта, като се опитвах да не гледам мъжа, който демонстративно и нагло се излагаше по такъв начин, че беше… проблематично да не гледаш. Драконът имаше изненадващо красиво тяло – стройна, хищна мускулатура, широки рамене, плосък корем и линия от силни ръце.
Докато си събуе обувките, ми хрумна лудата идея – да придърпам всички свещи към себе си, така че отвъд сиянието на огъня Арнел изобщо да не се вижда. Това беше страхотна идея, бих казала отлична, но имаше само един проблем: трябваше да следя промените във външния вид на дракона, така че с голямо съжаление подредих и свещите около камъка.
След това, посочвайки разтопената фундаментална реликва на дракона, наредих мрачно:
– Седнете.
– В каква поза? – Попита иронично Арнел, без съмнение забелязвайки, че с всички сили се опитвам да не гледам голия му торс.
– В седящата! – Не можах да се сдържа.
Дяволски съблазнителният мъж, чието присъствие от известно време караше бузите ми да пламтят, се промъкна покрай мен, като нарочно ме накара да усетя аромата на парфюма и тялото му, и се настани на камъка, като ме гледаше така, сякаш не се съмняваше, че нощта ще завърши точно на този камък.
Това ме наведе на две мисли: първо, лорд Арнел със сигурност знаеше, че е изключително привлекателен, и забеляза, че не съм безразлична към… чара му, и второ, драконът едва ли приемаше всичко сериозно.
Е, на мен ми предстоеше силно да го изненадам.
Заставайки пред камъка и лорд Арнел, се принудих да погледна мъжа, не можех да не забележа самодоволната му усмивка, плъзнах поглед по широките му рамене и мускулестите му гърди, усмихнах се любезно на дракона и му казах:
– Тази техника е създадена за трансформиращи, работещи в службата за сигурност на империята. Част от нея е разработена лично от професор Стентън, а една техника той ме накара да използвам върху него по причини, които не ми каза. Ще бъде изтощително, лорд Арнел, но ако успеете, ще престанете да имате пропуски в паметта и ще можете да устоите на всяко психическо въздействие.
Драконът веднага спря да се усмихва, а всякакъв намек за усмивка и забавление изчезна от лицето му.
– Пропуските в паметта ще спрат – каза той бавно – означава ли това, че споменът ми за нощите… които не останаха в паметта ми, ще се върне при мен?
В светлината на последните събития и на факта, че лордът вероятно смяташе, че той е убиецът на годеницата си, осъзнах, че връщането на спомена е изключително важно за него, но не можех да се зарадвам на това.
– Лорд Арнел – заговорих неохотно, – аз съм младши научен сътрудник и правя каквото мога за вас. Възстановяването на изгубени спомени – не е моя специалност. Готов ли сте?
Преди да успее да отговори с „да“, аз произнесох първото заклинание:
– Трансформацио!
Заклинанието, използвано при трансформиращите, трябваше да накара Арнел да напрегне мускулите си, задържайки импулса на собственото си тяло да се промени… Но какво беше учудването ми, когато най-простата команда накара дракона първо да изръмжи толкова силно, че пламъците на всички свещи затрептяха, а след това да започне бързо да се покрива с черни люспи!
– Потест!
Спиращото заклинание обгърна дракона, но само отчасти го върна в нормално състояние. Арнел, който не можеше да запази седнало положение, падна на камъка, дишайки тежко и опитвайки се да възвърне поне контрола над тялото си.
– Лошо – констатирах аз. – Много лошо, лорд Арнел.
Той се мъчеше да се изправи, все още дишайки тежко, и ме погледна гневно и попита:
– Какво означава всичко това?
– Това, че на практика сте също толкова податлив на заклинания колкото и трансформиращите – трябваше да му кажа.
И докато гледах дракона, изтръпнах от думите на лейди Арнел: „Крисчън го намери на разсъмване. Лежеше окървавен в дъното на пропастта. В този момент вие вече бяхте в полицейския участък, а бедната Лизи… Ейдриън така и не си спомни събитията от онази нощ. Той просто… не си спомняше.“
Трябваше да осъзная за какво става дума още тогава… но не го направих. Дори не се замислих за това. Фактът, че драконите вече не могат да летят, отдавна е неоспорима истина, а тук се оказва…
– Е – принудих се да събера кураж, – искрено трябва да се надяваме, че няма да разрушите къщата ми, когато се преобразите.
Драконът ме погледна свирепо, но аз повторих строго:
– Трансформацио!
Отново ревът, идващ от самите дълбини на диафрагмата му, мигновено светещите очи, раменете, раздаващи се в шеметен оборот, кръвта по гърба му от изригващите крила…
– Потест! – Викът ми почти се удави в рева на пробуждащия се дракон, но върху камъка с хриптящ от гърдите му въздух лорд Арнел отново се превърна в човек.
В този момент влезе икономката. Мисис Макстън, както и всички останали в къщата, които бяха чули рева на събуждащия се звяр, беше бледа като лист, а ръцете и трепереха така, че чашата и чинийката за чай звънтяха върху подноса, който беше донесла.
