Зодиакална академия-Принцеса на сенките-книга 4-част 17

ДАРСИ

– Ела при мен…
Около мен се завъртяха сенки, тъмни и примамливи. Пълзяха по кожата ми като топли ръце и ме дърпаха, дърпаха, дърпаха към забравата. Бях в безопасност, увита в одеяло от комфорт, докато екстазът се стичаше във вените ми.
– Къде си?- Прошепнах в празнотата, а гласът ми беше като сатен, докато се плъзгаше от езика ми.
– Тук… по-близо… ела при мен…
Тя звучеше по-далеч от преди и сърцето ми се сви от нуждата да я намеря в бездната.
– Не те виждам – издишах, опитвайки се да отмахна притискащото черно.
Една ръка ме хвана и меки пръсти се вкопчиха в мен. Сърцето ми пулсираше тихо, докато пристъпвах напред, усещайки как ръцете ѝ се плъзгат около мен, въпреки че все още бях сляпа.
– Спаси ме.- Дъхът ѝ се плъзна по бузата ми, запечатвайки там студена целувка, която се промъкна дълбоко в костите ми. За миг имах чувството, че стоя с някого, когото познавах, с някого, който ми беше познат като собствената ми плът и кръв. После тя изчезна и мракът се завъртя около мен, привличайки ме след нея.
Направих крачка, протягайки ръка към шепота на ръба на слуха си, отчаяно се опитвах да го открия.
Но тогава ме намери спомен за някой, чиято плът съвпадаше с моята, чиято душа беше изградена от същата същност като моята. После друго присъствие, мъж с безкрайни очи, който ме притискаше и ме молеше да не си тръгвам. И който и да беше той, ме върна крачка назад, защото в тази вселена нямаше царство, в което бих могла да отида без него на моя страна.
Събудих се задъхана, а потта залепваше завивките за кожата ми. Отхвърлих ги, станах от леглото и се придвижих до прозореца. Бутнах го широко и леденият утринен въздух ме заля, препускайки по нагорещената ми плът.
Сенките се отдръпнаха в някакво вечно пространство вътре в мен. Те винаги щяха да бъдат там, чакайки да ме изкушат в обятията си.
Припомних си гласа на момичето, което се беше опитало да ме повика при себе си. Беше помолила за помощ. Дали беше някаква бедна изгубена душа, която е навлязла в празнотата и никога не се е върнала?
Потръпнах и дръпнах прозореца, когато студът стана прекалено лют. По стъклата на прозореца полепна скреж, а бял блясък заливаше тревата долу. Тя блестеше като звезден прах, когато изгряващото слънце се разля над нея, и аз се взирах в спокойната сцена, докато сърцето ми не се върна към нормален ритъм.
Алармата ми се включи на атласа и звукът на нежни камбанки зазвуча във въздуха. Паднах обратно на леглото си, докоснах екрана, за да го изключа, и отворих хороскопа си.

Добро утро, Близнаци.

Звездите говорят за твоя ден!

Днешният ден ще донесе много предизвикателства на прага ви, но вземете присърце, звездите блестят във ваша полза. Стига да потърсите дълбоко в себе си сили и да използвате притегателната сила на Юпитер, за да се подготвите за изненади, може да имате чудесен ден. Не забравяйте, че медът ще бъде още по-сладък, след като сте се изправили пред кошера, за да го вземете.

То беше загадъчно, както обикновено, но аз винаги бях нащрек, когато говореше за предизвикателства и изненади. Особено за чудовищни изненади.
Влязох под душа, за да отмия полепналата от съня тъмнина, и скоро слязох до „Кълбото“ в униформата и якето си. Зимният въздух съживи сетивата ми и докато стигна до Кълбото, лицето ми изтръпна от ледената му ласка. Трябваше скоро да започна да нося ръкавици и шапка, така че се наложи да пазарувам онлайн.
По-добре да не казвам на Тор, защото тя ще ми купи целия зимен каталог.
Усмихнах се, когато я забелязах, вече на обичайната ни маса, заобиколена от приятелите ни. Подозрително нов на вид кремав шал беше увит около врата ѝ и когато се приближих, забелязах етикета с цената, който все още висеше на него.
Скъсах го и го размахах под носа ѝ.
– Сто аури за един шал? Ще ни разориш, преди да сме завършили – подиграх се аз.
Тя изтръгна етикета от ръката ми с усмивка.
– Виждала ли си банковата ни сметка? Не бих могла да ни фалирам, даже и да се опитам.
– Но ти се опитваш, нали?- Засмях се.
София се кикотеше от другата страна на масата, отхапвайки от тоста си, но не ни гледаше, а се взираше в своя атлас.
– Тайлър да не ти праща снимка на пишката си?- Попита Тори с усмивка.
София погледна нагоре, бузите ѝ се оцветиха за секунда, преди Тайлър да се появи зад нея и да се наведе за целувка. Тя бързо прибра Атласа си и се обърна, за да притисне устни към неговите, а той седна на стола до нея.
– Не пращам снимки на пишката си, Тори – каза Тайлър, докато грабваше ябълка от купата с плодове, която Джералдин беше напълнила на масата.- Екранът не е достатъчно голям, за да обхване всичко това.
– Ех – засмя се Тори. Забелязах тъмните кръгове около очите ѝ и се намръщих, защото осъзнах, че е странно да ме изпревари на закуска. Предположих, че сенките не ѝ дават да спи през нощта.
– Добре ли си?- Попитах я под носа си, а тя поклати глава.
– Не съм спала много.- Тя погледна към Дариус.- И имах малко премеждие с драконовия задник.
Преди да успее да ми каже повече, Джералдин се появи с голям поднос с багети, побутна Тайлър настрани, докато ги слагаше в средата на масата, и седна на мястото си срещу нас. Изглеждаше малко разтреперана и обикновено перфектната ѝ униформа изглеждаше някак раздърпана.
– Гроздов сок с еднопосочен полет до Алестрия, едва не си загубих ръката заради тези багети тази сутрин.
– Какво стана?- Попитах изненадано.
– Макс Ригел се случи!- Изпъшка тя.- Този надут кит белуга трябва да получи урок. Тези дни той си проправя път в живота ми на всяка крачка. Той обсади цялата купчина багети!
– Моля те, кажи ми, че си го сритала по задника – каза Тори с надежда.
Джералдин прокара ръка през косата си, за да я сплеска.
– Разбира се. Но не и преди да прати полата ми да се изстреля над главата с водна струя. Грейви гранули, той изобщо не се срамува? Трябваше да му дам урок, разбира се, за да се опитам да му предам посланието.
Тори ме избута с лакът и сякаш по сигнал Макс Ригел си проправи път покрай нас към изхода на „Кълбото“, като от косата му капеше сладко, а от задната част на панталоните му стърчеше нещо, което приличаше на китка банани. Той ги изтръгна, хвърли ги на пода и някакво тъжно момиче побърза да ги вземе, тичайки към масата на приятелите си, където те започнаха да ги ядат. Отвратително. Не ги ли е срам?
Обърнах се, за да се усмихна на Джералдин, а тя вдигна брадичка и грабна парче масло и нож за багетите.
Погледът ми падна върху Диего на няколко метра отвъд масата, който държеше чиния с яйца и препечени филийки и ни погледна с несигурен поглед.
Побутнах Тори и тя го погледна, сви рамене, преди да се върне към закуската си.
– Каза, че съжалява – прошепнах аз.- Жал ми е за него.
– Както и да е, ако трябва, прибери бездомника – каза Тори.- Но аз самата не си спомням да съм получавала извинение.
Прехапах долната си устна, изправих се и се отправих към него, докато той се отдалечаваше към една празна маса. Преди да стигна до него, Сет Капела нахлу в стаята, обърна чинията на Диего в гърдите му и блъсна рамото си в неговото, преди да се насочи към бюфета.
– Задник!- Извиках след него, но той ме игнорира.
Побързах да помогна на Диего да изчисти яйчената каша от ризата си с помощта на водната си магия, като проклинах Сет под носа си.
Ръцете на Диего висяха безсилно от двете му страни, сякаш се беше отказал от живота. Този човек сериозно се нуждаеше от ободряваща беседа. И изглежда, че аз бях единствената, който искаше да му я даде.
– Просто не му обръщай внимание – и на всички наследници по този въпрос – казах аз.
– Още ли си ми сърдита за това което направих онази вечер?- Попита той с намръщена физиономия.
– Честно казано.- Погледнах го с широка усмивка и раменете му се отпуснаха, когато ми я върна. Кимнах към масата ни с изпълнен с надежда поглед.- Има място за още един.
– Сестра ти изглежда така, сякаш се опитва да разтопи главата ми с погледа си.
Погледнах към Тори, като мълчаливо ѝ съобщих да се успокои. Тя извъртя очи в отговор, след което нахлузи на лицето си твърде лъчезарна усмивка.
– Просто има тежка сутрин – казах на Диего, като свих рамене.- Може би, ако се извиниш за това преди…
Той кимна, прехвърляйки се от крак на крак, после се наведе по-близо и ми прошепна:
– Исках да го направя, но… ами тя ме плаши до смърт, чика.
Засмях се, хванах го за ръка и го поведох към масата.
– Не обръщай внимание на това лице на гадна кучка, то е пълна преструвка.- Добре де, не напълно, но той не трябваше да знае това.
Пристигнахме зад Тори и аз я потупах по рамото, когато тя не се обърна. Тя въздъхна драматично, а погледът ѝ се втвърди, докато се завърташе, за да погледне Диего.
Стиснах ръката му по-силно, усещайки, че е на път да се измъкне.
Диего прочисти гърлото си няколко пъти, след което най-накрая избълва объркано извинение, като с прекъсвания попадаше на родния си език.
– Добре, добре – Тори махна с ръка.- От теб ме боли глава, така че ти прощавам. Тя посочи празния стол от другата ѝ страна и Диего се усмихна, когато се отпусна на него.
Джералдин бутна подноса с багети към него с майчински поглед.
– Ти си кльощав като клечка за зъби на диета, Диего. Закуси с моите маслени багети.
Той грабна една и скоро всички разговаряхме, сякаш нищо не се беше променило между нас. Дори той и Тайлър сякаш се разбираха отлично и за секунда имах чувството, че сенките, които живееха в мен, са се изпарили, оставяйки само светлината на приятелите ми, която прозираше през кожата ми като слънчеви лъчи.

***

Това беше първият ни урок по нумерология и аз бях развълнувана да науча за още една магическа фракция, когато се отправихме към класната стая по средата на Нептуновата кула. Стаята беше изградена от сиви каменни стени, тухлите бяха открити, а въздухът – хладен. На всяка стена имаше привидно случайни числа, сред които единадесет, седем, три, тридесет и три и седемстотин четиридесет и седем. Бяха гравирани дълбоко в камъка, сякаш бяха издълбани с гигантско острие, а там, където бяха направени разрезите, се разкриваше блестящ кристал.
Тори, Диего, София, Тайлър и аз седнахме на едно от дългите бюра в задната част на стаята и извадихме атласите и учебниците си.
Професор Фаун беше набит мъж с тъмна кожа и къси дредове, които висяха над обръснатите страни на главата му. Имаше красиво лице и крива усмивка, която бързо ме накара да го заобичам.
– Числата. Те са. Всичко.- Той натисна един бутон на атласа си и в стаята започна да звучи джаз музика. Щракаше с пръсти в такт, затваряше очи, докато се отдаваше на нея, смучейки долната си устна.- Ммм, да.
Погледнах към Тори и двете потиснахме смеха си, докато професор Фаун си проправяше път между коридорите, движейки се в странен, съблазнителен ритъм.
– Чух, че е сатир – прошепна Кайли от масата пред нашата.- Те са толкова… чувствени.- Тя въздъхна, сякаш беше изгубила представа куде се намира, а трептенето на огъня в периферията ми ме накара да осъзная, че професорът излъчва някаква вибрация, която моите сили на Феникс бяха изключили.
– Всички се успокояват.- Професор Фаун откопча горното копче на ризата си.- Настанете се удобно, опуснете крайниците си и се насладете на положителните вибрации на това пространство. Всички ние сме просто духове, които танцуват в безкрайно море от звезди.
– Дали е дрогиран?- Прошепнах на Тори, а тя се исмя в ръката си, докато Фаун танцуваше покрай нас, а движенията му бяха изненадващо добри.
– Нумерологията е музиката на небесата. Всяко число е нота и всички те работят заедно, за да създадат една вълшебна мелодия.- Професор Фаун хвърли в ръката си лоза, изстреля я през стаята, за да щракне ключа за осветлението и да ни потопи в мрак. Дискотечната топка над нас веднага започна да се върти и сребристата светлина, която хвърляше, се сливаше в безкрайни числа, които се въртяха около нас по тавана и стените.
– Душата ти е изписана с числа – обясни Фаун, сякаш това имаше пълен смисъл. Той се върна с фънки танц до електронното табло в началото на стаята и го докосна, за да покаже първия слайд.

Определяне на рожденото ви число и използване на неговото груовално значение, за да откриете пътя си в живота и мястото си в света.

– Първата ви задача е да определите своето рождено число. Следвайте уравнението на дъската, след което ще обиколя стаята, обсъждайки всяко конкретно число и какво означава то.- Той отново почука по дъската и уравнението се появи. Намръщих се, очаквайки някакво богоугодно математическо уравнение, но за щастие то беше доста просто.

Съберете всички числа в месеца, деня и годината, в които сте родени.

Например:
01/18/1990
0+ 1 + 1 + 8 + 1 + 9 + 9 + 0 = 29
Съберете числата още веднъж, за да научите своя номер на пътя на раждане:
2 + 9 = 11
1+1 = 2

Написах рождената си дата на моя атлас, докато всички в класа се захващаха за работа. След минута получих числото на рождената пътека 1 и бях заинтригувана да науча какво може да означава това. Тори очевидно получи същото, докато София получи шест, а Диего – седем.
Професор Фаун се приближи до нас и изглеждаше заинтересуван, докато разглеждаше числото едно, което Тори и аз бяхме записали.
– Едно е числото на успелите… лидерите.- Очите му ни пронизаха и в тях пламна любопитство.- Много от владетелите на Солария са притежавали това число на пътя на раждането.
– Ами ние не планираме да управляваме нищо, така че…- Тори сви рамене.
– Планове – изплю Фаун през смях.- Планирайте, госпожо Вега. Скоро ще разберете, че всички планове са безполезни. Единствените, които имат значение, са написани в звездите.
– Така че технически бихме могли да разберем дали сме предопределени да управляваме, или не?- Попитах любопитно и Тори извъртя очи в периферията ми.
Пренебрегнах я, фиксирайки професор Фаун в погледа си. Сестра ми сериозно трябваше да бъде по-малко цинична. Бяхме в Зодиакалната академия, за бога. На мен също не ми харесваше идеята, че животът ми е предопределен, но ако беше така, предпочитах да знам това… и каква свобода имахме в избора си.
– И да, и не – замисли се Фаун, потривайки брадата по челюстта си. – Нумерологията ще даде показател за живота, който ще водиш, и може да ти помогне да се ориентираш по пътя си. Всичките ви силови числа оказват влияние върху решенията ви. Те са обвързани с вас, както и вашето ДНК. Ако сте родени да водите, тогава ще водите. Но това не означава непременно, че ще управлявате Солария.
– Добре, защото денят, в който се поклоня на Вега Курвите, е денят, в който ще се обеся на едно дърво в Плачещата гора – каза Кайли гръмко, а шегата ѝ бе прекъсната от подсмърчането на Джилиан.
Фаун се обърна към тях отнемайки им точки от Къщата, а аз промълвих на Тори под носа си:
– Мисля, че току-що получих първия си истински стимул да претендирам за трона.
Тори се разсмя, а Фаун се извърна, за да ни погледне с въпросителна гримаса. Погледнахме го невинно и той се отдалечи, за да определи числото на София, като я определи като грижовна и възпитана, която вероятно ще направи кариера в сферата на здравеопазването. Числото седем на Диего го определяше като търсещ човек, който търси смисъла на живота, поставя нещата под въпрос и има духовна природа.
Да, когато душата на баба ти е вплетена в шапката ти, предполагам, че това те прави много духовен човек.

