Месец: ноември 2023

Глава 20

Облегнах се на таблата, а краката ми бяха изпънати. До мен Зилас лежеше по корем, с глава, опряна на сгънатите му ръце, гол, с изключение на тъмните му шорти.
Току-що се беше върнал от тридесетминутен душ, за да възстанови магията си. Обикновено прекарваше повече време под душа, но горещата вода тук не беше безкрайна. Изтърканите мебели и странното разположение не бяха единствените недостатъци на тази стара сграда.
Проснат с лице надолу, той беше твърде изтощен, за да може дори да мръдне опашка. Чорапче, чиито зелени очи мигаха лениво, лежеше в средата на гърба му, а мъничкото ѝ отоплително тяло добавяше топлина.
Отдихът ни на плажа беше продължил по-малко от десет минути, преди да се върнем в центъра. Избирайки случайно една жилищна сграда, Зилас беше проникнал в приземния етаж на един нещастен човек и беше откраднал човешки дрехи, след което бяхме взели такси до скривалището.
Бяхме се върнали. По някакъв начин бяхме оцелели.
Погледът ми премина през раменете му, където се бяха издигнали фантомни криле, после се насочи към телефона в ръката ми. На екрана светеше поредица от текстови съобщения, всичките от Зора.

Видях те да падаш със Зи, моля те, кажи ми, че си жива

Измъкнахме се, добре сме

Имаш ли нужда от помощ? Обиколихме сградата, не можем да намерим никаква следа от теб

Телефонът ти звъни. Вие наистина ли паднахте?

