Месец: август 2023

Глава 29

Малаки вече се е запътил към вратата. Посочва към мен.
– Трябва да се затвориш. Охраната…
Той не говори сериозно, нали?
– Идвам с теб – казвам аз и следвам генерала през вратата. – Мога да ги спра.
Малаки си поема дъх.
– Дезмънд би искал да те защитя.
Дез, който забележимо отсъства.
– Дезмънд би се радвал да види как се опитваш.
Малаки промърморва под носа си нещо за упорити човешки жени.
Двамата се отправяме по коридора, заобиколени от стражи.
– Мога да спра войниците с моя блясък – настоявам аз.
– Наистина ли мислиш, че съм забравил? – Пита Малаки, гласът му е остър. – Проблемът е, че крадецът също знае това. Каквото и да е това, то със сигурност е капан.
– Не ме интересува.
Малаки ме хваща за горната част на ръката и ме завърта с лице към себе си.
– По дяволите, Калипсо – изръмжава той – ще ме слушаш!
Кожата ми просветва.
– Пусни ме.
Ръката на Малаки пада от ръката ми.
– Никой не ми говори така – казвам с яд в гласа си. – Дори Дез и определено не ти.
– Мисли с главата си, а не със сърцето си! – Казва Малаки. – Виждал съм стотици мъже, убити заради подобни постъпки.
Гласът ми се загрява.
– Наистина ли си мислиш, че нямам търпение да се втурна с главата напред в битката? Че искам да бъда убита или заловена и да се събера отново с онова чудовище, което ловуваме? Забравяш – аз вече веднъж съм била негов пленник. Виждала съм какво прави с феите, с които си играе.
Докато съм жива, тези спомени никога няма да ме напуснат.
– Какво, по дяволите, се случва сега? – Гласът на Темпер се носи от дъното на коридора.
Изненадани, Малаки и аз се обръщаме към нея.
Приятелката ми изглежда сънена и недоволна, но въпреки това косата ѝ е оправена и все пак е успяла да нахлузи блестяща черна рокля.
На нея ѝ отива много повече, отколкото на мен.
Отпускам се при вида ѝ. Хубавото на това да си най-добър приятел от толкова дълго време, колкото сме аз и Темпер, е, че половината от разговорите ни не се нуждаят от думи. Достатъчно е да погледне лицето ми и раздразненото ми изражение, а заостреният ѝ поглед се плъзва към Малаки.
– Какво, по дяволите, си мислиш, че правиш? – Изсъсква тя.
– Темперанс – казва Малаки – нямам време за това.
– По дяволите, нямаш. По-добре, по дяволите, намери време.
Той се колебае и това е всичко, от което се нуждая.
Изричам благодарности на Темпер и се измъквам по коридора.
– Хей! – Малаки вика след мен, но после чувам как Темпер го напада и нека ви кажа, че това момиче знае как да разкъса един мъж. Все още я чувам, когато завивам по следващия коридор и си проправям път към предната част на двореца.
Няколко стражи са се откъснали от Малаки и сега вървят след мен. Ако някой от тях не е съгласен с това, че се намесвам в ситуацията, той запазва мнението си за себе си.
Влизам във входната зала и се насочвам към огромните бронзови врати, които водят навън.
Не мога да повярвам, че правя това. Дез искаше да бъда негова кралица, а аз се борих и се борих срещу това… А сега се намирам тук, нетърпеливо поемайки заплахата за неговото кралство.
Стражите, които обслужват главния вход, ми отварят вратите, а след това минавам покрай тях, оставяйки замъка зад себе си.
Спирам се, когато ги забелязвам.
Спящите войници маршируват по улиците на Сомния, насочват се право към портите и сигурно са стотици. Тези спящи войници не са от Нощното кралство. На някои от тях от косите им са поникнали цветя, други имат пера и опашки.
Това е останалото от откраднатата армия на Крадеца. Това са победителите, онези, които са тероризирали Царствата на флората и фауната. Доказателствата за това се виждат на пръв поглед – повечето от тях са покрити с кървища, кръв и други частици, матирани в косите им или пък засъхнали и обезцветени по дрехите им.
Ако има нещо, което съм научила за феите, то е, че те се отнасят много сериозно към обгрижването. Което прави цялото това нещо още по-ужасяващо. Тази армия прилича на възкръснали мъртъвци.
Но въпреки ужасяващия си външен вид, за първи път те не се нахвърлят безумно навън. И от всички места са дошли тук…
Един от кралските помощници се втурва към мен.
– Кралице моя, затворихме порталите на лей-линията, точно както поиска кралят – те все пак преминаха.
Силата на Крадеца на души… тя засенчва тази на краля.
– Свалихме няколко от войниците на входа на портала, но те не атакуват…
Поемам си звучно дъх и помощникът спира да говори.
– Ще се справя с тях – казвам, като все още гледам войниците.
Помощникът се отдръпва и ме оставя сама. Пред мен войниците маршируват в подредени редици, лицата им са пасивни.
В момента, в който стигат до портите, те спират. Последните им стъпки отекват по улиците и след това всичко замлъква.
Поемам си още веднъж дълбоко дъх и прекосявам двора към оградата, която обгражда двореца. Докато се приближавам към войниците, пускам сирената. Кожата ми просветва, а крачката ми става малко по-чувствена.
– Не бива да наранявате никого от поданиците на Нощния крал – изкрещявам, а гласът ми се носи през нощта.
Тишина. После…
– Не сме тук заради тях – казва един от войниците. Гласът ѝ е тих, но думите ѝ сякаш достигат до всяко кътче на този град.
– Защо сте тук тогава? – Питам.
– Ти знаеш защо – казва друг войник.
Всъщност не знам.
Спирам на няколко метра от портата.
– Осведоми ме – казвам тихо.
– Дните ти са малко, чародейко – казва един от войниците срещу мен. – Очакваме с нетърпение да разтворим тези твои хубави бедра и да видим какъв е вкусът на кралското съкровище.
Вкусът е на твоята смърт – прошепва моята сирена.
Около мен нощта потъмнява.
Дез.
– Следващият войник, който заплаши жена ми, ще бъде открито изкормен – обажда се зад гърба ми Търговецът, а гласът му звучи в нощта. – И моля те, изпитай ме.
Обръщам се с лице към него.
Кралят на нощта крачи към мен, облечен в кралските си регалии. Бронзовият му кръст се намира на челото му, а трите му бронзови бойни ленти са на видно място. Той дори носи пелерина, която би трябвало да изглежда нелепо, като се развява и щръква зад него, но ако не друго, изглежда само засилва заплашителното му присъствие.
Дез се приближава до мен, а крилата му се размахват зад него.
– Излизам за един час, а виж в какви неприятности се забърква моята половинка – казва той тихо, а очите му искрят. – Ти дори не носиш кинжалите си. Не съм ли те научил на нещо по-добро? – Той щраква с пръсти и кинжалите и ножниците им се появяват, като се нагласят около бедрата ми.
Отвъд него Малаки нахлува в двореца. Темпер излиза зад него, изглеждайки доволна.
За момента вниманието на Дез и мен е насочено към Сомниа. Хората му наблюдават от прозорците, покривите и улиците долу. Войниците гледат безизразно напред, макар да знам, че зад тези привидно празни очи се крие Крадецът на души.
Дез ги гледа.
– Защо сте тук? – Пита той.
– Не е ли обичай новите владетели да се срещат? – Отговаря един войник.
Докато се взирам в спящите войници, забелязвам, че сред тях има няколко деца от ковчезите. Трябва да преглътна ужаса си при вида на сладките им лица, покрити с кръв, а очите им са изпълнени със злокобна наслада. Телата им може и да са млади, но каквито и души да живеят в тях, те са древни, покварени неща.
– Нощното кралство не признава твоето управление, Крадец – казва Дез.
За миг единственият шум е щръкването на пелерината на Търговеца от вятъра. После сред войниците се разнася тих смях. Настръхвам, когато чувам този зъл смях да се разнася сред редицата им.
– Засега.
Пристъпвам напред, а кожата ми гори ярко.
– Толкова сте нетърпеливи да придобиете това кралство, и все пак всички ние стоим тук. Осмелявам се да изпълниш поне една от заплахите си и да ме вземеш.
Ела за мен и ще те разкъсам на парчета.
Не се учудвам, когато въздухът потъмнява. Дез мрази, когато примамвам Крадеца.
– Изкушаващо – казва войникът.
Разтварям ръцете си.
– Вземи ме, Крадецо. Точно тук, точно сега. Знам, че искаш.
– Херувимче.
Не обръщам внимание на Краля на нощта, докато се приближавам до ръба на терасата.
В тълпата е настъпило голямо затишие. И преди беше тихо, но сега сякаш светът е затаил дъх в очакване нещо да се случи. Усещам как около мен се събира гъста, тъмна магия. Който и да е Крадецът на души, гладът му ме притиска.
Първата линия войници пристъпва напред, докато не се озоват точно до оградата. Грабват оръжията си, вдигат ги и нанасят удари по бронзовата ограда.
Преди изобщо стоманата им да се удари в оградата, тя се сблъсква с невидима бариера – някакво силно заклинание, направено, за да отблъсне врага. Защитата не просто се задържа, а изстрелва редицата войници назад като експлозия, хвърляйки ги в техните другари.
Друга редица войници пристъпва напред и се опитва да разчупи заклинанието, но подобно на първата редица, и те са отхвърлени назад. След това трета редица излиза напред.
– Спрете – заповядвам аз.
Тълпата веднага замира.
Оглеждам мъжете и жените, с празните им очи.
– Може и да си силен, Крадецо, но днес няма да е денят, в който ще победиш Нощното царство.
– Толкова си уверена. Толкова силна – казва един войник. – Боже, не си ли се вживяла в ролята си. Чудя се дали това винаги ще бъде така.
– Напуснете – заповядвам аз – преди добрите граждани на това място да решат, че е по-добре да сте мъртви, отколкото живи.
Очите на войника проблясват и той навежда глава.
– До следващия път, чародейко.
Групата войници се обръща, движенията им са роботизирани.
– О, и още нещо – казвам на гърбовете им – няма да наранявате други феи. Никога.