***

След часовете в училище се отправих към стадиона за питбол със сърце, което туптеше в гърлото ми. Тори се беше прибрала в стаята си за нещо, но погледът ѝ ми подсказваше, че няма намерение да се появи на тренировката за мажоретки. Дали я виня? По дяволите, не. Да си в един отбор с Маргьорит и Кайли беше почти толкова лошо, колкото да си в един отбор с наследниците. Не че това беше състезание или нещо подобно, но имах ужасното усещане, че току-що съм спечелила.
Поне имаше нещо хубаво. Човек с мускули, с невероятни умения на терена и който всъщност ме харесваше. И не, това не беше Орион – мрачния треньор вампир? Не, по дяволите. Той нямаше да се отнесе благосклоно към мен само защото бяхме… каквито и да бяхме по дяволите. Не, ако някога е имало рицар в блестящи доспехи, който да ме чака в съблекалните, това беше Джералдин Грус.
Стигнах до стадиона, открих, че е заключено, и си спомних, че Джералдин имаше ключ последния път, когато бях влязла в съблекалните – за да разтривам грифонските изпражнения по комплекта на Макс. Усмивка дръпна устните ми при спомена и се зачудих дали скоро ще имаме възможност отново да се изгаврим с него. Някой беше намерил професионална снимка, на която той лежи на плажа с разтворени устни, и беше свършил чудесна работа, като беше добавил много изпражнения към тази снимка.
Дръпнах вратата няколко безсмислени пъти, после изпуснах въздух и извадих атласа от джоба си. Тъкмо се канех да изпратя съобщение на Джералдин, когато една ръка падна около раменете ми. Трепнах изненадани и открих, че там е Кейлъб, който ме насочваше към вратата.
– Заседнала си тук, скъпа? Ще те пусна вътре.
– О… благодаря – казах подозрително. Той може и да се виждаше със сестра ми, но аз все още бях адски предпазлива, когато ставаше въпрос за Кейлъб Алтаир.
Той посегна към вратата, след което спря и се обърна към мен, а в очите му искреше пакост.
– Разбира се… ще искам услуга в замяна.
Въздъхнах, а очите ми се насочиха към небето.
– Разбира се, че ще искаш.
– Това е само една дребна услуга – каза той с усмивка, която можеше да разтопи гащичките на повечето момичета. Не и моите, защото сестра ми беше там. Което ме кара да не поглеждам към него, както и към всеки друг мъж, на когото сестра ми е слагала ръка. Това беше вродено. За мен той прилича на картоф в рокля толкова се интересувам от него. Плюс това, нали знаете, имаше и напълно поглъщащата съзнанието горещина, която представляваше Ланс Орион, върху която да се съсредоточа.
– Какво има?- Погледнах през рамо, надявайки се да пристигне някой друг член на екипа, който да ме пусне да вляза. Освен може би Сет… или Дариус… или Макс. Да, все пак всеки друг би бил чудесен.
– Искам истината – попита той и ръката му се стегна около раменете ми.- Кажи ми какво казва Тори за мен.
Засмях се и изражението му потъмня.
– Какво?- Поиска той.
– Просто… няма много за казване.
Той се намръщи.
– Трябва да има нещо.
– Искам да кажа, че тя те смята за секси.- Повдигнах рамене и това сякаш малко подобри настроението му.
– Кажи ми какво иска от един мъж – изригна той, като ме завъртя, за да го погледна.- Какво пропускам? Искам да кажа, погледни ме. Какво да не ти хареса?- Той пъхна ръка в косата си и ме погледна с истинско умиление.
Нацупих устни.
– Какво ще кажеш за това, да не си глупак? Опитвал ли си?
– Опитвам се – каза той нежно, а нахалството му изведнъж изчена.
Намръщих се и изведнъж открих, че отчаяният поглед в очите му е малко тъжен.
– Кейлъб!- Сет се затича към нас и Кейлъб ме освободи в същия момент.
Погледнах към здраво затворената врата с разочарование.
Просто ме пусни вътре, по дяволите!
Очите на Сет се насочиха към мен, а от погледа му капеше пренебрежение.
– Наистина ли ще се пробваш за отбора?
Стиснах челюстта си, а в мен се разгоря огън от недоверието в тона му. Разбира се, преди две минути и аз не вярвах точно, че съм страхотен кандидат, но сега, когато той си го мислеше, щях да дам най-доброто от себе си, за да докажа, че и двамата грешим.
– Да, и? Можеш ли просто да отвориш вратата?- Приближих се до нея и Сет ме подмина, отключвайки я с ключа си.
Той влезе вътре с Кейлъб, а аз се преместих да го последвам точно когато той затръшна вратата пред лицето ми. Изтръгнах истинско ръмжене и ударих с юмрук по вратата.
– Отвори!
Нямаше отговор.
– Тори също каза, че си безхарактерен, Кейлъб!- Изкрещях след него, знаейки, че той ще чуе с вампирските си уши. Това само ме накара да се почувствам с един процент по-добре.
Сърцето ми туптеше в ушите, докато посягах към джоба си за атласа, за да изпратя съобщение на Джералдин. Само че той странно не беше там.
Устата ми се разтвори, докато претърсвах района, но не, някой от тези задници ме беше издебнал.
Поеми дълбоко дъх, Дарси.
Загледах се наоколо, за да намеря решение, но изненадващо такова не ми хрумна.
Освен ако…
Загледах се в покрива високо горе. В момента той беше отворен към небето и макар да беше сериозно висока сграда, това нямаше значение за въздушната ми магия. Просто страхът да не би тя да се провали върху мен ме накара да се спра.
Какво да правя? Да се издигна там като Жената чудо и да се спусна на терена?
Сякаш съм.
Чакай, Жената чудо изобщо лети ли?
Изтласках въздуха от ръцете си, преди да успея да се отдръпна, задвижвайки се по извитата метална стена, която се извиваше към небето. Прилив на адреналин заля крайниците ми, докато се втурвах нагоре и над открития покрив. Четирите квадрата на игрището ме гледаха отдолу. Отборът се беше събрал на него, тичайки от тунела, който водеше към съблекалните.
Стомахът ми падна в същата секунда, в която го направих, въздушната струя от ръцете ми се забави, така че започнах да се спускам – бързо.
О, по дяволите.
С чиста сила на волята задържах вика в гърдите си, отказвайки да се засрамя. Което продължи само още две секунди, когато се разбих в земята и се строполих на колене пред всички. Не беше перфектно, но не беше и напълно унизително – победа!
Джералдин започна да ръкопляска, докато всички ме гледаха така, сякаш току-що е паднал метеор от небето.
– Святи космически топки!- Изпъшка тя.- Какво влизане!
Веждите на Орион бяха почти в линията на косата му, ръцете му бяха сгънати и изпъкнали на фона на прилепналата черна тениска, която го обозначаваше като треньор по питбол.
– Пет точки за Въдух – каза той с усмивка.- Но щяха да бъдат десет, ако бяхте направили по-добро приземяване, мис Вега.- Задкулисно, но щях да го приема. Той погледна обратно към небето, сякаш търсеше друга фея, която да падне от небето.- Къде е сестра ти?
– Тя е на път.- Пълна лъжа. Обзалагам се, че точно сега се е изтегнала на леглото си и гледа Фафликс.
Забелязах отбора на мажоретките да се събира в края на игрището, да се протяга и да показва много кожа в наша посока. Повечето от момчетата бяха запленени от шоуто и Орион започна да ги насочва към спринтове около игрището, за да ги разсее. Присъстваха близо петдесет души, включително почти тридесет първокурсници, които чакаха да се пробват.
– Екипировката ви чака на пейката в момичешката съблекалня. Идете да се преоблечете – нареди Орион.- И побързайте, иначе ще си спомня колко сте закъсняла за тренировката.
Беше такъв лицемер, но, по дяволите, ми ставаше горещо, когато се държеше така властно. Все пак не му позволих да го разбере, като му предложих безразличен поглед, преди да се отправи по тунела към съблекалнята.
Комплектът ми ме чакаше, а атласът ми беше оставен върху него от някой от наследниците, който ми го беше откраднал. Съблякох се, натъпках нещата си в едно шкафче и скоро бях облечена в тъмносините и сребристите цветове на академията. Носех чифт прилепнали шорти и тъй като не бях официален член на отбора, буквите на академията бяха отпечатани на гърба на фланелката вместо името ми. Нахлузих високи чорапи и маратонки, преди да изтичам обратно на игрището, където бях готова да замръзна.
Орион веднага ме изпрати да правя спринтове с останалите от отбора и аз кимнах, тичайки да се присъединя към групата. След коментара на Сет бях твърдо решена да дам най-доброто от себе си днес. Щях да стана заместник. Това беше разумна цел. Бях играла лакрос в гимназията, така че не бях напълно неумела, когато ставаше дума за спорт.
След четири обиколки краката ме боляха, след осем дробовете ми горяха, а след петнайсет езикът ми почти се залюля. Добре де, може би съм десет процента некадърна.
Орион най-накрая обяви времето и въпреки че не бях най-бързата, не бях и най-бавната. Усещах как ме оценява и се опитвах да стоя по-изправена, но, по дяволите, умирах.
Потта полепна по кожата ми и аз вдишах тежки глътки въздух, чудейки се защо изобщо съм си мислел, че ще ми е студено по време на това.
– Титолярният отбор, подредете се пред мен – заповяда Орион и титолярните играчи направиха, както той каза, включително наследниците и Джералдин. Бяха само осем, макар да бях сигурна, че един пълен отбор се състои от десет души. Огледах се, за да видя дали някой друг ще се присъедини към тях, когато Орион обясни отсъствието им.
– Нашата еърсити, Ашанти Ларуе, загуби живота си в битката, която се състоя тук. Впоследствие един от нашите пазители на ями, Мили Баджървил, напусна отбора. Затова търсим официални заместници. Позицията „Pit Keeper“ е отворена за всеки елемент, така че застанете вляво от мен, ако се пробвате като Airsentry, и вдясно от мен, за да играете Pit Keeper“.
Поколебах се, докато заместниците и новобранците се разделиха съответно. Няколко души отидоха на позицията Pit Keeper, а останалите се наредиха на опашка за Airsentry, като всички бяха масивни, с широки гърди момичета и момчета. Смътно си спомнях, че това беше отбранителна позиция, така че по дяволите, ако бях подходяща за нея. Освен че съм тромава като дявол, не бих могла да се справя с лабрадор, камо ли с някой с размерите на Наследниците в мач.
Ямният пазач е за мен.
Очите на Орион ме проследиха, докато се движех в избраната от мен линия, и кълна се, че кимна одобрително.
– Въздушници, всеки от вас ще се опита да вкара топка в ямата, докато нашите нови Пазители се опитват да ви спрат. Всички от основния отбор ще играят в защита, за да ви попречат да вкарате гол – обясни Орион.
– Може би демонстрация от най-добрия въздушен агент на Солария за времето си – предложи Джералдин, като погледна Орион с присвити вежди.
– Не мисля така, Грус – каза Орион с развеселено изражение.
– Давайте, сър – подхвана Джъстин Мастърс.- Впечатлете новобранците.
Макс сложи пръсти в устата си, като подсвиркваше шумно в знак на насърчение.
Останалата част от отбора започна да скандира:
– Давайте, сър, давайте, сър, давайте!
Очите на Орион се стрелнаха към мен, след което той се запъти към Дариус, подавайки му своя „Атлас“ с присвити очи.
– За бога, добре – каза той, поклащайки глава, но около устата му играеше усмивка.
– Каква топка искаш?- Попита Дариус, докато гледаше екрана, очевидно можеше да контролира елементните дупки от него.
– Изненадай ме – каза Орион и сви рамене.- Ригел, Грус, на терена.
Орион се затича към топката, спринтирайки по терена и изстрелвайки се в небето, за да я хване. Той грабна топката от въздуха и се приземи в клек. Макс и Джералдин вече го пречакваха и той се запъти към тях, като заключи топката здраво под едната си ръка, а другата вдигна.
Джералдин хвърли земна стена, откъсвайки я от земята, но Орион се изстреля над нея с порив на въздуха.
Макс чакаше, като хвърляше лед под краката му. Той отскочи от него, тичайки само по въздуха, докато двамата се гонеха.
Всички започнаха да викат окуражително и аз открих, че правя същото, докато той ускоряваше към Ямата. Макс беше по петите му и скочи напред, за да го повали, но Орион се отклони встрани в последния момент.
Джералдин хвърли лиани, за да го хване, а Орион скочи напред и хвърли топката точно когато лианите го хванаха около кръста и той се разби в земята. Топката падна в Ямата и аз се зарадвах от вълнение, когато Джералдин го пусна и Орион скочи на крака, кален, изпотен и изглеждащ адски горещ.
Намокрих устата си, докато той тичаше обратно към нас с Джералдин и Макс до себеси.
– Добре, стига губене на време – каза твърдо Орион, но в погледа му се появи искра.- Изпитания на Еърсентри, насочете се към терена и се опитайте да вкарате топката в ямата.
Еърсентрийците се разпръснаха по игрището и Орион взе атласа си от Дариус, като почука нещо на екрана.
– Две изпитания за вратари едновременно. Ако пуснеш топка в игра, маркирай се. Няма да има рундове. Всички от основния отбор ще играят в защита, така че ако ви повалят, станете и продължете да играете – призова Орион и сърцебиенето ми се ускори, докато се преместих да застана отвъд ямата, докато двама от пробващите се заеха позиция пред нея.
– Успех, малка Вега!- Пожела ми Макс с нищо друго освен с яд в очите си.
– Да не паднеш отново в Ямата – каза Сет с усмивка.
– Този път може и да не се измъкнеш – добави Дариус, преди да се затича след Кейлъб надолу по терена.
Напрежението прониза кожата ми, докато отборът се разпределяше. Наследниците се взираха в изпитанията на „Еърсентри“ като в лесна плячка, а едно момче всъщност изглеждаше готово да се откаже още преди началото на мача. Преместих се в групата на Пазителите, застанали на ръба на игрището, и двама от тях се втурнаха да пазят ямата.
– Три, две, едно!- Орион наду свирката си и пронизителният звук се съчета с тропота на крака по земята. При едно докосване на екрана му топките се изстреляха от четирите елементарни дупки във всеки ъгъл на игрището.
Пулсът ми се повиши, когато основният отбор се втурна да се справя с Въздушниците, а те тичаха, за да се опитат да получат топката. Не можех да откъсна поглед от Наследниците, които сваляха играч след играч, сякаш това беше лесно като дишането. Джералдин поне помагаше на своите да се изправят, докато наследниците прескачаха жертвата си, за да извършат следващото убийство.
Дариус беше като танк, докато поваляше играчите на земята, а някои от тях не помръдваха повече, след като се отлепяха от тях. Челюстта ми падаше все повече и повече, докато Въздушниците се бореха да достигнат Ямата и накрая едно момиче се промъкна пред нея. Ярко русата ѝ коса се развяваше зад гърба ѝ, докато тичаше, ръцете ѝ бяха омазани с кал, а очите ѝ бяха пълни с решителност. Наследниците бяха заети да свалят други играчи, но Деймиън Евърджил беше по петите ѝ и хвърляше огнен стълб след нея.
Тя повали двамата Пазители на ямата настрани с огромна струя вода, като я насочи и зад себе си, за да потуши пламъците в гърба сѝ. С вик на вълнение тя заби топката в Ямата и аз издадох крясък, а енергията във въздуха се наелектризира.
Мажоретният състав беше започнал рутинна игра, но аз не можех да отклоня вниманието си от апокалипсиса, който се случваше на терена, за да ги наблюдавам.
– Таг аут!- Орион излая на двамата пазители на ямата, преди да похвали русото момиче и да я изпрати да продължи да играе.
Погледнах наоколо, забелязвайки, че няколко от Пазителите са се отдръпнали, и си помислих, че може и аз да отида да го направя. Заедно с Илайджа Индъс се отправих към предната част на ямата, а челюстта му беше решителна.Той застана от другата страна на ямата и адреналинът изтръпна във вените ми, когато Орион наду свирката и на терена се появиха още топки.
Стъпих здраво на земята, усещайки зад себе си дълбините на Ямата, тъй като си спомних как Наследниците ме бутнаха там.
Едно тъмнокосо момче се освободи от воюващото игрище и се втурна към Ямата с боен вик. Вдигнах ръце, фокусирайки се върху земята под краката му, като се опитах да го спъна със земна магия. Когато той се приближи на два метра, от тялото ми избухна сила и огромен трус разкъса земята. Той изкрещя от изненада, сгромолясвайки се на земята, а земната топка изпадна от ръцете му с тъп тътен.
Едно момиче се нахвърли върху нея, вдигна я и я изстреля към Ямата. Изхвърлих въздушен щит, докато Илайджа се опитваше да я повали с ледена стена. Топката отскочи безвредно от щита ми и в бузите ми се загнезди усмивка. Това всъщност е доста забавно.
Сет заряза някого на десетина метра пред мен и сърцето ми заби, когато той загреба въздушната им топка и замахна към мен със злобна усмивка. Стиснах челюст, докато той тичаше напред, а огънят гореше във вените ми, докато се изправях срещу него.
Половината се чудех дали Орион няма да му изсвири за това, че е стрелял по Ямата, но той не го направи. Дори не го виждах в цялата тази лудница и нямаше как да откъсна очи от приближаващия се към мен вълк.
Сет изхвърли ръка и повали Илайджа на земята. Секунда по-късно силата му се удари в щита ми и аз се задъхах, забих пети в земята и хвърлих в него всеки грам енергия, с която разполагах. Усетих как обувките ми се плъзгат в калта, докато натискът на силата му ме принуждаваше да отстъпя назад. Всичко, което ми беше причинил, се прояви в магията ми, изливайки се от мен вълна след вълна. Нямаше да му позволя да спечели тази победа. Отказах да го направя. Не и след като ме беше победил пред цялата си глутница, беше счупил ребрата ми и почти беше отхапал главата ми.
Беше похарчил голяма част от магията си, за да поваля хората на терена, и само благодарение на силата може би просто имах предимство.
С вик на усилие освободих всичко, което имах, в щита и магията искреше около мен, вдигайки косъмчетата по ръцете ми.
Сет изстреля топката към мен с още една вълна от магия, която я задвижи. Чу се бум, когато тя се удари в щита, и магията ми падна след един удар на сърцето, но беше свършила работата си. Топката отскочи обратно и падна безвредно в калта с мокър плясък.
Отне ми миг, за да осъзная, че теренът е утихнал. Наследниците ме наблюдаваха от мястото, където стояха. Дариус беше опрял крак в нечий гръб, а Кейлъб беше на път да удуши друг играч.
Очите на Орион най-накрая намериха моите и той изглеждаше така, сякаш току-що му бяха връчили свещения граал.
– Маркирай се – заповяда той и аз кимнах, като се придвижих около игрището и открих останалите от групата, които изглеждаха така, сякаш вече им е било казано, че не са попаднали в отбора. Дишането ми беше учестено, а вълнението, което ме обземаше, беше опияняващо.
По дяволите, не мога да повярвам, че успях да го направя!
Когато лудата игра започна отново, Орион се стрелна към мен за миг, насочвайки ме по далеч от чакащите пазители.
– Ще трябва да поработиш върху издръжливостта си – каза той с внушителна усмивка.- Освен това е ясно, че си създадена за това, Блу.- Наведе глава до ухото ми за половин секунда.- Знаех си, че може би си.- Той се отдръпна и аз се вгледах в него с разтуптяно сърце, когато открих, че в мен се оглежда свят, изпълнен с вяра. Никой досега не ме беше гледал така. Сякаш бях неудържима.
– Продължавай!- Извика към игрището Орион.- След трийсет секунди ще се върна с един разярен Вега Близнак. Той изчезна със светкавицата на вампирската си скорост и аз прехапах устна, за да сдържа смеха си, докато той тичаше из стадиона. Тори нямаше да оцени това.

Назад към част 16                                                                  Напред към част 18

 

 

 

 

 

Драконите от червената планета Таджс-Бебето на дракона-Част-18

КАЛИСТА

Едва сега, когато напрежението от ситуацията спадна, наистина погледнах към моите ближни. Те изглеждат ужасно. Движенията им са вяли, кожата им е отпусната, устните им са напукани, а очите им са хлътнали. Горещината на планетата ги изцежда и за мен е очевидно, че няма да оцелеят още дълго без помощ.
Розалинд ни повежда през корпуса. Сега, когато го разглеждам, си мисля, че това е бил един от хангарите на кораба. Голямо пространство, подобно на склад, което беше огромно, но сега е наклонено на страни и частично заровено в пясъка. Организирали са всичко, като са направили стени с щайги с провизии и одеяла за врати. Дори и така, това е тясно помещение за оцелелите и няма истинско уединение. Влизаме в зона с кабинки и бюро. Охранителите с нас спират на входа, а Розалинд влиза, спира, после се обръща с лице към Ладон и мен.
– Добре, искам да знам какво се случва. Искам подробности, искам да знам всичко, което се е случило, откакто ви изпратих да каталогизирате растенията.
Преглъщам и се прехвърлям от крак на крак, неудобно под погледа ѝ и взискателното ѝ поведение. До мен Ладон се напряга и очите му блуждаят. Трябва да запазя спокойствие, иначе знам, че той ще премине в атака. Преглъщам, след което кимвам. Разказвам на Розалинд всичко, което се е случило, като пропускам частта за събуждането на Ладон между краката ми и за по-късните ни сексуални контакти. Това е лично и не изпитвам нужда да споделям с никого, когото отвеждам в леглото си. Когато приключвам, Розалинд кимва, а после въздъхва.
– Добре, ами нещата тук бяха трудни. Загубихме почти дузина – казва тя.
– Загубили сте? – Питам.
– Мъртви – казва Розалинд студено.
– Какво? Как? – Питам.
– Инциденти, чудовища, същества и глупост. Никой не се чувства гостоприемен към поредния странен извънземен. – Розалинд оглежда Ладон нагоре-надолу. – Разкажи ми повече за този град.
Разказвам ѝ всичко, което знам. Чувам как от другата страна на сандъците се смесват хора, а после се отдалечават стъпки. Дори не съм приключила да ѝ разказвам какво съм наблюдавала и за какво предполагам, преди от другата страна на щайгите да се озоват десетки хора, които слушат. Не мога да ги виня, това е единствената ни голяма надежда за оцеляване на тази планета.
– Има още нещо – казвам аз.
– Само едно? – Розалинд пита с тежък сарказъм.
– Е, да, предполагам – казвам и Ладон съска, гледайки ме.
– Приятел? – пита той на своя език, като гледа от мен към Розалинд.
Вдигам рамене, защото не се чувствам много приятелски настроена към нея. По дяволите, в момента едва ли имам чувството, че принадлежа тук, сред своите хора. Но не мога да му кажа това.
– Приятел – потвърждавам за него. Розалинд наблюдава внимателно размяната, но не казва нищо. – Има едно растение, много опасно за получаване и очевидно не издържа много дълго, но то… не знам точно. Трябва да го изследвам в лаборатория, но то прави нещата тук поносими.
– Растение? Поносимо? Какво точно имаш предвид? – пита тя.
Мръщя се, опитвайки се да измисля как да обясня еписа, когато всъщност не знам какво прави, а само как ме е накарало да се чувствам. Не искам да звуча като някаква наркоманка или нещо подобно.
– Изглежда, че взаимодейства с тялото на химическо ниво. Откакто той взе малко от него за мен, не съм, ами не съм толкова гореща. Не ме боли глава, нямам стомашни спазми, предполагам, че вече не страдам от топлинно изтощение.
Очите на Розалинд се разширяват, а устата ѝ се отваря в буквата О.
– Ти се шегуваш с мен – казва тя тихо.
– Не – казвам, като вдигам рамене.
– Трябва да имаме това. Утре ще загубим поне още трима без помощ. Нямаме достатъчно електролити, за да се разхождаме, и никакви източници на храна, които да доставят достатъчни количества за тази жега. Половината ни хора са заклещени в леглото и не могат да направят нищо.
– Да, ама както казах, опасно е да се набави и не издържа дълго, след като го събереш. Не съм сигурна как да си набавя достатъчно количество, но дайте ми малко време, мисля, че мога да измисля нещо.
– Времето е нещо, с което не разполагаме – казва тя.
Мисля си за това и си спомням за месото, с което Ладон продължаваше да ме храни, и как се чувствах малко по-добре, когато го изяждах.
– Ладон, храна – имитирам ядене, след което ми се струва, че се сещам за правилната дума. – Гус-тур? – Произнасям я.
Той прави жест, който прилича на свиване на рамене.
– Густер – повтаря той.
Тогава я казвам и я разбирам правилно, защото той се усмихва и кимва.
Розалинд наблюдава размяната на думи между нас, но остава безмълвна.
– Има едно месо от някакво животно, не знам как, но Ладон ме хранеше с него, докато не успя да ми набави епис. То може да помогне да запазим всички живи, докато успея да го разгадая.
– Добре, ами тогава това е – казва Розалинд и избърсва потта от челото си. – Не разполагаме с други реални възможности. Трябва да се доверим на този… Ладон. Можеш ли да ни заведеш до този град?
Поглеждам към Ладон, обсъждайки отговора си. Странно е, но изпитвам лоялност към него точно толкова, колкото и към моя народ. Само се надявам, че той да няма нищо против. Отчаяно ми се иска да мога да поговоря с него за това. Да можем да предадем един на друг толкова сложни идеи, но езиковата бариера го прави невъзможно.
– Да – казвам накрая и кимам.
– Добре, тръгваме на сутринта – казва решително тя и извън стените на сандъка хората избухват в шум.
Поглеждам към Ладон и му се усмихвам несигурно. Той ме гледа тихо и нямам представа какво си мисли. Освободени от Розалинд, излизаме от кабинета ѝ и веднага сме заобиколени от десетки хора. Те докосват Ладон, бутат, дърпат и се тълпят около нас. Ладон гледа към мен за напътствие как да действа, но аз се отдръпвам от него. Тълпата разделя двама ни. Момичета се тълпят около Ладон, докосват го, прокарват ръце по него, разкъсват дрехите му.
Ревността обръща киселината в стомаха ми, като виждам как тези жени го докосват, как прокарват ръце по силното му тяло. През целия ми живот всичко, което съм искала, са ми го отнемали и са на път да направят същото с този съвършен, грижовен мъж.
Лана излиза от тълпата, за да застане точно пред Ладон. Тя поглежда от него към мен и очите ѝ се разширяват, след което се усмихва от ухо до ухо.
– О, боже мой, ти си го направила! – казва тя, посочвайки ме, а тълпата ахка.
Поклащам глава настрани, без да мога да говоря.
– Ти си го направила! Ти и той сте изиграли хоризонтално танго! Мамбо в спалнята! – продължава тя.
– Не… не, не е така, това е… – Не мога да оформя цяла мисъл, лъжата никога не е била естествена за мен.
– Хайде, кажи ни, всички искаме да знаем. Какъв е той, знаеш ли, там долу? Голям ли е? Малък? – тя продължава да ме дразни и кожата ми се нажежава.
– Не, не мога, няма да говоря за това – казвам аз.
– Тя не го отрича – казва Лана.
Тя е права, че не отричам и не мога. Като гледам как тези други момичета прокарват ръце по него, не мога да отрека колко съм ревнива. Какво означава това? Ако ревнувам, значи трябва да ме е грижа за него. Наистина, наистина ме е грижа за него. Разбира се, той спаси живота ми неведнъж, но ми харесва и начинът, по който се държи с мен. Начинът, по който ме кара да се чувствам, когато ме гледа така, сякаш съм най-великото нещо в живота му. Дори тук, с всички тези други красиви жени, които го докосват, очите му са насочени към мен, а не към тях. Преглъщам тежко. Тълпата зашумява и чувам да се правят няколко коментара.
– Не можеш да ми платиш, за да спя с него – казва някой от тълпата.
– По дяволите, нямаше да ти се наложи да ми плащаш – казва някой друг.
– Той сигурно е по-мъжкар от всеки от тези, които имаме – казва друг глас.
Джоли се промъква през тълпата и ме хваща за ръката. Поглеждам я, благодарна за всяко извинение да се измъкна оттук. Ладон също се промъква, за да застане до мен. Той обвива ръка около раменете ми, след което започва да размахва опашката си по един преувеличен начин, принуждавайки всички да се отдръпнат от нас. Той съска тихо и знам, че това е предупреждение, независимо дали го заслужават, или не.
– Можеш ли да ни изведеш оттук – прошепвам на Джоли.
– Разбира се – казва тя. – Знам къде можем да се скрием.
Докато Джоли ни води, поглеждам през рамо и виждам, че Розалинд е наблюдавала цялата случка. Нямам представа какво си мисли, но по някаква причина се надявам да не мисли по-малко за мен.

Назад към част 17                                                        Напред към част 19

 

 

Джанин Фрост – Демона ще си плати ЧАСТ 1

 

 

 

Глава 1

Още щом видя мъжете, Блейк разбра, че тази вечер ще завърши със смърт. Проблемът беше, че той не мислеше, че тя ще завърши с неговата смърт.
– Не искам никакви неприятности – каза той, осъзнавайки глупостта на тези думи. Беше след полунощ, намираше се в една изоставена уличка с пликчета кокаин на стойност три хиляди долара в себе си – и това беше добрата новина.
– Изгубил си се? – Попита един от мъжете, като се приближи.
Другите трима от противоположния край на алеята също се приближиха. Нямаше изход. Блейк усети как се събужда, усещайки опасността. Не му оставаше много време.
– Трябва да си тръгнеш – каза Блейк, страхът го обзе, когато усети, че в главата му започва да бучи познатото жужене.
Друг от тях се засмя.
– Дай ни тези пликчета, които току-що купи и ще си тръгнем.- За част от секундата Блейк се поколеба. Беше купил кокаина с последните си пари, а той се нуждаеше от него.
Не защото беше наркоман – Блейк никога не беше докосвал наркотици. Не, той възнамеряваше първата му употреба да бъде последната в живота му.
Но това жужене в главата му ставаше все по-силно. Не. Още не. Не и докато не успея да се махна от тези хора…
– Вземи го и ме остави на мира – измърмори Блейк и извади пликчета от палтото си.
Единият от тях взе пликчета, после бутна Блейк. Той се спъна и падна, усещайки вкуса на кръвта, докато устата му се удряше в пожарната стълба.
Шумоленето в главата му стана по-силно. Беше твърде късно.
– Убий ме – изпъшка Блейк.
По лицата, които го гледаха, се четеше объркване.
– Той е луд – промърмори някой.
Блейк се огледа наоколо. Никой не беше извадил пистолет или нож. Това беше тъмна, пълна с банди уличка в Колумбия Хайтс, Вашингтон. Дали някой от тях не можеше да го прободе с нож или да го застреля?
Блейк започна да крещи най-гадното нещо, което можеше да му хрумне.
– Какво стоиш там и гледаш? Разпознаваш ли ме от снощи, когато чуках майка ти?
– О, по дяволите, не – каза един от тях.
Те заобиколиха Блейк, като го ритаха. Блейк се извъртя, без да направи никакво движение, за да се защити. Вместо това се изви към ударите. Надигна се страх, но не от смъртта.
Счупи ми врата – помисли си Блейк. Или вземи една тръба и ми разбий главата!
Те не го направиха, макар че един от тях удари крак в лицето на Блейк и му счупи носа. Блейк изкашля кръв, докато цялото му тяло се свиваше. Почти се беше преобразил. Блейк се опита да го изтласка назад, но той беше твърде силен.
– Какво става с теб? – Изръмжа Блейк с последния си грам сила. – Убий ме! – Силен ритник отметна главата на Блейк назад, преди светът му да побелее. За един кратък, блажен миг Блейк си помисли, че най-накрая ще умре, и почувства огромно облекчение.
Но когато се върна в реалността, навсякъде имаше кръв. В края на алеята се бяха събрали няколко души. Той не знаеше от колко време стоят там, но очите им бяха диви, а лицата им – тебеширени от шока. Вероятно никога не бяха виждали подобно нещо, дори и там, в една от най-лошите части на Окръга.
Блейк нададе вой на отчаяние, докато се взираше в гъстата червена кръв, покрила ръцете му и телата около него. Проклет да си – тихо изкрещя той на чудовището в себе си. Да отидеш в ада дано!
Но в това беше проблемът. Адът беше мястото, откъдето идваше дяволът в Блейк.