Моля, отговори

Чувството за вина се сви в корема ми. Поне те бяха в безопасност – въпреки че тя не беше споменала Тейт. Какво се е случило с него? Защо беше спрял да отговаря?
Палецът ми стигна до полето за отговор, след което бързо изключих екрана.
Зора, Дрю, Венера, Гуен и Андрю бяха в процес на бягство от офиса, когато аз и Зилас бяхме паднали през прозореца. Дори и телата ни да не бяха намерени, това бяха петима свидетели, които можеха да твърдят, че са ни видели да умираме. Колкото и да ми се искаше да успокоя Зора, по-добре беше така нали?
Щеше да е много по-лесно да започна новия си живот на мошеник, ако старото ми аз просто беше мъртво.
Смазващото чувство за вина се превърна в ужас. Зора може и да е склонна да пренебрегне незаконния ми договор със Зилас, но останалите? Няма как да стане. Бяха виждали Зилас да ходи и да говори като човек, а после го гледаха как се превръща в пурпурна светлина, когато беше призован в инфернус. Вече ме преследваха за незаконна дейност на Демоника, а сега собствените ми съратници от гилдията бяха станали свидетели на незаконния ми договор. По-добре щеше да е, ако всички мислеха, че съм мъртва.
През стената на спалнята чух как дрънчащата сушилня се изключва. Металната врата се блъсна и миг по-късно пералнята заработи – вероятно за да почисти дрехите, които бях сложила, когато се прибрах.
Амалия бутна вратата на спалнята с рамо, ръцете ѝ бяха пълни с одеяла. Тя ги захвърли в подножието на леглото, после заобиколи страната на Зилас, взе първото одеяло и го обърна върху него. Когато то се свлече, той погледна към нея, после отново затвори очи.
Повдигнах единия край, платът беше горещ от сушилнята, и буцата с размерите на Чорапче под одеялото се изви към отвора. Главата на котенцето изскочи навън, а ушите му се извиха настрани в знак на недоволство.
Амалия сложи още две топли одеяла върху Зилас, после се върна и седна на матрака до краката ми.
– Как се чувстваш?
– Изтощена. – Повдигнах телефона на няколко сантиметра, цялата ми ръка слабо трепереше. – И все още съм разтреперана.
– Е, все пак си паднала от небостъргач. – Тя примигна към Зилас, сякаш си представяше крилата, които бях описала, докато той се къпеше, после посочи към нощното шкафче. – Нека да разгледаме по-добре това.
Поставих телефона и взех парчето от картата на Ксевер, което бях откъснала. Поставих хартиения отрязък върху одеялото между нас и разтворих гънките. Това беше ъгълче с размери шест на осем инча, на което бяха изобразени както сушата, така и водата, а няколко линии с червен химикал го пресичаха.
– Това са котвени линии – казах аз. – Ксевер имаше отбелязано място на върха на един хълм, но не можах да определя каква земна маса показва картата.
– Значи там, където тези линии се пресичат – каза Амалия, проследявайки една от тях с върха на пръста си – там е заклинанието.
– Намирането на мястото ще е трудно. Крайбрежието е осеяно с острови и заливи.
– Ксевер вероятно иска друго „чисто“ място, което означава, че може да е в средата на нищото. – Тя поклати глава. – А и му помага нашият любим магьосник, който убива с отричане. Не мога да повярвам, че Сол е жив.
Оцеляването му беше изненадало всички. Зора не беше разбрала кого следи екипът ѝ, вероятно защото албинизмът на Сол не беше толкова очевиден, колкото този на синовете му; възрастните мъже често имаха бяла коса. А Зилас не бе забелязал аромата на магьосника в пентхауса, защото алхимичната миризма на Венера бе заглушила обонянието му.
– Научихте ли още нещо? – Попита Амалия.
– Имаше лунна карта, на която беше отбелязано пълнолуние и бяха отброили седем нощи. Под осмата нощ беше написано число – 6:57.
– Залагам на изгрева на слънцето. – Тя кимна на себе си. – Астралните масиви, които се нуждаят от лунна светлина, се зареждат по-дълго, когато лунната светлина е малко или никаква. Започнали са при пълнолуние, за да му дадат тласък, и ще бъде готов на разсъмване.
– Значи ще могат да отворят портала на разсъмване на двадесет и осми.
– Което означава, че имаме пет дни, за да им попречим да отворят портала? Чудесно. – Тя потърка челото си. – Какво още?
– Ксевер имаше карта на града с отбелязани няколко места. Местата, на които сме се сражавали с Називер, вампирите, големите и другите неща от миналия месец… плюс куп гилдии, включително „Врана и чук“.
Червата ми нервно се свиха, когато си спомних за онзи червен кръг около нашата гилдия.
– И – добавих аз, като чувството ми за предчувствие се задълбочи – имаше онзи случай с кръвта.
Зилас отвори клепачите си, за да открие тъмночервени очи.
– Ксевер имаше единадесет флакона с кръв и напълни дванадесетия с кръвта на Зилас. Мисля, че можем да продължим и да приемем, че в колекцията му има кръв от всичките дванадесет Дома.
– Но защо? – Амалия отметна косата си назад от лицето. – Теорията ни, че е искал кръвта на Зилас, за да измами и призове вх’алир, вече не е вероятна. Той не би имал нужда от кръв, за да призове някой от другите домове.
– Тогава какво?
– Иска ли да знае коя кръв е най-силна за неговите експерименти?
– За това ще му трябва много повече кръв. – Дъвчех изпочупения си нокът. – Сигурно има нещо общо с портала. Това е, върху което се е съсредоточил в момента.
– Кръвта на демоните от всички Домове и един портал… какво му дава това?
Може би въпросът не беше какво може да получи, а какво най-много иска. Крайната му цел.
– Червената кралица – прошепнах аз. Завъртях се и очите ми срещнаха тези на Зилас. – Към кой дом принадлежат payashē?
– Те нямат Дом.
– Но когато имат деца от мъжки пол, синовете им се присъединяват към Дома на баща си, нали?
– Вар.
Което означаваше, че payashē нямат Дом, като същевременно са свързани с всеки Дом.
– Ами ако Ксевер се нуждае от кръв от всеки Дом, за да призове женски демон?
– Не може – отвърна Зилас мигновено. – Призоваващият виш използва Кралския обет. Пайашите не притежават динска магия.
– Или може би кръвта е за обвързване на женския демон с договор по някакъв начин. – Лицето на Амалия побеля. – Порталът може да е за достигане до женския демон, а кръвта да се използва за принуждаване към договор. Той иска да превърне в реалност богинята Червена кралица на култа.
– Тогава той е глупак – изсумтя Зилас. – Пайаше ще донесе смърт на култа му.
Изучавах го.
– Ти знаеш повече за payashē, отколкото си споменавал. Какво имаш предвид, когато казваш, че тези крила са магия на payashē?
Очите му се присвиха, после извърна глава настрани и се настани в матрака – ясен сигнал, че няма намерение да споделя нищо повече. Поне не с мен и Амалия.
Намръщих се и я погледнах умолително.
Тя извъртя очи.
– Добре, добре. В съседство има ресторант, който работи до късно. Индийска кухня, прилични отзиви. Ще отида да си взема нещо за вечеря.
– Благодаря.
В отговор тя ме погледна в стил „измъкни отговорите от него“, след което се отправи към вратата. Дрънчащата, стържеща пералня заглуши звуците от подготовката ѝ за излизане и миг по-късно вратата на апартамента се затвори с трясък.
– Зилас? – Попитах тихо, като наблюдавах тила му.
Той изпусна дълга въздишка. Надигна се, хвърли одеялата от леглото и се настани по гръб, наполовина подпрян на таблата до мен.
– Пайашите са майстори на виш. – Изражението на лицето му беше неразбираемо. – Те знаят заклинания, които мъжките демони не познават. Те учат дъщерите си, но никога синовете си. Винаги изпращат синовете си при техните бащи, когато магията им се пробуди.
– Но баща ти е починал.
– Умря – съгласи се Зилас. – И аз останах сам на място, на което никога не съм бил. Опасно място. Знаех, че скоро ще умра. Друг мъж щеше да ме убие или щях да умра от глад.
– Да гладуваш? – Прекъснах го. – Но ти не се нуждаеш от храна.
– Младите демони се нуждаят от храна. Нуждаем се от по-малко, когато магията ни стане по-силна, но не спираме да ядем, докато не станем почти пълнолетни. – Той се загледа в тавана, виждайки друг свят. – След като баща ми умря, аз се скитах и скитах, и тогава го намерих.
– Какво намери?
– Тайно място, където живее payashē. Намерих го, защото бях малък и търсех къде да се скрия.
– Какво направи?
– Изчаках до сутринта, когато payashē се събудиха. След това влязох в скрития им пашир. – Той се загледа немигащо нагоре. – Отидох до средата, където беше най-голямата… най-голямата къща, и зачаках.
Страхът ме прониза – страх за него, за детската му същност.
– Пайашите се събраха. Гледаха ме. Смееха се, защото бях малък, слаб и млад. Дванадесети дом. Не бях опасен за тях, а и по това време нямаше млади, които да защитават.
– После излезе… най-силната
Матриархът.
– Тя попита защо съм отишъл. – Той стискаше и разпускаше челюстта си, а останалата част от тялото му беше страшно неподвижна. – Помолих я да ме защити.
Дъхът ми секна.
– Тя се засмя. Казах ѝ, че ще направя всичко. Умолявах. Всички се смееха. – Той затвори очи. – Payashē не защитава kanyin-младите мъже. Те ще прогонят собствените си синове да умрат, ако не дойде баща им.
– Тогава… защо отиде при тях?
Той отвори очи.
– Пайапи каза да.
Невероятно неверие ме обзе.
– Тя не искаше да има повече малки. Може би ѝ е било скучно. Каза ми: „Аз ще те защитавам и ти ще се подчиняваш на всяка моя дума. Ще те възпитам да бъдеш силен, а когато станеш Динен, ще използваш това, на което те научих, и ще промениш Ахлява“.
Погледът му се плъзна към мен.
– Аз ѝ се подчиних. Тя ме научи на магия. Тя ме научи как да се бия. Тя ме научи, че няма значение как ще намеря победата – да я намирам винаги по какъвто и да е начин.
Той замълча, а аз се мъчех да събера мислите си.
– Значи – започнах несигурно – вместо да се учиш от баща си, си научил всичко от жена демон? Но ти се вкаменяваш от женски демони.
Той се изсмя с досада.
– Те са силни. Не телата им. Те са малки като теб и аз мога да ги бутна и задържа. Ти обаче си много по-слаба – добави той.
Аз изпъшках.
– Но магията им, ваяни. Много от заклинанията им не можах да науча, въпреки че пайаши се опитаха да ме научат. Крилете… това беше дотогава, докато можех да ги задържа. Когато пайаши искат да летят, те си правят крила и отлитат. Те не падат на земята за кратко време като мен.
Заплетох пръсти в подгъва на пуловера си.
– Какво беше да израснеш с учителка пайаши, заобиколен от пайаше?
– Пайашите не ме искаха там. Смятаха, че е глупава да пусне канин в техния пашир.
Направих няколко мисловни гимнастики, за да се справя с демоничните думи, които той хвърляше наоколо.
– Отначало ме удряха. После станах по-висок от тях и те спряха. Вече не ме мразеха, защото бях полезен в малки отношения.
– Ти беше? Как?
– Събирах храна или гледах малките им. Те са мързеливи. Накараха ме да върша работа за тях. – Той издиша бавно. – Всеки ден, по всяко време можеха да ме убият, ако създавах проблеми. Винаги бях плячка, но с тях бях в по-голяма безопасност, отколкото сам, затова правех това, което искаха.
Колко ли нервно щеше да е да израснеш в общност, в която всеки можеше да те зареже във всеки един момент?
– Когато бях по-голям и по-силен, излизах през нощта и защитавах пашира. Това ми харесваше повече, защото бях по-далеч от пайашите. Убих много мъжки, които се приближаваха твърде близо. Бях най-добрият в устройването на засади. Никога не ме виждаха, докато не ударя.
– Бях на лов през нощта, когато усетих как ме изпълва диненската сила. – Ръцете му се свиха в юмруци. – Побягнах.
Намръщих се.
– Какво имаш предвид?
– Избягах далеч от пашира. Никога не се върнах. Диените са по-опасни, а и не знаех дали пайашите няма да ме убият, ако се върна.
Толкова бързо, само за една нощ, животът му, какъвто го познаваше, се беше променил напълно за втори път.
– Какво направи тогава?
Той се замисли над въпроса.
– Опитах се да спазя обещанието си към пайаште. Опитах се да променя нещо.
– Променил си нещо за твоята Къща – разбрах аз. – Научи другите Домове да се страхуват от демоните на Вх’алир.
– Хнн. Тя не би помислила, че това е достатъчно. – Той отпусна главата си назад към таблата, с полупритворени очи. – Опитах се, но беше имаднул. Накарах другите да се страхуват от нас, но те все още убиват. Вх’алайр са слаби и твърде млади. Те ни убиват. Аз ги убивам. Те ни убиват още повече. Нищо не се променя.
– Но ти опита. И – и когато се прибереш у дома, може би ще можеш да направиш повече като Ивакнен, отколкото като Динен. – Предложих несигурна усмивка. – Няма друг демон като теб, нали? Ти си единственият мъж, който е бил обучен от жена.
– Никога не съм казвал на никого, че съм живял с Пайаше. – Той се намръщи. – Другите мъжки… не биха го харесали.
– Защо не?
– Всички причини. – Той пъхна петите си в матрака и седна малко по-нагоре. – Сега мислиш ли за мен по различен начин?
– Различно? – Примигнах срещу него. – Аз… просто съм впечатлена. Че си направил всичко това. Звучи ужасяващо.
– Ннн. Много пъти, да.
– И да живееш с жени. Не това очаквах, когато говориш за тях, сякаш са най-големият ти страх.
– Знам по-добре от повечето мъже колко са силни.
– Мощни – поправих аз. – Не силни, тъй като ти каза, че можеш да ги държиш д… – Прекъсвайки, се взирах в него. – Чакай. Това буквално ли искаше да кажеш? Наистина ли си задържал пайаши преди?
Той сви рамене.
– Защо да го правиш? – Задъхах се. – Нападна ли някоя?
Той се отдръпна леко.
– Нападнах? Не!
– Тогава какво?
– Тя попита.
Устата ми се отвори.
Той присви очи към мен.
– Понякога пайашите искат да се чифтосват, когато не искат да имат млади. Когато бях достатъчно голям, някои payashē от пашира ми казаха, че трябва да им давам храна.
По някакъв начин челюстта ми падна още повече.
– Знаех, че няма да искат млади с мен, защото съм Вх’алир, но… – Той отново сви рамене.
– Но? – Гласът ми излезе писклив. – Но какво?
– Ти се изчервяваш.
– Ами да! – Избухнах. – Току-що призна, че си проспал пътя през цяла общност от жени!
– Спане? Не разбирам…
– Спане – поправих шумно. – Ти си се чифтосвал с куп женски! Мислех, че още не искаш деца!
– Не сме правили малки.
– Откъде знаеш? Демоните имат ли контрацептиви? Всяка от тях можеше да забременее случайно, а ти никога да не се върнеш така…
– Случайно? – Той ме стрелна с широко отворени очи. – Може ли хх’айнун да има млади по случайност?
Изпаднах в недоумение и се наклоних леко назад.
– Да. А payashē различни ли са?
– Ние избираме кога да имаме млади. Много пъти payashē приемат мъжки, за да се насладят на чифтосването, но не искат той да бъде баща. Мъжките не знаят кога payashē избира да има или да няма млади.
– Значи някои женски са избрали теб, за да се наслаждават на чифтосването?
Той седна напред, притиснал ръце към матрака между коленете си.
– Защо се ядосваш?
Ядосана? Не бях ядосана. Изобщо не съм. Бях… неспокойна. Това е всичко, което наистина можех да кажа. Не бях спокойна, а и сърцето ми се извиваше зад ребрата, сякаш невидима примка се беше стегнала около него.
– Когато те поканих… – Започнах задъхано. – С ягодата… прие ли, за да можем… да се насладим на чифтосването?
Когато той не каза нищо, го погледнах. Той изглеждаше по-объркан от всякога.
Последният ми гняв се разсея в болка. Ах. Ето го. Истината.
В миналото той беше приемал случайни покани – което означаваше, че в неговите очи моята покана беше също толкова случайна. Което би било добре… освен ако не беше случайно за мен. Когато му бях предложила тази ягода, бях разкрила сърцето и душата си.
И едва сега осъзнавах колко много съм искала приемането му да означава нещо специално.