Тя не посмя да се приближи, остави подноса на пода близо до мястото, приготвено за мен, и погледна с ужас окървавения лорд Арнел, който изглеждаше на ръба между живота и смъртта, после мен и отбеляза:
– Мис Вайърти, никога не съм ви виждала толкова уплашена.
Много се стараех да изглеждам самоуверена, но сега Арнел го беше разбрал и вещият му поглед гарантираше, че ще умра най-малкото от задушаване. А от самото начало беше ясно, че той ще бъде този, който ще ме удуши.
– Мисис Макстън, благодаря ви за чая – казах мрачно.
Икономката не беше глупава жена и изчезна за миг. От горния етаж, преди да е затворила вратата на мазето, тя каза:
– Незабавно съберете всички най-ценни вещи!
Въздъхнах тежко, поклатих уморено глава и казах отново:
– Трансформацио!
Арнел потръпна, но стисна зъби, сви ръце в юмруци и се задържа. Почти се държеше, само кръвта по гърба му показваше, че крилата му се опитват да се появят отново. Драконът обаче удържа удара.
Той просто още не знаеше, че това е само началото.
– Вокантем! – Казах аз.
И още един рев угаси половината свещи, а Арнел се свлече върху камъка, извивайки тялото си и опитвайки се да се задържи, удряйки с юмрук по каменната основа на къщата отново и отново, и отново… За миг си помислих, че камъкът ще се напука и ще се счупи. Но той се държеше, драконът се държеше също така.
– Потест! – Прекратих мъчението му, взех чая и отидох в ъгъла си, като дадох на лорд Арнел възможност да се опомни.
Не му беше лесно. Повече от четвърт час драконът лежеше на камъка, гледаше с празен поглед към тавана и се опитваше да си възвърне дъха. Потта се лееше по гърлото му, смесвайки се с вече пролятата кръв, но не чух стенания или искания да спре.
– Мис Вайърти – каза накрая той с дрезгав, пречупен глас – какъв е смисълът на това?!
Лорд Арнел беше умен дракон, това трябва да му се признае.
– Това означава – започнах аз, отпивайки глътка чай – че сте бил тласкан към трансформация доста дълго време, методично и много правилно. Дотолкова, че вероятно сте единственият дракон в цялата империя, който може да се превръща в дракон, може би дори да лети.
Той се дръпна и седна, загледан в мен със змиевидни очи, които леко светеха дори на светлината на ярко горящите свещи, и попита хрипливо:
– Какво е лошото в това?
– Много – трябваше да призная аз, като отпих замислено още една глътка чай. – Виждате ли, лорд Арнел, проблемът е, че вие спадате към група която е трансформиращи, имате също като тях съвсем различно съзнание след трансформацията. В така нареченото „животинско“ състояние такива социално значими инстинкти като емпатия, съчувствие и осъзнаване на стойността на човешкия живот изчезват, като остават само основните инстинкти за оцеляване и възпроизвеждане.
Той седеше и ме гледаше, а челюстта му беше стисната толкова силно, че бузите му бяха набраздени.
– Между другото – казах аз, поздравявайки го с чаша чай – ако лудите трансформиращи имат с кого да се размножават, опасявам се, че вие няма да имате тази възможност, несъответствие в размера и всичко останало.
– С това вие отмъщавате ли си сега за нещо? – Попита гневно Арнел.
– Малко – усмихнах се лукаво аз. А после добавих сериозно: – С цялото ми уважение, лорд Арнел, ако станете дракон, единствените подходящи сексуални партньори ще ви бъдат… само китовете. Е, може би и китовите акули. Какво мислите за рибите като цяло?
Той скръцна със зъби и отговори гневно:
– Разбирам. Да продължим ли?
Кимнах, произнесох:
– Трансформацио!
Драконът издържа, без дори да помръдне. Седеше с кръстосани крака и ме гледаше така, сякаш вече беше във формата на дракон, а аз бях единственият наличен плажен кит.
Усмихвайки се мило на Арнел, добавих:
– Вокантем!
От дълбочината на гърдите му се изтръгна приглушено, зверско ръмжене, но самият градоначалник остана непроменен.
– Куод вераимаго! – Призоваването на истинската форма. И на него Арнел отново се счупи.
А ние още не сме изминали и половината път.
– Потест! – Възкликнах, когато той падна от скалата с хъркане, треперещ като в агония.
Щях да му дам време да се възстанови, но Арнел с приглушено проклятие се дръпна обратно върху реликвата и изръмжа:
– Да продължаваме.
– Сигурен ли сте? – Попитах със съмнение. – Лорд Арнел, ако цялото това убийство в града в продължение на четири години ви е превръщало в звяр, не съм сигурна, че можем да го поправим за една нощ. Колкото и да ми е неприятно да го призная. Поемете си дъх, опомнете се и…
Но драконът ме погледна така, че думите заседнаха в гърлото ми, и изръмжа:
– Продължаваме!
Повдигнах безразлично рамене и невинно попитах:
– Възможното използване на големи риби като сексуални партньори ли ви мотивира толкова много?
– Какво ви става, мис Вайърти! – Изригна той.
– Е, нека да продължим така – усмихнах му се мило. – Трансформацио!