Дневната на Елис започна да се тресе, но тя едва го забеляза. Толкова беше свикнала с вибрациите всеки път, когато влакът минаваше покрай нея, че когато имаше продължителни периоди на затишие, това привличаше повече вниманието ѝ.
Песента от петдесетте години на миналия век „Jump, Jive and Wail“ звучеше на iPod-а, скорошен подарък от баща ѝ Менчерес. Елис щеше да продължи да слуша музика на плочите си, независимо колко пъти влаковете караха иглата да подскача и да ги драска, но една от най-честите лекции на Менчерес беше да се приеме променящият се свят. Някои вампири с напредването на възрастта се отдръпваха от обществото и се превръщаха в отшелници, придържайки се към нещата от първоначалния си период. В крайна сметка тези вампири можеха да се откъснат от света до такава степен, че омразата към постоянно напредващия свят да се превърне в страничен ефект.
Елис вече беше самотник. Живееше под тунела на метрото, не общуваше много с други вампири или хора и далеч предпочиташе музиката на бигбенда пред шума на радиото в наши дни. Като се има предвид всичко това, Менчерес имаше основание да се притеснява, че тя се плъзга по този отшелнически път, но тя не мразеше съвременния свят и промените в него. Просто беше по-щастлива сама.
Още едно разтърсване на стените оповести пристигането на влака в шест и петнайсет. Елис остави книгата си с въздишка. Време е да си вземе душ и да се нахрани – дейности, които изискват да напусне удобния си дом.
Облече горнище и панталон, а върху тях добави яке въпреки високата температура навън.
По-малко дрехи означаваше повече внимание, а Елис искаше да разговаря с възможно най-малко хора. Тя прибра косата си на опашка, сложи бейзболна шапка и отвори скърцащата метална врата.
Взрив от миризми я удари, докато влизаше в тунелите, които свързваха неработещата секция, където живееше, с действащите тунели на метрото горе. Поне не и се налагаше да диша; остатъчните миризми от бедняците, които използваха тези места като временно жилище и тоалетна, в комбинация с миризмата на развалена храна, мъртви плъхове или други животни – бяха достатъчно лоши.
Малцината бездомници, които се намираха в тунелите в този час, не погледнаха Елис, докато тя минаваше покрай тях.
От време на време някой новодошъл се приближаваше до нея. Такъв, който не беше предупреден за нея от останалите или който не се беше вслушал. Елис не се хранеше от любопитните пришълци – достатъчно беше как миришат.- Тя просто ги блъскаше със силата на погледа си и ги принуждаваше да я оставят на мира. Ако някой се окажеше достатъчно глупав, за да я нападне, е… този човек не живееше достатъчно дълго, за да съжалява.
Тази вечер имаше само редовни посетители, така че Елис мина без инциденти. Тя излезе от тунела и премина през перона на гарата, като не вигаше глава, не и се налага да гледа, за да знае пътя. Беше ѝ толкова познат, че можеше да го измине и в съня си.
След като се освободи от затворената атмосфера, стъпките и станаха по-леки и по-спокойни. Тя дори си тананикаше, докато се спускаше по Кънектикът авеню към фитнес клуба. Момичето зад гишето едва погледна Елис, когато тя влезе вътре, но кимването ѝ показа, че не е необходимо да показва членската си карта. Тя беше толкова обичайна гледка там, че вече малко служители искаха да я видят.
Елис се качи на горния етаж към множеството тренажори. Размерът ѝ никога нямаше да е по-различен от сегашния, но служителите на клуба задаваха твърде много въпроси, ако тя поне не се преструваше, че прави упражнения.
След двайсет минути на бягащата пътека Елис отиде в съблекалнята. Съблече се и се изкъпа, после си изми зъбите с четката за зъби, която държеше заедно с няколко други неща в шкафчето. След като набързо изсуши косата си, беше готова да премине към следващия елемент от рутинната си програма.
Някои нощи, когато Елис имаше късмет, се хранеше от всеки, който беше сам в съблекалнята. Беше нужен само един миг от погледа ѝ, за да забрави жената, че тя току-що я е притиснала в ъгъла и е изпила кръвта ѝ. Но повечето вечери жените бяха заети във фитнеса. За Елис беше по-лесно да се разхожда из града и да намери някой сам – или придружен от по-малко свидетели, на които да промие мозъка.
Тази вечер Елис намери храната си по Седма улица – млад мъж, който се беше отдалечил от приятелите си в Скулптурната градина. Тя пиеше от него, затваряше дупките с капка от собствената си кръв и го изпращаше обратно при другарите му в рамките на две минути. Беше замаян от кръвта, която беше изцедила от него, но иначе беше невредим. Само във филмите се говореше, че вампирите трябва да убиват, за да се хранят, наред с други лъжи като дървените колове и слънчевата светлина, които са вредни за тях.
В знак на уважение към наставленията на баща си да излиза повече навън, Елис седна и почете в местното кафене, вместо да си купи още книги и да се прибере направо вкъщи. Тя дори размени коментар за времето с някого, който седеше срещу нея. Там. Никой не можеше да каже, че тя не общува с хора, освен за да ги хапе.
Когато обаче кафенето затвори, Елис с благодарност се отправи към дома. Вървеше през Столичната морава, като се успокояваше от познатите лъскави бели сгради и по-стари постройки. След това последва линията на релсите през града, докато стигна до гарата, където се свързваха тунелите.
Беше минала покрай малкото останали пътници и навлязла в неработещите тунели, когато усети нещо неповторимо. Кръв, подправена с характерния привкус на смъртта. Елис ускори крачка, а маратонките ѝ не издаваха почти никакъв звук. В този час в тунелите бяха останали много малко бездомници, макар че тяхната предпазливост беше неоснователна, тъй като Елис никога не беше убивала човек, който не я беше нападнал пръв.
Все пак онези, които се досещаха каква е, не се задържаха дълго след настъпването на тъмнината. Глупави хора. Това, че предпочиташе да излиза през нощта, не означаваше, че през деня е затворена вътре.
Миризмата ставаше все по-силна, колкото по-навътре в тунела навлизаше тя. Дори над звука на приближаващия влак Елис чуваше сърцебиене точно отпред. Който и да беше той, се беше прибрал в една от старите ниши за поддръжка, но скоро щеше да разбере, че тайното нападение е лоша идея.
Когато мъжът излезе на релсите с гръб към нея, тя спря изненадано. Който и да беше този, изглежда дори не знаеше, че е там, камо ли да я причаква. От непознатия се носеше онази миризма на кръв и смърт, но още по-силна беше миризмата на отчаяние. Той балансираше на ръба на пътеката, сякаш изпаднал в нерешителност. Влакът щеше да е тук всеки момент. Глупакът нямаше да се опита да пресече релсите сега, нали?
Мъжът се хвана за главата и няколко пъти промълви: „Не, още не!“. Тунелът вибрираше, докато влакът се приближаваше. С нарастващо осъзнаване Елис видя, че мъжът ще скочи точно пред него.
Дори когато се втурна напред, за да го отблъсне, нещо се случи. Отчайващият аромат, който се носеше от него, се промени в задушаваща миризма на сяра. Устата му се отвори с невъзможно широко ръмжене, той се завъртя и сграбчи Елис с повече сила, отколкото би трябвало да има човек. В очите му блестяха червени точици като искри пред пожар, а пред погледа ѝ кожата му сякаш се превърна в пепеляв восъчен оттенък.
– Вампир – изсъска той и посегна към гърлото ѝ.
Елис не спря да се чуди какво се случва. Тя го удари в главата и с облекчение наблюдаваше как той се срина на пода на тунела.

Напред към част 2

С.Л. Дженингс – Толкова жестоки удоволствия ЧАСТ 5

Глава 5

Барът се намира встрани от първа линия, сгушен между остаряващи казина и ресторанти. Не беше трудно да го намеря, особено след като знаех къде се намира само по миризмата на въздуха. Може и да съм ръждясал от престоя си извън играта през последните седем месеца, но винаги мога да намеря себеподобните си. А Каспър е един от моите.
Седим в колата и следим всеки звук и движение с усиления си слух. По дяволите, забравих колко по-лесно е да се изнесе боклукът с помощта на нашите сили. Съмнявам се, че дори ще се поизпотим, камо ли да се изцапаме, слава богу за това.
– Намерих го – отбелязва Михаил, тонът му е почти отегчен. – И другите.
– Добре.
– Имаш ли нужда от помощ?
Поклащам глава.
– Не. Ще се видим след малко.
Без да каже и дума повече, той се разсейва, оставяйки след себе си шлейф от бели пера, които се разтварят още преди да се ударят в кожената седалка. Позьор.
Излизам от колата, като прибирам драматизма за главното събитие. Отвън сградата изглежда гадно, но съм достатъчно умен, за да знам, че всичко това е прикритие, за да се скрие истинското ѝ предназначение. Наркотици, оръжия, проституция. Това е щабквартирата на Каспър.
Вратата се охранява от двама мускулести чувала с месо, които скачат на крака, когато се приближавам. Направих най-добрата си хитра усмивка, изгладих реверите на сакото си и протегнах длан.
– Добър вечер, господа. Дошъл съм за Каспър.
– Кой, по дяволите, си ти? – Месомелачка номер едно изръмжава.
Издишвам тежко.
– Тц, тц. Такива груби думи. – Вдигам пръст и главата му прави три-шестдесет, като се откъсва наполовина от врата му. – Никой ли няма маниери в днешно време? А сега, както казах…
– Той е вътре! – изкрещява другият, по-интелигентен кретен, преди да има благоразумието да избяга.
– Ето това е по-добро – казвам на полу разпадналата се купчина лайна на бетона.
Само за кеф притискам устните си в тесен кръг и духвам, сякаш гася свещ. Вратите се отварят с ураганен вятър и почти се изтръгват от пантите. И точно както очаквах, всички широки, яростни очи са вперени в мен, докато влизам в стая, пълна с бандити.
– Аууу, не беше нужно всички да се появявате заради малката стара жена. Чувствам се като красавицата на бала – промърморвам, като небрежно прекрачвам прага. Ръката ми е в джоба, дрехите и косата са старателно оформени, няма съмнение, че не ми е мястото тук.
– Кой, по дяволите, си мислиш, че си? – изревава се някакъв дебел ебач в изкуствена кожа.
Поклащам глава.
– Приятелят ти отвън ми зададе същия въпрос. Това не завърши добре за него. Но тъй като се чувствам милостив, можеш да отидеш да провериш сега или да продължиш да ме обсипваш с неприлични думи. Изборът е твой.
– Ти, кучи задник…
Това е всичко, което му позволявам да измъкне, преди езикът му да бъде издърпан от устата му, отнасяйки със себе си по-голямата част от това гърло. Честно казано, можех да го направя и по-рано, но ми беше любопитно да видя дали ще прояви изобретателност. Не. Просто тъп кучи син. Колко оригинално.
– А сега – започвам аз, като проверявам кожичките си, докато из стаята избухва хаос. – Както казах. Тук съм заради Каспър. Не искам да убивам всички ви, но… Кого заблуждавам, шегувам ли се? Искам да ви убия всички.
Чува се отчетливо щракане на премахване на предпазители на оръжия, потракване на ножове и – о, вижте! Бейзболна бухалка – други оръжия, изработени от човека, звучат около мен. Въздишам.
– Сериозно ли е всичко това? Току-що ме гледахте как изтръгвам езика на приятеля ви, без да помръдна и мускул, и мислите, че куршумите ще ме спрат? Ще ви кажа какво. Ще ви спестя неприятностите.
Пристъпвам напред и вдигам длан, като предизвиквам изстрелване на всички пистолети. Всички куршуми обаче се приземяват в отворената ми ръка с меко изщракване, напомнящо вятърен звън. В стаята настъпва напрегнато затишие, след което се разнасят викове и крясъци за всичко – от призраци до магьосничество.
– Наистина, защо всички останали получават всички заслуги? Каспър? Може ли един дух да направи това? – Ритам най-близкия до мен човек и бедрената му кост се пречупва на две. – Вещер? Приличам ли ти на вещер? – Повалям още един задник, докато си проправям път към центъра на бара. Технически не му трябват две ръце. – Защо не мога да си призная заслугата, когато я имам?
– Господи – извиква някой иззад боя. Тълпата се раздвоява и най-накрая излиза грамадният, неестествено блед мъж, когото наричат Каспър, известен още като демона Асмодей. Той носи скъп, но зле прилепнал костюм върху горило подобната си фигура, а мокасините му са „Том Форд“. По дяволите. Харесвам обувките му.
– Какво! Това ти ли си? Мое, мое… цялото ти време на Земята наистина те изморява. Опитвал ли си да се обгаряш със спрей? Чувал съм, че са като истински.
Асмодей бавно си проправя път към центъра на стаята, където съм разположен аз. Той е уплашен, но не иска да го покаже пред хората си. Не и когато те не са наясно, че са водени от демона на похотта и лукса.
– Защо… – започва той, преди да преоцени тона си. – Това е такава изненада. Какво те води в моя град?
– Твоят град? – Аз се прозявам. – О, скъпи, сладкият Асмодей.
Той се оглежда тревожно, видимо притеснен от шепота, който поставя под въпрос истинската му самоличност.
– О, не се притеснявай, Ас. Няма значение дали знаят кой си. Те така или иначе скоро ще бъдат мъртви.
Подобно на изстрел в стадо от гнусни, дишащи бира антилопи, останалата част от екипажа на Асмодей най-накрая намира здрав разум да се опита да избяга и да се запъти към изхода. Но скоро откриват, че всички опити за бягство са напразни.
– Не си правете труда да бягате. Както открихте, вратите и прозорците са запечатани. Имате обаче късмет! Всички сте поканени на моето малко вечерно парти. И повярвайте ми, моите партита винаги убиват. – Отивам до един треперещ млад мъж, който седи на разнебитена дървена маса. Той не е като останалите. Не му е мястото тук. Наложило му се е да го направи. – С изключение на теб. Ти можеш да си тръгнеш.
Отначало младият мъж е твърде зашеметен, за да реагира, а когато го прави, се оглежда, за да види дали не говоря за някой друг.
– Да, ти. Върви. И вземи жените със себе си. И никога, никога не споменавайте това, което видяхте тук, нито се връщайте.
Момчето започва да плаче с дебели, благодарни сълзи.
– Да, господине. Благодаря ви, господине. Благодаря ви.
Полуоблечените жени в стаята – най-вероятно стриптийзьорки и проститутки от другите залози на Каспър – се затичват към вратата, за да се присъединят към момчето. Тя се отключва и им дава изход. Но както правят егоистичните слабаци, другите мъже се опитват да ги стъпчат, за да се доберат до свободата. И един по един тези мръсници падат смъртоносно в момента, в който прекрачат прага.
– Казах той и жените. Това е всичко. А сега, освен ако не смятате, че съм допуснал някаква сериозна грешка, моля, заемете местата си и изчакайте, докато се обърна към вас. Ясно ли е? – Питам, като звуча повече като Михаил, отколкото ми е удобно. Вътрешно се стряскам.
– Учителю – започва Асмодей. Вече е видимо разтреперан и знае, че е по-добре да не се опитва да се прави на твърд мъж пред приятелите си. – Не разбирам. Мислех, че ще бъдете доволен.
– И обикновено бих бил. Но си забравил едно нещо: аз не злоупотребявам с деца.
Асмодей се намръщва.
– Деца?
– Едно момче се опита да те ограби и ти реши, че продажбата на тялото на сестра му близначка е разумна размяна. А допреди няколко часа и двамата бяха непълнолетни. Сега, ако трябва да гадая, си позволил на това момче да се случат ужасни неща по време на престоя му в затвора. Неща, които със сигурност не бих одобрил. Прав ли съм? Моля, бъди честен. Знаеш как се чувствам, когато ме лъжат.
Асмодей се намръщва.
– Всичко това… е заради онова дете? Ще му опростя дълга още сега. Ще го пусна. Кълна се в това.
Поклащам глава.
– Няма нужда. Той вече си е отишъл.
– Тогава защо си тук? Защо убиваш хората ми?
Приближавам се, провокирайки го да падне на колене като безгръбначен страхливец, какъвто е.
– Защото това не е първият път, в който преминаваш границата. Търгувал си с деца, позволявал си да бъдат изнасилвани, малтретирани и убивани за спорта. А аз бях прекалено разсеян, за да ми пука. Сега… ми пука. И всички в тази стая – всички, които са знаели за това, които са го улеснявали, които са участвали в тези отвратителни действия – ще си платят.
Стените започват да кървят на гъсти, горещи, тъмночервени струи кръв, които заливат пода и повърхностите. След това с едно щракване на пръстите ми кръвта се възпламенява с адски огън, за да изпепели всичко, до което се докосне. Из стаята се разнасят писъци и викове, а мирисът на горяща плът изпълва ноздрите ми, но аз не прекъсвам погледа си. Очите ми – жестоки, аметистови дълбини, в които прозира агонията на милиони души – остават вперени в Асмодей. Той не е в състояние да отвърне поглед, докато аз крада същността на жалкото му съществуване и го хвърлям в небитието, оставяйки след себе си само безжизнена обвивка. Тялото му ще е мъртво, но душата му… душата му ще страда вечно. А за тези, които нараняват деца, имам специално място в Ада.
– Ти… – изохква той, когато това, което е бил в продължение на милиони години, му е отнето. – Няма да спечелиш. Има нов… крал. Нов ред. Няма да победиш. Падналите ще царуват.
Последните четири думи обагрят в червено погледа ми и без дори да се замисля, цялата стая е обхваната от пламъци, които превръщат всичко и всички в пепел.
Излизам от полуразрушения бар, като почиствам от ръкава на сакото си няколко избухливи въглена. Или това беше човек? Ех. На този етап мястото му е в урна.
– Поне вътре беше ли хубаво? – Пита Михаил. Той се връща на пътническата седалка с мобилен телефон между пръстите си. Дори не вдига поглед. Твърде зает е да събира малки слънчеви лъчи, за да може да купи растения за моравата си, които убиват зомбитата.
Поглеждам към сградата, която някога е била централа на най-голямата операция за трафик на деца в щата. Отвън барът все още изглежда невзрачен и изоставен. Никой няма да разбере какво се е случило тук, поне за няколко дни. След това всичко, което не е изгоряло до пепел, ще започне да се разлага и да вони.
– Сметище.
– О! Трябваше да те помоля да ми донесеш една кока-кола, преди да я превърнеш във въглен. Жаден съм. Проклятие.
Усмихвам се, поклащам глава и подкарвам Бентлито.
– Ще спрем на някоя бензиностанция по пътя.
– И накъде тръгваме сега, братко? – пита той, точно преди едно зомби да успее да преодолее защитата му и да изяде мозъка му. Той измърморва разочаровано.
– Колорадо Спрингс.
Това привлече вниманието му и той ми хвърли бърз поглед, преди да рестартира нивото.
– А? Най-накрая ще спреш да се само съжаляваш и ще отидеш да се биеш за момичето си?
– Имам приятел, който ми дължи услуга – отговарям и маневрирам да излезна от паркинга, за да се насоча към I-15N – пътят, който ще ме отведе обратно към живота и любовта, които оставих зад гърба си. – И да… това също.

Назад към част 4

Питър В. Брет

 Златото на Браян и Големият Пазар

Новели 1,5 и 1,6 към „Демонски цикъл“

Питър В. Брет

ЧАСТ 1 / ЧАСТ 2 / ЧАСТ 3 / ЧАСТ 4

 

 

ЛИНК ЗА СВАЛЯНЕ

 

 

Питър В. Брет – Наследството на вестоносеца

Новела 3,5 от „Демонски цикъл“

ЧАСТ 1 / ЧАСТ 2 / ЧАСТ3 / ЧАСТ 4 / ЧАСТ 5 / ЧАСТ 6 / ЧАСТ 7

 

 

ЛИНК ЗА СВАЛЯНЕ

 

 

 

Питър В. Брет – Ядрото

Книга 5 от поредицата „Демонски цикъл“

ЧАСТ 1 / ЧАСТ 2 / ЧАСТ 3 / ЧАСТ 4 / ЧАСТ 5 / ЧАСТ 6 / ЧАСТ 7 / ЧАСТ 8 / ЧАСТ 9 / ЧАСТ 10 / ЧАСТ 11 / ЧАСТ 12 / ЧАСТ 13 / ЧАСТ 14 / ЧАСТ 15 / ЧАСТ 16 / ЧАСТ 17 / ЧАСТ 18 / ЧАСТ 19 / ЧАСТ 20 / ЧАСТ 21 / ЧАСТ 22 / ЧАСТ 23 / ЧАСТ 24 / ЧАСТ 25 / ЧАСТ 26 / ЧАСТ 27 / ЧАСТ 28 / ЧАСТ29 / ЧАСТ 30 / ЧАСТ 31 / ЧАСТ 32 / ЧАСТ 33 / ЧАСТ 34 / ЧАСТ 35 / ЧАСТ 36 / ЧАСТ 37 / ЧАСТ 38 / ЧАСТ 39 / ЧАСТ 40 / ЧАСТ 41 / ЧАСТ 42 / ЧАСТ 43 / ЧАСТ 44 / ЧАСТ 45 / ЧАСТ 46