Назад към част 20

Глава 5
ГРЕЙВ

– Здравей, скъпа. – Успокоих се, когато влязох в стаята си, където бях сложил Ема да спи. Франки беше легнала до гърба ѝ. Кучето само ме погледна, преди да отпусне главата си обратно върху завивката. – Какво става?
– Болят ме гърдите – каза ми тя.
Приближих се до леглото и внимателно я повдигнах. Франки моментално скочи от леглото, вървейки вярно до мен, отивайки навсякъде, където отвеждах Ема, точно както беше обучена да го прави.
Когато слязох долу, Кости си правеше чаша кафе. Прегледах я с очи. Ебаси, не бях очаквал да ме целуне по този начин. Очаквах, че ще бъде просто момиче, което ще го удари и ще се откаже. Тя не беше от хората, които искат нещо стабилно или дългосрочно.
Но съм сигурен, че не бях разстроен от тази целувка. И ако Ема не ме беше извикала, щях да чукам Кости на проклетия си плот.
И не се срамувах да си го призная. Жената ме накара да загубя всякакъв шибан здрав разум.
Кости се обърна към мен, красива усмивка се разтегли по устните ѝ, когато очите ѝ попаднаха на Ема.
– Здравей, скъпа – поздрави тя.
– Здравей – плахо прошепна Ема.
Пресегнах се към шкафа над хладилника, за да извадя малко течен тиленол за Ема.
– Мога ли да те сложа тук, скъпа? – Попитах я.
Тя погледна към Кости. Намръщих се, чудейки се дали не се страхува от Кости. Това остави кисело чувство в стомаха ми.
– Не искам да бъда сама, татко.
Целунах я в горната част на главата.
– Аз съм тук, скъпа – успокоих я нежно. – Ами ако Кости те държи? Това ще бъде ли добре? – Знаех, че никога няма да навреди да попитам. Ема ми вярваше достатъчно, за да знае, че никога няма да я накарам да направи нещо, което ѝ е неприятно.
Тя бавно кимна.
– Да – каза тя тихо. – Тя има име, което прилича малко на твоето – отбеляза Ема, а аз знаех достатъчно за моето малко момиче, за да разбера, че то я кара да се чувства комфортно.
Тя намираше утеха в най-странните неща, но аз никога не съм се съмнявала в това.
Усмихнах се надолу към нея.
– Точно така, има – потвърдих аз.
Кости се пресегна към мен. Внимателно ѝ подадох Ема и тя веднага облегна глава на рамото на Кости, като свободно обви ръце около врата ѝ. Не можех да спра усмивката, която разтегли устните ми при образа, който направиха.
По дяволите, направи нещо лудо на шибаното ми сърце.
Бързо приготвих лекарството за Ема и ѝ взех сок. Знаех, че тя мрази вкуса на лекарството, но също така знаех колко силно я болят гърдите след пристъп на тревожност.
Кости грабна кафето си и се премести на кухненската маса, за да седне, така че да може да държи Ема в скута си. Ема вдигна поглед към Кости.
– Харесва ми името ти – тихо ѝ каза Ема. Хареса ми как Кости веднага обърна на Ема цялото си внимание. – То е като това на татко. Знам, че истинското му име е Тристан, но всички го наричат Грейв. А на мен ми харесва, че ти се казваш Кости – изпъшка тя, но аз толкова се радвах, че наистина говори с някого, без да я държа за ръка и да я уговарям, че не я спрях. Кости я слушаше внимателно. – Звучи страшно, но изглеждаш много мила.
Кости ѝ се усмихна. Устоях на желанието да се засмея, защото знаех колко опасна и смъртоносна може да бъде Кости.
– Мога да бъда страшна, точно както може да бъде страшен и баща ти – каза ѝ Кости. – Но аз те харесвам прекалено много, за да те плаша.
Ема ѝ се усмихна.
– Ти също имаш белег – прошепна Ема, с изумление в гласа, докато прокарваше ръка по белега на ръката на Кости.
Напрегнах се малко, спомняйки си реакцията на Кости на снимката на Ема по-рано. Кости преглътна трудно, но кимна на момиченцето ми.
– Имам много такива – каза ѝ Кости.
Ема се намръщи.
– Татко казва, че белезите ми показват колко съм силна. Ти също ли си силна?
Кости подсмръкна, когато очите ѝ изведнъж се напълниха със сълзи, но не позволи на нито една да падне. Сърцето ми се сви в гърдите през цялото време, докато душата ми ревеше за тях двете.
– Аз също съм силна, скъпа – увери я Кости.
– Ема – нежно извиках аз, привличайки очите ѝ към мен – лекарство – казах ѝ, докато се придвижвах напред. Грабнах един стол и го придърпах пред нея и Кости, преди да си наместя задника на него. – Отвори уста – наредих аз.
Тя се намръщи, но отвори уста, позволявайки ми да ѝ дам тиленол. Тя се задави, докато го поглъщаше, и аз бързо ѝ подадох гроздовия сок от ръката си, за да може да изкара вкуса от устата си.
Ема отпусна глава на рамото на Кости.
– Готова ли си да заспиш отново, скъпа? – Попитах я, като обърнах внимание на факта, че очите ѝ отново бяха започнали да се присвиват.
– Не – промълви тя. – Искам да остана с теб и Кости.
Сърцето ми се разтуптя в гърдите. Тя откликваше на Кости, а аз не можех да бъда друго освен дяволски щастлив. Исках Кости да бъде постоянна част от живота ми, а след като Ема я прие толкова добре, това наистина улесняваше нещата.
– Добре, скъпа – погледнах към Кости. – Добре ли си с това? – Попитах я.
Кости ми кимна с усмивка на устните. Кимнах с глава по посока на хола.
– Само предупреждавам, че вероятно ще я държиш известно време, така че може и да ти е удобно – информирах я, докато вървяхме към всекидневната. Посочих края на дивана с крайната масичка до него. – Можеш да седнеш там – кафето може да отиде на крайната масичка. Краят на дивана се накланя, така че би трябвало да ти е удобно там – казах ѝ. – Искаш ли да гледаш нещо конкретно?
Тя поклати глава към мен, докато се настаняваше на дивана с Ема в ръце.
– Не, добре съм – увери ме тя.
Наведох се над нея, след като се беше настанила, и нежно докоснах устните си с нейните, а Ема вече беше изпаднала в безсъзнание.
– Благодаря ти – прошепнах срещу устните ѝ.
Пръстите ѝ се завъртяха в елека ми. Тихо изръмжах в отговор, като всяка част от тялото ми се вълнуваше от нуждата за тази жена под мен.
– Никога не ми благодари, Грейв – отвърна тя.
Прокарах пръсти по бузата ѝ, преди да се изправя в цял ръст и да се преместя в кухнята, за да започна да приготвям вечерята.
И за да успокоя отново тялото си.