Назад към част 29                                                       Напред към част 31

***

На вратата се почука около час по-късно и Грейс отвори, изнервена, но с облекчение, че е пристигнало подкрепление.
– Здравей – каза първият мъж. Той ѝ подаде ръка. – Аз съм Ред Джеймсън, а това е моят приятел, доктор Фогел.
Беше достатъчно обезсърчително да покани Ред Джеймсън в тъмната си и разпадаща се колиба – Ред Джеймсън, който летеше с частни самолети и отсядаше в най-добрите петзвездни хотели. Ред Джеймсън, когото Скот бе повикал като услуга за нея, знаейки, че само друг богат и влиятелен човек би знаел как да се справи с тази бъркотия.
Д-р Фогел беше само малко по-малко плашещ. Беше по-нисък и много по-малко красив от Ред, с широко чело и очи, които изглеждаха твърде тясно поставени в лицето му. Но се усмихваше, докато минаваше покрай нея, носейки черна медицинска чанта като някой лекар от старовремско телевизионно предаване.
Докато ги водеше нагоре по стълбите към спалнята си, тя обясни какво се е случило с боя и как Лиъм е настоял да бъде отведен в нейния апартамент, а не в болницата.
От първия път, когато повърна, Лиъм беше повръщал още веднъж и изглеждаше, че иска само да спи.
– Много ти благодаря, че дойде в кратки срокове – каза тя. – Сигурна съм, че това е крайно необичайно за вас.
Д-р Фогел кимна.
– Да, така е. Но аз съм задължен на Ред дотолкова, че той би могъл да ме накара да правя домашни посещения всеки ден през следващата година, ако иска.
Ред се ухили, като подари на Грейс успокояваща усмивка.
– Д-р Фогел е скромен. В интерес на истината, той ми дължи домашни посещения само за около шест месеца.
Те влязоха в стаята и Лиъм седна в леглото, изненадан.
– Какво по дяволите? – Каза той.
– Спокойно, Лиъм – каза му Ред. – Помниш ме, нали? Бяхме заедно на сватбата на Истън.
Лиъм го погледна.
– А кой е този? – Каза той, като погледна лекаря недоверчиво.
– Аз съм доктор Патрик Фогел – каза той и пристъпи напред. – Аз съм началник на хирургията в болница „Мт Синай“ и Ред ме помоли да дойда да те прегледам. Чух, че не обичате болниците.
Лиъм погледна към Грейс.
– Трябваше да ми кажеш – каза той.
Тя се отдръпна от недоверчивия му поглед.
– Съжалявам, просто…
Ред я накара да замълчи с поглед и се обърна към Лиъм.
– Тя постъпи правилно. Не изглеждаш толкова секси.
– Това е хубава първа оценка – каза Фогел, като се приближи до леглото. – Но трябва да се разровим малко по-дълбоко. Защо не ми разкажеш какво се е случило днес?
Лиъм поклати глава.
– Добре съм, момчета. Просто имам нужда от малка операция.
Грейс примигна.
– Хирургия?
Сега Фогел и Ред размениха погледи.
– Казваш, че се нуждаеш от малка операция? – Попита докторът, докато отваряше медицинската си чанта.
Лиъм въздъхна и отново се облегна на леглото.
– Казах, че просто имам нужда от малко сън, това е всичко.