Знаете ли кое е най-досадното нещо в тези отсъстващи? Винаги трябва да има някаква дълга дискусия след тях. Всички трябва да се прегрупират и да решат как да действат, когато наистина няма как да се планира нещо за човек като Крадеца на души. Той не играе по правилата, не е ясно какво иска и изглежда няма организиран начин да го спрем.
Но аз все пак седя на срещата и слушам как всички отново и отново разказват последните няколко часа. След като срещата приключва, става ясно, че Дез и Малаки имат още какво да говорят, двамата се преместват в ъгъла на стаята, където продължават да говорят на ниски гласове.
Обръщам се към Темпер.
– Долу да нахлуем ли в кухнята?
Имам нужда от питие след тази среща.
– Наистина ли трябва да питаш?
Петнайсет минути по-късно двете седим в някакъв случаен коридор, хрупаме поднос със сладкиши и пием феена спиртна напитка направо от бутилката.
– Твърде отдавна не сме правили това – казвам аз.
Преди беше ежеседмично. Излизахме или оставахме вкъщи, но винаги бяхме заедно. Преспивания, късни закуски, късни филмови вечери, обикаляне на барове, клубове – бяхме свързани.
– Можеш да повториш това. – Темпер въздъхва. – Само това е достатъчна причина да убия Крадеца на души. Той се бърка в рутината ни.
Отхапвам голяма хапка от сладкиша с пълнеж от сирене, като го преглъщам с глътка феево вино.
Отдръпвам бутилката и я поглеждам.
– Забелязала ли си, че феите правят алкохола си прекалено сладък?
– Да? – Казва Темпер. – Никога през живота си не съм мислила, че толкова много ще ми се прииска евтин скоч, но ето че се получи.
Обръщам се към нея.
– Благодаря ти за по-рано – нали знаеш, с Малаки.
– По всяко време. Знаеш как се държим.
Откакто се помним, сме се крили една на друга.
Поставям бутилката и протягам ръка към Темпер.
– Боже, обичам те.
– Пияна ли си? Ти си толкова лека.
– Сериозно, Темпер? – Това е нейният отговор на това, че ѝ обещавам любовта си? – И си неблагодарна. Не съм пияна.
Тя стиска ръката ми.
– Аз също те обичам, бу, дори ако отидеш на Земята и правиш боди шотове без мен.
– Хей, аз те поканих на сватбата.
– Само защото ти трябваше свещенослужител.
И двете с нея знаем, че това не е единствената причина.
– Как изобщо успя да получиш свещенически сан? – Ако някой е трябвало да бъде отхвърлен, то това вероятно е трябвало да бъде Темпер. Искам да кажа, че обичам приятелката си, но тя не е точно светица.
– Майната му на това, че знам – интернет е вълшебно нещо.
Двете се поглеждаме една друга и избухваме в смях.
На ред е Темпер да грабне бутилката с вино и да я хвърли обратно.
– Знаеш ли, при всичките битки, които се водят в Другия свят, почти не съм имала възможност да запратя някого.
Настроението ми се помрачава, когато мислите ми се връщат към Крадеца.
– Сигурна съм, че денят ти ще дойде.
– О, знам, че ще дойде. Ето защо се мотаех на това място. Обичам добрата битка.
Поглеждам я.
– Какво? – Пита ме Темпер обвинително.
– Ти си такава нагла лъжкиня.
Тя си поема дъх.
– На кого се обаждаш?
– Не си дошла за някаква кавга – казвам, говорейки над нея. – Ти дори не си тук заради мен, макар да знам, че ме обичаш. Ти си тук, защото ти харесва да се разправяш с Малаки – казвам, като я прекъсвам.
За момент Темпер не отговаря, прегрупирайки се, за да събере мислите си.
– Тук съм, защото искам да се бия – казва накрая тя, – а най-добрата ми приятелка по случайност е кралица. Малаки е предимство на ситуацията.
Да, не вярвам на това.
– Ще ти изпиша този поглед от лицето.
– Първо ще те спра – казвам аз и кожата ми просветва.
– Добър опит – казва Темпер. – Твоят блясък вече не действа върху хора. – Тя звучи толкова сигурна в този факт, сякаш познава действието на люляковото вино по-добре от мен.
– Сега ли? – Казвам, като оставям магията да изпълни гласа ми.
Погледът на Темпер за кратко се замъглява, преди да се проясни.
– Ах, лоша кучка – казва тя и започва да се смее. Отпива още една глътка от виното и поклаща глава. – Ти можеш да омагьосваш хора и феи?
Повдигам рамо.
– Изглежда, че е така.
Изглежда, че само Крадецът е имунизиран срещу чаровете ми, което е жалко, като се има предвид, че той е този, върху когото вероятно ще трябва да ги използвам.
– Госпожо, по-добре си пазете гърба – казвам аз. – Малаки придобива онзи притежателен вид, когато ви види – казвам.
А той е дразнещо властен, както се убедих.
Темпер се раздвижва.
– Знам, не е ли шибано горещо?
Това е един от начините да го погледнеш.
– Темпер, той е най-добрият приятел на Дез. Ако разбиеш сърцето му, нещата ще станат неловки. – Искам да кажа, че вкусих от Малаки, когато е раздразнен; прости ми, ако не искам да видя какъв е, когато е с разбито сърце.
– Кучка, кой е казал нещо за това, че съм му разбила сърцето? Повече ме интересува да му счупя леглото.
Тя не смята да скъса с него? Толкова далеч в един роман Темпер винаги обмисля да прекрати отношенията.
Обръщам се, за да ѝ обърна цялото си внимание.
– Какво се случва между вас двамата?
Тя сбърчва вежди.
– Искаш ли да знаеш?
Смея се.
– О, Боже мой, не ми пречи сега.
– Не искаш да те издържам? Напоследък ти си тази, която е по-потайна от съпруга си – и уф, можем ли да говорим за това, че вече си омъжена? Ти си цялата домашна и стара.
– Аз не съм стара. И престани да сменяш темата – казвам аз. Ех, трудно е да я притиснеш, когато иска да бъде.
– Какво ще кажеш да поговорим за това, че Крадецът на души иска да те обезкости?
– Нека не го правим. – Чувствам, че ме побиват тръпки.
– Искам да кажа, че можеш просто да се предадеш и да чукнеш ботуши с лошия.
– Закаляване. – Сериозно?
– Да, права си – казва тя. – Това е твърде зло.
– Освен това съм омъжена – и сгодена – и влюбена – казвам бавно. – Нека не забравяме и това.
– Вярно, вярно, вярно. – Тя отпива още една глътка от виното на феите. От нея се изплъзва смях и точно тогава разбирам, че ме дразни.
Отпускам дъха си.
– Ти си най-лошата.
– Изсмучи го, Лилис. Аз съм най-добрата и всички го знаят.
Въздухът пред нас се колебае и тогава Дез е там, с вдигната вежда, докато ни гледа надолу.
– Така че това е причината за недостига на сладкиши в кухнята.
Незабележимо избърсвам трохите от гърдите си. Междувременно Темпер си облизва пръстите.
– Не съм виновна, че кухнята ви е недоокомплектована – казва тя, а нахалството е гъсто в гърлото ѝ.
Очите на Дез се стрелкат към нея.
– Малаки те търси.
– Сега ли? – Казва Темпер, а интересът ѝ се разпалва. Тя става, грабва подноса със сладкиши, а бутилката вино все още е в прегръдките ѝ. – Тогава по-добре да го намеря… Мир навън, Кали. – Поздравява ме със знака за мир, след което тръгва по коридора, а токчетата ѝ щракат.
Дез насочва вниманието си към мен.
– Жено. – Очите му горят. – Имаме някои недовършени дела.

Назад към част 29                                                               Напред към част 31

Глава 19

– Съжалявам – промълвих за четвърти път.
Със сгънати ръце, Амалия се взираше в пътя. Стояхме в нишата пред входната врата на „Големия Гримоар“ и чакахме Таемин да се присъедини към нас. Дъждът покриваше паважа и засилваше цветовете на спрейовете, с които беше обозначена отсрещната сграда.
Накъдето и да погледнех, улицата беше грозна, но трябваше да свикна с гледката. Сега това беше моята гилдия.
Каквото и да беше казал Таемин на ГМ, беше свършило работа. Официално бях член на Големия гримоар и в момента Таемин оформяше предварителните документи. Очакваха ни още формуляри и разрешителни, но докато полицията не вдигне тревогата си за „избягал демон“, никой нямаше да обработва нищо.
Прецених степента на нажеженост на блясъка на Амалия.
– Наистина съжалявам. Когато ме попита дали си мой шампион, изглежда очакваше „да“.
Бръчката ѝ се задълбочи.
– Никога не си казвала, че не планираш да се присъединиш към гилдията заедно с мен – добавих аз.
– Разбира се, че не съм имала намерение! – Изригна тя яростно. – Вече бях в гилдията! Но ти трябваше да отидеш и да му кажеш, че аз съм твоят шампион, а щеше да изглежда подозрително, ако те бях поправила.
Ръцете ми се стегнаха и болката се разпали. Бях притиснала няколко кърпички към порязания си палец, за да спра кървенето, но ме болеше много.
– Защо не ми обясни за шампионите преди?
– Забравих, че не знаеш – отвърна тя намръщено. – Но не мислиш ли, че е някак очевидно? Контролирането на демон в битка изисква концентрация. Изпълнителите не могат да се защитават в същото време, затова се нуждаят от защитник.
И този защитник беше техният „шампион“, митичен партньор, който пазеше гърба на изпълнителя.
– Добре, че твоят луд демон може да се бие сам – добави тя – защото аз ще бъда безполезен шампион. Но не забравяй – тя се наведе по-близо и понижи гласа си – че ако се бие, не може да използва никаква магия. Това ще бъде мъртва улика, че не е…
Вратата зад нас се отвори, което накара Амалия и мен да подскочим. Разменихме си разтревожени погледи и аз се зарекох да внимавам повече какво обсъждаме на публични места.
Таемин излезе навън, придружен от друг мъж – почти толкова дебел и мускулест като Бърли, но с няколко сантиметра по-нисък.
– Това е Джордж. Партнираме си за издирването. Хайде да вървим.
Тъй като Таемин беше магьосник – по-рано беше размахвал магьоснически артефакти – това правеше Джордж изпълнител. Гилдията се състоеше наполовина от изпълнители, наполовина от шампиони.
Офицерът ни изведе от нишата и аз придърпах якето си по-плътно около себе си, докато го следвах в студения дъжд. Колата му беше паркирана на съседната на гилдията алея и ние се качихме в нея. Когато автомобилът излезе на тихия път, аз се сгърчих на седалката и ми се прииска да се събудя от този кошмар.
Благодарение на Зилас в града имаше демон и всеки боен митик от всяка гилдия го преследваше. Големия Гримоар, като основна гилдия на демоните в града, беше от решаващо значение за лова – и сега Амалия и аз бяхме част от усилията за търсене.
Чистачките преминаха през предното стъкло, прогонвайки дъжда. Преди шест месеца живеех с родителите си, ходех в колеж и в свободното си време изучавах историята на магията. Преди две седмици бях загубила съня си заради чичо Джак, който открадна гримоара на майка ми.
А сега бях обвързана с демон, наскоро приета в гилдията на демоните и ми предстоеше да ловувам най-опасния противник, с когото един митик може да се сблъска. И докато не се справя с това, не мога да направя нищо за изчезналия гримоар на мама.