***

Погледнах нагоре през кухненския прозорец, когато видях блясъка на слънцето, който се отразяваше на автомобила, който спря в двора ми. Инфинитито на Трикси срещна погледа ми и аз бързо излязох от кухнята, за да отида да я посрещна на вратата, за да не събуди Кости и Ема, които се бяха сгушили на дивана.
Беше красива гледка, в която безсрамно се взирах, вместо да гледам документалния филм за престъплението по телевизията.
Трикси ми се усмихна, докато се качваше на верандата, а очите ѝ блестяха от загриженост.
– Чух, че днес Ема е имала пристъп на тревожност – каза тя, докато се придвижваше по верандата. – Добре ли е?
Въздъхнах, като свих рамене. Трикси беше наистина мила и се грижеше дълбоко за всички нас. И за всеки друг може да изглежда, че е мила за всички нас, но аз знаех, че тя има очи само за съпруга си Алекс – нашия вицепрезидент.
– Тя е доста изтощена. Пристъпите отнемат много от нея. – Трикси кимна в знак на разбиране. – Кости е тук – казах ѝ, като реших да продължа и да хвърля бомбата.
Трикси кимна, а очите ѝ се насочиха към „Ескалейд“-а, паркиран в двора ми.
– Така, забелязах – коментира тя. – Изненадана съм, че си я пуснал в дома си.
Повдигнах рамене, опитвайки се да запазя спокойствие, особено пред Трикси. Имах слабост в сърцето си към жената пред мен, бях я виждала в най-лошия ѝ вид.
– Кости и аз винаги сме имали странна динамика – съобщих на Трикси. – Освен това Ема реагира добре на нея. Те дори се гушкат на дивана ми.
Трикси ми се усмихна, очите ѝ светнаха от щастие за моето момиченце.
– О, Грейв, това е фантастично – въздъхна тя.
Кимнах.
– Шокира ме адски много, когато доброволно позволи на Кости да я прегърне, но нямаше да я спра. Ако Ема се чувства достатъчно комфортно с някого, искам тя да се чувства сигурна, навлизайки в тази непозната територия.
Трикси кимна в знак на съгласие.
– Грейв, просто внимавай с Кости – предупреди ме тя. Въздъхнах, като за момент погледнах над главата ѝ, преди да я погледна отново надолу. – Грим не е доволен от това, че е в града, нито от факта, че си я наел да работи в гаража, без да се консултираш първо с него.
Измърморих, знаейки, че Трикси не иска да ми навреди. Трикси и аз бяхме близки – от шибани години. Знаех, че тя иска само да съм щастлив, и също така знаех, че просто се опитва да се грижи за мен.
– Кости не би ме излъгала, Трикси – казах ѝ аз. – Знаеш колко лесно долавям тези глупости и винаги съм успявал да я прочета като отворена книга – усмихнах се. – Всъщност тя винаги е мразела колко лесно мога да я чета. – Трикси се засмя. – Тя не е в града заради някакви лоши неща. Опитва се да изгради живота си наново и иска да го направи тук. „Дивите врани“ винаги е бил неутрално място за нея.
Трикси кимна.
– Знам. Мисля, че Грим ще се отбие по-късно тази вечер – предупреждавам те. – Измърморих с досада. – Откакто разбра, той е в намусено настроение. Може и да е спасила живота на Катюшка, но за него тя все още е жената, която водиш за почистване – не е лоялна към нито един отделен клуб или банда.
– Благодаря за предупреждението – тихо ѝ казах аз. Притиснах една целувка към върха на главата ѝ. – Прекалено много се тревожиш за всички останали, Трикси. Винаги си се притеснявала.
Тя сви рамене.
– Това е в природата ми.
Подсмръкнах.
– Винаги си била твърде сладка за собственото си добро, скъпа – отбелязах.
Телефонът ѝ се включи в джоба и тя го извади, като хвърли очи към екрана.
– Трябва да тръгвам. Алекс се обажда. – Тя се наведе и ме целуна по бузата. – Бъди в безопасност, Грейв.
Усмихнах ѝ се.
– Винаги, скъпа.
Тя слезе от верандата, придърпвайки телефона към ухото си. Влязох обратно вътре и погледнах към Кости. Тя все още беше в безсъзнание, а ръцете ѝ бяха защитно увити около Ема.
Майната му на Грим. Познавах Кости по-добре от всеки от тях. Ние с нея винаги бяхме работили заедно, когато тя беше в града, независимо дали клубът ми знаеше за това или не. Ако имаше нещо, което знаех за Кости, то беше, че тя няма да ми обърне гръб.
И ако Грим имаше шибан проблем с това, че я оставям да бъде наоколо, щях да се обърна с гръб. Дъщеря ми беше харесала Кости и аз нямаше да ѝ отнема това.
А Грим знаеше, че ще го направя. Бях готов да го предам още преди да започне процесът на осиновяване. В момента, в който държах в ръцете си малкото си ангелче, знаех, че аз ще бъда този, която ще се грижи за нея и ще я отгледа.
За мен семейството беше над всичко.
А Ема беше моето шибано семейство.