ЛИНК ЗА СВАЛЯНЕ

Зодиакална академия-Принцеса на сенките-книга 4-част 16

ТОРИ

Тръгнах по коридорите на зала „Юпитер“, а сърцето ми се разтуптяваше с пълна сила, защото знаех, че Кейлъб ме приближава. Денят беше ледено студен и якето и шапката ми се бяха сторили чудесна идея, докато не се съгласих да позволя на вампир да ме преследва. Косата ми беше залепнала за скалпа, където я бях пъхнала под вълнената шапка, а потта покриваше тялото ми под якето. Щях да ги сваля, но бях забелязала Кейлъб точно преди да вляза в тази сграда и не можех да губя и секунда.
Завих зад ъгъла и в бързината се спънах в собствените си крака, като проклех под носа си, докато се изправях.
Вратата до мен се отвори и Орион изведнъж застана на пътя ми. Спрях се и той мълчаливо ми посочи кабинета си.
Очите ми се разшириха от изненада и аз приех предложението му за помощ, без да кажа нито дума.
Ароматът на бърбън и тежкият бас на рок музиката ме посрещнаха, когато влязох вътре, а той ми отвори вратата на един шкаф.
Вмъкнах се в него без думи, като изхвърлих заглушителен балон, за да скрия от ловеца сърцебиенето и тежкото си дишане. Погледнах Орион между ламарините, докато той заемаше място зад бюрото си, вдигаше питието си към устните и записваше нещо, сякаш не му пукаше за нищо на света. Или за момичето в гардероба му. Не знаех дали това беше резултат от сближаването ни покрай сенките или просто от старото странно поведение на задник, но в този момент нямах намерение да го подлагам на съмнение.
Вратата се отвори и аз затаих дъх, когато Кейлъб надникна в офиса, къдравата му коса беше разрошена, а очите му бяха диви от тръпката на преследването.
Орион го попита рязко.
– Какво правиш в кабинета ми, Алтаир?
– Съжалявам, професоре – каза Кейлъб, макар че не звучеше извинително, а погледът му обикаляше стаята търсещо.- Търся Тори Вега, тя минавала ли е оттук?
– Тори?- Орион попита изненадано, а на челото му се появи лека бръчка, преди да я изглади също толкова бързо.- Измъчваш ли своя Източник?- Попита той.- Ти знаеш Кодекса.
Кейлъб изръмжа, оголвайки зъбите си.
– Не, не го правя, професоре. Ако трябва да знаете, ние играем игра. И като двама пълнолетни по взаимно съгласие, това зависи изцяло от нас.
Орион стана неестествено неподвижен, докато се взираше в Кейлъб.
– Ти я ловиш?- Попита той.
– Това беше нейна идея – каза Кейлъб, а гласът му придоби защитен тон, въпреки че запази агресивната си позиция.- И няма правила срещу това.
– Не. Но има много силни предупреждения срещу това, по много основателна причина…
– Е, може би ти не би могъл да се справиш с това, но аз напълно се контролирам. И ако нямаш нищо против, остават ми само шест минути, за да я намеря, така че ако не е тук, ти ми губиш времето.- Той не даде възможност на Орион да възрази, докато се обръщаше и се изстрелваше с вампирската си скорост. Вратата се захлопна зад него, като разтресе рамките на картините, които висяха по стените.
Проклет измамник! Не му се полагаше да използва дарбите си.
Орион се изправи на крака с ръмжене, като за миг почти изглеждаше, че ще се отдаде на преследване, но погледът му се плъзна към скривалището ми и вместо това се наведе напред, притискайки длани към бюрото. Направих крачка да изляза, но той рязко поклати глава, спирайки ме.
Изразът на лицето му ме накара да си помисля, че е адски ядосан, и започнах да се чудя дали случайно не съм се оставила на милостта на по-страшен вампир.
Сърдечният ми ритъм най-сетне спадаше към по-равномерен и аз си поех бавно дъх, когато Орион ми даде знак да напусна пределите на шкафа.
Повдигнах брадичка, докато излизах, разпръсквайки заглушаващия си балон, и погледът на Орион ме проследи.
– Благодаря – казах бързо.- Но наистина трябва да тръгвам, преди той…
– Седнете, мис Вега – заповяда Орион, а тонът му не оставяше място за преговори.
Колебаех се, гледах към вратата и се чудех дали просто да не си тръгна. Това не беше учебен час и бях дошла в кабинета му само защото ме беше поканил. Не бях нарушила никакви правила, така че той нямаше причина да ме държи тук.
– Ако избягаш, ще те хвана. И може би ще е по-добре да не насърчаваш втори вампир да те преследва днес?
Стиснах устни и се свлякох на стола, като залепих нахално изражение на лицето си. Погледнах часовника, който висеше зад него. Ако останех тук още пет минути, така или иначе щях да спечеля, така че вероятно си струваше лекцията, която усещах, че предстои.
– Какво съм направила лошо сега?- Попитах, а сенките се раздвижиха под кожата ми, сякаш усещаха дискомфорта ми.
Орион не седна и аз не пропуснах да отбележа, че позицията му, застанал над мен, е замислена така, че да бъде плашеща. Но честно казано, след всичко, което Наследниците редовно ми подхвърляха, един учител с комплекс на грухтящ човек едва ли щеше да ме уплаши скоро.
– Предполагам, че Кейлъб не те е запознал с Кодекса на вампирите? – Попита той, като ме гледаше така, сякаш беше съдия, жури и палач в едно.
– Преди няколко седмици дойде да ми говори за това, защото се чувствал зле, че е гледал как другите почти ме удавиха – казах пренебрежително.- Казах му, че не ми пука за това.
– Е, може би си е струвало да го изслушаш. Или поне сама да го разгледаш, преди да започнеш да го чукаш.
Вдигнах вежда на осъдителния му тон и се облегнах на стола си, сякаш беше проклет трон и аз бях кралицата на света. Навремето бях участвала в достатъчно разпити, за да знам как да играя и нямаше да падна в капана да си изгубя душата.
– Мисля, че сексуалният ми живот си е моя работа и е доста неуместно от ваша страна да го коментирате – казах бавно.
Той изпусна дълъг дъх.
– Помислих си, че може би ти и Дариус бихте могли…
Ръката ми се сви в юмрук и почти му изръмжах.
– Ако никога повече в живота си не погледна Дариус Акрукс, ще е твърде рано, по дяволите. Мразя го за това, което помогна на баща си да ни направи. Би трябвало да знаеш това по-добре от всеки друг, тъй като и ти си бил там. Или трябва да се преструвам, че не помня това, сър?
Орион всъщност имаше благоразумието да изглежда неудобно при това, като за момент сведе поглед, преди да продължи.
– Знаеш много добре, че нито Дариус, нито аз сме знаели какво ще направи баща му с вас двете. Дариус рискува собствения си живот вместо твоя онази нощ заради това, което изпитва към теб и…
– Глупости – изригнах, като ударих с юмрук по подлакътника на стола си и го накарах да избухне. Добре, може би все пак бях изгубила душата си. Пламъците гъделичкаха плътта ми, но при вида на яростта върху лицето на Орион успях да се накарам да ги задуша толкова бързо, колкото се бяха появили.- Вие двамата имате свои собствени планове срещу Лайънъл и когато се наложи, Дариус му позволи да хвърли сестра ми в онази шибана яма. Мен също. Няма да забравя това скоро.
– Няма ли просто да поговориш с Дариус? Може би тогава ще…
– По-скоро бих си извадила очите с ръждива лъжица. Свободна ли съм да тръгвам или имаш друга лекция, към която искаш да се върнеш, за наследника, за когото всъщност ми пука?- Попитах ядосано.
Орион изпусна дълъг дъх през носа си, което означаваше, че изпитвам търпението му, а аз имах огромното желание просто да стана и да изляза, за да разбера какво ще направи по въпроса. Сенките ставаха все по-неспокойни, шепнеха ми, пробягваха над погледа ми за миг, преди да се отдалечат.
Орион сведе очи към мен, явно решил да се върне към първоначалната си тема.
– В Кодекса има правила, които диктуват начина, по който един вампир трябва да се държи, но има и препоръки, които, макар и да не са откровен закон, силно ни се препоръчва да следваме. Една от тях е да не се отдаваме на лов.
– Защо?- Попитах, без да се интересувам, но исках да отвлека вниманието си от Дариус, шибания Акрукс.
– Защото това, което може да ти се струва като игра, всъщност се опира на най-първичните инстинкти на нашия вид. Поставяш се в позицията на жертва. И колкото повече Кейлъб позволява на инстинктите си да го водят и кръвта му да се напомпва от тръпката на преследването, толкова по-близо е до това да изгуби контрол. Знаеш колко по-силен е от теб, когато използва дарбите си, какво ще стане, ако те блъсне в стената толкова силно, че да ти пукне черепа? Или се нахвърли върху теб от голяма височина и ти счупи врата?
Преместих се неудобно на стола си.
– Никога не ми е правил подобно нещо – възразих аз. С изключение на онзи път, когато ме качи в една планина и аз наполовина си помислих, че ще ме убие. Но той не го направи, така че…
– Ами да предположим, че е в състояние да ограничи използването на дарбите си. Ами жаждата за кръв? Преследването изгражда жаждата за кръв от желание до болезнена нужда. Като се прибави и фактът, че му предлагаш и тялото си, на практика се превръщаш в нещо неустоимо за него във всяко едно отношение. Когато се впуснете в тази игра, двете най-първични желания на плътта му бягат от него и той приковава всеки грам от енергията и вниманието си, за да си извоюва и двете.
– Може би ми харесва всеки грам от вниманието му да е насочен към мен – отвърнах, макар че не можех да отрека бодливостта на опасението, което премина през мен при думите му. Бях забелязала начина, по който Кейлъб се държи понякога, когато играта не върви по неговия път или дори когато върви. Той можеше да бъде малко груб с мен, но никога повече, отколкото ми беше приятно. Никога не беше преминавал границата.
Орион извърна очи.
– Спомена, че има краен срок, искаш ли да уточниш?
Обмислях да му кажа да си гледа работата, но имах чувството, че няма да ме пусне от този офис, докато не проведем този уютен малък разговор, така че му дадох отговор.
– Когато един от нас започне играта, той има петнайсет минути, за да ме хване, преди тя да приключи.
– А ако не те хване?
– Тогава той не ме хапе. Това беше донякъде цялата причина, поради която предложих да започнем да я играем. Противно на това, в което сигурно искаш да вярваш, ухапването не е приятно, а и все още не съм достатъчно силна, за да се преборя с него, така че поне по този начин имам шанс.- Повдигнах рамене.
Орион въздъхна тежко и се свлече на мястото си.
– Разбирам защо може да ти е хрумнала тази идея, но тя не е добра. Дори ако господин Алтаир успее да се въздържи да не те ухапе, когато загуби, това вероятно ще го разгневи повече, отколкото можеш да проумееш. А има вероятност да доведе до това, че той отново да те проследи и да те ухапе така или иначе.
– Може би не му отдавате достатъчно доверие – казах бавно аз.
– А може би ти му даваш твърде много – отвърна той мрачно.- Коментарите ми не са за това кой е той, а какъв е, и знам много добре какво може да направи с един мъж зовът на толкова силна кръв като твоята.
Погледнах към часовника и усмивка дръпна устните ми.
– Е, може би ще разберем колко добре Кейлъб приема загубата – казах аз.- Защото той току-що загуби.
Устните на Орион потрепнаха, сякаш тази идея му допадна, но той потисна погледа си толкова бързо, че не можех да бъда сигурна.
– Просто бъди внимателна, мис Вега. И не очаквай повече помощ от мен, когато ти потрябва място, където да се скриеш.
– И защо ми помогна този път?
– Мислех, че си сестра ти…- Той се прекъсна, сякаш не трябваше да казва това, и аз повдигнах вежда към него.
– Играеш си игри със собствения си Източник?- Обвиних го.- Добре е да знам.
– Е, ако бъдеш така добра да не покриваш косата си с шапка в бъдеще, няма да имаме тези проблеми.
– Благодаря за съвета. Тъкмо си умирах за моден съвет от учител – казах и извъртях очи, докато излизах в коридора.
Преди Орион да успее да отговори, отвън се чу силен метален трясък и аз забързах през коридора, за да погледна към открития двор, който отделяше Юпитер Хол от Кълбото.
Кейлъб хвърли втора гигантска огнена топка към извитата златна стена на сградата и металическият трясък прозвуча отново, отеквайки по пода в краката ми. Той прокле гръмогласно, след което се изстреля, използвайки вампирската си скорост.
– Все още ли мислиш, че може да се справи с играта ти?- Попита многозначително Орион до мен, а аз прехапах устни при отговора. Защото, колкото и да не исках да го призная, вече не бях толкова сигурна.- Може би си мислиш, че просто преминавам границата и се опитвам да ти казвам какво да правиш без друга причина, освен че съм властен професор…
– Бих те нарекла мърморещ стар задник – вмъкнах аз, като му се усмихнах.
Той изхърка от смях и пъхна ръце в джобовете на панталоните си.
– Не толкова „стар“, аз съм само с осем години по-голям от теб.
– Да, така че когато ти си бил на моите години, аз съм била на десет – отбелязах аз.- Така че ти отново си на половината на моята възраст. Следователно, стар.
Орион се намръщи, сякаш не му харесваше, че изтъквам това, но защо му пукаше?
– Какво? Надяваше се, че ще станем най-добри приятелки и ще започнем да си сплитаме косите една на друга?- Подиграх се.
– Вече си имам най-добро приятелче – подиграва се той.
– Да. Имаш лош вкус за приятели.
Той отново се засмя и за най-странния момент наистина го почувствах като приятел. Искам да кажа, че той все още беше моят професор, все още беше задник, все още беше стар… но всъщност бяхме преживели и доста неща заедно. Беше се сражавал заедно с Дарси срещу нимфите и ни беше помогнал със сенките в момента, в който разбра, че сме прокълнати с тях. Няма въпроси. Дори и сега, когато се държеше като абсолютен откачалник на игрите ми с Кейлъб, той всъщност се опитваше да се грижи за мен. И може би наистина не му бях отдала дължимото за всичко това. Просто го бях сложил в един кюп с Дариус и му бях предложила същото дръзко поведение, което Драконът беше спечелил от мен. Освен това всъщност се бяхме забавлявали заедно на рождения му ден…
– Не знам дали някога съм ти благодарила – казах бавно, като му хвърлих страничен поглед.
– За какво, госпожице Вега?
– Можеш ли просто да се откажеш от тези глупости?- Попитах.- Поне когато не сме в час. Знаеш, че Вега дори не е името, с което съм израснала, нали? Просто се съгласихме да се наричаме с него, защото фамилията ни никога не е означавала нищо за нас, а хората не спираха да се занимават с нея. Имаме достатъчно проблеми да накараме хората да приемат, че имената ни са Тори и Дарси, без да се опитваме да се борим и с Вега. Но наистина бих предпочела просто да ме наричаш Тори, когато правим нашите сенчести работи или се мотаем на рождения ти ден или каквото и да било друго. Добре?
– Разбира се – отвърна той с усмивка, която го накара да изглежда самодоволен като дявол.- И така, скоро ли ще получа тази гривна или ти трябва време, за да разбереш какви цветове биха ми подхождали най-добре?
Изсмях се.
– Може би ще искаш да попиташ Дарси ако наистина искаш гривна за приятелство. Тя е добра в такива неща. Аз? Ще те заведа на едно нощно излизане, където ще открадна мотор от някой богат пич и ще те кача за една разходка, след което ще те надпия на бара, така че и двамата да се събудим и да съжаляваме, че не сме го направили. Такъв приятел съм аз.
– Звучи добре. Но аз съм на границата на алкохолизма, така че сериозно се съмнявам, че ще можеш да ме надпиеш на бара – пошегува се той.
– Откакто Лайънъл ми наложи сенките, всяка вечер се напивам до кома, за да мога да спя без кошмари, така че…
Погледът на Орион се стесни върху мен и осъзнах, че съм си позволила да кажа повече.
– Не се притеснявай за това. Ще се видим по-късно.- Обърнах се и се отдалечих от него, но преди да успея да направя три крачки, той се стрелна около мен и беше в лицето ми.
– Сенките не би трябвало да са толкова шумни, ако си ги усмирявала, както сме тренирали – каза той, като се намръщи срещу мен.- Потискаш ли ги, Тори?
Погледът, който ми хвърляше, беше загрижен, но и пресметлив. Може би бях малко строга към него заради връзката му с Дариус, но имах основателна причина за това. Той нямаше да иска да си играя със сенките, както правех аз. Нямаше да иска да се науча да ги контролирам толкова добре, колкото бях започнала. Защото искаше Дариус да има предимство.
– Ще се постарая повече – казах мило. През целия си живот бях лъгала учители, приемни родители, социални работници и полицаи. Бях дяволски добра в това и затръшнах защитните си стени обратно точно толкова бързо, колкото ги бях и спуснала.
Орион се намръщи, сякаш не беше сигурен, че вярва на думите ми, но аз само повдигнах вежди към него, чакайки да го каже.
Той въздъхна.
– Виж, ако се бориш с тях, докато си в Дома, тогава трябва да отидеш при Дариус. Знам, че двамата с него не се виждате точно сега, но ти обещавам, че по този въпрос той няма да направи нищо друго, освен да ти помогне.
Подсмихнах се на това и го заобиколих.
– Благодаря – казах пренебрежително. Сенките можеха да ме вземат, преди да отида да моля за помощ пред вратата на Дариус.- Но господин Текила ми помага прекрасно.
Отдалечих се от него и този път той ме остави да си тръгна. Какво друго можеше да каже във всеки случай? Това проклятие сега беше мое и аз щях да се справя с него по какъвто и да е начин, за да го преживея. Включително и да го прегърна.
Беше тъмно, когато излязох навън, и изпуснах дъх, който се издигна в облак от пара, когато започнах да вървя към къщата на Огън.
Проверих Атласа си, докато вървях, и открих няколко съобщения от Кейлъб с молба за реванш, които пренебрегнах. Помислих си дали Орион не е прав, че така или иначе отново ще ме преследва, но нямах намерение да се притеснявам. Кейлъб може и да беше глупак, който се съгласяваше с приятелите си задници, когато му беше изгодно, но също така ме беше водил в планината, когато ми беше адски ядосан, и не ме беше наранявал. Е… не повече, отколкото ми беше удобно. Затова реших да му се доверя поне в това. Може би ще се постарая да обсъдя с него лова малко по-подробно следващия път, когато останем насаме, само за да се уверя, че наистина сме на едно мнение за него.
Започнах да се разхождам из Огнената територия и за миг ми се стори, че чувам някой да ме вика по име. Огледах се, но не видях никого на пътеката, затова продължих отново.
Гейбриъл падна от небето точно пред мен, движейки се бързо като вампир, и ме накара да изкрещя от тревога.
– Какво, по дяволите?- Попитах, докато той стоеше пред мен, прибрал гигантските си черни криле на гърба.
– Извиках, но никой никога не поглежда нагоре – каза той с вдигане на рамене.
– Точно така.- Намръщих му се, чудейки се дали има смисъл да пада от небето и да ме плаши до смърт.
– Имам нужда да ми направиш една услуга – каза той.
– Каква?
– Нямам звезден прах за уроците ни по Ордена. Така че, ако не успеем да си набавим още, няма да можем да продължим.
Червата ми се свиха. Въпреки че летях от много кратко време, от идеята да не мога да го правя се чувствах като в клетка. Беше немислимо.
– Не разбирам какво трябва да…
– Трябва да помолиш Дариус за малко – отвърна той.
Стъписах се от тази идея.
– Не. Сериозно, пич, не. Имам пари, мога да платя за…
– Акруксите контролират целия звезден прах. Той се произвежда от драконите. Дори да го купиш, пак ще го получиш от тях. Освен това съм видял какво ще стане, ако го поискаш. Той ще ти даде.
– Защо?- Попитах.- Защо би го направил за мен?
– Не знам – каза Гейбриъл по начин, който звучеше така, сякаш наистина знаеше.- Знам само, че ще го направи. Освен това има два пътя, по които може да тръгне разговорът ви. Кой от тях ще изберете, зависи от вас двамата.
– Това не е полезно – отбелязах аз.- Това е все едно да кажеш „ето ти един сандвич, това ще стане по един от двата начина, ще го изядеш или няма да го изядеш“, а това не е истинска прогноза. Това така или иначе са единствените две възможности, които някога са съществували.
– Не е вярно. Може би щях да го размажа в лицето ти и да оставя майонезата да се разтече в косата ти. Известно е, че съм го правил в миналото.
Завъртях очи, като се усмихнах въпреки това.
– Може би – съгласих се аз.- И така, има ли времева скала, в която да поискам услуга от задника, когото игнорирам от седмица и половина?
– Просто трябва да го направиш тази вечер – увери ме Гейбриъл.- Тази вечер преди полунощ ми се струва, че гарантирано ще ни донесе звезден прах, така че най-добре го направи преди това.
– Добре – измърморих аз.- Ще го направя.
– Добре. Тогава утре всички ще можем да полетим.
Той не ми позволи да отговоря на това, тъй като се изстреля в небето, а аз наклоних глава назад, за да го гледам как си отива с усмивка на лицето. Добре, поне знаех, че наградата ми за това болезнено общуване ще бъде да се издигна в небето. Заради това можех да се накарам да го направя.
Върнах се в Дом Огън с мисълта за летене и забързах през общото помещение, преди да отида направо в стаята си. Бях уморен и потна и имах нужда от душ. Общуването с дракони с лош нрав можеше да почака толкова дълго.
Погледнах се в огледалото до вратата, докато запалвах светлината. Така се случи, че тази шапка ми хареса. Имаше малко розово топче отгоре и ме караше да изглеждам сладка. Което беше ирония на съдбата, защото аз бях всичко друго, но не и такава. А сега, когато времето застудя, си бях купила и няколко други шапки. И какво от това, че прикриваше косата ми? Не беше моя работа да улеснявам намръщените професори да ме различават от Дарси.
Хвърлих палтото и шапката обратно в гардероба и се отправих направо към душа, като си казах, че не се бавя, докато пристъпвах под струята гореща вода.
Не бързах да мия косата си, а след като излязох, се заех да я изсуша и да овлажня кожата си. Когато вече не можех да излъжа дори себе си за усилията, които полагах, за да избегна да се кача на горния етаж, въздъхнах и навлякох чифт торбести панталони и горнище. Не сложих никакъв грим, защото не ми пукаше как изглеждам. Нямаше да полагам усилия заради Дариус Акрукс.
С раздразнение, насочено към Гейбриъл, излязох от стаята си. Беше станало единайсет и половина, така че наистина не можех да го отлагам повече, а част от мен съжаляваше, че съм си губила времето, а просто не съм се заела с това в момента, в който се върнах в Къщата. Но беше твърде късно за това, така че вместо това стиснах челюст и се затичах нагоре по стълбите.
Запътих се към вратата на Дариус, а в ушите ми звучеше старото предупреждение, което ми беше направил. Не трябваше да идвам тук без покана. Но бях тук.
Отказах се да трепна и вдигнах юмрук, за да почукам на вратата, без да се поколебая.
– Отворено е – обади се Дариус в отговор, защото правоимащите гадняри не си правеха труда да се занимават с неща като отваряне на врати.
Поех си дълбоко дъх и отворих вратата.
Дариус седеше с гръб към мен на триместния сив диван, който се намираше вдясно на огромната му стая. Телевизорът беше включен и той гледаше повторения на мачове по питбол, докато пиеше бира от бутилката.
Той не ме поглеждаше, а погледът му оставаше вперен в телевизора, докато се прожектираше забавен кадър на играч, който си разбиваше главата в земята, докато противникът му крадеше топката от земя.
– Здравей – казах силно, когато той не изглеждаше склонен да се обърне в моя посока.
Главата му се извърна мигновено при звука на гласа ми и той се изправи на крака.
– Здравей – каза той, като се колебаеше от другата страна на дивана. Погледът му се плъзна по мен, но аз не знаех какво търси. Носеше бяла тениска и чифт черни спортни панталони, косата му беше неглижирана и все още влажна от душа, така че предположих, че сме положили подобно не количество усилия. От друга страна, аз знаех, че ще дойда тук, а той не, така че моето беше по-умишлено.
– И така, Гейбриъл каза, че трябва да дойда тук – казах аз, без да искам да си помисли, че това е бил моят избор.- Изчерпал е звездния прах за транспортирането ни за уроците на Ордена…
Дариус вдигна вежда към мен и аз стиснах зъби, защото осъзнах, че ще ме накара наистина да задам въпроса.
Поех си дълбоко дъх и се принудих да го направя, защото просто исках това общуване да приключи.
– И така, би ли могъл да ни дадеш малко?
Той все още не отговаряше и аз прехапах езика си при следващата дума.
– Моля.- Усмихнах се мило, предлагайки му същото шоу с глупости, което правех за приемните си родители, когато ме разпитваха къде съм се измъкнала през цялата нощ.
Дариус се засмя на демонстрацията ми и се премести около дивана, приближавайки се бавно към мен. Аз останах неподвижна, държах се на мястото си и не исках да покажа и сантиметър слабост.
– Затвори вратата – нареди Дариус.
Погледнах през рамо към нея, мразех да нямам на разположение този път към свободата и не ми се искаше да се отказвам от него.
– Защо?
– Защото звездният прах е нелепо ценен, а в това училище има крадци. Няма да издам скривалището си просто така с широко отворена врата.
Стиснах устни и изпратих порив на въздух във вратата, като я блъснах, докато се опитвах да пренебрегна факта, че току-що се бях заключила с един звяр.
– Не е нужно да ме гледаш, сякаш съм сериен убиец – измърмори той и тръгна през стаята към леглото си.
Вдигна матрака и аз избухнах в смях, когато той разкри скрития там тайник с копринени торбички.
– Искаш ли да кажеш нещо?- Попита той, докато вадеше една торбичка от тайника.
– Ами просто ти каза, че искаш да скриеш тайника си от крадци, но под матрака е почти първото място, където някой би потърсил нещо.- Повдигнах рамене.
– Предполагам, че ти щеше да знаеш – отвърна той.
– Бих – съгласих се аз и задържах погледа му. Не се срамувах от нещата, които бях направила, за да оцелея.- Но предполагам, че няма да знаеш какво е да издържиш два дни без храна, да гледаш как сестра ти трепери, за да заспи под едно износено одеяло, и да трябва да излезеш и да изкараш някакви пари по всякакъв начин, само за да си сигурен, че няма да умреш от глад.
Дариус се намръщи в отговор на това.
– Не съм имал предвид… съжалявам. Права си, нямам представа какво е да ти се наложи да правиш нещо подобно. Или да се налага да живееш по този начин. Не бива да те съдя за това, което си направила, за да оцелееш.
Повдигнах вежда към него.
– Не знаех, че тази дума изобщо е в речника ти.
– Може би щеше да знаеш, ако не ме игнорираше през цялото време – отвърна той.
– Е, може би нямаше да ми се налага, ако не беше толкова последователно повтарящ се задник.
Дариус отвори уста, за да ме захапе, но не му излязоха никакви думи. Юмрукът му се затвори върху торбичката със звезден прах и той се принуди да спре каквито и да е думи, които си проправяха път нагоре от гърлото му.
– Знаеш ли, мисля, че ако искаш да имаш това, ще трябва да направиш нещо, за да го заслужиш – каза той накрая.
– Какво например?
Дариус поклати глава, докато обмисляше този въпрос.
– Да ми помогнеш да скрия останалата част от него някъде, където крадецът няма да провери.
– Можеш просто да повериш всичко на мен и аз ще ти обещая да го пазя – предложих аз.
Дариус ми се усмихна.
– Малко вероятно. Може би ще успея да разбера какво те е подтикнало да крадеш от хората. Но щом си крадец, винаги си оставаш крадец, нали?
Повдигнах рамене, защото това вероятно беше вярно. В момента не ми се налагаше да крада нищо от никого, но ако възникнеше нужда, нямаше да ми е точно трудно да се върна към старите си навици.
– Добре – съгласих се аз, защото беше очевидно, че той няма да ми го даде, докато не ме накара да прескоча този обръч.
Огледах луксозната му златна стая, като леко се подиграх на масивната златна табла, преди да мина направо покрай леглото му и да вляза в банята.
– Пак ли ще използваш четката ми за зъби?- Попита той, докато ме следваше, а аз извъртях очи, без да си правя труда да отговоря. Предположих, че има предвид нощта, в която се бях напила прекалено много и в крайна сметка преспах тук, но не си спомнях да съм си мила зъбите.
– Имаш проклето джакузи в банята си – отбелязах, докато се насочвах към огромното пространство. Стените бяха покрити със сиви и бели плочки, а крановете и тоалетната чиния бяха от масивно злато. Разбира се, че са.
– Доста ти хареса това последния път, когато дойде тук – каза той. – Искаш ли да го пробваш?
– Защо, нали си тръгвам, след като ти помогна?- Попитах, като го погледнах назад през рамо.
– Наистина ли искаш да го направиш?- Попита той в отговор.
Пренебрегнах горещината, която премина по гръбнака ми при това предложение, и посочих основата на джакузито, докато се обръщах обратно към него.
– Отвий този панел и сложи там малкото си скривалище. Повечето крадци няма да разглобят нещо, за да проверят за скрити глупости – казах.- Мога ли да взема звездния прах сега?
Дариус се приближи до мен, изпъна юмрук и бавно го разтвори в предложение.
Сърцето ми заби по-силно, когато ме притисна в ъгъла на стаята с огромното си тяло, но аз отказах да се отдръпна.
Протегнах ръка, пръстите ми стиснаха торбичката половин секунда преди той да затвори ръката си около моята.
Изтръпнах и се опитах да отдръпна ръката си, но той не ме пусна.
– Мисля, че трябва да поговорим – каза той бавно.
– Пусни ме – казах аз, гласът ми беше по-силен, отколкото се чувствах вътре.
– Какво си мислиш, че ще ти направя?- Попита той, а в очите му трептеше болка, докато пускаше ръката ми.- Неподатлива си на огнена магия, дори не мога да използвам Драконов огън срещу теб. Едва ли ще те ударя или ще те нараня по някакъв друг начин. Просто искам да поговоря с теб, преди да избягаш и да започнеш отново да ме игнорираш.
– О, не знам – отвърнах саркастично.- Все пак сме в банята, може би отново ще се опиташ да ме удавиш? Или да ме удушиш? Или може би просто искаш да се опиташ отново да ме привлечеш към себе си, само за да ме боли още повече следващия път, когато ме бутнеш в калта или ме наречеш курва.
Устните на Дариус се разтвориха, но той не каза нищо друго. Той се мръщеше, сякаш не искаше да признае факта, че ми е направил всички тези неща и още повече, но нямаше как да го отрече.
Сърцето ми биеше в бесен ритъм, като го гледах нагоре, докато изброявах всички неща, които можеше толкова лесно да ми направи, и по инстинкт посегнах към нещо, за да се защитя.
Сенките оживяха в мен, без да има нужда от допълнително подканяне. Тъмнината обгърна зрението ми и аз се вгледах през нея в Дариус, а очите му се разшириха от изненада. Вдишах дълбоко, докато еуфоричният зов на сенките пееше в душата ми, и привлякох още от тях, за да се защитя.
Шепотът ставаше все по-силен, обещанията за власт, унищожение и смърт шепнеха в ушите ми като най-нежна ласка. Сенките се разливаха по ръцете ми, покриваха тялото ми и танцуваха между пръстите ми, когато им позволих да се развихрят.
Би било толкова лесно да продължиш. Толкова лесно да ги оставя да правят каквото си искат и да храня душата си с удоволствието, което ми обещават.
Направих крачка към мъчителя си, оголвайки зъби, докато се приближавах към него, а сенките молеха за живота му. И след всичко, което ми беше направил, защо да не го взема? Така щях да защитя себе си и сестра си от заплахата, която той явно все още представляваше за нас.
Протегнах ръка и хванах тениската му, като я стисках с юмрук в ръката си, а другата си длан притиснах към гърдите му точно над сърцето.
Сенките скочиха напред, устремени към жертвата си, и се изнизаха, за да се увият около душата му.
Силата се плъзна под кожата ми и Дариус изтръпна от изненада, докато сенките се хранеха с магията му и я подаряваха на мен. Топлината на огъня му изгаряше под кожата ми и аз изстенах, докато ме огряваше отвътре навън.
Беше като най-чистия вкус на греха. Поглъщах онова, което го поставяше над мен, хранех се със самото нещо, което той владееше, за да ме наранява.
– Рокси – въздъхна Дариус, ръката му стисна бузата ми, докато улавяше погледа ми със своя.- Бори се с това.
Примигнах срещу него, чудейки се какво има предвид и защо не се опитва да ме отблъсне. Златиста светлина танцуваше по краищата на зрението ми, когато той остави бариерата около силата си да падне, оставяйки се уязвим за моите сенки, които се втурнаха напред, за да погълнат всичко, което го правеше, него.
Чувствах се сякаш стоя на пропаст, можех да се накланям на една страна и да оставя сенките да пируват, да вземат всичко и всички от него. Или можех да се накланям на другата страна и да падна обратно в ръцете му, да му позволя да ме издърпа от мрака.
Сенките се задълбочиха над очите ми и имах чувството, че изживявам отново всяко отвратително нещо, което някога ми е направил, съществувам в спомена за всеки мъчителен миг, който съм прекарала в неговата компания. Тъкмо когато се канех да го оставя на сенките, изплува друг спомен. Събудих се в прегръдките му, топлината му ме обгръщаше, а чувството за пълна и неограничена безопасност ме обгръщаше.
Задъхах се, докато се отдръпвах от сенките, като хвърлях клетка около частта от сърцето си, където те живееха, и ги заключвах.
Запътих се напред и ръцете на Дариус ме обгърнаха, като ме придърпа към гърдите си.
Ароматът му ме обгърна – кедър и дим, смесени с нещо изцяло негово.
Пръстите му се плъзнаха през косата ми, а другата му ръка ме погали по гръбнака, докато треперех в ръцете му. Сърцето ми се разтуптяваше с опасен ритъм и трябваше да се запитам дали наистина не бях изложена на по-голяма опасност да нараня себе си, отколкото Дариус, като се поддадох на сенките.
– Всичко е наред – въздъхна той.- Никога няма да им позволя да те вземат.
– Защо?- Изтръгнах се, за да изчистя сълзите от бузите си.- Не ти пука за мен. Единственото, което си правил, е да ме нараняваш, така че защо ще ми обещаваш нещо такова?
Успях да се оттласна от ръцете му и местата, където бяха ръцете му, изтръпнаха от спомена за докосването му, сякаш им липсваше.
– Грижа ме е за теб – каза той, а намръщеното му лице ми подсказваше, че не е сигурен защо, а и аз съм сигурна, че не знае. – И аз… искам да кажа, че не биваше… никога не биваше…
– Какво?- Въздъхнах, погледнах в тъмните му очи и се надявах на… какво? Нещо, за което не смеех да си позволя да се надявам.
– Трябва да знаеш, че не мога… не съм… никога не съм искал…
– Какво?- Поисках, като имах нужда да го каже. Просто да го каже.
Той поклати глава, сякаш думите изгаряха прекалено много, за да минат през устните му. Настроението ми отново се повиши, защото дори и след всичко, той не искаше да признае нищо от това. Нямаше да се извини, нито да каже нещо, което би могло да направи и най-малката промяна.
– Просто го кажи – помолих аз.
Той посегна към мен, но аз се отдръпнах. Трябваше да го чуя. Никакви съкращения. Не и след всичко, което беше направил. Ако искаше нещо от мен, трябваше да го каже.
Дариус се намръщи и видях, че в погледа му се води някаква битка, но нямаше да стоя тук, докато той се опитва да я разбере. Ако му беше толкова трудно да каже каквото и да е, значи явно не го изпитваше достатъчно силно.
Взех торбичката със звезден прах от пода, където я беше изпуснал, и го заобиколих, насочвайки се към изхода.
Изминах целия път през банята и стигнах до вратата, която водеше обратно към коридора, преди той да извика, за да ме спре.
– Рокси, почакай.
Спрях и го погледнах през рамо.
– Какво? Трябва да отида някъде другаде – изръмжах, въпреки че не беше така.
– С Кейлъб?- Попита той и аз само му се намръщих, защото това не беше така, но не беше като да е негова работа, ако беше така. Той обаче сякаш прие мълчанието ми като потвърждение и погледът му се втвърди.
– Имаш ли да ми кажеш нещо или не?- Попитах.
– Не – изръмжа той.- Просто скочи обратно в леглото му като добър малък кръводарител.
– Хубаво.- Отворих вратата и излязох в коридора.
Той отново извика след мен, но можеше да се гръмне.
Започнах да тичам и стъпките му ме последваха в коридора.
– Не исках да кажа това – казваше той, но аз не исках да го чуя.
– Ти никога не мислиш сериозно за нещата, които ми казваш или правиш, нали?- Изкрещях в отговор.- Но продължаваш да ги правиш.
Стигнах до вратата и пъхнах ключа в ключалката, като я отворих точно когато той ме настигна.
Влязох вътре и се опитах да запратя вратата в лицето му. Ръката му се вдигна, за да я спре в последния момент.
– Значи това е всичко?- Попита той.- Ти просто ще избягаш от мен? Просто ще се върнеш към игнорирането ми?
– А ти ще се върнеш към това да ме измъчваш и да правиш живота ми нещастен, нали?
В очите му проблясваха емоции, но аз бях приключила, толкова шибано приключила.
С изтръгване на енергия принудих вратата да се затвори между нас и бързо завъртях ключа в ключалката.
– Рокси!- Изкрещя Дариус от другата страна.
– Това дори не е името ми, задник!- Изкрещях в отговор.
Той продължи да блъска по вратата, но аз просто се отдръпнах от нея.
– Наистина ли искаш веднага да се върнем към това да се мразим?- Каза той през дървото.- Сякаш нищо не се е случило в нощта на затъмнението? Сякаш нищо не се е променило?
– Нищо не се е променило – изръмжах аз.- Мразех те тогава и продължавам да те мразя и сега!
Последва дълга пауза и в проточилата се тишина почти си помислих, че си е отишъл, докато гласът му не се върна отново при мен.
– Добре. Ако искаш да е така, тогава си остани мой враг. Но не забравяй, че сама си го поискала.
Той удари с юмрук вратата ми и аз отскочих назад, когато в средата на дървото се разцепи пукнатина, но след миг прозвучаха оттеглящите му се стъпки, които ми дадоха да разбера, че го няма.
Потънах на леглото си, трепереща цялата, макар да отказвах да го призная. По бузите ми се плъзнаха сълзи, но и тях пренебрегнах. Защото не ми пукаше за Дариус Акрукс. И той със сигурност не означаваше достатъчно за мен, за да ме накара да плача.