Мрачно избърсах дъжда от стъклата на очилата си.
Без да обръща внимание на проливния дъжд, който заливаше изоставеното кръстовище, Таемин се взираше в приложението на полицията на телефона си за „мрежата“, която трябваше да търсим. Целият квартал беше разчистен за бойните екипи, които ловуваха демона, и полицията координираше зоната за търсене на всеки екип.
– Нашата мрежа е три квартала – заяви Таемин и прибра телефона си в джоба. – Ще я претърсим от запад на изток, а след това ще ни определят нова мрежа.
– Не мога да повярвам, че все още нямаме централна комуникация – оплака се Джордж с грапавия глас на заклет пушач. – Трябва да имаме слушалки.
– Това не е предвидено в бюджета ни – промърмори Таемин. – Както и да е, нека се разделим. Проверете всичко, после се върнете тук. Не забравяйте, че необвързаните демони са бързи и владеят изцяло магията си. Извикайте, ако видите някакъв признак за това.
С това той и Джордж се отдалечиха.
Аз стоях безучастно по средата на улицата. Еми… тогава трябваше ли просто… да се разхождаме? Несигурно тръгнах в обратна посока. Амалия ме последва по тясна уличка, заобиколена от фирми, след което се промъкна под навеса на магазин за здравословни храни.
Спрях, а студената вода плисна по главата ми.
– Какво правиш?
– Чакам тук. – Тя извади телефона си. – Не се скитам под дъжда, за да търся необвързан демон. Това е самоубийство.
– Но – изпъшках аз – баща ти е този, който го е призовал. Ако някой трябва да…
– Да, но не аз съм го призовала. Виж, Робин. – Тя сложи ръка на бедрото си. – Ние не сме равностойни на един необвързан демон и ти го знаеш. Той не убива хора, така че нека просто се успокоим и да оставим професионалистите да се справят с нещата.
– Той не убива хора? Тогава какво прави?
– Нямам представа. Свободните демони обикновено убиват, но този просто се спотайва из Ийстсайд. – Тя размаха телефона си. – Така или иначе, проверих последната актуализация на полицията. Демонът е ранил няколко митици, но никой не е умрял. Не е нужно да се намесваме.
– Ние вече сме замесени и сме длъжни да…
– Уф. – Тя завъртя очи. – Тогава се потруди. Аз оставам тук.
Подтичвайки, тръгнах по тротоара. Щях да потърся демона, особено след като бях отчасти отговорна за бягството му.
Непрекъснатото барабанене на дъжда заглушаваше всички други звуци, а сенките навлизаха в блясъка на уличните лампи. Упоритата ми решимост да постъпя правилно се разми под вълната от опасения, но продължих към следващата пресечка. Къде свършваше нашата мрежа? Това изглеждаше ужасно забързано за високоорганизирано търсене с участието на няколко гилдии.
Докато стоях там, несигурна какво да правя, движението привлече вниманието ми.
Четирима души тичаха по съседната улица, по двама от всяка страна. Когато стигнаха до пресичаща се алея, двойките се вмъкнаха в сенчестите коридори с решителността на екип на SWAT. Минута по-късно те се появиха отново, като си подаваха сигнали с ръце, които, както предположих, означаваха „Всичко чисто“.
Забързах зад навеса на автобусната спирка и надникнах навън, докато те отново се събраха на улицата, спирайки, докато единият проверяваше телефона си. Всички носеха черни дрехи, много кожа и нещо, което изглеждаше като бронежилетки. Тримата мъже стояха до ниска руса жена, на която нещо стърчеше през рамо.
Мъжът, който говореше по телефона си, притисна пръст към ухото си.
– Приемам, Феликс. Почти сме готови с тази мрежа.
– Преодоляла съм. – Протягайки ръце над главата си, жената се обърна към съотборника си, разкривайки меча, закачен на гърба ѝ. – Колко още ще продължи тази смяна?
– Още два часа.
– По дяволите. – Тя потисна прозявката си. – Не съм спала толкова малко от времето на наблюдението на превратаджиите в Лин Крийк.
Един мъж се ухили.
– Беше забавно!
– Да се върнем към нея, момчета – каза лидерът.
Реформирайки двойките си, те тръгнаха в бърз, но предпазлив бяг. Наблюдавах оттеглящия се гръб на жената с гладно страхопочитание. Беше дребна – почти толкова ниска, колкото мен, но от нея лъхаше издръжливост с всяка стъпка. Мога ли някога да бъда като нея?
Гледах как екипът методично прекосява улицата, докато не изчезна в дъжда. Уау. Значи това трябваше да правим. Дали Таемин знаеше как трябва да се извърши това търсене? Отстъпих половин пресечка и надникнах в една тъмна уличка. Да вляза там сама ми се стори глупав план.
Топлина се разгоря в гърдите ми, излъчвана от инфернуса, и Зилас се материализира до мен в изблик на червена светлина. Пренебрегвайки шокираното ми изпъшкване, той погледна нагоре. Дъждът посипа лицето му и той се намръщи, сякаш дръзновението на времето го обиди.
– Какво правиш? – Изсъсках разтревожено. – Не можеш просто да изскачаш навън, когато ти се прииска!
Малиновите му очи светеха на слабата светлина и той ми хвърли пренебрежителен поглед. Порезната рана на бузата му беше с тъмна линия, която вече не кървеше.
– Защо не?
– Някой може да те види!
– Знаех, че си сама.
– Как?
Той се протегна лениво, извивайки гръб.
– Мислеше си за това.
– Ти… ти можеш да чуеш мислите ми?
– В инферна няма нищо. – Той смръщи нос. – Тихо и тъмно. Скучно. Но те чувам.
Не знаех как да реагирам. Да изпълзя в канализацията и да умра от унижение беше привлекателно.
– Не подслушвай мислите ми! Това е… това е лично!
Той изучаваше една улична лампа, сякаш се чудеше дали може да се изкачи по нея, после се запъти към алеята.
Игнорира ме. Напълно.
Тръгнах след него.
– Зилас…
Той се завъртя. Хвана китката ми и вдигна ръката ми нагоре, а кървавата кърпичка беше притисната към порязания ми палец.
– Имаш ли нещо против? – Попитах, докато дърпах ръката си.
Той изтръгна кърпичката от хватката ми и я хвърли настрани.
– Все още ли кървиш? Колко си ранена?
С нежелание отворих ръката си. В дълбокия разрез бликна прясна кръв и една капка се разля, стичайки се по дланта ми.
Наблюдавайки яркочервената линия, която се промъкваше по китката ми, Зилас приближи ръката ми към лицето си – после облиза кръвта, а горещият му език се спусна по китката ми до разреза.
– Аааа! – Изпищях, като изтръгнах ръката си. – Какво правиш?
Погледът му се разфокусира, а устата му работеше, сякаш изпитваше нов вкус.
– Това е отвратително – промърморих аз и енергично избърсах китката си в дънките. – Не мога да повярвам, че…
Той се изплю на земята. Челюстта ми падна, оплакването ми бе забравено, когато лицето му се изкриви от пълно и абсолютно отвращение.
– Гух! Такъв вкус ли има всяка човешка кръв? – поиска той.
– Разбира се, че има.
Той изплези език, сякаш искаше да го изтрие.
– На вкус е като метал.
Погледнах го, безпричинно обидена, че смята кръвта ми за гадна.
– Пада ти се за това, че ме облизваш.
– Кръвта на хх’айнун се предполага, че е с най-хубав вкус. – Той ме погледна така, сякаш съм го разочаровала сериозно. – Глупав слух.
Той отново хвана китката ми. Обърна дланта ми нагоре и натисна два пръста в разреза. Изтръпнах, но преди да успея да се отдръпна, по ръката му засия червена магия. Миниатюрна вихрушка от линии и руни проблясна и той прошепна няколко думи.
Задъхах се, когато в дланта ми се заби пареща болка. Магията просветна, после се вля в раната. Когато светлината избледня, той избърса кръвта и ние се вгледахме в новия розов белег в основата на палеца ми.
– Това се случи и миналия път – промълви той, като прокара лекия хребет с един пръст. – Кожата ти не расте правилно.
– Ти го излекува – прошепнах аз и вдигнах поглед към него. – Защо?
– Кръвта ти мирише толкова лошо, колкото ужасна е и на вкус.
Мекото, объркващо чувство на благодарност в гърдите ми издъхна.
– Уф. – Отдръпнах ръката си. – Ти си ужасен.
– Но аз нямам лош вкус.
– Никога не искам да знам какъв е твоят вкус. – Събрах се. – Излезли сме тук, защото трябва да спрем избягалия демон. Знаеш ли как да го намерим?
Той погледна към небето, а зениците му се свиха до почти невидими процепи на фона на приглушената светлина.
– Зилас? – Подканих го нетърпеливо. – Как да намерим демона?
– Mailēshta.
– Какво?
– Досадно – преведе той.
– Какво е досадно?
– Ти.
Стиснах зъби.
– Много зряло, Зилас.
Той се съсредоточи върху долната част на ръждясалото пожарно стълбище на два метра над главата си.
– Дори не си помисляй да се катериш по това. – Сложих ръце на кръста си. – Демонът е на свобода заради теб, така че най-малкото, което можеш да направиш, е да помогнеш да го спрем.
– Не.
– Защо не? Страхуваш се, че ще загубиш в битката ли?
Вниманието му се насочи към мен. Той оголи зъбите си, но не можех да разбера дали това беше ръмжене, или усмивка.
– „Vh’renith vē thāit.“
Изчаках миг.
– Какво означава това?
– Означава, че никога не губя.
Веждите ми се вдигнаха от арогантността му, но коя бях аз, че да го разпитвам за това? От всичко, което бях видяла, той беше напълно смъртоносен. Чичо Джак и Клод бяха казали, че този мистериозен демон може да е най-силният, призоваван някога.
Погледът му отново се отмести, докато сканираше алеята.
– В такъв случай – продължих твърдо, опитвайки се да привлека вниманието му обратно – не би трябвало да имаш проблем да помогнеш…
– Тихо, Пайлас.
– Би ли спрял…
Той притисна устата ми с ръка, а с другата си ръка ме притисна към гърдите си.
– Тихо. Слушам.
Притисната към него, спрях по средата на опитите си да забия нокти в корема му. Вдишах въздух през носа си и се успокоих, пренебрегвайки дискомфорта от това, че съм притисната към него. Топлината се излъчваше от тялото му, ръката му беше гореща върху устата ми, а другата му ръка беше по гърба ми и ме държеше на място.
Миришеше на кожа и сладък дим от хикория. Мисълта се натрапваше в главата ми, засилвайки дискомфорта ми.
Ноздрите му се размърдаха, докато усещаше аромата на влажния вятър, и той погледна на една страна, после на друга. След дълъг миг отстъпи назад в сенките под пожарната стълба, като ме повлече със себе си. По тялото му премина слабо бучене на сила, после въздухът наоколо се охлади – и сенките се сгъстиха като черна мъгла.
Стояхме в хладния мрак, а Зилас ме притискаше плътно към себе си, сякаш можех да се хвърля направо в опасност. „Опасност“ беше единственото заключение, което можех да направя от внезапното му желание да се скрие.
Мека стъпка изшумоли по счупеното стъкло, звукът се разнесе по алеята.
– Къде са? – попита мъжки глас, а дъждът заглушаваше тихите му думи.
– Не съм сигурен – отвърна друг глас. – Изгубих ги.
– Да продължим да се движим.
Стъклото отново изскърца. Напрегнах ушите си, но чух само засилващия се пороен дъжд. За какво, по дяволите, беше това? Дали тези мъже бяха част от друг екип за търсене?
Зилас запази позицията си, като само главата му се движеше, докато следеше звуците, които не можех да чуя. Изчаках. Минутата се превърна в две, после в три, а дискомфортът ми нарастваше. Когато откъм алеята не се чуха други звуци, дръпнах китката му. Той не освободи устата ми. Дръпнах по-силно. Той ме игнорира.
Изръмжах срещу дланта му и забих ноктите си в гърба на ръката му, колкото можех по-силно.
Той погледна надолу, а изненадата разшири малиновите му очи.
– Какво правиш, Пайлас?
„Пусни ме!“ Помислих си, тъй като не можех да говоря на глас.
Той наведе глава с любопитство – тогава от гърлото му се изтръгна хриплив смях.
– Но, ти се опитваш да ме нараниш? Затова да те пусна? Твърде меко, пайлас.
Външно се озърнах с допълнителна сила. Вътрешно се свих. Опитът ми да го нараня е бил толкова неефективен, че не е разбрал намерението ми? Защо кожата му беше толкова непробиваема?
– Робин? Къде си?
Гласът на Амалия прозвуча над барабанещия дъжд. Зилас ме удостои с подигравателната си усмивка, а после над него засия червена светлина. Ръката му изчезна от лицето ми, докато тялото му се разтвори в размазваща червена светлина, която се завихри в инфернуса. Той вибрираше, горещ и наелектризиран, след което се върна в неодушевен метален диск.
Стиснах челюстта си. Глупав демон. Насилник. Такъв беше той.
Мрачно доволна, че вероятно чува как го обиждам, побързах да се присъединя към Амалия и да възобновя лова ни на избягалия демон.

Назад към част 19                                                                Напред към част 21

ФРЕЯ

Много отдавна в едно царство, съседно на това…
Това е 333 ден от моето пленничество. Аз, Фрея, кралицата на ванирите, съм държана като животно в тъмното подземие на този великан, пазена дори от слънчевата светлина, докато не се съглася да бъда негова. Виждате ли, той е добър, благороден и достоен човек – или поне така иска да ме убеди. Ежедневно ми разказва за добрите си дела и за причините, поради които ще бъда щастлива да бъда негова невеста.
Уверил ме бе, че няма да ме изнасили – още едно доказателство за неговата чудесност. Толкова висока летва на честта, към която се стреми. Иска да се съглася да бъда негова кралица, да му раждам деца, а боговете да пазят от последствията, ако му родя син. Той ще насочи това дете срещу моя народ и ще започне война срещу нас, а аз ще бъда безпомощна да направя каквото и да било, за да го спра.
Той ме храни с хляб и вода и ме държи в тъмнината на тази яма, далеч от удобствата на живота… слънчева светлина, чист въздух, електричество, течаща вода. Всеки ден въпросът е един и същ, докато този болен копелдак се подиграва със свободната ми воля.
Той се приближава и отключва вратата, но стъпката му се забавя. Отдръпвам се колкото се може по-далеч от него. Прекалено голям е, за да го надвия, затова чакам и стискам зъби, докато слушам това, което за него трябва да минава за ухажване.
– Днес ли, скъпа моя кралице? Днес ли ще ми се подчиниш? Мога да ти дам всичко. Богатство отвъд най-смелите ти мечти. Красиви скъпоценности. Ти харесваш скъпоценности. Знам, че е така. Знам алчните ти желания за богатство. Откажи се от народа си и управлявай с мен.
Дъхът му можеше да премахне боята от хамбар.
На практика мога да чуя, това което не произнесе на глас. Знам, че искаше да завърши изречението с „ти, малка курво“. Той не би бил първият бог или великан, който е преценил, че щом спя с толкова много, то със сигурност трябва да му дам същото и на него. Каква наглост. Сексуалното привличане и интимността все пак са въпрос на справедливост – сигурна съм, че съм го прочела някъде в ръководство на потребителя за цял живот.
Той ми казва почти едно и също нещо без отклонение всеки ден, сякаш ми прави заклинание, опитвайки се да сломи волята ми. Единственото ми утешение е, че не разполага с истинска собствена магия. Не и истинска магия. Стражите, които пазят и крият това място да не бъде открито, са поставени и се ръководят от сестра му, Хайндла. Подозирам, че ако не е нейната магия, той нямаше да има никаква сила.
Тя е още една от неговите пленници, макар и с по-голяма илюзия за свобода. Същата илюзия ще получа и аз, ако му се подчиня. Да нося хубави дрехи. Да се движи свободно из кралството в позлатената си клетка. Да ям само най-добрата храна. Да спя в най-луксозното топло легло от фина коприна.
Хайланда е трябвало да управлява този народ. Все пак тя е първородната. Но вместо това тя е попаднала в ръцете на безполезния си брат. Единствената причина, поради която той още не я е убил, е тази, че може да използва магията ѝ, но той е силно охраняван и никога не си позволява да остане насаме с нея. Поне за това е достатъчно умен – не е на същото ниво на глупост и ошашавеност като повечето от рода му. Знае какво би се случило, ако я допусне на близко разстояние от себе си, и аз не бих я винила. Това определено би решило проблема ми.
Чудя се дали не планира просто да ме държи жива достатъчно дълго, за да получи заветния наследник, роден от кралицата на ванирите – неговия скъпоценен шибан трофей. Награда, с която да злорадства. Сигурно ще набучи главата ми на кол веднага щом получи това, което иска. Веднага щом плачът на бебето повтореше последния ми вик при раждането, ще се отърве от мен.
А може би щеше да ме задържи достатъчно дълго, за да се появи резервен наследник. За мой късмет.
– Не – казвам му категорично. Това е моят отговор всеки ден и ще умра, преди да се подчиня на това парче боклук. Няма да му дам нищо доброволно. Той ще трябва да бъде чудовището, което е.
Казвайки всеки ден „Не“ е единствената сила, която притежавам, и то само защото той го е позволил, което ме вбесява още повече – че тук нямам истинска власт – просто поредната илюзия. Съществувам и живея само така, както той желае, и в един момент той може просто да сложи край на този фарс на свободния ми избор. Сигурна съм, че никога не е предполагал, че това ще отнеме толкова време.
Можеше да ме принуди да произнеса клетвата и да стана негова кралица. Можеше да ме хвърли на земята и да ме оплоди с нечистото си семе и нямаше да има нищо, което да мога да направя, за да го спра. Но на него му харесва да ми дава илюзията за власт като пазач на вратата към секса и брака. Колко великодушно от негова страна.
Той изважда от жилетката си черна кадифена кутийка и я протяга към мен.
– Дар за ухажване… моя гълъбице… моя богиня…
Искам да изтръгна очите на това чудовище с голи ръце. Вдишвам бавно, премерено. Скоро, Фрея.
Вземам подкупа от протегнатата му ръка и го отварям, за да открия още едно крещящо ужасяващо бижу. Камъкът е твърде голям, както винаги.
– Рядка рубинена огърлица, подобаваща на моята кралица. Сложи го.
Чувствам се така, сякаш ще се самозапаля на място – сякаш пламъкът наистина може да се появи от кожата ми. Иска ми се. Иска ми се да се превърна в жив пламък и да изгоря на пепел този шибаняк точно пред мен.
Но вместо това правя това, което той ми казва, стискам зъби и я слагам.
Погледът му ме обхожда, излизайки далеч извън рамките на огърлицата.
– Прекрасно. Сигурна ли си, че няма да преразгледаш предложението ми? Можем да те преместим в по-добро жилище още днес. Слугите ми ще ти направят ароматна гореща вана с жасмин и рози. Ще ти хареса.
Овратително. За да ме подготви за това, че той ще ме чука? Не, благодаря. Вече ме уведоми, че програмата за правене на деца е от първостепенно значение и че ще се ожени за мен, щом започнем с това – все пак не може да губи времето за церемонията.
Ще откажа. Просто ще трябва да продължа да използвам кофата, за да се къпя. Но, разбира се, не мога да го кажа на глас. Чувствам как фалшивото му търпение се изчерпва.
Той знае репутацията ми и любовта ми към хубавите неща. Знае за изобилието и лукса, с които съм свикнала. Смята, че след като съм толкова разглезено дете и като ме лиши от начина на живот, с който съм свикнала, ще ме сломи. Аз никога няма да се пречупя. Ще трябва да ме принуди.
Просто го гледам с празен поглед.
Той свива рамене и отива да ми донесе храна – достатъчно хляб и вода за деня и малко месо. Веднъж седмично получавам агнешко. Сигурна съм, че би предпочел да ме държи на затворническа диета с хляб и вода, но не иска да съм прекалено слаба, за да се размножавам. За него аз съм добитък, който трябва да се поддържа минимално нахранен и напоен, за да настъпи бременност, когато най-накрая реша, че искам да спя в легло като истински човек.
Той оставя храната ми на земята и заключва вратата, когато си тръгва. Не мога да си позволя да се отпусна, докато разбърканото влачене на стъпката му не изчезне в бледата далечина. Откъсвам огърлицата и я захвърлям в далечния ъгъл, за да се приземи на купчина с останалите триста тридесет и две безполезни бижута, с които ме е дарил за времето, прекарано тук.
Отбелязвах дните на пленничеството си на стената с огромен диамант от първата огърлица, която той донесе. Сега вземам диаманта, за да задраскам новия ред. Почти изпадам в транс, гледайки всички тези знаци. Не знам колко време ще стоя тук и ще се взирам в тази шибана загуба на време и живот – животът, който той ми краде.
Знам, че брат ми ме търси. Фрейр никога не би се отказал от търсенето, но знам и колко невъзможни са шансовете му, колко добре защитено с магия е това място.
Минават часове и отново чувам стъпки, този път по-леки и по-бързи – на сестра му. Тя отключва вратата и влиза, като поставя на земята пред мен чиния с печена патица и зеленчуци и чаша с вода.
– Благодаря ти.
– Не забравяй да изпиеш цялата вода. Тя е заредена – казва тя.
Тя омагьосва цялата храна, преди да я донесе. Всеки месец тя зарежда водата, която ми носи всяка вечер на светлината на луната, от нарастваща до пълна – всичко това има за цел да ми даде сила и мощ всяка нощ, докато ме учи на магията си, за да мога да се освободя и да я направя кралица.
С удоволствие.
Научих се да медитирам, да пея, да променям и движа енергията. Научих се да виждам бъдещето и се уча – поне на техниката – да тъка нови нишки, за да го променям, когато е възможно.
Престоят ми в недрата на замъка на великана може да е неприятен, но е и пашкул, от който съм подготвена да изляза с нови криле и нови сили. Тишината и уединението на пленничеството ми послужиха като училище, в което научих магии, които никога нямаше да опозная, ако не бях срещнал Хайндла.
И двете знаем от колко дни съм тук. Изчислихме го отдавна. Хайндла казва, че само норните – тези, които управляват съдбата – са могли да ни дадат тази възможност. Триста тридесет и три е число с голяма сила, а тази нощ е пълнолуние. Вероятността за това сближаване е толкова малка, че не може да се повярва. Синхроничност. Знак.
Тази нощ ще убия похитителя си със силата на магията, която научих под ръководството на великанката, и ще си тръгна от това място свободна.
– Готова ли си? – Пита тя след последния ни сеанс със заклинанията.
– Да.
– Ще предам на стражите, че си готова да бъдеш негова.
Правя физиономия при това, но знам, че това са думите, които ще ме доближат до него.