Назад към част 4

Глава 6

Аз бях тихо разярен. Рошамандес. Пет хиляди години в Кръвта. Живеещ на частния си остров Сейнт Рейн. Посещаван от време на време от бегълците си Елени, Алесандра и съжителстващ с любовника си Бенедикт. Кръвопиец, който явно ме презираше заради това, което му бях сторил в миналото, след убийството на великата Махарет и докато държеше в плен сина ми Виктор. Кръвопиец, който се беше съгласил да ни остави на мира, ако го оставим на мира.
– Защо, по дяволите, отново говорим за това? – Попитах. – Какво се случи?
За миг не се каза нищо и ми беше лесно да разбера защо. Бяхме спорили за това отново и отново. Те, всички до един, бяха за унищожаването на Рошамандес, а само аз се противопоставях, настоявайки отново и отново, че Рошамандес е получил официална прошка за това, което е направил на Махарет, и че не е направил нищо, което да наруши мира, не е извършил никакъв акт на агресия срещу нас.
Беше ме вбесило, че не можех да накарам никого от тях да разбере какво означава за мен да осъдя кръвопиец, който е ходил по земята хиляди години, който е виждал империи да се издигат и да падат, и светове, които само можех да си представя – да поразя такова същество за грешка, която е допуснало поради съблазните на духовен глас, който го е лъгал, манипулирал и подтиквал да нападне Махарет и да я унищожи.
Но никога не е имало и най-малката частица разбиране. По-голямата част от съвета беше положително категорична, че Рошамандес трябва да бъде унищожен, а онези, на които сякаш им пукаше много малко, не бяха съгласни.
– Амел – казах аз. – Доколкото ми е известно, за пръв път си на тази маса. Не можеш ли да се застъпиш за Рошамандес?
– Лестат, защо да го правя? – Попита той с момчешкия си глас, а лицето му изведнъж почервеня, когато ме погледна. Бяхме се виждали много пъти през последната година и аз бях свикнал с него в това ново безсмъртно тяло, а понякога сякаш духът, Амел, това странно и ужасяващо същество, никога не беше съществувал.
– Защото именно ти, ти, който идваш в съзнание, Амел, го подтикна да убие Махарет. Нима си забравил това?
Това беше болезнен момент за останалите и аз го виждах. Гледаха Амел неспокойно, сякаш не бяха забравили, нито за миг, древния дух, който беше той, и не можеха да се доверят на младия червенокос Амел, който седеше пред тях. Изглеждаха не успокоени от очевидните му емоции, а подозрителни към тях. Но Амел винаги, още от първия миг, в който бе произнесъл смислена дума под формата на дух, бе жертва на емоциите си. Така беше и сега.
Потънах дълбоко в мислите си, спомняйки си, че не беше минало и две години, когато на маса като тази в „Тринити Гейт“ в Ню Йорк същите тези безсмъртни говореха за затварянето на духа на Амел в някаква камера с течност, в която, сляп и глух, и неспособен да говори, той би могъл да изпадне отново в безсмислено съществуване на мъчение. Опитах се да прогоня това от съзнанието си, защото не беше време да говоря за това, но реплимоидите, каквито и да бяха огромните им сили, не можеха да четат мислите ни, а Амел, който някога беше нашият централен ум, така да се каже, който можеше да се движи от ум в ум сред нас, също не можеше да чете мислите ни.
Чудех се какво ли е това, този странен въплътен дух, който от месеци е във физическо тяло – ходи, говори, чете, може би прави любов, живее отново като въплътен безсмъртен – да седи сега сред нас, кръвопийците на племето, което е създал, населил и поддържал от векове? Подобни мисли не водят до лесни или прости заключения. Те продължават да ме вълнуват, защото съм принуден да стигна до корена на нещата. И исках да разбера всичко, което се случваше сега, а емоциите, които усещах навсякъде около себе си, за съжаление бяха също толкова реални, колкото и думите или действията.
Не. нямаше да се задържам върху това, върху озадачаващата връзка между този човек, когото обичах всеотдайно, и кръвопийците, които не споделяха тази любов и дори не го разбираха.
Ако Амел си спомняше за онзи съвет на студените безсмъртни, които безпристрастно обсъждаха съдбата му – когато никой от нас не знаеше точно какво е той, откъде е дошъл, защо и как се е слял с човешко същество, за да стане първият вампир – той не го допускаше.
Той беше там, този дух, вътре в нас, свързваше ни един с друг, свързваше ни с носителя, говореше в умовете ни, когато пожелаеше, подмамваше и мамеше, настройваше кръвопиец срещу кръвопиец. И той се бе опитал да омагьоса Рошамандес, да го настрои срещу Махарет, и бе успял. И в нейното леговище Рошамандес и неговият любовник Бенедикт бяха отишли, за да я погубят с такъв жесток удар, че едва издържах да си помисля за това.
Оставих погледа си да се спре върху Джеси Рийвс, любимата племенница и беглец на Махарет, и бавно очите ѝ се обърнаха към мен, а аз долових посланието:
„Рошамандес трябва да бъде умъртвен. Няма друга алтернатива. Ти, Лестат, си този, който не разбира.“
– Унищожи го – каза Амел внезапно, импулсивно, а лицето му почервеня. – Унищожи го, преди да е унищожил теб или преди да е унищожил нас.
– Затова сме тук, Лестат – каза Капетрия. За първи път тя говореше на тази среща. – Ние сме тук, защото Рошамандес започна да хвърля сянка върху живота ни и ние не можем да дишаме спокойно в тази сянка. Рошамандес не иска да ни остави на мира.
– Нека да обясним какво се случи – каза Амел. Той се обърна и я погледна, взе дясната ѝ ръка и я целуна. Погледна към мен, докато говореше. – Ние се оттеглихме от нашата колония в Англия. Оттеглихме се в лабораториите на Грегъри в Париж. Сега живеем в скривалище под закрилата на Грегъри, защото на всяка крачка, през последната седмица, Рошамандес ни преследваше, наблюдаваше ни, намираше някакъв повод да ни заговори, влизаше в личните ни стаи, като че ли се появяваше от нищото, както могат да правят древните, и не ни оставяше нито миг спокойствие.
Бях съкрушен. Бях уверил всички, че това никога няма да се случи. Рошамандес ме беше уверил, че ще остави колонията на Децата на Атлантида на мира.
Бях говорил директно с него за това и той ми беше дал думата си. Беше казал: „Не се интересувам от тези същества. Признавам, че искаш да ги защитиш. Аз не съм заплаха за тях. Нямам нищо против тях. Докато ме оставят на мира, и аз ще ги оставя на мира.“
Сега това.
Капетрия изглеждаше по-притеснена, отколкото някога я бях виждал. Винаги съм я смятал за могъщо красива, с безупречната си бронзова кожа, изящно изваяните си черти и гъстата си вълниста гарванова коса. В очите ѝ имаше непосредствена топлина, която ме успокояваше и винаги е била такава. И тя беше доказала своята лоялност към нас. Беше го доказала неведнъж, но най-впечатляващо, когато премахна духа на Амел от физическото ми тяло, оставяйки ума и тялото ми непокътнати.
Лесно можеше да ме унищожи в този процес. Но беше отложила този акт, докато не знаеше добре, че може да го постигне, като пощади живота ми.
– Знаеш колко много обичаме нашата колония – каза Капетрия директно на мен. – Знаеш как се стремяхме да се поучим от теб и от Гремт при основаването ѝ.
Разбира се, че знаех. И обичах това, в което се бе превърнала колонията.
Капетрия с помощта на Грегъри и Гремт беше купила изоставен приют в провинциална Англия, заедно с величествено имение съвсем близо до него и голям дял в близкото село, много по-голямо и по-жизнено от моето малко пресъздадено селце тук, във Франция.
Реплимоидите бяха създали „балнеолечебница“ като прикритие за дейността си, като напълно обновиха лечебницата и развиха там лабораториите си. Те ремонтираха имотите в селото, поканиха нови бизнес интереси, обновиха разрушената църква и учредиха завещание, за да финансират пребиваването на викарий.
Това е сигурният начин, беше им казал Гремт, да процъфтяват сред смъртните, да проявяват голяма щедрост към местните жители на квартала, да се превърнат в сила на доброто сред тях, така че те лесно да прощават всичко, което виждат и което може да предизвика подозрение, че сред тях има извънземен вид.
Това е било лесно за Децата на Атлантида, които са имали само добри чувства към хората и всъщност са били Хора на Целта – целта им е била да правят това, което е добро за хората.
През последните няколко месеца бях посещавал британската общност няколко пъти, удивен от напредъка, постигнат от колонията, която сега наброяваше шестдесет и четири реплимоида, от които тридесет бяха клонинги на Капетрия и тридесет клонинги на останалите мъже.