Назад към част 15                                                   Напред към част 17

 

 

 

 

 

Ш-ш-шт – Книга 4 – ФИНАЛ – Част 25

Глава 23

Следващата сутрин дойде бързо. Почукването на прозореца на спалнята ми подейства като аларма и аз се обърнах, за да видя Данте зад стъклото, приседнал на клон на дърво, който ме подканваше да изляза навън. Вдигнах пет пръста, сигнализирайки, че ще изляза след толкова минути.
Технически погледнато, бях наказана. Но не мислех, че извинението щеше да издържи много пред Данте.
Навън тъмният утринен въздух носеше свежия привкус на есента и аз енергично разтрих ръцете си, за да ги стопля. Частица от луната все още висеше над главата ми. Далеч от нас една сова се провикна с прочувствено гукане.
– Тази сутрин една немаркирана кола с радарно оборудване мина няколко пъти покрай къщата ви – каза ми Данте, като духаше ръцете си.- Почти съм сигурен, че беше полицай. Тъмнокос и няколко години по-възрастен от мен, от това, което видях. Имаш ли някакво мнение по въпроса?
Детектив Басо. Какво бях направила, за да попадна в радара му този път?
– Не – казах, като си помислих, че сега не е моментът да разкривам мръсната си история с местните правоприлагащи органи.- Вероятно е в края на смяната си, търси си работа. Няма да хване нито един нарушител на скоростта тук долу, това е сигурно.
Устните на Данте се изкривиха от иронична усмивка.
– Във всеки случай не и коли, движещи се с привишена скорост. Готова ли си за това?
– Не. Това брои ли се за нещо?
Той се наведе и завърза връзките на обувките ми, които очевидно бях пропуснала.
– Време за загрявка. Знаеш как се прави.
Знаех го, добре. Това, което Данте не знаеше, беше, че загрявката ми се състоеше и в това да си въобразявам, че хвърлям ножове, стрелички и други шрапнели в гърба му, докато спринтирам през гористия терен, следвайки го дълбоко в уединената ни тренировъчна арена. Каквото е нужно, за да се настроя, нали?
Когато бях напълно обляна в пот, Данте ме преведе през серия от разтягания, които имаха за цел да ме направят по-гъвкава. Бях виждала Марси да прави няколко от същите упражнения в спалнята си. Тя вече не беше в отбора на мажоретките, но очевидно поддържането на умението да прави разкрач беше важно за нея.
– Какъв е планът за днес?- Попитах, сядайки на земята с крака, разтворени в широка буквата V. Свих се в кръста, опрях чело на капачката на коляното си и усетих напрежение в сухожилието.
– Обладаване.
– Обладаване?- Повторих, изненадано.
– Щом падналите ангели могат да ни обладават, справедливо е ние да се научим да обладаваме тях. Каква по-добра война от това да можеш да контролираш съзнанието и тялото на врага си?- Продължи Данте.
– Не знаех, че обладаването на паднали ангели изобщо е възможност.
– Сега е – сега, когато имаме дяволско изкуство. Преди никога не сме били достатъчно силни. От месеци насам тайно обучавам няколко избрани нефилима, включително и себе си, на процеса на обладаване. Овладяването на това умение ще бъде повратна точка във войната, Нора. Ако успеем да го направим успешно, имаме шанс.
– Тренираш? Как?- Владеенето беше възможно само по време на Чешван. Как е възможно да е тренирал техниката в продължение на месеци?
– Тренирали сме върху паднали ангели.- В очите му блесна злобна усмивка.- Казах ти: По-силни сме, отколкото някога сме били. Един паднал ангел, който се скита сам, не може да се справи с група от нас. Прибираме ги от улиците през нощта и ги водим в тренировъчната база, организирана от Ханк.
– Ханк е замесен в това?- Изглеждаше, че скелетите му никога няма да спрат да се изсипват от гардероба.
– Избираме самотниците, интровертите, тези, които не смятаме, че ще липсват. Храним ги със специален прототип на дяволска магия, който прави възможно обладаването за кратки периоди от време, дори когато не е Чешван. И след това се упражняваме върху тях.
– Къде са сега?
– Задържани са в тренировъчната база. Държим метална пръчка, омагьосана с дяволска магия, забита в белезите на крилата им, когато не практикуваме върху тях. Тя ги държи напълно обездвижени. Като лабораторни плъхове на наше разположение.
Бях абсолютно сигурна, че Пач не знаеше нищо за това. Ако знаеше, щеше да спомене нещо.
– Колко паднали ангели сте задържали? И къде се намира съоръжението за обучение?
– Не мога да ти кажа местоположението. Когато създадохме съоръжението, Ханк, Блейкли и аз решихме, че ще е по-безопасно да го запазим в строга тайна. След като Ханк си отиде, Блейкли и аз сме единствените нефилими, които знаят къде се намира. Така е по-добре. Ако смекчиш правилата, ще се появят предатели. Хора, които ще направят всичко за печалба, дори да предадат собствената си раса. Такава е природата на нефилимите, точно както е и човешката. Ние елиминираме изкушението.
– Ще ме заведеш ли в тренировъчния център, за да тренирам?- Бях сигурна, че и в това ще има протокол. Или щяха да ми завържат очите, или да изтрият паметта ми за маршрута. Но може би щях да намеря начин да го заобиколя. Може би Пач и аз щяхме да проследим пътя си до тренировъчния център заедно…
– Не е нужно. Взех със себе си един от лабораторните плъхове.
Очите ми се стрелнаха към дърветата.
– Къде?
– Не се притеснявай – комбинацията от дяволска магия и пръчка в белезите на крилата и я държи в готовност.- Данте изчезна зад един камък, но се върна, влачейки женски паднал ангел, който не изглеждаше на повече от тринайсет в човешки години. Краката ѝ, две клечки за зъби, израснали от бели спортни гащи, не можеха да бъдат много по-дебели от ръцете ми.
Данте я хвърли на земята, а безжизненото ѝ тяло се стовари върху пръстта като чувал с боклук. Отвърнах се от пръчката, стърчаща от белезите на крилата ѝ. Знаех, че тя не може да усети нищо, но образът накара косъмчетата отзад на врата ми да настръхнат по същия начин.
Трябваше да си напомня, че тя е враг. Сега имах личен интерес към войната: Отказах да се закълна във вярност на който и да е паднал ангел. Всички те бяха опасни. Всички до един трябваше да бъдат спрени.
– Щом извадя пръчката, ще имаш само няколко секунди, преди тя да започне да се бори. Това конкретно дяволско изкуство има кратък период на полуразпад и няма да се задържи в тялото ѝ. С други думи, не оставяй бдителността си настрана.
– Ще разбере ли, че я владея?
– О, тя ще разбере. Преминавала е през тази тренировка стотици пъти. Искам да я обладаеш и да командваш действията ѝ за няколко минути, за да свикне с усещането да манипулираш тялото ѝ. Предупреди ме, когато си готов да излезеш от тялото ѝ. Ще приготвя пръчката.
– Как да вляза в тялото и?- Попитах, а по ръцете ми пропълзяха ситни тръпки. Беше ми студено, но не само от студа във въздуха. Не исках да обладавам падналия ангел, но в същото време трябваше да дам на Пач възможно най-много информация за това как протича процесът. Не можехме да решим проблем, който не разбираме.
– Тя ще е слаба от дяволското изкуство, което ще помогне. А и сме навлезли в Чешван, което означава, че каналите за обладаване са широко отворени. Единственото, което трябва да направиш, е да я подлудиш с мисълта си. Да поемеш контрол над мислите ѝ. Накарай я да мисли, че иска да я обладаеш. Щом веднъж отпусне гарда си, всичко става лесно. Ти ще се насочиш към нея по естествен начин. Ще бъдеш засмукана в тялото ѝ толкова бързо, че едва ли ще забележиш прехода. Следващото нещо, което ще усетиш, е, че имаш контрол.
– Тя е толкова млада.
– Не позволявай това да те заблуди. Тя е също толкова хитра и опасна, колкото и останалите. Ето – донесох ти специална доза дяволско изкуство, която ще улесни първия ти опит.
Не посегнах веднага към флакона. Пръстите ми изтръпнаха от желание, но ги държах отстрани. Вече бях взела толкова много дяволски магии. Бях си обещала, че ще спра, и че ще се разбера с Пач. Досега не бях направила нито едното, нито другото.
Погледнах шишенцето с блестяща синя течност и свиреп глад сякаш прегриза стомаха ми. Не исках дяволската магия, а в същото време отчаяно се нуждаех от нея. Главата ми се завъртя, все повече се замайваше без нея. Приемането на още малко не можеше да е толкова вредно. Преди да успея да се спра, протегнах ръка и приех флакона. Устата ми вече слюноотделяше.
– Трябва ли да изпия всичко?
– Да.
Надигнах флакона нагоре, а дяволското изкуство гореше като отрова в гърлото ми. Кашлях и плюех, като ми се искаше Блейкли да измисли начин да подобри вкуса му. Също толкова полезно би било, ако можеше да сведе до минимум отрицателните странични ефекти. Веднага след като изпих тази доза, в черепа ми се появи главоболие. Опитът ми подсказваше, че с напредването на деня то само ще се засилва.
– Готова ли си?- Попита Данте.
Не бързах да кимна в знак на потвърждение. Да кажа, че нямах особено желание да притежавам момичето, беше меко казано. Бях обладана веднъж преди – от Пач, в отчаян опит да ме спаси от убийството на Чонси Ланджей, отдавна изгубен роднина, който не изпитваше никаква семейна обич към мен. Макар да се радвах, че Пач се е опитал да ме защити, насилието, което бях изпитала, докато бях обладана, не беше нещо, което исках да изпитам отново. Или да подложа някой друг на това.
Очите ми преминаха през момичето. Тя е преживявала това стотици пъти преди. И ето ме тук, на път да я накарам да го направи отново.
– Готова – казах тежко накрая.
Данте издърпа пръчката от белезите на крилото на момичето, като внимаваше да държи ръцете си далеч от
синьо светещата долна половина.
– Всеки момент – промърмори той предупредително.- Приготви се. Мислите ѝ ще излъчват магнитни импулси; щом усетиш умствена активност, влез в главата ѝ. Не губи време да я убеждаваш, че иска да я притежаваш. В гората се възцари тишина, гъста и напрегната. Направих крачка по-близо до момичето, напрягайки се да доловя някаква ментална обратна връзка. Коленете на Данте бяха свити, сякаш очакваше, че всеки момент ще трябва да скочи в действие. Остър крясък на гарван се носеше през тъмната шир над него. Слаб енергиен сигнал попадна на радара ми и това беше единственото предупреждение, което получих, преди момичето да се хвърли към мен с оголени зъби и нокти, драскащи като диво животно.
Заедно се ударихме в земята. Рефлексите ми бяха по-бързи и се претърколих върху нея. Хванах китките ѝ с надеждата да ги притисна над главата ѝ, но тя ме отблъсна с един-единствен изблик на сила. Подхлъзнах се по пръстта и я чух да се приземява пъргаво на няколко метра от мен. Погледнах нагоре точно навреме, за да я видя как скача във въздуха и се издига към мен.
Свих се на кълбо и се измъкнах от обсега ѝ.
– Сега!- Избухна Данте. С ъгъла на окото си го видях как всига желязото нагоре, подготвяйки се да нападне момичето, ако не успея.
Затворих очи, насочвайки се към мислите ѝ. Чувствах как се движат насам-натам, като трескави насекоми. Вкопчих се в главата ѝ, раздробявайки всичко, на което попаднах. Сплетох мислите ѝ в една гигантска маса и прошепнах хипнотично:“ Пусни ме, пусни ме сега.“
Много по-бързо, отколкото очаквах, защитните сили на момичето изчезнаха. Точно както Данте беше предвидил, усетих как се плъзгам към нея, сякаш душата ми беше навита от мощно силово поле. Тя не оказа никаква съпротива. Усещането беше като насън – мъгливо, хлъзгаво и размито в краищата. Нямаше конкретен момент, в който да усетя промяната; просто мигнах и открих, че гледам на света от друг ъгъл.
Бях вътре в нея, с тяло, ум и душа, и я притежавах.
– Нора?- Попита ме Данте, като ме погледна скептично.
– Аз съм вътре.- Гласът ми ме стресна; бях заповядала отговора, но той излезе с нейния глас. По-висок и по-сладък, отколкото бих очаквала от един паднал ангел. Но пък, тя беше толкова млада… . .
– Усещаш ли някаква съпротива? Някакъв отпор от нейна страна?- Попита Данте.
Този път поклатих глава с „не“. Не бях готова да се чуя отново да говоря с нейния глас. Колкото и Данте да искаше да се упражнявам да командвам тялото ѝ, аз исках да се махна.
Набързо изпълних кратък списък от упражнения, като заповядах на тялото на падналия ангел да пробяга кратко разстояние, да прескочи с лекота паднал клон на дърво и да развърже и върже връзките на обувките си. Данте беше прав; имах пълен контрол. И знаех, някъде дълбоко в себе си, че я влача против волята ѝ през движенията. Можех да ѝ заповядам да прободе собствените си белези от крилата и тя нямаше да има друг избор, освен да се подчини.
„Свърших – проговорих на Данте в ума си. Излизам.“
– Още малко – възрази той.- Имаш нужда от повече практика. Искам това да ти се стори като втора природа. Преминете отново през тренировката.
Пренебрегвайки молбата му, заповядах на тялото ѝ да изгони моето и отново преходът беше колкото лесен, толкова и рязък.
Проклинайки под носа си, Данте заби пръчката обратно в белезите на крилете на падналия ангел. Тялото ѝ се сгромоляса като мъртво, ръцете и краката ѝ се удариха в земята под смешен ъгъл. Искаше ми се да отвърна поглед, но не можех. Продължавах да се чудя какво ли е било съществуването ѝ на Земята преди това. Дали липсва на някого. Дали някога щеше да бъде отново свободна. И колко мрачна трябва да е перспективата ѝ.
– Това не беше достатъчно дълго – каза ми Данте, явно раздразнен.- Не чу ли, че ти казах да повториш отново тренировката? Знам, че отначало е малко неудобно…
– Как става това?- Попитах.- Два обекта не могат да съществуват в едно и също пространство по едно и също време. Тогава как действа притежанието?
– Всичко се свежда до квантовата сфера, вълновата функция и дуалността вълна-частица.
– Все още не съм учил квантова физика – казах с нотка на злоба.- Обясни ми го с нещо, което наистина мога да разбера.
– От това, което мога да кажа, всичко се случва на субатомно ниво. Два обекта могат да съществуват на едно и също място по едно и също време. Не съм сигурен, че някой разбира как точно работи това. Просто е така, както е.
– Това е всичко, което можеш да ми кажеш?
– Имай малко вяра, Грей.
– Добре. Ще ти дам вяра. Но искам нещо в замяна – казах аз, като погледнах Данте проницателно.- Ти си добър в наблюдението, нали?
– Може да се каже, че се справям добре.
– В града се подвизава един разбойнически архангел на име Пепър Фриберг. Твърди, че един паднал ангел го изнудва, а аз съм почти сигурен, че знам кой е той. Искам да ми донесеш доказателствата, от които се нуждая, за да я приклещя.
– Нея?
– Жените също могат да бъдат коварни.
– Какво общо има това с ръководенето на нефилимите?
– Това е лично.
– Добре – каза Данте бавно.- Кажи ми това, което трябва да знам.
– Пач ми каза, че всеки един от падналите ангели там може да изнудва Пепър Фрибърг за много неща – страници от Книгата на Енох, поглед в бъдещето, пълно опрощаване на минали престъпления, информация, която се смята за свещена и тайна, или дори да бъде издигнат до статут на ангел-хранител – списъкът с това, което един архангел може да предостави, може да бъде продължен, мисля.
– Какво още каза Пач?
– Не много. Той също иска да намери изнудвача. Знам, че търси следи и е проследил поне един заподозрян. Но съм почти сигурна, че търси в грешната посока. Онази вечер видях бившата му да разговаря с Пепър зад Чантата на дявола. Не можах да чуя какво си говорят, но тя изглеждаше уверена. А Пепър изглеждаше разярен. Името ѝ е Дабрия.
Изненадах се, когато видях, че в изражението на Данте се появи сянка на разпознаване. Той скръсти ръце на гърдите си.
– Дабрия?
Въздъхнах.
– Не ми казвай, че и ти я познаваш. Кълна се, тя е навсякъде. Ако ми кажеш, че я смяташ за красива, ще те изритам от ръба на хълма зад теб и ще изпратя този камък да се търкаля след теб.
– Не е това.- Поклати глава Данте, а по лицето му се прокрадна съжаление.- Не исках да бъда този, който да ти го каже.
– Какво да ми кажеш?
– Познавам Дабрия. Не лично, но…- Съчувствието върху лицето му се задълбочи. Той ме погледна така, сякаш се готвеше да ми съобщи ужасна новина.
Бях седнала на един пън, за да разкажа историята, но сега скочих на крака.
– Просто ми кажи, Данте.
– Имам шпиони, които работят за мен. Хора, които наемам, за да следят влиятелни паднали ангели – призна Данте, като звучеше почти виновен.- Не е тайна, че Пач е много уважаван в общността на падналите ангели. Той е умен, съобразителен и находчив. Той е добър лидер. Годините като наемник му дават повече опит в битка от повечето от моите хора, взети заедно.
– Ти си шпионирал Пач – казах аз.- Защо не ми каза?
– Имам ти доверие, но не отхвърлям възможността той да има влияние върху теб.
– Влияние? Пач никога не е вземал решения вместо мен способна съм да го правя сама. Аз отговарям за тази операция. Ако исках да изпратя шпиони, щях да го направя сама – казах аз, като раздразнението ми беше очевидно.
– Приемам забележката.
Пристъпих към най-близкото дърво, обърната с лице към Данте.
– Ще ми кажеш ли защо изобщо ми разкриваш всичко това?
Той изпусна неохотна въздишка.
– Докато шпионирахме Пач, Дабрия неведнъж се е появявала на радара ни.
Затворих очи, като ми се искаше да мога да му кажа да спре дотук. Не исках да чувам повече. Дабрия следваше Пач навсякъде – знаех това. Но тонът на гласа на Данте подсказваше, че има да ми съобщи много по-разрушителни новини, отколкото просто да ми каже, че Пач има преследвач, който по случайност е и прекрасната му бивша.
– Преди няколко нощи те бяха заедно. Имам доказателства. Многобройни снимки.
Стиснах челюстта си и се извърнах.
– Искам да ги видя.
– Нора…
– Мога да се справя с това – изпъшках.- Искам да видя тези така наречени доказателства, които твоите мъже – моите мъже – са събрали.- Пач с Дабрия. Превъртях в паметта си, опитвайки се да установя коя точно може да е била тази нощ. Чувствах се бясна, ревнива и несигурна. Пач не беше направил това. Имаше някакво обяснение. Дължах му предимството на съмнението. Бяхме преминали през твърде много неща, за да се нахвърлям върху първото заключение, което ми хрумнеше.
Трябваше да запазя спокойствие. Щеше да е глупаво да съдя толкова рано. Данте имаше снимки? Добре. Сама щях да ги анализирам.
Данте стисна устни, после кимна.
– Ще ги доставя в дома ти по-късно днес.