Назад към част 1                                                                  Напред към част 3

Глава 7
ТОР

Хванах Лекс за ръцете и придърпах тялото ѝ към моето, като долепих устни до нейните, целувайки я по начин, който атакуваше всяко едно от сетивата ми и почти унищожи душата ми.
Всичко, което усещах, дишах, вкусвах и за което мислех, беше тя. Всичко в мен сякаш беше заменено от всичко, което беше Лекс.
Прокарах загрубелите си ръце под ризата ѝ, плъзгайки ги по меките ѝ извивки. Тя изстена тихо срещу устните ми и аз се впуснах по-дълбоко в целувката, като взех от нея всичко, което беше готова да ми даде, и все пак ѝ дадох толкова много и от себе си.
– Тор! – Изръмжа Грим от долния етаж, изтръгвайки ме от предизвиканата от Лекс мъгла.
Изръмжах тихо, докато я държах здраво и бавно се отдръпнах от нея. Устните ѝ бяха подути и зачервени, а очите ѝ потъмнели от похот.
Беше шибано красива. Как, по дяволите, можеше да си мисли, че е нещо друго?
– Тор, довлечи си задника тук! – Изръмжа Грим.
– По дяволите. – Проклех, докато се взирах в Лекс, която ме наблюдаваше в очакване на следващия ми ход. – По дяволите, жено, не искам да те оставям – не и по този начин – измърморих, като посегнах да я погаля по врата. Исках да остана, да се заровя дълбоко в нея, да ѝ покажа колко проклето съвършена и красива е тя.
– Президентът ти има нужда от теб. – Каза тихо тя.
– Майната му на Грим. – Изръмжах, докато придърпвах устните ѝ към моите.
– Тор, ако не те чуя да слизаш по стълбите, докато стигна до пет, ще ти набия задника, братко!
– Господи Боже! – Изръмжах, като се отдръпнах напълно от Лекс и се запътих към вратата, отваряйки я в яростта си. – Намали гледането на деца, Грим! – Изкрещях надолу по стълбите. – Аз не съм Александра и Сторм!
При тези мои думи долу се разнесе смях. Обърнах се, за да погледна Лекс.
– Ела тук – извиках тихо, протягайки ръка към нея.
Тя мълчаливо се приближи до мен и доверчиво постави ръката си в моята, позволявайки ми да я придърпам към себе си.
– Ще приключа с това по-късно – обещах ѝ.
Тя се изчерви, а аз се усмихнах, обичайки ефекта, който имах върху нея. Тя определено беше приятна промяна в сравнение с всички, които се мотаеха в клуба. Лекс имаше потенциал на стара дама.
Заведох я долу и я оставих на грижите на Трикси, докато влязох в параклиса и заех мястото си на масата. Грим ме погледна.
– Крайно време. – Коментира той.
Повдигнах рамене.
– Занимавах се с нещо – съобщих му.
Алекс изръмжа от смях, когато Грим удари с чукчето по масата, въвеждайки ред на заседанието.
– Имаме проблем. – Заяви той. – Горящите дяволи подпалиха бара.
– Господи, дявол да ги вземе! – Изръмжа Алекс, като скочи от мястото си и изпрати стола си да се търкулне в стената със силен трясък.
– Бъди спокоен, Алекс – каза Грим на вицепрезидента си и също се изправи.
– Трикси можеше да е бъде там. – Изръмжа Алекс, а тялото му се тресеше от ярост. Всички ние бяхме на крака, готови да попречим на нашия вицепрезидент да унищожи нещо. Когато ставаше въпрос за Трикси, Алекс щеше да унищожи всеки и всичко, което се изпречеше на шибания му път.
– Наясно съм с това, Алекс, но ако загубиш самообладание точно сега, ще си навредиш повече, отколкото да си помогнеш. Бъди спокоен, братко.
Със стисната челюст и принудително спокойствие, което знаех, че не изпитва, Алекс грабна стола си и седна обратно на масата, а очите му съдържаха хиляди обещания за болка.
– Какви са щетите? – Попитах, когато Грим отново беше седнал.
– Само предната част на бара. – Информира ни той. – Би трябвало да е лесно да се поправи – до няколко седмици ще бъдем отново в бизнеса. Но засега Трикси и Лекс трябва да са в този клуб, където могат да бъдат защитени. Същото важи и за малките ти момичета, Алекс. – Каза Грим. Алекс стисна челюстта си. Грим въздъхна. – Братко, знам, че не ти харесва да поставяш семейството си тук, в клуба, и да изтръгваш Трикси по този начин, но щом не се страхуват да се насочат към нейния бар, значи не се страхуват да се насочат и към твоя дом. – Алекс сковано кимна, стискайки челюстта си.
– Каква е следващата ни стъпка? – Попита Хатчет. – Вече сме чисти, През. Бяхме чисти в продължение на месеци. Ръцете ни са шибано вързани в момента.
– Не, майната му. – Отвърнах. Всички мъже на масата ме погледнаха. – Майната му на чистотата. Ще си изцапам проклетите ръце с това. Няма да се изтъркалят тук в Хоуп, мислейки си, че могат не само да прецакат Лекс, но и да прецакат бизнеса ни – да поставят живота на Трикси на шибаната линия – и да си тръгнат обратно.
– Тор, това трябва да е решение на клуба. – Напомни спокойно Грим.
– Ебаси клубното решение. – Изръмжах на моя президент. – Ще го направя със или без подкрепата на този клуб.
– Неприятно ми е да го кажа, братко, но съм с Тор по този въпрос – каза Алекс на Грим. – Можех да загубя жена си днес, ако не я бях помолил да дойде тук, за да се чувства Лекс комфортно. Децата ми можеха да останат без майка. Искам кръв.
Грим въздъхна, като огледа масата и мълчаливо погледна всеки от нас.
– Добре. – Измърмори той. – Нека да гласуваме. Който е „за“, да вдигне ръка и да каже „за“.
Всички, които седяха на масата, вдигнаха ръка. Грим кимна и удари с чукчето си по масата.
– Добре. Алекс и аз ще обсъдим плана и ще съобщя на всички кога да се съберем в църквата, за да го обсъдим. Дотогава църквата се разпуска. Пътувайте безопасно до вкъщи. – Нареди той.
Алекс пръв излезе от стаята, а аз бях горещо по петите му. Той моментално се отправи към Трикси и я придърпа в прегръдките си. Седнах до Лекс на бара и поставих безмълвно ръката си върху нейната, знаейки, че Алекс е на път да съобщи на Трикси новината за бара и Лекс ще може да подслуша.
– Бейби, трябва да ти кажа нещо – каза Алекс тихо, като хвана ръката ѝ и я постави върху сърцето си. Веждите ѝ се свъсиха, а по чертите ѝ се появи въпросителна физиономия, докато тя насочваше вниманието си към него. – „Горящите дяволи“ подпалиха бара. Никой не е пострадал, но предната част на бара е повредена.
– О, Боже. – Задави се Лекс, а ръката ѝ се вдигна, за да покрие устата ѝ, докато очите ѝ се пълнеха със сълзи. – Трикси, много съжалявам, че съм причинила това.
Изправих се и обгърнах Лекс с ръце, притиснах главата ѝ към гърдите си, зарових устни в косата ѝ и я държах здраво.
– Лекс, всичко е наред – тихо ѝ каза Трикси.
– Не е наред. – Заплака тя. – Аз донесох всички тези гадости тук, в града.
– Скъпа, погледни ме – заповядах нежно. Тя вдигна пълните си със сълзи очи към моите. Поех бузите ѝ с ръце и прокарах палци по тях. – Радвам се, че ти избяга тук. Знаеш ли защо? Защото можем да те защитим, скъпа. И всички в тази стая ще направят всичко необходимо, за да те предпазят.
– Не трябва да е така. – Хлипаше тя. Ебаси, изглеждаше толкова разкъсана – толкова съкрушена. Изглеждаше изпълнена със съжаление и болка.
Беше забележителна жена – самоотвержена. Предпочиташе да остане в болка, отколкото да причини ад на някой друг.
Коленичих така, че да съм на нивото на очите ѝ.
– Не ми пука колко предприятия ще изгорят, нито колко от нашите бизнеси ще саботират, Лекс. Сега ти си моята жена – не тяхната. – Очите ѝ се разшириха от шок. Майната му, бях също толкова изненадан, колкото и тя, от думите, които току-що излязоха от устата ми. – И ще те защитавам до последния си дъх. – По бузите ѝ се стичаха още сълзи, докато ме гледаше. – Тъй като се опитвам да предявя претенциите си към теб, всеки мъж в тази стая ще ме подкрепи за всяко решение, което взема по отношение на теб. Всички ние ще те защитим, Алексис. – Заклех се. – Или ще умра, като се опитам.
Тя хвърли ръце около врата ми, докато заравяше обляното си в сълзи лице в извивката на шията ми, а раменете ѝ се тресяха от ридания. Веднага увих ръцете си обратно около нея, притискайки я плътно до себе си.
– Винаги ще те защитавам и ще се грижа за теб, скъпа. Никога не се съмнявай в това и не го изпускай от поглед. – Казах ѝ тихо.
И щях да го направя. До последния ми дъх Лекс щеше да бъде моя.
А това, че е моя, означаваше, че никога няма да ѝ се случи нищо.