Доктор Фогел се обърна и погледна към Ред, а след това и към Грейс с мрачно изражение.
– Бихте ли имали нещо против да излезете за момент от стаята? Искам да остана насаме, за да проведа прегледа си.
– Разбира се, Пат – отвърна Ред, след което изведе Грейс от стаята.
Той затвори вратата след тях.
– Искаш ли кафе или нещо друго? – Попита го тя, без да знае какво друго да направи.
– Разбира се – отвърна той и я дари с любезна усмивка.
Слязоха долу и Грейс се зае да им направи кана кафе. Чувстваше се добре, че трябва да се занимава с нещо, вместо просто да чака резултата. Докато го приготвяше, тя установи, че бърбори, докато Ред седеше и слушаше търпеливо.
Тя обясни за боя и за това колко добре се е справил Лиъм, как се е върнал като Роки и накрая е победил.
– Звучи вълнуващо – каза ѝ Ред и се усмихна, докато тя му подаваше чаша кафе.
– Беше вълнуващо – призна тя. – Но сега съм притеснена. Той не изглежда добре, нали?
Усмивката на Ред избледня, докато отпиваше от чашата.
– Твърде рано е да се каже. Понякога, след тежка битка, момчетата могат да се държат малко несигурно. Но ти постъпи правилно, като му осигури помощ, Грейс.
Тя застана до плота и отпи от кафето си. То имаше малко горчив вкус и тя се почувства зле, че това е най-доброто, което може да предложи на Ред Джеймсън. Той беше от тези, които вероятно получаваха специална смес, доставяна със самолет от Швейцарските Алпи или нещо подобно.
– Просто се надявам да е добре. Наистина го харесвам. – Грейс се изненада, че току-що бе изрекла тези думи на глас – и то точно на Ред Джеймсън, когото току-що бе срещнала.
Но Ред не изглеждаше шокиран от признанието ѝ.
– Изглежда мило момче – съгласи се Ред. – И доста жилаво, ако днешната ситуация е показателна. Ще се оправи.
Това я накара да се почувства по-добре. Лиъм беше издръжлив. Тя просто се надяваше, че не е прекалено твърд за собственото си добро.
Бяха седели в кухнята само няколко минути, когато Ред получи съобщение от д-р Фогел, който ги помоли да се върнат на горния етаж.
Грейс започваше да си представя как лекарят ѝ обяснява, че Лиъм е късметлия и въпреки че лицето му изглежда зле, всъщност е добре. А после обясняваше как оставя рецепта за някакви болкоуспокояващи и че до ден-два Лиъм ще се излекува и ще е готов да се върне към нормалния си живот.
Но когато се качиха на горния етаж, д-р Фогел ги чакаше с мрачно изражение.
– Линейката е на път – каза той. – Притеснявам се, че той има по-сериозна травма на главата и трябва да го закараме на преглед.
– Наистина? – Каза Грейс, шокирана, че наистина е толкова сериозно.
– А сега, ако ме извините, искам да се върна в стаята и да се погрижа за него – каза Фогел. – Не бива да го оставяме сам.
Лекарят отвори вратата на спалнята и се върна вътре.
Ред сложи ръка на рамото ѝ.
– Сега трябва да се свържем със семейството му. – Каза той тихо.