Сега, ако сте чели най-новите истории от „Вампирски хроники“, знаете как се размножават тези същества и как това бе открито случайно, когато Рошамандес държеше в плен едно от тях – това беше Дерек – и отряза ръката на Дерек. Те се размножават чрез процес в растителното царство, който се нарича разклоняване, при който след като крайникът е отрязан, той се развива в индивид, който е клонинг на родителското тяло, от което е взет крайникът, докато родителското тяло регенерира заместващ крайник. Това, разбира се, им дава забележително репродуктивно предимство в този свят и поради тази причина някои от нашето племе смятаха, че за доброто на света реплимоидите трябва да бъдат унищожени.
Арманд беше човекът, който най-категорично издигаше тази идея, точно в присъствието на реплимоидите и непрекъснато, когато те не присъстваха. Докато наблюдаваше как колонията се разраства до шестдесет и четири души, той отново и отново изказваше своето предупреждение.
– Унищожете ги сега, иначе ще съжалявате по-късно – беше казал той. – Ние бяхме хора, преди да станем кръвопийци. Как можем да позволим на този вид да застрашава човешката раса?
През цялото това време Арманд не беше казал нищо. Но аз виждах студените му, безмилостни очи, вперени с характерната си привидна невинност в Капетрия, и си представях как от него струи поток от злонамереност, но той не даваше да се разбере нищо от ума или сърцето му.
Рошамандес никога не беше изразявал пред мен това мнение – присъщ ужас от реплимоидите, – но тъй като Рошамандес имаше пет хиляди години в Кръвта, несъмнено знаеше за чувствата на Арманд по този въпрос. Рошамандес можеше да ни шпионира телепатично на голямо разстояние и със сигурност знаеше, че обсъждаме да сложим край на живота му точно сега.
Разбира се, той може и да не слуша разговорите ни. Може да пилотира някоя от своите лодки в северните морета или да седи в операта някъде в Европа, обгърнат от музиката. А може би сега просто е безразличен към нас и не го интересува какво говорим.
В края на краищата, бях го уверил, че никога няма да тръгнем да го унищожаваме, ако ни остави всички на мира, а „всички“ включваше и децата на Атлантида.
Бях дълбоко потънал в мислите си по този въпрос, както ви ги разказвам, когато Капетрия заговори и понеже не я гледах, а бях вперил поглед в Арманд, за първи път чух гласа ѝ да трепери. Чух слабост в него, крехкост, която никога преди не бях чувал у нея.
– Преди пет вечери – каза тя, – сякаш знаеше, че ще прекосиш Атлантика и ще се върнеш в стария си дом в Ню Орлиънс, Рошамандес се появяваше с часове, разхождаше се из селото, седеше в църквата и дори се разхождаше из нашите земи.
– Всяка вечер – намеси се Амел, – в параклиса имаме служба за вечернята и все повече жители на селото я посещават, а аз обичам да я посещавам, и ето че той изведнъж се появи, тази висока, силно забулена фигура в пелерина с качулка, на задната скамейка през цялата служба, а после бавно тръгна по главната улица на селото и се отдалечи в гората.
– Беше изнервящо, това внезапно внимание – каза Капетрия, като сложи ръка на ръката на Амел, може би за да го накара да замълчи или да го успокои. – Но аз го заговорих учтиво, направих си труда, а той беше изкусен, когато разговаряше с мен, усмихваше се изкуствено и казваше колко е хубаво… хубаво да ни види толкова близо до дома си. Разбира се, аз му казах, че не смятам южната част на Англия за толкова близо до Сен Рейн, но той каза, че за същество като него е въпрос на секунди да прекоси разстоянието. А след това по доста тържествен начин ми пожела всичко добро.
– Той говореше и с други – каза Амел. – Дори се отклони от пътя си, за да спре Дерек в селото – а знаеш, че Дерек се страхува от него!
– Да – каза Капетрия. – Дерек е убеден, че Рошамандес го преследва, и един от пътищата, когато спря да говори с Дерек, го попита за регенерираната ръка на Дерек. Каза нещо иронично за това, че са споделили тази форма на страдание, че си „отсякъл“ ръката му, както той е „отсякъл“ ръката на Дерек. Но, разбира се, това е било такова „случайно“ събитие, нали, защото колко ли време не е могло да мине, преди изобщо да открием, че можем да се размножаваме по този прост начин? Той направи някаква хладна забележка, че ти си бил авторът на откритието, тъй като ти си бил този, който е „отрязал“ ръката му в присъствието на безсмъртните, които е познавал преди хиляди години, когато светът, който споделяме сега, не е могъл да бъде представен. И продължи да казва, че това се случвало твърде често с вашите гафове… какво беше това?
– … Че по някакъв начин – каза Амел, – Лестат успява да се възползва от гафовете си, както никое друго същество, което познава, и не само ти си се възползвал, но и децата на Атлантида са се възползвали. Той попита дали все още носиш брадвата в сакото си.
– Дерек не можа да отговори на въпроса му за брадвата – каза Капетрия. – Той се засмя и се изсмя под носа си. Дерек беше напълно разстроен от всичко това. Но точно преди две нощи той ме изплаши, а аз не съм същество, което лесно се плаши. Смея да твърдя, че ми липсва интелигентно разбиране за страха. – Тя се поколеба.
– Какво направи? – Попита внезапно Арманд.
Капетрия за пръв път погледна Арманд директно.
– Бях в кабинета си – каза тя. – Цяла вечер бях работила в лабораторията и накрая имах време за почивка, бях уморена, влязох и се свлякох на един стол до огнището. Беше ми студено, треперех, разтривах ръцете си и бях на път да се откажа, когато изведнъж дъбовите трупи в камината избухнаха в пламък. При това се чу рев, пращене и бучене, и тогава го видях да седи на стола срещу мен, сякаш през цялото време е бил там. Сякаш притежаваше магически сили, а аз бях беззащитна пред тях. Магия, чрез която той можеше да нахлуе в най-личните ни стаи.
– Това не беше магия – каза Грегъри. – Беше обикновена бързина, която не можеш да си представиш, и, разбира се, изненада.
– Е, каквото и да е било, аз се уплаших – каза Капетрия. – Разбрах какво имат предвид хората, когато говорят за уплаха. Дори може да се каже, че това беше нещо хубаво, защото от него научих какво означава да си уплашен…
– Е, точно това искаше да бъдеш – каза Мариус, – уплашена, и затова дойде неканен в кабинета ти и запали огъня.
– Какво каза? – Попита Грегъри.
– Отначало нищо. Аз не казах нищо. Погледнах към вратата на коридора и видях, че е отворена, и си представих, че той се е придвижил през тази врата безшумно и бързо, така че да не съм видяла…
– Точно това е направил – каза Грегъри. – Това е всичко, което е направил, Капетрия, и всички ние имаме тази сила и това умение.
– Значи си е тръгнал, без да каже нищо? – Настоя Мариус.
– Не – каза тя. – Накрая той наруши мълчанието. Попита дали няма да го посрещна в моя салон, както го нарече, и аз без да се замислям казах, че очевидно не е необходимо, тъй като той е дошъл в личния ми кабинет по собствено желание. Тогава за пръв път, за пръв път, откакто бяха започнали странните му посещения, той каза нещо положително заплашително. Каза ми с тих глас, студен и враждебен глас, че всички ни намира за дразнещи и не ни иска в Англия.
– Попитах го дали ми казва, че трябва да си тръгнем, а той ми отговори, че ще остави това на моята преценка. Вие сте много примамливи за кръвопийците – каза той, – с вашата вечно обновяваща се кръв и наистина е доста невероятно, че Лестат е приел мен и моите кохорти като равни и ни е поставил под закрила, която не може да гарантира.
– Точно това ли каза той? – Попитах.
– Да – отговори тя. – И ние веднага заминахме за Франция, всички, същата вечер със самолет, като кацнахме в Париж доста преди сутринта. И всички бяхме благополучно преместени в старите си жилища в „Колингсуърт Фармасютикълс“ преди залез слънце.
– Да – каза Амел с дълбока въздишка, – зад стоманени стени в самата вътрешност на кулата, в която нямаме прозорци, но очевидно сме в пълна безопасност.
Амел погледна Грегъри.
– И Грегъри отново ни прие с обичайната си щедрост, като дори се съгласи да изчака цялата история, докато се върнеш.
Седнах обратно на стола си. Не можех да скрия отвратения си поглед.
Всички мълчаха за момент и тогава Дейвид Талбот и Грегъри започнаха да говорят едновременно. Грегъри отстъпи място на Дейвид.
– Слушай, любими приятелю – каза ми той, като се наведе напред над масата, докато ме гледаше, – трябва да сложиш край на това същество! А сега почакай, преди да отговориш. Аз бях смъртен човек преди не повече от петдесет години, Лестат, човешко същество, което неотдавна, и човешко същество, което беше живяло седемдесет и четири години, преди да загуби първоначалното си тяло, да приеме друго и да види как това тяло се трансформира от Тъмната кръв. Добре си спомням всички морални уроци на човешкото съществуване и ти казвам – трябва незабавно да дадеш заповед за унищожаването на това същество. Хазартно залагате на своя живот и на живота на реплимоидите, както и на живота на всички, които са тук.