Назад към част 6                                                                  Напред към част 8

Глава 30

Беше час преди разсъмване, когато се върнах във фермата Блекууд, уморен от безкръвните си скитания, и се отправих към леглото. Кухненският комитет, както го нарича Куин, вече пиеше кафе и слагаше тестото да втасва.
Бях пропуснал заминаването на Томи. Беше ми оставил бележка – много мила и донякъде уникална – в която ми благодари, че съм помогнал на духа на Патси да отиде в Светлината. А, да.
Веднага седнах на призрачното бюро и като открих, че в централното чекмедже има бележник от фермата „Блекууд“, както знаех, че ще бъде сега, след като ключът е изгубен, написах бележка на Томи, в която казвах, че според мен той ще стане изключителен човек и ще направи велики неща, които ще накарат всички да се гордеят с него.
– „Пази се от обикновения живот“, написах аз. „Стреми се към нещо по-хубаво, по-велико. Вярвам, че това е посланието на фермата Блекууд.“
Жасмин, която в този час вече беше напълно облечена, с бяла престилка върху синия си костюм и копринена блуза, изпадна в екстаз от почерка ми. Откъде имах всички тези извивки, тези разцъфвания и тази бърза перфектна употреба на перото?
Защо бях твърде уморен, за да отговоря? Уморен като в нощта, в която Патси беше преминала отвъд? Наистина ли Джулиан си беше отишъл завинаги?
Тя взе бележката, пъхна я в плика и каза, че ще излезе с първия пакет фъдж, който вече приготвяха за Томи.
– Знаеш, че Куин и Мона няма да се върнат до седмица – каза тя. – Ти и Неш сте единствените двама в тази голяма къща и няма да докоснеш и хапка от храната, която приготвяме, толкова си придирчив, а ако си тръгнеш, ще остане само Неш и аз ще си изплача очите.
– Какво? – Попитах. – Къде отидоха Мона и Куин?
– Коя съм аз, че да знам? – Попита тя с преувеличени жестове. – Те дори не ни казаха довиждане. Беше друг джентълмен, дошъл тук, за да ни каже, че ще отсъстват за известно време. И той беше най-странният човек, който съм виждала през живота си, с толкова бяла кожа, че приличаше на маска. Черна коса, дълга до раменете, и такава усмивка. Почти ме стресна. Провери в стаята на леля Куин, когато си легнеш. Той е оставил бележка за теб на масата.
– Този човек се казва Хайман. Той е любезен. Знам къде са отишли. – Въздъхнах. – Ще ми позволиш ли да остана в стаята на леля Куин, докато ги няма?
– О, прехапи си езика, – каза тя. – Това е мястото, където ти е мястото. Мислиш си, че бълбукам от радост, че мис Мона нахлува в гардеробите на леля Куин като Савската царица, само и само да остави лисичи кожи и обувки с кристали по пода? Не съм. Няма значение, оправих всичко. Ти продължавай да си лягаш.
Върнахме се заедно в коридора. Влязох в стаята, намерих я меко осветена с само лампите на тоалетката, и постоях там за момент, просто вдишвайки парфюма и чудейки се колко дълго мога да изиграя тази грандиозна игра.
Леглото вече беше оправено за мен. Беше постлана свежа фланелена нощница, а на малката масичка, както казват във фермата Блекууд, имаше писмо.
Седнах, разкъсах пергаментовия плик и открих писмото, отпечатано с изящен курсивен шрифт.

Най-скъпият ми бунтар,
Любимците ти много искат да бъдат приети от мен и затова изпълних молбата им. Както знаеш, за мен е крайно необичайно да доведа толкова малки деца в моя комплекс. Но има отлични причини и Куин, и Мона да прекарат известно време тук с мен, да се запознаят с архивите, да се срещнат с някои от другите, които отиват и идват, и може би да придобият някаква перспектива за даровете, които са получили, и за съществуването, което им предстои.
Имам силното усещане, че утвърждаването им в живота на смъртните не е съвсем разумно и това посещение при мен, това уединение сред безсмъртните, ще им послужи да се предпазят от сътресенията, които могат да настъпят. Имаш право да се опасяваш, че Мона не разбира пълната тайнствена сила на Кръвта. Но и Куин не го прави, тъй като е бил създаден против волята си. Друга причина да ги доведа тук е, че в резултат на общуването ни с Талтош аз станах съвсем реалена за Мона и Куин и искам да разсея всички вредни митове, които биха могли да обгърнат моята личност в техните млади умове.
Тук те ще ме опознаят такава, каквато съм. Може би ще оценят, че в основата на нашия род стои не велика богиня, а една съвсем обикновена личност, усъвършенствана от времето и свързана със собствените си смъртни видения и желания.
И двете деца изглеждат изключително надарени и аз се възхищавам на постиженията ти с тях, както и на търпението ти.
Знам какво изпитваш в момента. Твърде добре, разбирам. Но имам пълната увереност, че ще се държиш според най-високите стандарти, които си си поставил. Моралната ти еволюция просто не позволява друго.
Позволи ми да те уверя, че си добре дошъл тук. И лесно бих могъл да уредя да те доведат при мен заедно с Куин и Мона. Но знам, че не искаш да дойдеш.
Сега можеш да прекараш седмици в смъртен покой, лежейки в леглото на леля Куин, и да четеш отново романите на Дикенс. Имаш право на тази почивка.
Махарет

Ето го и доказателството за провала ми с Куин и Мона, както и разкритието за чудесната щедрост на Махарет, която ги заведе при себе си. Какъв по-добър учител биха могли да имат на целия свят от Махарет?
Бях дал на Мона и Куин всичко, на което бях способен, по свой собствен начин. И това не беше достатъчно. Не, просто не беше достатъчно. Проблемът вероятно беше в това, което Махарет беше нарекла моя „морална еволюция“. Но аз не бях толкова сигурен.
В Мона исках да направя „перфектния вампир“. Но планът ми бързо бе погълнат от сили, които ме бяха научили на повече, отколкото бих могъл да науча някого другиго.
И Махарет беше толкова права, че не исках да ме отведат в прочутия ѝ комплекс в джунглата. Не, не и за мен това легендарно място с каменни стаи и заграждения с паравани, където тя, древната дама, която приличаше повече на статуя от алабастър, отколкото на живо същество, държеше тих съд с нямата си сестра близначка. А що се отнася до легендарните архиви с техните древни плочи, свитъци и кодекси с невъобразими разкрития, можех да чакам вечно и за тези съкровища. Това, което не може да бъде разкрито на света на мъжете и жените, не може да бъде разкрито и на мен. Нямах вкус или търпение за това.
Вървях в съвсем друга посока – увлечен от тръпката на фермата Блекууд – това изгубено кътче на Юга, където по-прозаичните неща бяха много по-ценни за мен.
Бях в мир с него. Без съмнение бях и слаб в душата си. И това беше от битката ми с Жулиен, а той, разбира се, не беше никъде наоколо.
Сгънах писмото. Съблякох се.
Сложих всичките си дрехи правилно на закачалките като достоен смъртен индивид, облякох фланелената нощница, извадих изпод възглавницата екземпляра на „Малката Нел“ и четох, докато слънцето не се прокрадна над хоризонта и над съзнанието ми, заключвайки ме в празнота и покой.

Назад към част 30                                                                  Напред към част 32

Глава 16

Невероятно събитие номер едно – след като се върнах в стаята, не можах да намеря животното. Претърсих всичко, чак до гардероба и чекмеджето със спално бельо, но резултатът беше никакъв.
Но преди да успея да въздъхна с облекчение, чух неприятния звук от стържене на нокти по каменния перваз на прозореца. После гледах скока и най-важното, кой влезе през същия незатворен прозорец.
Воала, и Жреца отново беше с мен.
Муцуната беше сериозна, очите – надменни, опашката – закърняла, а върхът ѝ – извит.
– Мяурррву – обяви умаленият звяр.
– Искаш ли печена наденичка? – Попитах аз.
Това беше непланиран въпрос. Не бях донесла наденички от столовата за него, а за всеки случай. Но мисълта, че Жреца вероятно е бил вън до тоалетна, докосна сърцето ми.
– Мррмирву – прозвуча той ядосано. Но котката скочи на пода и направи няколко твърде енергични крачки към мен.
Във всекидневната имаше не само маса и столове, но и малък шкаф със скромен комплект посуда. Взех назаем една чинийка, в която да сложа наденичките. Налях обилно количество вода в една купа, която приличаше на салатиера.
И докато гледах котарака, разбрах, че той е Жрец не само по име, но и по живот. Той просто не се хранеше, а гълташе. Лакомо, с малко гукане и малко ръмжене.
– Слушай, защо си дошъл при мен? – Не издържах да повтарям вече зададения въпрос, но котаракът не отговори отново.
Имах чувството, че може да ми обясни сам. Не с думи, а с жестове, мимики или каквото и да било друго.
– Можеш да останеш до утре – промълвих аз. – Тогава Филиния ще те вземе.
И ето, казах ти, Жреца е способен да общува. Котката се взря подигравателно. Жълтите очи се свиха презрително и „негово величество“ продължи храненето си. Замислих се и реших да не се дразня. Да не се дразня, това е всичко.
Прекарах следващия час в разопаковане на куфарите, разопаковане и опити да измисля какво да облека по време на нелегалното приключение.
Мъжкият стил на обличане не беше добре дошъл за жените тук, но имах няколко брича.
Предполагаше се, че са подходящи само за конна езда, но не се чувствах зле заради това. Нещо повече, повече се притеснявах да напусна общежитието през нощта и после да се върна незабелязано. При настаняването не ми дадоха никакви правила и нямах представа дали изобщо съществуват.
Нямаше и кого да попитам, така че трябваше да прехапя устни и да рискувам. Когато се измъкнах от стаята, зад прозорците беше тъмно. Общото осветление в общежитието също вече беше приглушено, сякаш за да подскаже, че порядъчните момичета не излизат през нощта, а спят спокойно.
Отначало, докато обикалях из етажа на преподавателите, си мислех, че всички вече си почиват и че само аз съм будна. Но когато започнах да слизам по стълбите, чух звуци на смях около третия етаж, а после чух и мърморенето на неразличими силни разговори.
На първия етаж се озовах лице в лице с група от три момичета. Всички бяха гримирани и с леки наметала, а мен ме погледнаха с изненада, защото бях увита до вежди в наметало.
Те не казаха нищо, аз също не казах нищо, но тръгнахме заедно по малката, празна зала. Разделихме се на улицата – момичетата се втурнаха в една посока, а аз се втурнах към най-близкия храст. Тъмнината беше гъста, а тънкият сърп на луната беше закрит от облаци. Но аз реших да не рискувам, затова не следвах пътеките в парка, а се движех по обиколни пътища.
Натъкнах се на целуваща се двойка в едно от закътаните кътчета на парка, а после един нощен храст ме изплаши до смърт – някаква луда птица излетя от листата с крясък.
Когато стигнах до Дитаурския паметник, луната отново беше забулена в облаци, които създаваха впечатление за бъчва с катран. Но това не ми попречи да видя в далечината един човек, който се криеше.
Насочих се към него. Промъкнах се близо до него и се обадих шепнешком:
– Джим, здравей.
Рязко обръщане, крачка към мен, хватка и бях в плътна прегръдка.
– А – моят задавен писък.
– Здравей, красавице. Само че аз не съм Джим. Последва секунда на остра паника, но после луната отново се появи и видях едно лице, твърде добродушно, за да бъде опасно.
– Коя си ти? – Попита непознатият, притискайки ме по-силно.
– Марго. А ти си?
– А аз съм Психо. – каза той весело.
Тогава се задавих. Какво е това?
– Психо – изтълкува правилно кашлицата човекът. – Това е прякор.
В главата ми нямаше прякори в това модно училище. Но в същото време беше толкова познато и близко.
– А ти си психопат, какъв? Тих или буен? – Отдръпнах се, колкото можах, но не можех да не се усмихна. Още един проблясък на луната и момчето забеляза. Усмихна се в отговор и ме пусна да се отдръпна.
– Зависи – каза той, като направи официален поклон. – Както дойде.

***

Явно имах късмет да срещна тихия Психо, но нямах време да се радвам на този факт. Наблизо се чуваше приглушен звук – някой се спъваше и псуваше. Обърнахме се и видяхме друга фигура, която стоеше до цветните лехи и въртеше глава, очевидно не ни виждаше.
– Тук трябва да е вашият Джим – коментира доста гръмко човекът. Фигурата подскочи смешно нагоре-надолу.
– А? Какво? Кой е там?
Психо изхърка и не каза нищо. Вместо това се обърна към мен:
– Къде отиваш? На среща?
– На турнир – поклатих глава аз.
Точно тогава МикВой – а това наистина беше той – ни видя и направи няколко неуверени крачки към нас.
– Ах, това. – Зарадва се Психо. – Тогава към овалната поляна. Ще намерите ли пътя?
За пръв път чувах за поляната и не знаех пътя, но Джим промълви в отговор:
– Ще я намерим, разбира се. Имам карта.
Психото се засмя тихо.
Отстъпих назад и се приближих към съученика си. Новият познат явно беше по-възрастен, може би дори старши. Наоколо все още беше тъмно и не можех да видя, но знаех, че МикВой се надува.
– Кой, по дяволите, беше този? – Прошепна в ухото ми Джим.
Той просто е забавен човек – исках да кажа, но си прехапах езика.
Щях да отговоря, но си прехапах езика. Вторият хлъзгав момент беше дали момиче с моето положение и възпитание може да одобрява такива като Психото.
В крайна сметка това се изплъзна от езика ми:
– Приятел.
Неочаквано, но Психото го чу.
– Бебе, мислиш в добра посока.
– Бебе – също толкова неочаквано се изказа МикВой. – Какво, по дяволите, си мисли, че прави.
Побутнах съученика си отстрани и казах тежко:
– Хайде да вървим.