Назад към част 13                                                            Напред към част 15

НЯКОЛКО МЕСЕЦА ПО-КЪСНО…

ГЕЙБРИЪЛ

Събудих се с огромна тежест, която ме притискаше към матрака, и изръмжах, докато се опитвах да помръдна, но не можех. Атласът ми бръмчеше на нощното шкафче и аз избутах звяра, който ме притискаше към леглото. По някое време през нощта Леон очевидно се беше преместил във формата си на лъв и сега се беше разпрострял над всички нас.
– Ебаси, Муфаса – изръмжа Райдър отвъд Елис, докато тя хъркаше, опитвайки се да го отблъсне с вампирската си сила, но той не помръдна.
– Всички заедно – заповяда Данте и ние се борихме да го бутним, като го бутахме силно, но той просто се претърколи, а краката му стърчаха във въздуха.
Периуинкъл изпищя, когато една от опашките ѝ се смачка и Райдър я сграбчи и я сложи на възглавницата си, за да не пострада, където тя се сгуши в главата му и отново заспа.
– Лео! – Убоде го в ребрата Елис и той пръдна.
– Неее! – Извика Данте, залепнал за задника на Леон, докато той се бореше да се измъкне.
– По звездите – изръмжах аз, опитвайки се да а видя начин да го събудя.
– Мерда Санта, мирише така, сякаш някакво гадно животно е пропълзяло в задника му и е умряло там – изръмжа Данте и използва въздушната си магия, за да отнесе пръднята.
Атласът ми продължаваше да бръмчи и аз се опитах да го достигна, но не успях. Зрението най-сетне ми даде отговор и аз въздъхнах.
– Райдър помогни ми да го вдигна с лиани. – Закачих две дебели около предната част на Леон, а Райдър направи задните, преди да го вдигнем с магията си към тавана и да го оставим да виси там, докато продължаваше да спи, а езикът му се подаваше от устата.
Елис се протегна, търкайки ръка по заобления си корем, а аз се наведох и целунах подутината. Голямата дебела котка, която лежеше върху бебето ни, нямаше да му навреди, то беше прекалено фея, за да се притеснявам от това.
Разгърнах Атласа си и открих, че Орион ме търси, избутах се от леглото и отговорих, докато излизах на балкона, оставяйки останалите да се свият отново заедно и да заспят.
– Здравей, Орио – казах аз през прозявка. – Всичко наред ли е? – Напоследък той се занимаваше с какви ли не неща, след като в Академия „Зодиак“ имаше няколко инцидента с нападения на нимфи, и се кълна, че всеки път, когато му говорех, аурата му ставаше още по-тежка.
Помагах му, доколкото можех, но все още се притеснявах за него. Знаех, че с него се случва нещо повече, отколкото даваше да се разбере, бях го виждал, и честно казано, гадостите, в които се забъркваше с един ученик, ме караха да се страхувам какво ще му се случи. Не исках обаче да го питам, ако не искаше да обсъжда подробностите за всичко, което се случваше с него, тогава можех да го разбера, при всички положения. Просто ми се искаше Прозрението да ми даде повече отговори как да му помогна.
– Поне веднъж имам добри новини – каза той и сърцето ми се повдигна.
Утринната слънчева светлина ме обля и аз я попих, позволявайки ѝ да запълни магическите ми запаси, докато се спусках в един люлеещ се стол и се отблъсквах от парапета, за да го разклатя.
– Да?
– Да, имаме свободно място за професор по таро и арканични изкуства в Академия „Зодиак“. Илейн Нова ме попита дали познавам някой подходящ и очевидно се сетих за теб.
Устните ми се разтвориха от изненада и аз спрях, докато чаках Прозрението да ми подскаже дали трябва да го приема, или не. Не видях нищо веднага и се огледах през рамо през прозореца, като погледнах семейството си с намръщен поглед.
– Не знам, човече, това е много далеч от дома.
– Ще получаваш стипендия от звезден прах, така че ще можеш да се прибереш вкъщи, когато пожелаеш – каза той, като в тона му ясно се долавяше надеждата, че ще се съглася на това.
– Е… добре, ще помисля за това – съгласих се аз.
– Не се бави много – каза той.
– Няма да го направя. Всичко останало добре ли е с теб? – Попитах и той замълча за момент.
– Да – каза той, макар да не звучеше така, сякаш това е съвсем вярно. – Но може би скоро ще дойдеш на гости и ще можем да поговорим? Или още по-добре, приеми работата и ще се видим следващата седмица.
Засмях се на ентусиазма му.
– Добре, ще ти съобщя веднага щом говоря с Елис и момчетата за това.
– Добре, Нокси – каза той и усетих, че се задържа на линията още миг, сякаш искаше да каже още нещо, преди накрая да се сбогува и аз да остана с оловна тежест в гърдите.
В момента той беше в адски неприятности, може би щеше да е добре да съм близо до него, за да мога да следя звездите за него.
Докато си мислех това, погледът ми се спря на нещо, което блестеше далеч в моравата пред мен, и аз се намръщих, изправих се на крака и опрях ръце на парапета. То продължаваше да блещука и аз изпитах най-отчаяна нужда да отида и да разбера какво е това.
Изкачих се на парапета, освободих крилата си от плътта и се издигнах във въздуха.
Издигнах се към него, после го обиколих няколко пъти, опитвайки се да разбера какво може да е, преди да се приземя и да посегна надолу, изтръгвайки от стръковете трева една блестяща карта Таро.
Това беше Глупакът, който обикновено означаваше ново начало.
– Какво за… – Веждите ми се свиха, докато я обръщах, откривайки, че по нея са изписани сребърни думи.