– И той е някъде, където слуша всяка дума – казах аз.
– Още по-голяма причина – каза Дейвид.
– Дай заповед – каза Грегъри.
– Дай заповедта – каза Севрейн.
– Дай заповедта – каза Сет.
Джеси само вдигна дясната си ръка, без да издаде звук, и кимна с глава.
Всички изразиха съгласието си с жест или с няколко думи, с изключение на Арманд. Очите му бяха вперени в мен.
– Защо, по дяволите, се колебаеш? – Каза Арманд. – Къде е подлият злодей, който за една нощ унищожи завета на Децата на Сатаната?
– О, за любовта на Бога, не съм направил такова нещо – казах аз. – Това, че ме взехте в плен, ме въведе във вашия завет и аз не съм поразил никого. Не повдигай въпроса за старите обиди. Това не помага.
От далечната страна на стаята чувам гласа на Кирил.
– Отърви се от него, шефе – каза той. – Отървете се от него. Той е твърде опасен, твърде глупав и твърде бездушен.
Никой от съвета не възрази, че големият ми разчорлен бодигард, облечен в кожа, се изказва. Всъщност Мариус веднага изрази съгласието си с оценката.
– Точно така – каза Мариус, обръщайки се към мен. – Той няма душа в себе си, за да контролира тяло, което е набирало неописуема сила в продължение на хиляди години. Нищо не смекчава плитката му крехка представа за света.
– Добре. – Вдигнах двете си ръце. – Позволи ми да разбера това, Мариус. Ти, който настояваш за някакво публично порицание за това, че си унищожил Арджун, искаш да кажеш, че сега трябва да отменя решението си за Рошамандес, защото той е тормозил реплимоидите и е нарушил неприкосновеността на личния кабинет на Капетрия, за да ѝ причини дискомфорт с поредица от зле подбрани думи?
– Ти знаеш всички стари аргументи – каза Мариус.
– И си чувал отговора ми на тях – отвърнах аз. – Това, което се е променило, не е достатъчно, за да оправдае отмяната на помилването на един Принц, доколкото виждам.
– Той иска да ни унищожи – каза Капетрия. – Играе си с нас като неспокойна котка.
Поклатих глава и се опитах да се оттегля в собствената си душа за момент на чиста мисъл по този въпрос, но се озовах в очите на Амел.
Никога не бях виждал такъв израз на страдание, съчетан със злоба, какъвто видях сега на лицето му.
Долната му устна трепереше по момчешки, а после заговори.
– Знаеш ли какво означава да се изправиш от дълъг жалък сън, от който си се опитвал да се събудиш отново и отново, и след това да се луташ в тъмнина, търсейки светлина на една след друга отдалечени станции по големите пътища на тъмна страна без име? – Целият трепереше. И гласът му трепереше.
– Представи си го – каза Амел. – Представи си ум, който постепенно се събужда и осъзнава собствените си очертания като ум, ум, който се мъчи да разбере, че някога е бил човек, създание, същество… и се мъчи да осмисли онова, което чува, но не вижда, а после вижда, но не вижда напълно… сред какофония от гласове, които не спират да говорят. – Той прекъсна. Постави ръка на челото си и за миг погледна надолу, сякаш се бореше жестоко със себе си.
– Амел, аз те слушам – казах аз. – Разбирам.
– Това, което иска да ти каже – каза Капетрия, – е, че по време на тези безкрайни пътувания нагоре-надолу по нишките на мрежата, която вампирската кръв е създала, той е познал това, което му се е струвало безброй умове, и сред тези умове е познал ума на Рошамандес и е знаел, че той е егоистичен, малък, крехък и лесно съблазнен.
Кимнах.
Амел се беше възстановил. Той отново ме погледна.
– Познавам го – каза той, а гласът му беше суров. – Той е чудовище. Убий го, преди той да те убие. Ако умреш, Лестат, ако загинеш, ако позволиш на това неизразимо…
Капетрия обгърна ръцете си около него, около това тяло, което беше създала за него, и го целуна, а ръката ѝ погали косата му.
– Той разбира – каза тя. И отново. – Той разбира.
Настъпи пауза. Изпитах същото нежелание, което винаги бях изпитвал да осъдя Рошамандес. Но се мъчех да намеря по-убедителен начин да изразя дълбокото си чувство – че макар поведението му да беше крайно агресивно и неприятно, той не беше направил нищо, което да заслужава смъртно наказание.
Мълчанието беше нарушено от Севрейн. Севрейн беше ослепителна кръвопийка; лицето ѝ имаше съвършенството на статуя, а косата ѝ, подобно на косата на Пандора, често приличаше на воал. Докато говореше сега, тя се взираше пред себе си, гласът ѝ беше тих и стабилен.
– Познавам Рошамандес – каза тя. – Винаги съм го познавала. Познавах го, когато беше смъртен човек. Познавам го и сега. Ако той беше по-млад кръвопиец, да речем, само с петстотин години в Кръвта или дори с хилядолетие, това щеше да е друго нещо. Той се отвращава от конфликтите и в истинския смисъл на думата е страхливец.
– Но ти си го провокирал, Принце, и това, което го вбесява още повече, е, че Бенедикт, неговият любовник, е привлечен от теб. – Тя ме погледна. – Бенедикт сега е в балната зала и чака музиката да започне. Бенедикт беше тук и снощи. И тъй като Рошамандес губи влиянието си върху Бенедикт, той става все по-раздразнителен, неспокоен и гневен. А и силите му са твърде големи за ума му, особено сега, когато ги е изпитал и знае какви разрушителни сили може да командва.
Кимнах.
– Той е безразсъдно, повърхностно същество – добавя Севрейн. – Ако се оттегли, ако потърси някоя част на света, където да живее спокойно и никога да не чуе за теб или за Съда, ще бъде различно. Но той витае, драпайки по собствените си рани.
– Добре – казах аз. – Разбирам какво казвате, всички вие. Но не мога просто да отменя решението си. Сега ще отида в Луизиана, за да доведа в Съда един стар беглец от Пандора, и когато се върна, ще взема решение, обещавам ви.
Спрях. С болка осъзнавах, че Бенедикт несъмнено чува всяка дума, произнесена в тази стая, че Рошамандес може да чуе, ако има желание да чуе.
– Засега – казах, сякаш се обръщах към самия Рошамандес, – съществото е в безопасност. То не е нарушило мира. И все още се радва на нашата защита.
Изправих се на крака и направих жест на Торн и Кирил да ме последват.
Докато посягах към дръжката на вратата, се замислих колко много просто би било за тях да направят каквото искат без моето съгласие и защо настояват аз да дам заповедта. Но така си беше и те нямаше да поемат от мен тежестта на това решение.
На път към северната кула минах през балната зала. Видях Бенедикт и го прегърнах. Той беше разтреперан, очевидно нещастен, но в отговор ме прегърна.
– Как върви с Рошамандес? – Попитах го.
– Той свиква с нещата, Лестат. Наистина е така – каза Бенедикт с умолителен глас. – Призовах го да дойде в Двора, за да види всичко това сам. Ще го направи с времето, знам, че ще го направи. – Той ме целуна. Беше внезапно, пълна целувка по устните. Видях страх в очите му. Видях и болка. Лицето му беше момчешко, както и това на Амел, имаше същата разрошена коса, само че с различен цвят, и глас, който беше младежки.
– Искам всички ние да просперираме – казах аз.
Бях стигнал до бойните стени, преди да се сетя за Пандора. Дори не я бях попитал дали иска Фонтейн да дойде в Двора. Но бях видял лицето ѝ в последните минути на масата на съвета и ми се стори, че на устните ѝ има приятна усмивка. Със сигурност знаеше къде съм бил и къде отивам сега.
Изведнъж, когато излязох на студения вятър, я чух точно зад мен.
– Да, доведи го при мен, Лестат – каза тя. Вятърът беше изпълнен със зеления аромат на гората. Снегът идваше и аз приветствах красотата му. Дрехите ѝ бяха брулени и дърпани от вятъра.
– Веднага го харесах, Пандора – казах аз.
– Това е твоят дар – каза тя. – Ти обичаш всички.
– Обичам – преизползваната дума; „обичам“, най-популярната дума на двадесет и първи век. Трябва да се обичаме един друг или да умрем.
Исках да говоря по-нататък, да ѝ разкажа за всичките си скорошни размисли, че трябва да се обичаме, да се уважаваме, да спрем да използваме собствената си отвратителна природа на кръвопийци, за да оправдаем жестокото отношение един към друг, че точно сега бях влюбен в света и, да, както ми беше казал Мариус, не допускайки истинската си природа, може би трябваше да я игнорираме. И се зачудих какво ли мислят за всичко това Кирил и Торн, които пътуват с мен всяка вечер, са до мен и рядко говорят, освен в най-практичен план.
Но аз само я целунах и бях благодарен с цялата си душа, че тя не страдаше заради загубата на Арджун.
Тръгнахме, Торн, Кирил и аз – пътувахме на запад в нощта, когато слънцето залязваше над далечния бряг на Северна Америка.