ДЖОРДЖ

Стремежът на адептите да се избиват един друг след часовете беше силно възпрепятстван от Калтум. Той се изчервяваше всеки път, когато изтечеше информация за поредния кръг от турнира, и заплашваше да накаже всички.
Аз не го виждах по този начин. Състезанието между елементалистите и маговете-воини беше добра тренировка и възможност да развият уменията си. А за мен беше възможност да наблюдавам най-добрите. А и много забавно.
Покривах младежите, доколкото можех, като потисках Калтум и с титла, и с авторитет. Всъщност турнирът беше моя отговорност, за която никой освен ректора не знаеше. Тази година той започна рано, още в първия ден, и трябваше да побутна някои неща, за да се появя. Първата приятна изненада беше отличният камуфлажен воал, който самият аз, въпреки целия си опит и проявяващия се артефакт, не открих веднага.
Завесата блокираше звука и светлината и можеше да угаси малък магически заряд – ако той преминеше през първата защитна бариера, поставена около импровизираната арена.
Сложих собствения си балдахин, прекосих завесата и се спрях зад гърбовете на адептите, за да ги наблюдавам.
Три рунда. Но първо, встъпителна реч на организаторите, в която се споменаваше тайната на събитието и зловеща молба да не се профуква цялото семейно богатство за залагания. Представяне на няколко адепта, които приемат залози, и първата, доста вяла битка.
Новият сезон беше открит от двама дебютанти, магове със средно ниво на дарба. Трета година. Огнен елементалист и универсален боен маг.
Разменихме си удари веднъж, два пъти, след това имаше няколко минути загряване с малък аналог на „огнена експлозия“ и аз се разсеях – започнах да гледам към зрителите. Е, добре, добре, кой е нарушителят? Кой е склонен да нарушава дисциплината и да се включва в незаконни дейности?
Съставът беше плюс-минус същият, лицата познати. Броят им беше около шейсет и нещо. Забелязах петима първокурсници, отбелязах десетина момичета в тълпата – всички облечени така, сякаш се бяха появили за светско събитие.
„Хубаво“ – усмихнах се мислено и се върнах към боя.
Началото на втория рунд беше отбелязано с приятелски възгласи. Тази двойка бойци беше добре позната в Академията и битките им винаги приличаха на спектакъл, с прости силови движения в края.
По-просто – един магически дуел безпроблемно щеше да се превърне в кавга. Не беше по правилата, но публиката беше възхитена. Само аз набърчих нос – изглеждаше смешно, но и двете момчета далеч не бяха майстори на ръкопашния бой.
Тълпата се размърда по-силно, за момент направо ревна. Една вълна премина през външната защитна завеса.
Аз исхъмках и се загледах, но нещо насред боя ме разсея и се обърнах. Защитата от тази страна беше полупрозрачна, плюс манифестиращия ми артефакт, така че не беше трудно да видя двойката, която се луташе на няколко крачки от мен. Погледнах по-отблизо и веждите ми се повдигнаха.
В тъмнината, изгубени в три дървета, бяха Джим МикВой и Маргарет Сонтор. А Марго беше с костюм за езда и ботуши без токчета.
Тежка, масивна пелерина допълваше вида и облеклото на дамата ме изненада дори повече от факта на появата ѝ. Какво умно момиче. Добре де, събитието е съмнително, има риск от набези, а в рокля и на парад е по-трудно да се избяга.

***

Пристъпих напред, преминавайки отново през завесата, и веднага замръзнах. Само че Марго изведнъж погледна в моята посока, сякаш беше забелязала нещо, което не можеше да види. Собственото ми покривало все още беше активно, тъмнината около мен не беше невидима, но не беше трудно да ме сбърка с обикновена сянка. След миг пристъпих плавно встрани и Маргарет не проследи движението. Но поради факта, че звуците от борбата бяха прекъснати, сега можех да чуя разговора между двамата.
– Казвам ти – промърмори МикВой, продължавайки да осветява хартията с портативната си светулка – това е поляната.
– И къде е турнирът тогава? – В гласа на младата Сонтор се долавяше следа от раздразнение.
– Аз не знам. Единствената възможност е приятелят ти да е излъгал.
Приятел? Интересно. Какъв приятел, щом Маргарет е излязла от средата на нищото едва вчера?
Замислих се и плавно се втурнах към двойката. Обърнах се, минавайки зад гърба им, и спрях само на няколко крачки от тях. Оттук можех да разбера, че МикВой държи схема на парка.
– Защо му е да лъже? – Намръщи се Марго.
– Ти си тази, която каза, че е Психо – изпъшка адептът. – А психопатите винаги имат проблем с главите си.
Почти изпсувах – тя е приятелка на Лим Храфс? С това… Добре, престани. Лим не само че е лош човек, но е и портален човек.
Спомних си нашия разговор с Маргарет за специализацията и се намръщих. Съвпадение? А ако не е?
– Но и твоят информатор е назовал тази поляна – парира момичето.
Изпитах желание да побутна сладката двойка първокурсници към навеса. Да се гмурнат в него и най-сетне да видят. Ръката ми дори стигна до кръста на Марго, когато от забулената част на пространството изскочи главата на споменатия Лим.
– Хей вие – обади се той с тих глас. – Какво стоиш там онемяла?
И двамата подскочиха от изненада. След това МикВой скочи за втори път, в знак на възмущение:
– Как смееш да ни говориш така?
А Марго, колкото и да е странно, не се обиди. Вместо това тя отново се обърна, сякаш усети, че кралят стои зад нея. Искаше ми се да захвърли всичките си маскировки и да се разкрия, но…
– Вие какво? – Отново заговори Храфс. – Не знаете ли за защитата?
– Разбира се, че знаем – отвърна МикВой, заемайки поза на смел войник.
Лим му изсумтя, като на идиот.
Не ми хареса обаче това, което Храфс каза след това:
– Марго, птиченце, ела тук – каза той и протегна приканващо длан през покривалото. Адептката Сонтор замръзна за миг, а после наистина полетя.
– Ей – възмути се МикВой, но все пак се поколеба и я последва.
Аз също тръгнах, но не като „птица“, а като глиган, който забива тревата в земята. Симпатията на Маргарет към Храфс изведнъж се оказа в гърлото ми. Момичето и без това си имаше достатъчно проблеми, а ако се забъркаше с този… хм… адепт, щеше да си има неприятности.
Не само репутацията и наклонностите на Храфс го ядосваха, но и цялата ситуация. Какъв ощипан демон без рога. Първо няколко от моите артефакти скочиха на дамата, а сега…
Поклатих глава, прогонвайки агресията, и в следващата секунда, сякаш за да ми се подиграе, верижката с рубинената висулка се изправи напред. Друг артефакт съвсем недвусмислено посегна към Маргарет, и то не за първи път.
Ударих се в гърдите, притискайки висулката към тялото си, но тя не бързаше да се подчини. Тя тупна под дланта ми, трепна и аз отново пристъпих под маскировъчно-защитния балдахин, който адептите бяха създали.
Отличното ми настроение отслабна като ловен трофей, оставен на палещото слънце.
Щом Маргарет Сонтор се върна в зрителното ми поле, изпитах ново желание да се приближа зад нея и да я удуша тихо.
Да прекъсна внимателно въздуха, а когато дамата припадне, да я взема на ръце и да я отнеса в някое уединено кътче за разпит. Може би най-накрая ще успея да чуя благодарност за „Шепот на непобедимостта“? Не ти го дадох даром.
Но се сдържах, разбира се.
Почти го направих.
Когато тълпата зрители изпищя, приветствайки последната, трета двойка състезатели, пристъпих към Марго и прошепнах, докосвайки с дъх розовото ѝ ухо:
– Внимавай, Марго. Ще те изиграя.
Адептката изсумтя на място, загледана, а аз отстъпих назад, притискайки в гърдите биещия се артефакт.
Медальонът! Не семейният, а моят личен, който няма търпение да бъде завладян от развратницата Сонтор!
Да речем, че го допусна, но какво тогава? Цялата ми съкровищница ли ще отиде при дамата?
Тялото ми изведнъж се разгорещи, защото в съзнанието ми проблесна неподходяща картина. Беше Маргарет, облегнала се на легло от злато, артефакти и меки животински кожи.
Е, предполагам, че не трябваше да се спирам на темата за любимците и любовниците. Трябва да се заема с това, преди да започна да реагирам на лейди Марго като моите артефакти. Да тичам към нея, пренебрегвайки здравия разум и другите задължения. Да се гърча пред нея като котка, която е изяла ментова трева.
Отдръпнах се още повече, а после просто напуснах арената.
Вървях и псувах през зъби, като проклинах всички.
Когато краката ми ме отведоха до статуята на Дитаурия, край която провеждах, както изглеждаше, отличен експеримент, проклех се още по-злобно от преди и се принудих да се обърна към портата.
Това е всичко! Изхвърли момичето Сонтор от съзнанието ми!

Назад към част 16                                                  Напред към част 18

Сенчеста фигура от стария живот на Скарлет Евърс се появи отново по неизвестни причини.
Но сякаш това не е достатъчно, Скарлет също се справя с горчивото предателство на нейното доверие от Брайсън Тейлър. Брайсън нарани Скарлет повече, отколкото тя смяташе за възможно, когато прекара нощта с красивата актриса Елайза Джонстън.
Като капак на всичко, друга ужасяваща новина се разкрива, когато детектив Филипс казва на Кали и Скарлет, че опасен престъпник, който има причина да нарани и двете, е бил освободен от полицията поради техническа грешка.
Докато Ню Йорк е ударен от силна буря, животът на Скарлет е засегнат от поредица от обрати, които я карат да поставя под съмнение всичко, което е смятала, че знае за живота и любовта. И накрая тя трябва да се изправи отново пред миналото.