Пламтящите близначки те очакват.
Трябва да се отзовеш на призива на съюзника си и да отидеш да му помогнеш.
Светът се нуждае от теб, Гейбриъл Нокс.

Падаща звезда

Виденията преминаха през съзнанието ми в мъгла и видях ужасната съдба, сполетяла близначките от сънищата ми – Ланс Орион и Дариус Акрукс. Сърцето ми биеше извън ритъм, докато виждах толкова много мрачни съдби да се разиграват пред очите ми, и в дълбините на душата си знаех, че трябва да приема работата, която Орион ми предложи.
Звездите сякаш се приближаваха и усещах как ме подтикват към този път, сякаш отчаяно искаха да тръгна натам. Сякаш трябваше да го направя, защото в противен случай съдбата на Солария можеше да се обърне към по-лошо.

– Време е, сине на съдбата – прошепнаха ми те. – Въпросите за твоя произход ще получат отговор. Следвай следите на миналото и ще намериш всичко, което си изгубил.

Умът ми се разтресе от тежестта на този глас и аз поех две дълбоки глътки хладен утринен въздух, докато вземах решението си, знаейки в душата си, че то е единственото, което наистина мога да взема.
Изглежда, че ще работя в Академия „Зодиак“.

Назад към част 63                                                            Напред към част 65