Назад към част 24                                                  Напред към част 26

 

 

ТИДЖАН – Картър Рид ЧАСТ 15

Глава 15

Всичко вътре се сви, болеше ме дори да дишам, но прехапах устна и продължих да слушам по-нататък.
― Франко не е поръчвал убийството на Ей-Джей. Всички си мислят, че е бил той, но всъщност поръчителя е бил Кристино.
Затворих очи и потръпнах, когато си спомних картината от онзи ден и как брат ми се молеше.
— Моля те, Том, моля те недей.
Гласът на Картър стана дрезгав.
― Беше Том, по-малкият брат на Кристино, – каза той. И гледайки ме внимателно добави – Но ти знаеш това. Ти беше там.
В съзнанието ми се появи агонизиращият спомен: Том, вдигна бухалката, и…
― Да.
Отново се опитах да се изплъзна от скута му. Но Картър ме държеше през бедрата и не успях. Притисна ме към него и продължи, но вече с по-тих глас прошепна в ухото ми.
― Бях горе. Ей-Джей идваше при мен и аз го видях, но нищо не можах да направя. Не можах дори да отворя прозореца, за да извикам. По дяволите аз не можах да направя нищо, въпреки че се опитах.
Той е бил там. Отворих широко очи, притискайки се в гърдите му. – Той е бил там. Това е просто немислимо.
Ръката му започна да ме гали по косата и той продължи.
―Когато това се случи, не можех да отместя поглед. Когато те го удариха с бухалката по главата, в същият момент всичко се промени за мен, Ема.
― Боже мой. – Въздъхнах тежко и се сгуших в него.
― Вече знаех, че ще ги убия, но когато от вентилационната шахта излезе ти… нещо се пречупи в мен. Ти… ти! Ти беше видяла всичко. Те направиха това пред очите ти. Като на лента превъртях случилото се в главата си. И разбрах, че те не знаеха, че ти си била там. Не можеха да знаят, защото – ръката му затрепери в този момент – ако знаеха, щяха да убият и теб. Или още по-лошо. Щяха да те вземат със себе си.
За миг изчезна всяка сдържаност в него, беше заменена от ледена ярост, която го беше превзела от онзи ден насетне.
― Убих ги всичките, Ема. И бих го сторил отново. И ще го направя отново. Още същата вечер отидох в дома на Том. Преобърнах всички стаи. Прерязах им гърлата… В един момент дойдоха още, бяха твърде много… аз използвах оръжията им.
Стисках ризата му. Беше се сбръчкала на топка в ръцете ми. С омраза слушах всичко, което той каза, но имах нужда да го чуя. Част от мен желаеше да бъда там също, да им отмъстя, нещо за което сега можех само да слушам. Опитвайки се да се контролирам, бях прехапала устната си толкова силно, че скоро почувствах вкусът на собствената си кръв. Но не спрях да стискам, стисках все по-силно, опитвайки се болката да ме върне в реалността.
Гласът на Картър ставаше все по-отдалечен, докато потъвах в спомените от онзи ден. Той пое дълбоко дъх. Гърдите му се издигнаха и спуснаха бавно.
― Няма да разказвам всичко. Не искам да ти създам нови кошмари. Когато приключих в къщата, тръгнах към Синия Чип и застрелях също и Кристино. И двамата му охранители, и шофьорът му, точно в офиса където ги намерих. Там имаше и други хора, които не познавах, но все пак убих и тях. Убих всички… за теб.
Той се поколеба за миг и се замисли. А аз не помръдвах, бях се вкопчила за него и продължавах да хапя устните си, до кръв. Усетих дори как кръвта се стичаше по брадичката ми и капеше върху гърдите му. Но това сякаш нямаше значение.
― А след това си отишъл при Маурицио? – промълвих с дрезгав глас. Болеше ме да говоря дори.
― Излязох от Синия Чип и взех такси до склада им. Харви се оказа първият човек, който ме видя. И бях голям късметлия, че беше точно той. Целият бях в кръв. Не знаех откъде беше, не помнех да съм докосвал тела, но тя беше по дрехите ми и покриваше цялото ми лице дори. Странното беше, че таксиметровият шофьор не е звъннал в полицията. Спокойно можеше да го направи. Когато стигнахме, излязох от колата, и Харви ме видя. Той ме помнеше от баща ми. Двамата бяха приятели по бутилка и знаех, че той никога не одобряваше побойте ми.
Спомних си, че Картър спеше у нас почти всяка вечер, промъкваше се през задната врата. Той никога не говореше за това когато бяхме деца, а сега, когато се върнах в живота му, също не повдигна темата. Спомних си една от нощите. Той лежеше на нашия диван, пребит и кървящ. Не знаех какво да кажа. Ей-Джей упорито се правеше, че не забелязва нищо, защото така искаше Картър. Но аз не можех да не забележа. В онази нощ легнах да спя на пода до него, по едно време през нощта се събудих, защото кракът му се изплъзна от дивана и се стовари върху моя. Аз не помръднах няколко часа. Лежах неподвижно, докато Картър не си махна кракът. Когато той се събуди, не обели нито дума. Просто стана и тръгна обратно към къщата си. Тези тежки спомени ме накараха почти да заплача отново, но се въздържах. Когато Картър поиска да говори за това, аз ще бъда до него.
― Харви гарантира за мен. Каза, че съм добър боец и може да ми се има доверие.
Останалото го знаех. Приеха го в редиците си, а той направи още няколко масови убийства в следващите години. Когато социалните служби ме взеха и аз започнах да обикалям из приемните семейства, чувах историите за Картър Рид. Хладнокръвният убиец на мафията. Историите спряха, когато завърших гимназия. И вече в първата ми година в университета разбрах как той се беше издигнал нагоре. Откриха Инфинити, а след това още няколко подобни клуба. Четири години по-късно Картър Рид се беше превърнал в легенда.
А сега той ме държеше в прегръдките си. Целуна ме нежно по бузата, и прошепна.
― Франко Дънван зае мястото на Кристино в семейство Бартел. Те разбраха, че аз направих всичко това заради смъртта на Ей-Джей. Че той беше моят най-добър приятел. И затова Франко те избра за своя мишена.
― Какво?
Той кимна, гледайки ме със съжаление.
― Но те не успяха да се доберат до теб, успях да ги спра. Франко искаше да отмъсти за Кристино и да си спечели име, – разтърси Картър глава, – въпреки че лидерите никога не биха го позволили. Ти беше твърде млада и невинна. Но това не попречи на опитите на Франко, той просто действаше тайно.
Цялото тяло ме болеше. Боеше ме да дишам, да чувствам и да мисля. Но въпреки това успях да промълвя.
― Опитвали са се да стигнат до мен? През цялото това време?
Той кимна, обгръщайки лицето ми с ръцете си.
— Защитавах те през целия ти живот, Ема. Майк и Томас са просто последните от дълга редица охранители, които те държат под око. През целият ти живот, още от онзи ден до сега. Всичко това беше за теб. – Той се намръщи. – В деня когато ти дойде при мен на входа на мезонета трябваше да има охрана. Но той отишъл до тоалетната и ти си се измъкнала, обаче останалите са те последвали. – Той се засмя. – Просто не можех да повярвам. Той се закле да не ме разочарова отново.
Цял живот? Грижел си се за мен? Цял живот? – Не го побираше главата ми. – Стой чакай малко, оказва се… – Направих рязко движение.
― Знаел си за Джеръми Дънван, преди още да дойда при теб? – Той кимна, очаквайки реакцията ми.
Започнах пак да се паникьосвам. Напрегнах се. В гърдите ми сякаш нещо заседна.
Но… как… някаква глупост е това. Знаел е, но как? И защо си чакал да дойда сама?
Извърнах главата се, опитвайки се да разбера всичко, но той ме обърна към себе си отново. Погледът му блестеше от нежност и любов. Прокара палеца си по бузата ми.
― Моите хора се погрижиха за тялото и пистолета. Ето защо за сега той е считан за изчезнал.
― Но ти не ми каза нищо…
Спомних си за вътрешната истерия и паниката от случилото се, защото Франко Дънван щеше да ни убие. Конвулсивно въздъхнах, а сърцето ми отново започна да бие учестено.
― Знаех, че ще се уплашиш и ще изпаднеш в истерия, но това беше твое решение. Затова реших да не се намесвам и да те оставя да решиш сама. Винаги съм искал да останеш свободна колкото се може по-дълго, но когато дойде при мен…
— Твоите хора знаеха ли, че ще дойдох в Инфинити?
Той кимна.
― Вече се връщах, когато ми се обадиха. Знаех, че си там и си решила да дойдеш при мен сама. – Той наведе брадичката ми и ме погледна право в очите. – Най-накрая.
― И ти си направил всичко това за мен?
― Бих започнал война заради теб.
Отново ми секна дъха. Струваше ми се, че сърцето ми ще изскочи от гърдите. Той постави ръката си на бедрото ми и бавно я премести от вътрешната страна. Затворих очи и се опрях челото си в неговото. Ръката му се плъзна под роклята ми и след това под бельото ми. За втори път тази вечер. Поех дълбоко дъх в очакване, а той проникна дълбоко в мен. Усещах горещия му дъх по лицето си, но не се движех. Не исках да се движа. Ръката му започна да се движи бавно напред-назад, а аз се разтреперих от страст. Когато вкара втория пръст и продължи в същия ритъм, отворих очи. Картър беше толкова близо. Той ме погледна в очите и ускори темпото.
Опитах се да се сдържа, но не успях. От мен излезе тих стон.
Той се усмихна едва забележимо и хвана с другата си ръката тила ми. Стисна ме доста силно, но в този момент нямаше значение. Преодолях малкото разстояние между нас и докоснах устните си до неговите. Фитилът беше запален. Аз вече горях, а когато устните ни се докоснаха, почувствах го като взрив вътре в мен. Пламнах цялата. Устата му се разтвори, устните му очакваха моите. Той искаше да го пусна вътре. Аз бих му дала и направила всичко. Обичах този човек. Прегърнах го още по-силно, обгръщайки раменете му. Но никак не успявах да бъда достатъчно близо.
— Ема — прошепна той, без да се отдалечава от устните ми. Езиците ни се докоснаха.
― Картър.
Точно в този момент колата рязко зави и аз залитнах на страна. Щях да се ударя във вратата, но Картър ме хвана. Задържа ме на място, той натисна бутона на тавана.
― Джийн?
Същият тих глас от клуба му отговори:
― Сър, три автомобила.
Картър спря за миг, замислен. Тогава той ме свали от коленете си и ме спусна на пода. Погледът му се промени, на лицето му сякаш се появи студена маска. Това вече не беше Картър, когото познавах, който ме прегръщаше и целуваше. Сега до мен беше убиецът и в тази секунда всичко се промени. Времето се забави, секундите течаха в такт със сърцето ми.
Колата започна да намалява. Картър бръкна в един тайник и извади пистолет. Черен, гладък и смъртоносен. Държейки го в ръка се приближи до вратата. И тогава, като ураган той изскочи от колата. Аз подскочих, а колата спря рязко. Вратата се разтвори до край. Отпред имаше хора. Тогава чух свиренето на спирачките на друга кола. Чуха се крясъци. Прозвучаха изстрели. Някой се развика.
Отворих уста, опитвайки се да чуя, но не успях. Сякаш върху мен беше хвърлено наметало. Въпреки че видях всичко, не успях да чуя почти нищо. Всички звуци ми се струваха приглушени. Тогава сякаш главата ми избухна, почувствах остра болката и слухът ми се върнаха.
― Картър… извика някой. Може би Майк? Сърцето ми зачести, и сякаш усещах всеки негов удар дълбоко в мозъка си.
Запълзях към вратата.
(Бам! Бам!)
Олюлях се настрани, когато някой се блъсна в колата. И бързо се отблъсна от нея с гърлено ръмжене.
― Картър!
Вече някой друг. Може би Джийн?
Туптенето на сърцето ми отекваше в ушите ми. Опитах се да се хване за кожената тапицерия, но напразно. Продължих бавно да пълзя по пода и накрая се озовах близо до отворената врата.
(Бам! Бам!)
Погледнах назад с ококорени очи. Сърцето ми почти изскочи от гръдният кош. Но се съвзех и стиснах зъби. – Аз съм част от това, което се случва. И негова причина. Трябва да видя…
Извадих глава от колата опитвайки се да видя какво се случва, но веднага бях прикрита от няколко чифта крака. Те образуваха жива стена пред отворената врата, а аз се свлякох на земята. Усетих парене, но много отдалечено, едва осезаемо. Успях да коленича накрая и погледнах между краката на защитниците си. Те стояха с готови пистолети.
Видях Картър в далечината. Той беше зад колата, която спря зад нас. Имаше и друг автомобил, които стоеше настрана и беше изоставен. Всичките му врати бяха отворени, а вътре започна пожар. Пламъкът се разгоря и нощното небе се изпълни с дим. Ужасна гледка, но не можех да откъсна очи от Картър. Над него имаше улична лампа и видях как вдигна на крака някакъв мъж, удари го с приклада на пистолет, а онзи падна на земята в безсъзнание. Тогава Картър се огледа. Той изглеждаше спокоен. Не беше уплашен като мен. А може би не, и той също не беше спокоен. Поех си рязко въздух и преди да успея да извикам. Той примигна обърна се светкавично, вдигайки пистолета си и изстреля два куршума. Тялото на друг падна върху капака на близката кола, и се хлъзна на земята. А пистолетът му се хлъзна по асфалта и спря под нашата кола, много близо до мен. Посегнах към него.
Не знаех какво правя. Просто исках да помогна. Стиснах зъби, протегнах още повече ръката си. Връхчетата на пръстите ми докоснаха метала. Оказа се, че е много горещ и аз го обърнах за да го вземете по-лесно. Докато пръстите ми се затваряха върху дръжката,
Усетих как ме вдигат на крака. В ръката ми имаше пистолет.
Изумен, Майк ме вдигна във въздуха. Краката ми висяха, едва докосвайки земята. Той стисна ръката ми силно до болка, но в момента всичко, което ме интересуваше, беше пистолетът. И Картър. – Къде е Картър? Отново погледнах наоколо.
Той се биеше с друг мъж в момента. Който беше двойно по-голям от самият него. Той замахна с юмрук. Картър го избегна и със светкавично движение заби лакът в лицето му.
Противникът му залитна назад, а Картър използва това и го удари в коляното. Мъжът падна, но Картър не спря. Той вдигна пистолета си и силно го удари с дръжката. Мъжът падна по гръб.
(Бам! Бам! Бам!)
Отново прозвучаха изстрели.
Картър се огледа. Очите му се разшириха, когато ме видя притисната към гърдите на Майк. После рязко вдигна пистолета си насочвайки го право към нас.
Гледах всичко това с някакъв болезнен интерес, без да осъзнавам какво се случва всъщност. В този момент пръстът му натисна спусъка.
― Ох!
Майк се обърна рязко и ме повлече със себе си. Видяхме зад нас човек свличащ се на земята. Картър го застреля. Кръв течеше от челото му, а пистолетът му падна на земята до него.
― Бързо, изведи я оттук!
― Сър?
Картър изтича обратно към нас. Той ни махна с ръка.
― Отведи я. Веднага!
Майк буквално ме хвърли в колата и седна до мен. Той ме свали на пода и колата потегли.
― Не! – Опитах се да стана. – Картър!
Но ръката на телохранителя натисна главата ми и ми попречи да се изправя. Майк се наведе и извика в ухото ми.
― Той ще се оправи.
― Картър!
Майк поклати глава и прошепна.
— Той ще се оправи, Ема. Загрижен е преди всичко за твоята безопасност.
― Не! – Опитах се да го хвана за ръката, за да се освободя и да се върна обратно при Картър. – Той остана там.
― Не. Майк отново поклати глава, този път ме държеше и с двете си ръце. – Там има втора кола. Той ще се върне с нея.
Отдалечихме се твърде много. Знаех, че не мога да се върна вече и се вслушах в думите на охранителят. Картър ще се прибере с другата кола. Задължително. Всичко ще бъде наред. Когато пристигнахме в къщата на Картър, аз отпуснах поглед надолу. Пистолетът все още беше в ръката ми.

* КАРТЪР *

Картър наблюдаваше как двете коли тръгват с Ема. Тя беше вътре на сигурно. Казваше си това отново и отново. Тя е в безопасност. Трябва да се увери, че никой друг не е останал. Той е един от най-добрите бойци и трябва да е тук, а не с нея. За сега.
Той хукна към третата кола. Шофьорът беше застрелян и се бе облегнал на волана, от което клаксона свиреше непрекъснато. Картър го издърпа назад и всичко утихна. После усети движение на задната седалка. Бързо отвори вратата и измъкна борещия се мъж от колата. Той вдигна ръката си опитвайки се да насочи пистолета към Картър. Но Картър го нокаутира. Мъжкият се опита да отвърне с крак, но получи втори удара. После натисна
противникът си върху колата. Онзи не можеше да направи нищо повече и безпомощно
погледна Картър.
Картър го изгледа гневно, не каза нито дума, не мигна. Очите му бяха празни, студени като лед.
Джийн се приближи към тях. Високият възрастен мъж спря близо и се огледа. Потърка се по брадичката и каза.
― Това е само началото.
― Знам.
Картър го погледна мрачно. И тласна пленника си към него. След това притисна с крак един от падналите в безсъзнание мъже. Когато онзи изстена, той рязко го вдигна и го захвърли към близката стена.
― Кой разкри нейното местонахождение?
― Можем да ги разпитаме в склада.
― Не!
― Картър.
Джин пристъпи напред и сложи ръка на напрегнатото му рамо.
― Ние ще се заемем с всичко. Отиди при приятелката си. Увери се, че е всичко с нея е наред и тя е добре.
Картър знаеше, че е прав. Джийн винаги е бил прав. Беше му досадно дори. И въпреки че Картър обикновено пренебрегваше непоисканите му съвети, този път той го послуша. Той си спомни бледото лице на Ема, когато я вкараха в колата.
Картър се наведе, сграбчи борещия се мъж за главата и с рязко движение прекърши врата му. Когато се изправи, Джин направи крачка към него и попита.
― Сега по-добре ли се чувстваш?
― Не, – той намусено, погледна партньора си. – Утре отиваме в Чикаго.
― Сигурен ли си?
Картър не отговори.
Джин въздъхна.
― Има и друг проблем.
Картър погледна приятеля си. Челюстта му се стегна.
― Гаджето й ходи отново при тях.
Раменете на Картър се стегнаха още повече.
— Кажи ми, че е ходил за парите.
― Не е получил пари. Контролират го в случай че им потрябва отново.
Картър изруга. Не можеше да се сдържи. И просто повтори.
― Утре отиваме в Чикаго.
Джин никога не питаше два пъти.
― И също се обади на Ноа. Не искам тя да ходи в Ню Йорк. Не е безопасно за момента.
Още двама негови хора се придвижиха с мотоциклети. Картър направи знак на един от тях да слезе и сам седна на мотора. Завъртя го ловко и потегли бързо към вкъщи.