Напред към част 2

ГАРЕТ
Единадесет месеца преди метеоритния дъжд на Соларис…

Вълната от ученици ме отнесе в двора на „Акрукс“, където разговорите бяха изцяло погълнати от една-единствена тема. Райдър Драконис чукаше учител.
Сърцето ми биеше в неравномерен ритъм, докато се опитвах да се правя на шокиран, поклащайки глава отново и отново, докато хората ме питаха дали мога да повярвам.
Да, мога да повярвам! Бях в този шибан шкаф повече от половин час и гледах как се случва, а качеството на звука на това малко парче от ада беше много по-остро от повтарящите се оргазмени писъци на нашия професор, излизащи от хиляди ламаринени колонки на „Атласи“!
Синди Лу размаха Атлас в лицето ми, като посочи факта, че той сякаш полузадушаваше Кинг в същото време, когато забиваше члена си в нея. Благодаря ти, че ми напомни.
– Мислиш ли, че е могъл да я принуди да го направи? – Попита тя с глас, предназначен да се чуе. – Може би я е заплашил със силата на Братството, за да я накара…
– Всяко второ момиче в това училище се моли да изсмуче някой василисков член, Синди – каза Харви щастливо, докато увеличаваше лицето на Кинг в стоп-кадър. – И този поглед на лицето ѝ, този поглед, който казва, че той току-що е взривил шибания ѝ ум, както и товара си, е точно това. Той не я е принуждавал да прави глупости. Тя иска това, просто и ясно.
– Но той е студент! – Изтръпна от ужас тя, докато започна да върти идеята в главата си. – Мислиш ли, че го е принудила да…
– Сериозно ли си мислиш, че някакъв промит професор може да принуди Райдър Драконис да направи нещо? – Подигра се Харви. – По дяволите, съмнявам се, че самият Див Крал би могъл да накара този човек да направи нещо, което не иска, ако все още беше жив.
Принудих се да се засмея прекалено силно и двете ме погледнаха, сякаш съм луд, така че го смених с фалшива кашлица, което не бях съвсем сигурен, че го прави по-добре.
– Не мога да повярвам, че Драконис го е забил на учителка! – Изрева развълнувано Лоренцо, като се запъти към нас. – Мислиш ли, че са се сближили заради факта, че и двамата имат кътници, или защото никой от тях няма душа?
Почти се разсмях на тази оценка на връзката им, но бях прекалено ужасен, за да го направя.
– Вероятно и двете – отвърнах, а той се усмихна триумфално.
Говорителят избръмча над главите ни, когато директорът Грейшайн прочисти гърлото си и привлече вниманието ни към него.
– Професор Кинг и Райдър Драконис да се явят в кабинета ми. Сега! – Съобщението прекъсна рязко и устата ми пресъхна. Не ми се струваше, че някога досега съм чувал Грейшайн да използва високоговорителя без толкова много бръмчене.
Всички ученици се запътиха към залите „Алтаир“, сякаш можеше да ни разрешат да слушаме тяхната среща, и аз ги последвах, като се стараех да изглеждам също толкова заинтригуван, колкото и всички останали. Стига никой да не забележи, че се опитвам да не се побъркам, всичко беше наред.
Видях Данте да води рояка ученици пред мен. Вълчата му глутница виеше от вълнение за победата си над Лунния крал, а аз трябваше само да се надявам, че никой никога няма да разбере каква роля съм изиграл в нея.
Влязохме в Алтаирските зали и аз останах между Синди Лу и Харви, докато те обсъждаха все повече и повече теории за клипа. Измислиха хиляди сценарии за това как Райдър е започнал да чука нашата професорка по елементарна магия, а аз се смеех заедно с тях, като с половин сърце предположих, че може би имат истинска връзка, само за да се уверя, че имам принос. Двете ме гледаха дълго, когато казах това, и накрая Харви се изсмя.
– По-вероятно е Райдър да установи истинска връзка с тъпа ножовка, отколкото с жена. Кръвта на този човек е студена във всяко отношение. Той е като камък. Студен. Убиец. Нищо повече. Нищо по-малко. И съм сигурна, че никога не искам да се окажа на добрата му страна, да не говорим за лошата му страна. Единствено Данте Оскура има достатъчно големи топки, за да се изправи срещу него по този начин, но дори и така да е, обзалагам се, че ще бъде възнаграден с една-две смъртоносни рани преди края на деня.
При това предположение препускащото ми сърце едва не спря. Никога не бях се замислял за последствията за Данте сега, когато Райдър щеше да го държи отговорен за това. Ами ако току-що съм подписал смъртната му присъда? Макар че когато буреносния смях на Данте се разнесе над тълпата, можех поне да призная, че той със сигурност не се притесняваше от каквото и да е отмъщение.
По гръбнака ми пропълзя хлад миг преди една студена ръка да се удари в рамото ми и да ме помести настрани, докато Райдър си проправяше път през тълпата.
Забравих как да дишам, докато го гледах как си отива. Той не се обърна назад, изглежда изобщо не ме беше регистрирал сред масите. Което беше добре. Наистина добре. Бях нищо и никой и като реши да ме пренебрегне, нямаше изобщо да си помисли за мен. Със сигурност не бях човек, който би се изправил срещу него. Бях за това да се боря за позицията си, но също така бях реалист и моята сила дори не гъделичкаше неговата в пряко съревнование. В никакъв случай нямаше да искам да го предизвиквам за каквото и да било. И това ме устройваше.
Дълго време никой не смееше да се върне на пътя, който той беше прокарал, после Синди Лу ме хвана за ръка и ме повлече надолу. Бях изненадан, преди да успея да се съпротивлявам, и изведнъж се оказах смесен с групата на Данте в началото на тълпата, когато стигнахме до коридора пред кабинета на Грейшайн.
Лоренцо се държеше настрана, спазвайки дистанция от стария си водач на клана, и ме накара да си пожелая да имам извинение да не се намесвам и аз.
Райдър дръпна вратата и миг преди да успее да влезе вътре, едно размазано движение привлече вниманието ми, обявявайки пристигането и на професор Кинг.
Грейшайн пребледня при вида на тълпата, която се беше появила за шоуто, и се опита да затвори вратата, за да ни блокира. Данте вдигна ръка и с рязък порив на вятъра отхвърли вратата обратно.
– Не мисля, че перверзницата трябва да бъде затворена в една стая с ученика, когото е насилвала отново, нали? – Обади се гръмко Данте, а Грейшайн нервно потърка плешивото си петно.
– Еми, предполагам, че може би имате право, господин Оскура… – каза той, изглеждайки абсолютно ужасен от моя приятел, водача на бандата.
Данте улови погледа ми и ми се усмихна, шибано намигайки, докато Грейшайн се отдръпна и започна да се препъва в различни въпроси, които насочи към Кинг и Райдър.
Райдър изглеждаше толкова забавен, колкото би бил на погребение. Челюстта му беше стисната и мускулите му се напрягаха срещу училищната риза, докато сгъваше ръце, но не произнесе нито една дума. Професор Кинг, от друга страна, изглеждаше така, сякаш щеше да припадне, продължаваше да заеква с извинения и полуизвинения, които не можех да чуя през глъчката на Вълчата глутница.
Данте се прозя, сякаш му беше скучно, и извади атласа си от джоба. Погледът ми бе привлечен от него, докато отваряше файла, който му бях дал, и препращаше цялото нещо на някого, запазен в контактите му, като Бари FIB.
Грейшайн се разхождаше, клатеше глава, сочеше с пръст и всъщност не казваше нищо. Беше съвсем очевидно, че няма представа как да се справи с това, но това нямаше значение, защото изведнъж от въздуха се материализираха осем агенти на FIB.
Професор Кинг изкрещя, докато се опитваше да се изстреля, но един от тях хвърли контейнер към стената и облак от потискащи реда вещества изпълни кабинета, разливайки се в коридора.
Изтръпнах, когато моят Пегас се оттегли дълбоко в мен, блокиран моментално от газа.
– Катрин Кинг, с настоящето сте задържана от Бюрото за разследване на феи за незаконно въздействие върху ученик под ваша опека и за осъществяване на сексуална връзка с въпросния ученик. Лишена сте от длъжността си в очакване на разследването, а орденът и властта ви се ограничават до второ нареждане.
Професор Кинг се опита да се бори, но офицерът, който я държеше, хвърли върху тях щипка звезден прах и те изчезнаха, а писъкът ѝ отекна над смълчаната вече тълпа дори след като си отиде.
– Трябва да заведем и теб на разпит, сине – каза любезно друг офицер на Райдър, приближавайки се към него с мека усмивка, сякаш го смяташе за някаква бедна жертва. Или човекът нямаше никаква шибана представа с кого говори, или имаше желание да умре.
– Аз не съм твой син и ако още веднъж ми говориш с този снизходителен тон, ще убия всеки шибан член на семейството ти по толкова шибан начин, че дори няма да могат да съобщят подробностите на пресата. Ще погребеш парчетата им в хезиен чувал, защото няма да можеш да ги сглобиш достатъчно добре, за да напълниш ковчег – изсъска Райдър.
Офицерът от FIB се размърда и се отдръпна, като погледна към колегите си, сякаш не знаеше какво, по дяволите, да прави. Може би беше нов, а и предполагам, че не е от Алестрия, щом не разпозна мигновено краля на Лунното братство, когато го видя.
– Няма да говоря с полицията – продължи Райдър. – Имам отвари след десет минути и няма да пропусна час. Имате видеозапис как я чукам, така че продължавайте и я осъдете с помощта на него, защото аз нямам какво да кажа.
Всички офицери от FIB се взираха в него, докато той се обръщаше и тръгваше към изхода. Правоохранителните органи рядко се смесваха с високопоставените членове на бандите в Алестрия и се съмнявах, че ще се напънат да повдигнат въпроса с Райдър. Не си заслужаваше да се стига до трупове.
– Ер, господин Драконис – изпъшка Грейшайн, звучейки авторитетно като баклава в пакет с понички. – Не мисля, че трябва да говорите с офицерите така…
Райдър му изсъска, оголвайки зъби, които се бяха трансформирали във формата му на вазилиск и капеха киселинна зелена отрова на пода, където мигновено прогаряха дупки в плюшения бял килим.
Той излезе от стаята и всички се отдръпнаха, за да го оставят да си тръгне. Всички освен Данте.
Двамата стояха очи в очи в центъра на коридора за дълъг момент, като никой от тях не искаше да се отдръпне заради другия.
– Хубава работа, че се опита да ме саботираш, като се чука с една стара курва – мърмореше Данте. – От нея ли си хванал Фемидия, или членът ти винаги изглежда толкова възпламенен?
– Пази си гърба, Ад – изсъска Райдър. – Идва буря, която дори ти няма да можеш да пребориш.
Двамата се спогледаха още един дълъг миг с висящото между тях обещание за смърт, преди да се обърнат и да тръгнат в противоположни посоки по коридора.
Изпуснах треперещ дъх и тайно прокарах ръка по панталоните си, за да се уверя, че определено не съм се напикал. За щастие бях сух до кости, но също така бях наполовина сигурен, че топките ми са пропълзели право в мен, за да се скрият. Щях да седна в стаята си и да прекарам остатъка от деня в опити да ги изкарам отново навън, защото със сигурност нямаше да рискувам да се сблъскам с Райдър, докато е в такова настроение.
Извиних се на Харви и Синди Лу и се запътих към общежитията на „Вега“. Сърдечният ми ритъм дори не започна да се забавя, докато не стигнах обратно до леглото си и не се свлякох на него с въздишка на облекчение.
Мигът продължи едва секунда, преди атласът ми да изпищи.
Съобщението в него накара сърцето ми да спре да бие напълно.

Райдър:

Ще разбереш кой е направил този запис за „Ад“. А когато го откриеш, ще видим колко болка може да понесе една фея, преди сърцето и да откаже.

Щях да умра. По дяволите.

Назад към част 11                                                             Напред към част 13

Глава 42

Горчивият опит ме беше научил, че дори най-добре замислените планове могат да бъдат разрушени от хитър капан. Ето защо Вариант Б беше фалшивото предателство на Ашаел, ако не успеем да изненадаме Морана и Руаумоко. Мислех, че двамата с Иън сме се справили добре с актьорската си игра, но Ашаел беше малко прекалил. Все пак беше успял да накара Морана, Фанес и Руаумоко да се доверят на алчността му… и, което е по-важно, да се доверят на превъзходството си над ситуацията, за да позволи на Ашаел да маневрира Фанес далеч от тях.
Оказва се, че Фанес не е единственият с огромно его, което може да се използва срещу него.
Но Фанес използваше цялата си сила, както и огромния простор на крилете си, за да държи Морана извън обсега ми. Единствено хватката на Иън върху ръцете му попречи на Фанес да телепортира и Морана оттам.
Ашаел се опита да сграбчи Морана и моментално замръзна във висок, широк леден блок. Друг замръзващ взрив ме застигна в него, като моментално ме ослепи и обездвижи. Използвах силата си, за да изтласкам леда, като възвърнах зрението си и видях, че последният взрив на Морана беше толкова силен, че бе замразил и Иън, и Фанес в солидни ледени блокове до Ашаел.
– Който я убие, печели западното полукълбо! – Изкрещя Морана, докато бягаше.
Вампирите и гулите започнаха да се изсипват от тунелите, а аз не можех да бягам, защото все още бях заклещена в тази проклета мрежа.
Използвах силата си, за да размразя Иън, а Ашаел сам се взриви от ледения си затвор. Морана беше толкова паникьосана, че беше оставила Фанес замръзнал на земята зад себе си. Скоро я изгубих от погледа си, докато нападателите ми се нахвърлиха върху мен, и проклинах свободно, докато ме пробождаха със сребърни ножове през мрежата.
– Хванете я, ще се оправя! – Изкрещях, докато Ашаел и Иън започнаха да секат вампирите и гулите, които ме нападаха.
Небето изведнъж се изпълни с толкова много Остатъци, че те закриха звездите. Още и още запълваха периметъра, докато целият ни район не бе куполообразен под извиващата се смъртоносна маса. През цялото време земята продължаваше да се тресе, докато армията на Мари тичаше към нас.
Морана можеше и да бяга, но с Фанес, който все още беше замръзнал на земята, с остатъците, които покриваха периметъра, и с армията от гули на Мари, която маршируваше нагоре по планината, тя беше в капан.
Сигурно го знаеше, защото хвърли още една замразяваща бомба по нас. Няколко мига по-късно, изпълнени с ослепителна болка, аз размразих себе си и Иън толкова бързо, колкото можах, като чух Ашаел да крещи:
– Не се притеснявай, ще я хвана – преди гласът му внезапно да секне.
Слепотата ми се разсея и аз изкрещях. От окото на Ашаел, което почерня и опустя, сега стърчеше назъбен костен нож. Гукът до него го издърпа, прибирайки оръжието си за втория, последен удар…
Иън се телепортира и дръпна ръката на гула с такава сила, че крайникът му се откъсна. Главата му последва примера му с брутална маневра за летене и въртене, която щеше да ме впечатли, ако не бях толкова ужасена от гледката как Ашаел се свлича на земята.
Само едно нещо можеше да убие демоните: да прободеш очите им с кост от друг демон. С едно останало око Ашаел щеше да оцелее, но вече не можеше да се телепортира. Той едва ли щеше да може да се движи. Всяка част от мен крещеше от отмъщение.
Как се осмеляват да наранят нейния брат!
Изтръгнах кръвта на вампирите и гулите, което трябваше да направя веднага щом се нахвърлиха, ако не бях разсеян от замразяващите бомби на Морана. Иън се плъзна в новите и локви, преди да се телепортира, за да хване Ашаел. И двамата изчезнаха, за да се появят отново в мрежата ми.
Преди да успея да изпъшкам, че съм смазана от общата им тежест, Иън беше изчезнал, а Ашаел се беше свил до мен.
– Ти пазиш останалото му око, а ти пазиш нейното сърце – каза Иън. – Аз вземам Морана и слагам край на това.
– Не можеш да я докосваш, тя ще те замрази! – Изцепих се аз. – Тя прави под нулата всичко. Виж!
Направих жест надолу по планината. Армията на Мари сега беше пометена от огромни ледени пластове, които се спускаха надолу по планината като безкрайна, блестяща лавина. Боунс и Менчерес бяха по-нагоре в планината, застанали един до друг, а ледът се раздвояваше около тях, докато силата им нарастваше. Миг по-късно ледът се разчупи и около армията на Мари, тъй като обединената телекинеза на вампирите го раздроби на нещо, което приличаше на сняг.
След това от небето започнаха да падат остатъци. Бях шокирана, докато един поглед към Мари не обясни защо. Тя беше ударена от замразяваща бомба, а Остатъците се контролираха от волята на Мари и нейната кръв. Точно сега и двете бяха замръзнали.
– Ако докоснеш Морана, тя ще те замрази толкова силно, че ще се разбиеш – казах на Иън, докато освобождавах Мари от взрива. – Аз съм единствената, която може да я преживее, така че намери начин да ме освободиш.
Иън прокле, но започна да се телепортира сред вампирите и гулите, като алтернативно разкъсваше сърцата им със сребро или откъсваше главите им. С цялата им кръв по земята, която се превръщаше в пурпурен лед от минусовите температури, те не бяха равностойни на Иън. Скоро всички бяха мъртви.
Морана сигурно беше разбрала това, защото ледът започна да ни обстрелва, сякаш идваше от военен кораб, стрелящ с всички оръдия. Изкрещях, когато безброй отломки се врязаха в мен, карайки ме да полудея от болка.
„Какво чакаш?“ – Избухна другата ми половина. Бори се лед с лед!
Преодолях болката достатъчно, за да образувам барикада около мрежата си, която беше толкова дебела, че ледените куршуми на Морана не успяха да преминат. След няколко мига оздравях достатъчно, за да виждам и чувам отново… и нададох вик, когато осъзнах, че Иън е от външната страна на барикадата. Не е защитен вътре в нея.
Течният мрак се изстреля от мен със същата скорост като ледените куршуми, които продължаваха да издълбават все по-дълбоки вдлъбнатини в барикадата ми. Тази тъмнина премина покрай дупката, която бях направила в дъното на барикадата си, без дори да се замисля. Оттам мракът се разпространи в търсене на Иън.
Не беше нужно да го виждам, за да разбера кога го е намерила. Веднага щом го направи, усетих Иън и го сграбчих с ръце, направени от течна полунощ вместо от плът.
Придърпах Иън към барикадата, като я затворих около него и изградих по-дебел лед срещу безкрайния обстрел от куршуми. До мен Ашаел изстена и се опита да се преобърне.
– Той добре ли е… ?
– Ще се оправи – казах аз, наблюдавайки как безбройните дупки по тялото на Иън започват да се затварят и разбитите парчета от черепа му се сглобяват. Беше го ударила толкова бързо, че не беше имал време да използва проклетата си сила на плод и за това се радвах.
След това отново ослепях, оглушах и се обездвижих, когато ме удари още една замразяваща бомба. Измъкнах се от нея, но този път това отне повече време. Цялото това замразяване, размразяване и лекуване се отразяваше зле, особено на разума ми, а през цялото време температурата продължаваше да пада.
Морана нямаше да има нужда от индивидуални замразяващи бомби скоро. Цялото това място щеше да е огромен, замразен затвор.
– Нуждаем се от топлина, за да противодействаме на това – казах на Иън, веднага щом размразих него и Ашаел, тъй като раната на Ашаел го остави твърде слаб, за да го направи сам. – Трябва да се телепортирате и да си набавите малко.
От веждите на Иън паднаха ледени късчета от това колко рязко ги събра.
– Да те оставя? Ти луда ли си?
– Още не – казах и направих врата в ледения купол около нас, преди да се сетя, че Иън може да се телепортира. Богове, мозъкът ми сигурно получава изгаряне от фризера, като зле опаковано парче месо!
– Зад теб – изкрещях, когато видях сребрист отблясък, когато някой се втурна през направената от мен врата.
Иън се завъртя, а аз зашлевих вълна от мастиления мрак, който все още се трупаше под мен. Настъпващият вампир изкрещя, когато тя го докосна, и падна на земята, като драскаше с нокти по тялото си, сякаш собствената му кожа го нападаше.
Иън взе един от захвърлените сребърни ножове и разкъса сърцето на вампира. След това се телепортира обратно при мен, но движенията му бяха малко по-бавни от обикновено. Не бях единствената, която страдаше от страничните ефекти на многократното светкавично замразяване, а температурата продължаваше да става все по-студена.
Хванах Иън през мрежата.
– Остави ме и отиди да се стоплиш – повторих аз. – Само огромни количества топлина могат да противодействат на това, така че не приемай „не“ за отговор от него.
Очите му се разшириха в знак на разбиране. После пъхна в ръката ми сребърен нож, целуна ме силно и изчезна.
Внезапната тишина беше изнервяща. Не можех да видя какво става навън, без да спусна ледената си барикада, а от повтарящите се чупещи се звуци се виждаше, че Морана все още пръска ледени куршуми.
Все пак щеше да се наложи да я спусна. Навън беше твърде тихо. Това означаваше, че Мари, Боунс, Менчерес и армията на Мари вероятно са замръзнали. Аз бях единствената, която можеше да ги размрази, така че трябваше да пусна бариерата и…
Болка ме прониза, последвана от мигновена слепота и неподвижност. Изверг! Още една замразяваща бомба.
Разруших леда в себе си и около себе си. Както обикновено, усещането беше като да те прободат хиляди горящи ножове наведнъж. Когато се освободих, разкъсах леда и от Ашаел. След това хванах ръката на брат си.
– Това ще боли, но трябва да го направя. Подсигури се.
С това съборих барикадата, като оставих само половин купол над нас, за да защитя, надявам се, главите ни. Ледените куршуми веднага се врязаха в мен, като скоростта им ме хвърли към страните на мрежестия капан. Последва чудесно облекчение, когато Ашаел ме обгърна с ръце, покривайки половината ми тяло със своето. Той поемаше огъня ми, така че трябваше да направя така, че това да има значение.
Принудих се да обърна главата си, за да мога да видя надолу по планината. Щом го направих, бях ужасена. Всичко беше покрито с лед. Вече не можех да видя дори най-високите точки на руините. В продължение на няколко километра във всички посоки имаше само гладки, бели, смъртоносни ледени листове.
Морана не просто сипеше ледени куршуми и замразяващи бомби. Тя образуваше шибан ледник точно върху нас!
Изпратих силата си, за да разчупя леда. Между звуците от разбиването му и звъна от безкрайните снаряди, които се отразяваха от ледения покрив над мен, да не говорим за ледените куршуми, които ме удряха, не чувах нищо друго. Замайване ме изпълни, конкурирайки се с разкъсваща болка, тъй като все повече куршуми ме удряха въпреки самоотвержените усилия на Ашаел да ме предпази.
Не можех да видя Морана, но тя сигурно ме виждаше и отприщваше арктически ад.
След още един ослепителен изблик на болка всичко почерня.

Назад към част 42                                                     Напред към част 44

ГЛАВА 1
УИЛА

– Не се е променила много, откакто си замина. Продължавай и разопаковай. Настани се. Имам още работа за вършене в къщата. Сутринта ще отидем и ще те запишем за училище – каза Нона, като притиснатата бръчка на лицето ѝ, която се беше появила, откакто ме взе на автогарата преди час, само се засилваше. – Не ходи никъде. Чуваш ли ме? Стой на място, докато се върна.
Успях да кимна. Откакто я бях видяла, не бях успяла да ѝ кажа нищо повече от „благодаря“. За последен път бях виждала баба си преди две години, когато тя беше спестила достатъчно пари, за да ни дойде на гости в Литъл Рок. Тя беше голяма част от живота ми. Имаше моменти в детството ми, когато си мислех, че никой друг не ме обича, знаех, че тя ме обича. Нона никога не ме е разочаровала.
Да видя очевидното разочарование в погледа ѝ сега беше трудно за преглъщане. Но и не очаквах нещо различно. Това беше поглед, с който бях свикнала. Тези дни го виждах в очите на всички, които ме гледаха.
Никой не ми вярваше. Нито майка ми, нито доведения ми баща, нито полицаят, който ме беше арестувал. Дори брат ми. Никой. Което означаваше, че и моята баба нямаше да ми повярва. Със сигурност тя се беше съгласила да ме приеме, когато майка ми опакова багажа и го остави на верандата в деня, в който ме освободиха от поправителния център, в който бях прекарала последните шест месеца. Нямах къде да отида и да се обадя на майката на майка ми беше единственото нещо, което можех да направя. Живях с Нона до лятото, когато навърших единадесет години. Нейният дом беше единственият истински дом, който някога съм познавала.
Майка ми най-накрая беше решила, че може да се грижи за мен – детето, което беше родила на петнайсет години и оставила при майка си в деня, в който завърши гимназия три години по-късно. Когато брат ми, Чанс, беше на осем години, баща му най-накрая се беше оженил за майка ми. Тя искаше да ме вземе в семейството. Проблемът беше, че никога не съм се вписвала. По-малкият ми брат беше обожаван от баща си, а аз сякаш винаги му пречех. Държах се настрана, докато не навърших петнайсет години и всичко започна да се променя.
– Отговори ми, Уила – поиска Нона и ме изтръгна от мислите ми.
– Да, госпожо – отговорих бързо. Не исках да я разстройвам. Тя беше всичко, което ми беше останало.
Изражението на Нона се смекчи; после кимна.
– Добре. Ще се върна веднага щом свърша работата си в голямата къща – добави тя, после се обърна и си тръгна, оставяйки ме в спалнята, която беше моя през първите единадесет години от живота ми. Тук бях щастлива. Чувствах се желана.
Но и това бях провалила. Бях добра в това да се обърквам. Ако трябваше да се вземе грешно решение, успявах да го направя. Възнамерявах да оставя това в миналото. Исках да си върна момичето, което бях някога. Момичето, чиято баба се гордееше с нея. Момичето, което не се държеше така заради вниманието. Вниманието, което бях получила от майка си, не беше това, което исках. В крайна сметка я бях загубила. Тя не искаше да има нищо общо с мен. Бях убила всяка нейна любов към мен.
След като вратата се затвори зад Нона, се свлякох на леглото с две възлавници, което беше покрито с одеяло, което знаех, че Нона е направила сама. Тя обичаше да плете в свободното си време. Което не се случваше много често. Работеше шест дни в седмицата за Лоутънови. В неделя я освобождаваха, за да може да отиде на църква и да почисти собствената си къща. Която се оказа вила в края на имота им. Откакто се помня, тя беше чистачка и готвачка на Лоутънови. Майка ми беше израснала в тази къща. Стаята, в която се намирах, някога също е била нейна.
Въпреки че бях плод на грешка, която майка ми беше допуснала, детството ми тук беше щастливо. Нона ми беше дала любовта и закрилата, които майка ми тийнейджърка не знаеше как да ми даде. И тогава се появиха момчетата. Гънър Лоутън и Брейди Хигенс бяха двамата ми най-добри приятели. Гънър живееше в голямата къща с родителите си и по-големия си брат Рет. От момента, в който двамата с Брейди ме бяха хванали в къщичката му на дървото да си играя с неговите армейци, когато бяхме четиригодишни, бяхме неразделни. В продължение на седмици наблюдавах момчетата да се качват в къщичката на дървото от двора на вилата ми. Исках да знам какво има там. Любопитството ми ми даде първите истински приятели.
Когато си тръгнах с майка ми, това беше моментът, в който нещата и при тримата започнаха да се променят. Вече не бях просто едно от момчетата. Бях момиче и нещата бяха започнали да стават неловки. Тогава си мислех, че съм влюбена в Брейди. Той беше популярен и имаше усмивка, която някога караше сърцето ми да трепне лудо, когато беше насочена към мен. Тогава си мислех, че той ще бъде единственото момче, което някога ще обичам. Бях си тръгнала скоро след като чувствата ми бяха започнали да се засилват. Сега вече почти не можех да си спомня как изглеждаше някое от двете момчета. След тях в живота ми имаше и други момчета. Само едно остави следа в мен. Само един от тях бях обичала. Карл Даниелс. Мислех, че той ще бъде завинаги мой. Докато не реши, че да спи с други момичета е приемливо, когато не му дадох девствеността си на задната седалка на колата му.
Той ми беше доказал, че наистина не мога да се доверя на никого. Да обичаш някого означаваше да бъдеш наранен. И майка ми, и Карл ми бяха показали колко уязвим може да те направи любовта. Нямаше да направя тази грешка отново.
Сега ми се струваше, че е минал друг живот. Гънър и Брейди бяха безопасната и щастлива част от моето минало, за която често сънувах нощем, когато имах нужда да избягам от реалността си.
Животът ми тук щеше да бъде много различен от този, който беше някога. Бях допуснала грешка, за която никога нямаше да платя истински. Вината и съжалението щяха да бъдат мои спътници през целия ми живот. А да бъдеш отхвърлена от собствената си майка не беше лесно да се приеме. Това беше рана, която беше толкова дълбока, че се съмнявах дали някога ще я преодолея.
Изправих се, отидох до огледалото и се изучих. Тъмносините очи на майка ми ме гледаха обратно. Правата руса коса, която стигаше точно под раменете ми, нямаше нищо общо с нейните червени кичури. Представях си, че съм получила цвета на косата си от баща ми. От мъж, когото не познавах. Тя никога нямаше да ми каже дори първото му име. Дори не беше казала името на баба ми. Веднъж беше казала, че е защото не можел да ми бъде баща. С мълчанието си защитавала мен и него. Никога не съм разбирала това. И все още не го разбирам.
Повдигнах ръка и прокарах пръсти по голата си ушна мида. Пиърсингите, които някога обрамчваха ухото ми, вече почти не съществуваха. Не можех да ги нося в поправителния център. Бях свикнала да не се занимавам с тях и не желаех да ги поставям отново. Дори и без тях бях толкова различна от момичето, което беше напуснало това място преди шест години.
Имах нужда да избягам от реалността си

Назад към част 1                                                            Напред към част 3