Назад към част 14                                                                 Напред към част 16

С.Л. Дженингс – Тъмна светлина ЧАСТ 23

Глава 22

Черно е и не съм сигурна къде се намирам. Тялото ми е сковано, сякаш съм лежала в една и съща позиция в продължение на часове. Сядам и се опитвам да се оправя. Познатата сатенена завивка показва, че съм в леглото на Дориан. Но къде е той? И как съм попаднала тук?
Светлината залива стаята и за миг съм заслепена. Вдигам ръце, за да предпазя очите си, и ги оставям да се приспособят. След като се адаптират, виждам, че Дориан е там с чаша вода.
– Съжалявам – казва той и се приближава към мен. – Знаех, че скоро ще станеш. – Той поставя чашата с вода на нощното шкафче и сяда на леглото до мен.
– Колко време съм спала? – Питам го уморено. Посягам към чашата с вода и отпивам дълга глътка. – И как се озовах тук? – Последното нещо, което си спомням, е как плача пред ресторанта в дъжда и Дориан ме утешава. Глупости.
– Беше изтощена, затова те доведох тук и те сложих да спиш. Спа няколко часа. – Той ме погали по дивата коса и ме дари с предпазлива усмивка.
– Мокър си – казвам аз, наблюдавайки влажната риза на Дориан и гладката, капеща коса.
– Излязох на разходка, докато ти спеше.
– В ледения дъжд? – Питам скептично.
Дориан свива рамене.
– Това не ме притеснява. – Той ме гали възхитено нежно по бузата и аз забелязвам колко уморен изглежда. Изглежда сякаш се е състарил, докато съм спала. – Гладна ли си? Не яде много на обяд.
Мрачният спомен предизвиква тъпа болка в гърдите ми.
– Не, добре съм. Дориан, моля те, не ми казвай, че си седял тук и си чакал да се събудя. – Поглеждам през прозореца на спалнята, навън в тъмнината. Бях проспала целия ден.
Дориан свива рамене.
– Всичко е наред. Свърших малко работа. Виждаш, че днес съм си играл на бавачка. И както казах, излязох на разходка.
Трудно е да не се чувствам отговорна за мрачния вид на Дориан. Само няколко часа преди това той беше толкова жизнен, толкова безгрижен, дори въпреки моето не особено благосклонно отношение. А сега седи пред мен, а в светлите му очи е изписано опасение. Те все още блестят, но интензивността им е притъпена. Кожата му изглежда бледа и изпепелена.
– Ела – казвам аз и го придърпвам към себе си в леглото. – Изглеждаш така, сякаш имаш нужда да си починеш. Мисля, че ходенето навън под дъжда те е разболяло.
Дориан поклаща глава, но не се съпротивлява, когато го издърпвам под завивките и в прегръдките си. Той обляга глава на гърдите ми, сгушва нос в мен и вдишва дълбоко. Напрежението се свлича от раменете му, когато освобождава дъха си.
– Скоро ще се оправя – промърморва той със затворени очи.
Чувствам се ужасно заради избухването си. Сигурно съм наранила Дориан, оставяйки го да се гърчи с часове, докато аз съм ги проспала. Как можах да бъда толкова безчувствена, когато всичко, което ми даде, беше пълна честност? Помолих за това. Да знам, че съм толкова прозрачна, е обезпокоително, но това не е негова вина. Той можеше да ме изостави днес, но ме доведе тук, за да се грижи за мен. Кой мъж би направил това, след като е научил, че сърцето ми се разкъсва между него и друг човек?
– Дориан, много съжалявам за случилото се по-рано. Ти беше толкова добър към мен. Не заслужаваш това. – Галя студената му, влажна коса. Иска ми се просто да излея цялата си топлина в него и да го стопля отвътре.
– Чувстваш ли се по-добре? – промълвява той в плата на ризата ми.
– Чувствам се добре. Благодаря ти. Но повече се притеснявам за теб – казвам успокоително. Гласът ми излиза в копринено сопрано, нищо общо с обичайния ми дрезгав тон.
– Не се притеснявай. Достатъчно е да бъда тук с теб – издиша Дориан.
– Защо казваш това? Защо мислиш толкова много за мен?
Дориан вдига глава, за да срещне въпросителния ми поглед. Тъмните кръгове около очите му са започнали да избледняват и красивият му маслинов тен се завръща. Кристално сините му очи блестят ярко.
– Защо да не го правя? Ти не приличаш на никого, на никоя жена, която някога съм срещал. И съжалявам, че трябва да кажа, че съм срещал много жени – промърморва той. Добре е да видя, че и чувството му за хумор се е възстановило. Усмихвам му се в отговор. – Никой досега не ме е трогвал като теб, Габриела. Никога не съм бил толкова засегнат.
– Мога да кажа същото и за теб – прошепвам аз.
– Ето защо искам да си наблизо по всяко време. Харесва ми начинът, по който ме караш да се чувствам. Имам нужда от това.- Думите му са отчаяни, но аз разбирам този вид отчаяние. Усещам го и аз – магнетичното привличане към него. Това е много повече от сексуално привличане. То е това, което ни поддържа.
Изведнъж се изпълвам с неспокойна енергия и получавам желание да се грижа за Дориан, както той е направил за мен. Той заслужава толкова много.
– Хайде. Да те извадим от тези мокри дрехи.
Обръщам одеялото от нас и се измъквам изпод него. След това скачам от леглото и се отправям към банята. Огромната вана изглежда така, сякаш Дориан никога не я е използвал, а е предпочел големия стоящ душ. Кошницата с подаръци все още стои до кранчето, пълна с разнообразни глезотии за баня. След като избирам комбинация от лавандулово масло, соли за вана с аромат на лайка и пяна за вана с аромат на цветя, започвам да пълня ваната с гореща вода. Когато се обръщам назад, Дориан стои на вратата, неподвижен и ме наблюдава внимателно.
Подскачам от изненада, стискайки гърдите си.
– Господи, Дориан, ти ме уплаши!
– Дали? – Усмихва се той. Харесва му да ме вижда разтревожена. Отново прилича на старото си аз – великолепно красив и уравновесен.
Прекосявам няколкото метра между нас и прокарвам ръце по твърдите му гърди.
– Ето, позволи ми.
Хващам долния ръб на блузата му с дълъг ръкав и я издърпвам нагоре. Дориан вдига ръце, за да подпомогне на усилията ми. Гръдният му кош е великолепен – твърди, очертани мускули под гладка загоряла кожа. Единственият белег е татуировката отстрани. Навеждам се напред и поставям нежна целувка върху гърдите му. Той е толкова топъл под устните ми. Продължавам с пътека от меките му зърна до мастилото, издълбано в плътта му. Той изтръпва от изненада, а аз вдигам поглед, за да срещна изумените му очи, след което му се усмихвам лукаво. Оставям ръцете си да се движат по стегнатите рамене и надолу по ръцете му. Преплитам пръстите си с неговите и търся по лицето му знак за приемане. Държа ръката му – толкова прост жест, който има толкова голяма тежест. В отговор Дориан леко стиска пръстите ми между своите.
С неохота издърпвам ръцете си от неговите, за да изключа водата, преди да е преляла. Връщам се при Дориан нетърпеливо, като посягам към ципа на дънките му. Щом ги разкопчавам, те се сгромолясват на земята, разкривайки черните му вталени боксерки. Виждам голямата издутина в предната им част и я галя с леките като перо върхове на ноктите си. Усещам как едва доловимо пулсира с енергия и сила. Дишането на Дориан е плитко и накъсано. Нежните докосвания го възбуждат, а когато свалям бельото му, мъжествеността му оживява. Дориан се осмелява да излезе от дънките си и да свали чорапите си, докато аз се любувам на впечатляващата му дължина.
– Харесва ли ти това, което виждаш? – Усмихва се Дориан.
Усмихвам се и поклащам глава.
– Ти си толкова груб, знаеш ли това?
Дориан се ухилва и прокарва ръка през влажната си, разрошена коса.
– Предполагам, че харесваш това в мен. – Той посяга към подгъва на блуза ми и внимателно я издърпва над главата.
– Мой ред – закача се той.
Очите на Дориан танцуват от възбуда при вида на скромния ми бял дантелен сутиен. Той е такъв контраст с черната прозрачна риза, която облякох едва снощи. Вместо да го разкопчае, ръцете му се преместват надолу към копчето на дънките ми, които той с лекота спуска надолу. Заставам пред него, облечена в ангелските си бели бикини и сутиен, като оставям Дориан да погълне гледката.
Той преглъща трудно.
– Изглеждаш толкова… чиста. И добре. Толкова красива – промълви той, като погали меката дантела на корсажа.
– Не ти харесва пикантният черен номер? – Питам с повдигната вежда.
– О, харесва ми. Много ми харесва. Но и този ми харесва. Напомня ми за доброто момиче, което исках да съсипя, когато те видях за първи път. – Дориан облизва устни при този спомен.
– Защо си мислиш, че съм била добро момиче? – Прокарвам ръце нагоре-надолу по голите му гърди. Твърдостта му се трие в стомаха ми.
– Е, ти не си лоша. – Ръцете му обхващат пълната закръгленост на гърдите ми. Зърната ми пулсират от удоволствие.
– Не мога ли да бъда по малко и от двете? – Казвам сладко. Прехапвам долната си устна, а очите ми са с цвят на горещ течен кехлибар.
Леденосините очи на Дориан се срещат с моите. Зад тях се крие удивление и тревога. Той бързо я отблъсква, прекъсва зрителния контакт и посяга да разкопчае закопчалката на сутиена ми. След като гърдите ми се освобождават от дантеления си затвор, той се навежда, за да ги окъпе с езика си. Изстенвам с благодарност. С върха на езика си той докосва едното зърно, след което се премества към другото и прави същото. Нервните ми окончания запяват от радост.
– Ако не внимаваш, водата ни ще изстине – казвам задъхано. Дориан неохотно вдига глава и след това посяга надолу, за да ме лиши от бикините ми. Излизам от тях и хващам ръката му, като го повеждам към голямата вана.
Сядаме един срещу друг, а пяната ни обгръща. Толкова много неизказани думи помежду ни, но никой от нас не може да изкаже това, което е в мислите ни. Въпросите са риторични, а ние знаем отговорите в сърцата си. Но тази мечта, в която сме обикновена двойка в обикновен свят, е много по-добра от нашата реалност. Не сме готови да се събудим. Въпреки че знаем, че този сън в крайна сметка ще се превърне в кошмар.
– Не изглеждаш на 25 години – казвам замислено аз.
– А на колко години изглеждам? – Подиграва се Дориан, доброволен участник в опасната ми игра.
– Може би на 28. Не по-възрастен от 30. Твърде зрял си, твърде уверен в себе си за 25.
– Така ли? – Дориан взема шепа топла вода и я оставя да се стича върху рамото ми.
– И си твърде успешен. Познаваш ли изобщо някакви 25-годишни? Повечето от тях не притежават салони и луксозни жилищни комплекси.
– Но 28-годишните имат? – Дориан казва със секси полуусмивка.
– Не знам – вдигам рамене. Нека продължи да говори – мисля си. Загърбвам проблема и формулирам следващия си въпрос. – Нещото с очите… Какво е това? Хипноза?
Дориан гали с палците си изправените ми зърна. Въздъхвам при този контакт. Той се навежда напред и целува основата на гърлото ми.
– Нещо такова – промърморва той в шията ми.
– И можеш да го правиш с мен, когато пожелаеш? – Затварям очи и се наслаждавам на усещането от устните и пръстите му.
– Стига да си отворена за мен. Което може да е трудно, когато си толкова предпазлива. – Устните на Дориан се придвижват към челюстта ми. Той ме придърпва към себе си, като разпръсква вода върху пода на банята. Поставям краката си около бедрата му.
– Трябва да е доста сложно нещо. Как човек може да научи нещо такова? Има ли онлайн клас? Наръчник? „Очна ебавка за манекени“? – Смея се. Навеждам се напред и отново оставям устните си да опитат гърдите му. Кожата му ухае на свежо и екзотично. Като кристално чисти води край тропически остров.
– Няма какво да учиш. Ти вече го имаш естествено. – Дориан ме придърпва по-близо до себе си, хваща ме за дупето и ме побутва, за да срещна твърдостта му. Обгръщам краката си около кръста му.
– Откъде знаеш това? – Питам, като го гушкам за врата. Потопената ми долна половина започва бавно да се полюшва.
– Защото ти го нaправи с мен. Миналата нощ – заявява Дориан ясно, сякаш обсъждаме времето. Той нежно засмуква ушната ми мида, хващайки се за гърба ми и следвайки ритъма ми.
– Направих ли го? – Питам, шокът резонира в гласа ми, но не спира плътския ми танц. Чувствам се твърде добре.
– Да. Това беше най-силното удоволствие, което някога съм изпитвал. Но колкото и да ми беше приятно, не бива да го правиш отново. – Собствените бедра на Дориан се издигат и спускат, предизвиквайки невероятно триене. – Не си готова. Това отнема твърде много от теб. Оттук и сривът ти по-рано.
– Но ти ме поправи.
Заплитам пръсти в косата му, дърпайки я малко. Дориан се задъхва, когато издърпвам разрошените му кичури.
– Поправих. Но не и без последствия. Ти ме изцеди. – Той захапва шията ми, оставяйки зъбите си да я дразкат. След това нежно захапва.
– Мммм, Дориан – дишам аз. – Тогава нека те направя по-добър.
– Ти го правиш, бебе. Само като те докосвам. Да осещам аромата ти. Целувайки те.
След това Дориан ме повдига и ме отпуска върху твърдата си дебелина. Задъхвам се от усещането за абсолютна, съвършена пълнота.
– Чувствам те – мърка той.
През следващите тридесет минути Дориан и аз се фиксираме един друг. Всички разбити парчета от нашите шаради се разпръскват по пода на банята, създавайки мозайка от болка, похот, измама, страст, страх. И любов. Парче по парче събираме отломките, опитвайки се да възстановим само частица от това, което някога сме били. Но това, което е счупено, никога не може да бъде такова, каквото е било, никога няма да бъде същото. Затова създаваме нов портрет на себе си и позволяваме на тайните ни да се превърнат в лепилото, което ни държи заедно. Защото ако признаем дълбочината на покварата си, никога няма да можем да се върнем назад. Вече няма да можем да се преструваме. Той ще ме познае и аз ще го позная. А това е просто риск, който никой от нас не е готов да поеме.

Назад към част 22                                                                   Напред към част 24

С.Л. Дженингс – Толкова жестоки удоволствия ЧАСТ 4

Глава 4

Някъде между Колорадо и Юта най-накрая се отказвам от волана и се предавам на умората след почти цял ден шофиране. Неприятно е да призная, че тялото ми трябва да се поддаде на съня, както прави човек, но за първи път от месеци умът ми се успокоява достатъчно дълго, за да позволи на клепачите ми да си починат. И тогава… сънувам.
Отначало сънувам един и същ сън, който се повтаря непрекъснато, сякаш някаква невидима сила ме наказва за слабостта ми, като ме кара да си представям единствения човек, когото никога няма да мога да имам. И в съня ми тя избира него – Легиона – всеки път, оставяйки ме да се разсея в забрава. След това съм принуден да ги гледам как изживяват дните си в блаженство, винаги отвън, без да могат да установят контакт. Този път обаче, докато удрям по невидимата бариера, която ми пречи да я преодолея, тя се обръща. Обръща се и гледа право към мен, но не ме вижда. Но знае, че някой е там. Тя си спомня. И не само нарцистичния козел, който я е подмамил да отиде в Ада. Не садиста, който я е накарал да гледа на живо изнасилвания и мъчения на фона на хубаво вино и изискани ястия. Тя си спомня мен. Мъжът, който държеше съкрушеното ѝ, треперещо тяло, когато я измъчваха виденията на Легиона. Мъжът, който искаше да ѝ покаже света и да ѝ даде само най-добрите, най-красивите неща, защото за него тя беше най-доброто, най-красивото нещо.
Тя си спомня за мен.
Събуждам се, сякаш току-що съм получил инжекция адреналин в гърдите си. Михаил ме поглежда, забелязвайки дивия ми поглед и отпуснатата ми челюст.
– Спа ли добре? Мислех, че си мъртъв.
Прокарвам ръка по лицето си, докато събирам разсъдъка си и си спомням, че сме в смесена компания.
– Не бъди абсурден – изтърсвам, хвърлям бърз поглед назад към Дарлинг и откривам, че изражението ѝ е очаквано. – Къде сме?
– Почти стигнахме. Спиш от часове.
Поглеждам през прозореца, забелязвайки сухата, равна земя без дори прашинка слана. Трябва да сме спрели, защото Дарлинг се е преоблякла и Михаил е сменил ризата си с копчета за нещо по-ежедневно. Това само ме кара да се чувствам по-мрачен и прокарвам език по зъбите си, разочарован от ужасното си състояние. Това да живееш като човек е силно надценено.
Решаваме да сменим шофьора, тъй като Михаил няма представа къде отиваме. За щастие, той и Дарлинг успяха да се ориентират дотук с GPS, но щом навлезем в града, трафикът ще е съвсем друго животно. Вече е след падането на нощта, когато виждаме първото от многото казина в далечината. Гледката е като мираж в пустинята и въпреки че отвъд ни очаква жестока съдба, Дарлинг не може да бъде по-запленена от ярките блещукащи светлини и осезаемата енергия, която вибрира навсякъде около нас.
– Уау – въздъхва тя, залепила лице за прозореца. – Това е нереално!
Усмихвам се на младежката ѝ буйност през задното стъкло. Дори не се оплаквам от мазните следи по прозореца.
– Предполагам, че за първи път си във Вегас?
Дарлинг кимва, отказвайки да откъсне поглед от неоново осветените хотели и казина, които се извисяват над нас. Тя сочи към екран, на който се показва Бритни Спиърс, а в следващия миг жестикулира към влакче в увеселителен парк.
– Това място е невероятно! Защо някой би си тръгнал?
– Защото са им свършили парите – отговарям аз.
Михаил не е много по-различен, ако не и дори по-развълнуван от Дарлинг, и честно казано, не мога да го виня. Пътували сме двайсет и четири часа подред и нуждата да разтегнем краката си и да подишаме малко свеж въздух кара всички ни да се тревожим.
– Луци, това беше… мъж? – пита той, сочейки към един висок метър и половина травестит, който би могъл да се оприличи на Риана. – И виж! Шведска маса, която можеш да изядеш!
Възхищавам се на ентусиазма му, въпреки че не го споделям. Не мога. Хазарт, чревоугодничество, разпуснатост, пристрастяване… има причина да наричат това град на греха. Защото това е моят град. Той е естествена гореща точка за разврат, а това означава, че гъмжи от демони. Ето защо съм си поставил за цел да стоя далеч от Вегас, заедно с други големи градове. И все пак, ето ни тук, спираме до петзвезден курорт с Бентли, което просто иска да бъде видяно. И не мога да направя нищо, за да прикрия дори самоличността ни, без да излъча свръхестествен сигнал на прилеп, който ще привлече всяко неземно същество в радиус от петдесет мили.
Михаил и Дарлинг продължават да охкат и ахкат дори след като сме разтоварени и ни въвеждат във фоайето, за да се настаним. Ще призная, че Ливед е впечатляващ. Би трябвало да знам. Притежавам го. Тази информация, разбира се, не би била публично достояние, но това е единственият хотел и казино със стриптийз с мистичен воал около него. Никакви демони не са позволени, точно както в хотела в Ню Орлиънс. Така че поне за една нощ ще можем да дишаме.
Жената на рецепцията грейна, когато се приближихме, сякаш усещаше богатството, идващо от мен и Михаил. Когато обаче съзря Дарлинг, тя сви устни и насочи поздрава си само към нас мъжете. Това просто няма да свърши работа.
– Имам нужда от апартамент 999… – Поглеждам табелката с името ѝ: – Тереза.
Тереза се намръщва объркано.
– Съжалявам, господине, но сигурно сте се объркали. Няма апартамент 999.
– Имаш един. Това е таен пентхаус, до който има достъп само един човек извън избрания персонал. – Тереза отваря уста да се намеси, но аз продължавам. – И не, няма да ти поискам документ за самоличност, защото ако познаваше работата си, а предполагам, че не я познаваш, щеше да знаеш, че зад бюрото има биометричен скенер, който ще ми осигури достъп. А знаеш ли защо имам достъп?
Тереза е толкова зашеметена, че ѝ трябва минута, за да осъзнае, че въпросът е към нея.
– О, хм… не, господине. Не знам.
Приближавам се и изричам само за нейните уши:
– Защото всичко, което имаш, е единствено и само защото аз го пожелах така. Виждаш ли, Тереза, аз не просто притежавам този хотел, аз притежавам душата ти. Надявам се, че си се пазила от неприятности, откакто преди шест години прегази с колата си онзи беден бездомник. Онази нощ ти просих. Мога да те накарам да просиш отново, ако искаш.
Тя се изправя, когато се отдръпвам, отнасяйки нервите ѝ със себе си. Една-единствена сълза се отронва от окото ѝ.
– Толкова… толкова съжалявам, сър – заеква тя и гласът ѝ трепери. – Веднага ще приготвя ключовете за вас.
Тя работи яростно, за да приготви стаята ни въпреки треперещите си ръце. Аз обаче още не съм приключил с нея.
– А Тереза? Искам лично да уредиш най-добрите ни масажисти и специалисти по маникюр и прически да дойдат утре сутринта и да обслужат госпожа Дарлинг, заедно с всички останали грижи за нея. И ако тя е нещо различно от абсолютно заслепена, главите ви ще хвърчат. По-конкретно твоята глава. Разбира ли ме?
Тереза кимва, опитвайки се да сдържи ужаса си, но не успявайки.
– Да, господине.
– Чудесно.
– Има ли… има ли нещо друго, с което мога да ви помогна?
Усмихвам се, което е малък балсам върху раната ѝ. Тя трепери. Не знае дали да се страхува, или да се възбуди.
– Засега ще се справим, любов. Но когато те повикам, ти идваш, а аз ще се обадя.
Отвръщам се от нея без повече думи и повеждам Михаил и Дарлинг към отделен асансьорен отсек. Те мълчат зад мен, докато не влезем в кабината и аз не натисна единствения бутон на панела. Няма цифри, само един черен бутон.
– Сигурен ли си, че това е добра идея? – Дарлинг пита кротко. – Знам, че искаш да се скриеш. Ами ако някой ни намери тук?
– Няма да го направят – отговарям с окончателен тон.
Михаил се приближава до мен.
– 999? – прошепва той.
Изваждам специалните ключови карти, предназначени само за моя апартамент – черни с три червени цифри – и ги обръщам с главата надолу.
– Не исках да бъда прекалено нахално.
Вратите се отварят, за да разкрият огромен апартамент, облечен в нюанси на малиново, черно и сребристо. Два етажа, три спални, три бани и половина, дневна зона със 75-инчов телевизор, напълно заредена кухня и бар, игрална зала с билярдна маса и киносалон и балкон със собствен басейн и джакузи. И все пак, дори и при огромния разкош, с който разполага, Михаил няма търпение да вземе душ, да се облече и да слезе долу, за да се наслади на казиното и клубовете.
– Да не мислиш сериозно да отидеш сам?
Облягам се на рамката на вратата на спалнята му, докато Михаил приключва с обличането. Не беше много отдавна, когато Михаил беше смятан за най-яростния ми противник. Той беше този, който ме затвори в Ада по заповед на баща ни, и беше твърде щастлив да го направи. Мразех го не защото беше генерал на Божията армия. Но защото Михаил беше най-големият кафяво носител. Той олицетворяваше всичко, което отблъсква хората от религията. Смяташе, че непоколебимата му вяра го прави по-висш, докато в действителност го правеше слаб. Отвъд тесния обхват на неговите вярвания съществуваше живот и той се лишаваше от неподозирани удоволствия. И сега, когато се беше освободил от оковите на невежеството си, искаше да изпита колкото се може повече живот. И обикновено аз с удоволствие бих бил негов помощник.
Михаил оправя вратовръзката си в огледалото с дължина до пода.
– Сигурен съм. Остани. Почивай. Сигурен съм, че Дарлинг няма да има нищо против компанията ти.
Завъртам очи.
– Забавно е, че на мен ми е предоставена отговорността за нея, докато ти си свободен да гастролираш и да играеш хазарт. Знаеш ли изобщо какво правиш?
– Не – усмихва се той. Той преценява перфектно оформената си коса, за да се увери, че нито един косъм не е не на мястото си. След това прави нещо, което изненадва дори мен: загребва с ръка през нея и я разбърква. – Но съм сигурен, че ще намеря някоя приятна млада дама, която да ме научи.
Той ме стрелва с намигване, а аз не мога да не се засмея и да поклатя глава. Някогашният ми тесногръд, осъдителен, свестен брат се е превърнал в мой приятел. А ние никога не сме имали такъв тип отношения. Дори преди да изпадна в немилост.
Михаил грабва якето си и плясва с ръка по рамото ми, преди да се промъкне покрай мен.
– Не ме чакай, братче.
Стена от смях.
– Сигурен ли си, че си готов да се справиш сам с моя град?
– Твоя град? – той се усмихва с повдигнати вежди. – До края на нощта това може да е моят град.
Точно когато Михаил се качва в асансьора и се впуска в разврат, Дарлинг излиза от спалнята си, облечена само с халат за баня. Изглежда, че тя си пада по хотелските халати, макар че трябва да призная, че тези са с експоненциално по-добро качество. Въпреки това, като знам, че вероятно е гола под турския памук и че вече няма буфера на брат ми, можеше и да се пошегува тук с прозрачно пеньоарче.
– Гладна ли си? – Питам, като правя жест към кухненския бюфет, отрупан с всичко – от къдрави картофки до хайвер, с любезното съдействие на личния ни 24-часов консиерж.
Очите на Дарлинг се уголемяват два пъти и тя рефлексно облизва устни. Когато ме поглежда обратно, забелязвам очевидна руменина по бузите ѝ.
– Какво? – Питам, а устата ми се свива на една страна. Погледът ѝ проследява движението.
– Аз просто… уау. Изненадана съм. Всичко това – казва тя и с жест посочва стаята, – е много повече, отколкото някога съм можела да си представя. Ти и Михаил бяхте толкова добри към мен и не знам как мога да ви се отблагодаря.
Поклащам глава.
– Това не е необходимо. Михаил нямаше търпение да дойде на Запад. Ти ни даде повод.
Тя кимва, но мога да кажа, че не ми вярва.
– Е, благодаря, че ми позволи да се присъединя. Можеше да ме закараш на някоя спирка за камиони и щях да съм ти благодарен. Това е повече, отколкото някой друг би направил.
– Не го споменавай – казвам аз и го казвам сериозно. Последното нещо, от което се нуждая, е някаква дълга, неловка демонстрация на благодарност, когато бях повече от готов да я оставя разтреперана и полугола в снега на паркинг в Западна Вирджиния. Да не говорим, че бях готов да и счупя врата, ако беше признала, че знае истинската ни самоличност.
Не се нуждая от благодарността на Дарлинг, защото не я заслужавам. Преди по-малко от двайсет и четири часа не бях напълно убеден, че дори ще я оставя жива, след като се разделим. Но тогава тя ме докосна. И тя не извика безрадостни спомени за откраднат отрязък от време. Не ме отблъсна, нито ме разгневи. И не се чувствах като с Идън. Усетих я като млада жена, която е видяла твърде много и е наранена твърде дълбоко, но все още намира в сърцето си сили да утеши непостоянен непознат. Беше зърнала грозната истина на този свят, но все пак успя да погледне отвъд чудовището и да види човека.
– Ще седнем ли? – запъти се тя към бюфета. – Никога не съм чувала за повечето от тези ястия, камо ли да съм ги яла. Искаш ли да ми бъдеш гид?
– Но първо… – кимвам – трябва да ти задам един въпрос.
Тя свива скептично зелените си очи.
– Какъв е той?
Прекосявам стаята с пет дълги крачки, за да спра пред нея. След това протягам ръка и изричам думите, които са трайно татуирани на езика ми.
– Искаш ли да сключим сделка?

***

– О, Боже мой, не мога! Не можеш да ме накараш!
– Да, можеш. Спомни си какво си обещала. Ще бъде толкова срамно да се сблъскаш с последствията.
Дарлинг си поема дъх.
– Добре. Добре. Просто го направи много бързо. На три. Едно… две…
Накланям черупката и оставям стридата да се плъзне в устата ѝ по средата на броенето.
– Три.
Дарлинг се задъхва и прави гримаси между мъчителното дъвчене.
– Какво… какво, по дяволите, беше това?
– Нямаш ли предположения?
– Не знам. Смрадлика? Охлюви? – Тя посяга да свали превръзката от очите си, но аз хващам ръката ѝ, преди да я докосне.
– А-а-а-а. Не поглеждай. Това е против правилата.
– Това беше преди да се опиташ да ме отровиш с гигантски кълба слуз!
– О, не е толкова лошо. Помисли за вкуса. Не е ли солено… солено като океана?
Дарлинг свива рамене.
– Да, предполагам, че е така. Хммм… стриди ли са?
– Правилно. Ето. – Вдигам чашата до устните ѝ, за да ѝ дам глътка шампанско, която да прочисти небцето ѝ. – Ще ми благодариш за следващата. Повярвай ми.
Дарлинг изкривява устата си във фалшива гримаса.
– Това, че ти се доверявам, ме вкара в тази каша.
Смея се.
– Какво очакваш, когато сключваш сделка с дявола?
Храня Дарлинг на сляпо с по една хапка от всяко отделно ястие, докато тя не опита всички. И след като тя стесни кръга на любимите си, се настаняваме пред телевизора и довършваме храненето си, гледайки най-ваниловия коледен филм, който съществува. Той е банален и толкова сополив, че ми се иска да се задавя с говеждото си филе, но Дарлинг изглежда го обича, а и аз се съгласих да гледам всичко, което тя пожелае, стига да опита от всичко. Тя се взира в телевизора с надежда, която блести в очите ѝ, а ръцете ѝ са сключени пред гърдите. Не бих могъл да и разваля това, дори и да се опитам. И през ум не би ми минало да открадна последната частица красота, която ѝ е останала на този свят.
– Не беше ли страхотно? – въздъхва тя, след като свършва с това, че героят и героинята заключват устни под имела. Не беше видяла, че това ще се случи.
– О, определено беше нещо.
– Ти го мразиш, нали? – Дори когато не го оспорвам, тя продължава да се усмихва.
– Както и брат ми. Гледането на кичозни коледни филми е някаква моя малка мръсна тайна. Хората гледат – грима, пиърсинга, дрехите – и очакват, че съм мрачен, изнервен човек. И да, може би съм. Може би искам да вярват в най-лошото за мен, защото така се очаква. Но честно казано, обичам празниците. Това е единственото време в годината, когато е приемливо да си щастлив просто защото е така.
Дълъг момент се простира между нас. Не знам какво ме обзема, но преди да успея да анализирам всички причини, поради които си играя с огъня, протягам ръка, за да обгърна лицето ѝ и прокарвам палец по галактиката кожа върху скулите ѝ.
– Не се нуждаеш от извинение, за да бъдеш щастлива. Просто все още не си имала някой, който да ти даде причина.
Устните ѝ се разтварят, дъхът ѝ е повърхностен, очите ѝ са оцветени. Знам, че не бива да и правя това. Тя е млада и впечатлителна. Аз съм стар и коварен. Нямам право да я докосвам, но е почти невъзможно да не го правя, особено когато тя обръща лицето си към докосването ми и се впива в дланта ми.
– Някой казвал ли ти е, че миришеш на цветя? – прошепва тя, а гласът ѝ е лек и ефирен като перце. Тя всмуква още една глътка от аромата ми на смъртоносна беладона и преди да успея да я спра, нежно целува китката ми.
Отдръпвам се, изненадан и впечатлен от смелостта ѝ. Видяла е какво правя, може би дори знае какво съм. Но тя не се страхува. И това я прави опасна.
– Полунощ е – отбелязва тя тихо. – Днес е моят рожден ден.
Кимвам. После, в опит да внеса малко нормалност в момента, се изправям на крака и отивам в кухнята. Когато се връщам, държа малка торта, осветена от осемнадесет свещи.
– Имаш ме… – В очите ѝ се появяват сълзи. – Ти ми подари торта за рождения ми ден?
Не искам това да е по-голям проблем, отколкото вече е.
– Споменах го на портиера. Тя е от мен и Михаил.
– Благодаря ти – казва тя. – Не мога да си спомня кога за последен път някой ми е подарявал нещо за рождения ми ден.
Поставям тортата на масичката за кафе пред телевизора.
– Пожелай си нещо.
И докато тя затваря очи и изрича глупави надежди за годината, която може би няма да преживее, едно неназовано усещане се притиска към слепоочията ми и се спуска към основата на черепа ми. Не е точно болезнено, но има отчетлив натиск. Сякаш тихата ѝ молитва е била чута… от мен.
Когато Дарлинг отваря очи, зеленият оттенък на ирисите ѝ се е затоплил до изумруден. Тя прехапва долната си устна. Аз облизвам своята в отговор. И тогава тя се навежда и ме целува.
Позволявам си да вкуся сладко от върха на езика ѝ, преди нежно да хвана раменете ѝ и да я отблъсна.
– Какво правиш?
– До няколко часа Каспър ще стане собственик на тялото ми. А след това ще бъда принудена да го дам на всеки, който е готов да плати за него. Но аз не искам да се откажа от това, независимо колко струва. Искам първият ми път да бъде при моите условия. Искам да притежавам това, а не някакъв Джон. И искам да го дам на теб. Това е, което си пожелах. Първият ми път да е с теб.
Поклащам глава.
– Не знаеш какво искаш.
– Всъщност… знам. След като си тръгна оттук, ще бъда известна като уличница. И може би никога няма да имам здрава връзка, защото хората винаги ще виждат именно това. Ще виждат проститутка, която е продала тялото си. И поне веднъж искам да ме гледат като нормално момиче. Искам някой да вижда тялото ми, а не да се чуди колко хора са били в него. – Треперещите ѝ пръсти са единственият признак на нерви, когато намира възела на халата си и започва да го развързва. – Знам, че съм млада и неопитна и нямам никакъв сексапил в сравнение с жените, с които си бил. Но ако ме искаш, аз съм твоя.
Халатът пада от раменете и до талията ѝ, като разкрива кремава, гладка кожа, еластични гърди и фини извивки. Дарлинг е млада, но е жена. Протяга се и хваща ръката ми, за да я сложи върху гърдите си, и, дявол да го вземе, кожата ѝ е мека като сатен. Розовото зърно се олюлява в дланта ми при допир, сякаш тялото ѝ е създадено да откликва на докосването ми.
Преглъщам, неспособен да си откажа този контакт, и се отдръпвам. Какъв гадняр ще бъда, ако взема най-ценното и притежание и го оскверня със злокобното си семе? И все пак как бих могъл да позволя на някакъв извратен шибан да я изнасили в такъв важен момент от младия ѝ живот?
– Не мога да те обичам – казвам повече за себе си, отколкото за нея.
– Знам – кимва тя. – Не те моля да го правиш. Но може би само за тази вечер можеш да се преструваш. Да се преструваш, че аз съм тя, която и да е. И да ме обичаш така, както би я обичал, ако беше тук.
Отварям уста, за да ѝ кажа, че никога не бих могъл да направя това. Никога не бих се отнасял към нея като към заместителка на Идън, защото тя заслужава нещо по-добро. Но преди да успея да намеря думите, тя скъсява разстоянието между нас, докато ръката ми не се заклещва между телата ни, а гърдите ѝ не се допират до моите, и ме целува.
И този път не просто си давам да вкуся от зрял, забранен плод.
Вдигам ръката си нагоре, за да я хвана отстрани на шията и челюстта ѝ, а другата обгръща кръста ѝ, за да мога да я издърпам в скута си и да я целуна дълбоко, бавно. Халатът пада напълно, оставяйки само панталоните ми да стоят между мен и красивата ѝ, стегната дупка. Дарлинг обвива ръце около врата ми и макар да усещам как трепери под пръстите ми, тя жадно посреща всеки удар на езика ми срещу нейния.
Устните ни все още са вкопчени, изправям се на крака без особени усилия, като хващам задника на Дарлинг, докато ни отвеждам до спалнята ми. Не съм човек, който отказва да се чука на пода, но тук не става въпрос за мен. Става дума за поклонение на стегнатото тяло на Дарлинг отвътре навън. Така че, когато тя напусне тази стая и се впусне в тъмната неизвестност, да има поне спомена за първия мъж, който я е поискал, осветявайки пътя ѝ.
Отдръпвам се само за да положа Дарлинг на леглото. Тя ме поглежда с нетърпеливи очи, които светят на фона на лунната светлина, проникваща през прозореца.
– Страхуваш ли се? – Прошепвам.
Тя поклаща глава.
– Не. Чакала съм цял живот.
– За какво?
– За теб.
Разгорещеният ми поглед обхожда тялото ѝ, а устата ми се пълни със слюнка. Дарлинг има красиво тяло. Мила гладка, неопетнена кожа, а само малка ивица златисти косми покрива хълбока ѝ. Тя е естествена блондинка. Чудя се дали вкусът ѝ е на слънце и мед.
– Искам да си сигурна. Защото веднъж започна ли, няма да спра.
Тя кимва.
– Сигурна съм. Няма да те помоля да спреш. Аз искам това.
Коляното ми се удря в подножието на леглото, точно между краката ѝ. Хващам стройните ѝ бедра и я плъзгам нагоре по леглото, докато главата ѝ не се опре във възглавницата. След това започвам да разкопчавам ризата си, като я оставям да гледа как се разкривам пред нея сантиметър по сантиметър.
Дарлинг изтръпва, когато освобождавам втвърдения си член от панталона, и се подпира на лакти.
– Мога ли… мога ли да го докосна?
Усмихвам се.
– Ще го направиш, но по-късно.
След като изхвърлих дрехите си на пода, притиснах главата ѝ и завладях устата ѝ, докато я слагах да легне по гръб. Краката ѝ се разтварят рефлексно за мен и аз плъзгам ръка между нас, за да погаля копринените ѝ гънки. Тя потрепва и стене при първото докосване на клитора ѝ с възглавничката на пръста ми, но аз не спирам. Разтривам я отново и отново, раздвижвайки това малко снопче нерви, докато путката ѝ не затрепери с надеждата, че нещо ще я запълни. Едва когато оставям устните ѝ, за да оближа зърната ѝ, тя успява да изстене свободно. Тя мърка като коте, изумена и уплашена от реакцията на тялото си, докато аз пърхам и смуча гърдите ѝ и галя клитора ѝ, довеждайки я до ръба на кулминацията. И тъкмо когато тя е на ръба, аз вкарвам един пръст в тясната ѝ дупка.
Тя се разкъсва около пръста ми и го изцежда, докато тялото ѝ се гърчи от вълни на удоволствие. Тя се хваща за завивката и изпъва гръб от леглото, проклинайки и плачейки, докато стените ѝ стават все по-плавни и горещи. Но точно преди да успее да стигне докрай, вкарвам още един пръст и започвам да ги движа навътре и навън в опустошително темпо. Трябва да е толкова мокра, че да напои чаршафите. Толкова мокра, че да може да ме поеме целия докрай.
Без да прекъсвам ритъма си, потапям главата си още по-надолу, докато бедрата ѝ не се озоват на раменете ми, и покривам клитора ѝ с уста. Пръстите ми чукат путката ѝ, докато езикът ми чука клитора ѝ, докато тя не задиша, викайки, че ще дойде отново. Но преди да и позволя да се освободи, се сменям, потапяйки езика си в нея, така че пръстите ми да могат да галят подутината и.
Бях прав. Тя има вкус на слънце и мед. Тя има вкус на младост, красота и блаженство. Тя има вкус на втори шанс.
Когато се връщам към клитора ѝ, добавям трети пръст, за да разтегна дупката ѝ. Дарлинг се гърчи и се извива, но аз я държа на място. Не искам да я наранявам, но и не искам да я разделям на две.
Поне не тази вечер.
– Моля те – моли Дарлинг, а коленете ѝ треперят върху раменете ми. – Не мога да издържа повече. Моля те… просто го направи.
– Не – изръмжавам срещу чувствителната ѝ плът. – Още не.
Сядам и разтварям широко краката ѝ, така че тя да е напълно открита за мен. Един, два, три пръста влизат в капещата ѝ мокра путка. Другата ми ръка редува стискане и търкане на зърната ѝ и на малкият ѝ треперещ клитор, който е толкова набъбнало, че има собствен сърдечен ритъм. Наблюдавам я, докато я чукам с пръсти, наблюдавам нюансите на различен екстаз, които предизвиквам само с ръцете си. Дори и без дарбите ми, тялото ѝ е напълно подвластно на магията ми.
Тя идва още веднъж, докато крещи и ридае името ми, а влагата се излива от нея като гейзер. По дяволите, тя е истински ненаситна. Тази едва осемнайсетгодишна девойка е шибана спринтьорка. По дяволите, Каспър не я заслужава. Никой не я заслужава. Не и след като свърша с нея.
Не мога повече да се въздържам. Ако не вляза в нея точно сега, може да се изпразня на крака ѝ като проклет тийнейджър. Поглеждам надолу, докато измъквам пръстите си от нея, и забелязвам, че те са оцветени в розово.
– Готова си – казвам аз. След това доближавам пръстите до устата си и ги облизвам един по един, наслаждавайки се на вкуса на леко разкъсаната ѝ плът. Може би, ако имам късмет, ще успея да засмуча остатъците от скъсания и химен върху езика си и да се причистя с нейната невинност.
Толкова съм болен. И Дарлинг събуди чудовището, което дремеше в мен.
Дарлинг ме поглежда и кимва, очите ѝ са премрежени и изкрят. Тя прехапва долната си устна.
– Сега страхуваш ли се?
Тя кимва отново и от гърлото ѝ се изтръгва мъничък звук.
– Добре. Би трябвало да се страхуваш.
Ръцете ми хващат страните на дупето ѝ, а краката ѝ са преметнати през предмишниците ми, изравнявам вагината ѝ с пениса ми. Набъбналата ми главичка опипва входа ѝ и плъзгам члена си през гънките ѝ, докато не го напои и смаже. След това натискам напред, бавно, едва-едва преодолявайки бариерата на девствеността ѝ.
– О… о, Боже мой… о, Боже мой – вика тя, докато я разкъсвам, за да направя място за останалата част от мен.
Не спирам, като оставям болката да отшуми съвсем малко.
– Дишай, домашен любимец. Знам, че боли. Трябва да преминеш през болката, за да стигнеш до удоволствието.
Натискам още малко и съпротивата отстъпва място на покорството, когато деликатната тъкан се разкъсва, за да се приспособи към размера ми. И когато най-накрая я напълних до пръсване, а девствеността ѝ се превърна в пурпурна струя, която се стичаше на леглото, се навеждам и целувам сълзите ѝ. След това се премествам.
През първите няколко тласъка тя прави гримаси, но скоро болезнените ѝ хлипове преминават в стонове. Сега, след като усетих миризмата на кръв, се заемам с убийственото удоволствие. Трябва да я чукам толкова добре, че споменът за мен да се запечата върху утробата ѝ и да служи като проклятие за всеки мъж, който някога ще се озове в нея от този ден нататък. Трябва да я чукам толкова добре, че никога да не може да ме забрави, дори и да и кажа. Дори и никога да не разбере кой съм аз, тялото ѝ несъмнено ще знае на кого служи.
Моята тъмна пикла става все по-смела и се накланя напред върху лактите си. Целуваме се дълбоко и бурно, като скърцаме със зъби и смучем езици. Ръцете ми стискат бедрата ѝ толкова здраво, че съм сигурен, че ще има синини в продължение на седмици. Добре. Нека всеки извратен мъж гледа на тези следи като на доказателство, че съм бил тук. Нека се свият от страх, когато видят, че тя носи белега на звяра.
Треперещите ѝ стени се стягат около мен и тя заключва глезените си над дупето ми, за да засмуче още повече члена ми. Дъхът ѝ излиза на кратки издишвания, а очите ѝ се затварят плътно. Тя е толкова близо и макар да не съм далеч, се издърпвам и заменям члена си с уста. Оргазмът ѝ залива задната част на гърлото ми и аз се наслаждавам на всеки грам от розовото ѝ освобождение, докато не се изчисти докрай.
Когато се изправям на колене, тя поглежда надолу по тялото си към все още пулсиращия ми член, хлъзгав и обсипан с червени ивици.
– Искам и аз да опитам – изрича тя и се изправя.
На устните ми се появява лукава усмивка. Тя се учи толкова бързо.
– И ще го направиш.
Облягам се назад и Дарлинг не губи време да покрие члена ми с уста и да ме засмуче дълбоко. Майната му, ако не бях видял и облизал кръвта, щях да се закълна, че не е девствена. И все пак, ето я тук, вкусвайки доказателството за собствената си изгубена девственост.
Огнени игли бодат гърба ми и се налага да се хвана за чаршафите, когато в кръвта ми се изстрелва неистов горещ хероин. Тя се наслаждава на мен, когато свършвам, преглъщайки и смучейки, докато всяка капка лудост не се изчисти от тялото ми. След това се свлича до мен, преситена, изтощена и блажена до краен предел.
– Честит рожден ден, любов – прошепвам в косата ѝ, след което нежно я целувам по челото.
Дарлинг се усмихва и се впива в голите ми гърди.
– Ти сбъдна желанието ми.
– Това направих.
– Предполагам, че ти наистина си моят ангел-хранител. – Тя се прозява и очите ѝ се затварят, като се свива по-близо като сънено коте.
Оставам неподвижен достатъчно дълго, за да чуя как дишането ѝ се забавя и задълбочава. След това вдигам спящото ѝ тяло в горната част на леглото и я завивам в завивките.
Вече знам какво трябва да направя.
Незабелязано тършувам из вещите си, за да извадя купчина банкноти – достатъчно, за да я измъкна далеч оттук и от всеки друг злонамерен ебач. След това ѝ пиша бележка, в която ѝ казвам да остане в апартамента, колкото време иска. Ще минат часове, преди тя да се събуди и да я прочете, а дотогава аз отдавна ще съм изчезнал без следа, освен изцапаните с кръв чаршафи и болката между бедрата ѝ. И споменът за нейния тъжен, мрачен ангел-хранител.
След като се изкъпах и преоблякох, излязох от спалнята си и намерих Михаил да се излежава на дивана. Не съм изненадан. Усетих го, когато пристигна, както усети, че решимостта ми се разбива на милиони парчета, както и планираше.
Той се изправя на крака, а на устните му се появява многозначителна усмивка.
– Това изобщо не отне много време.
Грабвам палтото си и се обръщам към вратата.
– Тръгваме си. Само че първо трябва да се погрижа за нещо.
– О? – започва той, а тонът му е забавен. Той застава до мен. – И къде отиваш?
Пръстът ми натиска бутона на асансьора и вратите се отварят, приветствайки ни за последното ни спускане.
– Да го направя мой шибан проблем.

Назад към част 3                                                                    Напред към част 5

Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!