Назад към част 6

Глава 25

МАРГАРЕТ

Мислех, че Вайълет е просто дебела, но се оказа, че е бременна. Осъзнах този очевиден факт едва след като котките започнаха да гледат видеоклипове за бебета с подозрителен интерес.
И те гледаха не котенца, а човешки бебета – смяната на пелените интересуваше Жреца и Вайълет особено силно. Толкова много се взираха в телефона, че ми направи впечатление.
И аз възкликнах:
– О, Боже мой!
Много неща веднага си дойдоха на мястото – и жалния поглед на Жреца, и капризите на котката му. И апетитът и! Вайълет отдавна не се беше засищала с месото от имението, а веднъж дори изтръгна от ръцете ми една кисела краставица.
Бях спокойна за бременността на котката, но в момента, в който раждането започна, се притесних.
Зора се появи на тавана… Тя се надвеси над леглото, където нахално се беше настанила косматата родилка, и каза
– Марго, знаеш ли, че тази порода често има усложнения? Трябва да извикаш анимагус.
Анимагус? Какъв анимагус в пет сутринта?
Но имаше изход. Обадих се на Джордж.
Докоснах татуировката и казах с най-патетичния, нежен глас:
– Скъпи мой, моля те, имам нужда от теб, моля те, помогни ми.
Бях сигурна, че кралят спи, че ще се появи прозяващ се и сбръчкан. Но нещата се развиха по друг начин.
Първо, кралят не мина през вратата, а се телепортира направо в стаята, въпреки защитния артефакт. Второ, той приличаше на чудовище! Беше покрит с кал и слуз от главата до петите.
– Започнах шокирано да гледам лъскавия паркет – който, между другото, бях почистила лично! – По него се стичаше някаква утайка.
И чудовището изръмжа:
– Маргарет! Какво става?
Нервно треперещият ми пръст посочи леглото.
– Вайълет ражда, а аз не съм в течение. Помогни ми, можеш ли?
– Вайълет? – Гръмна монархът след пауза. – Ражда? Аз какво съм, акушерка ли?!
Намръщих се. Не подозирах краля в подобна специалност, но човек, израснал в свят, в който конете и другите животни бяха на всеки ъгъл, би трябвало да знае въпроса по-добре от мен.
Нагласих халата си върху тънката нощница и кралят замръзна. Той всмукна въздух много шумно, след което издаде мъчителен стон. Оказа се, че той, Крейв и Тонс са били на нощен лов – да хванат най-опасната блатна хидра, която изстрелва отровни шипове.
Крейв се забавляваше и сега, а владетелят на Естриол… е, той имаше проблеми.
– Добре – каза той с тежка въздишка и някакво смирение. – Да раждаш си е да раждаш.
Джордж се обърна и отиде в банята. Аз останах до леглото, в компанията на нервния баща, Жреца.
Когато Джордж се върна, аз бях тази, която искаше да стене! Току-що се беше оказало, че всичките му дрехи са пропити с мръсотия и за да се запазят стерилните условия, кралят беше съблякъл дрехите си.
Единственото, което беше облякъл, беше една кърпа, увита около бедрата му.
Кърпа и… силно релефно туловище, покрито с множество татуировки!
– Днес имам изпит при майстор Гримс! – Изкрещях.
– И? – Кралят или наистина не разбираше, или се правеше, че не разбира.
– Фактът, че все още уча за този изпит!
Имах много невинно изражение на лицето си.
– Така че учи, любов. Кой те спира?
Задушавайки се от неуместна топлина, аз се обърнах и се отправих към кабинета, който се намираше в покоите ми.
Да, наистина беше пет сутринта, а аз още не бях си легнала.
Наистина трябваше да довърша ученето.
Но как да учиш, когато в съседната стая има едно от тези неща? Голямо и татуирано?
– Ооо! – Коментирах.
После стиснах зъби и продължих да дъвча гранита на науката. Уви, но по време на сесията се отказах от помощта на Зора и издържах със собствени усилия всички изпити. А и никой не искаше да омаловажи статута ми на кралска булка.
Ако след два часа Джордж не беше влязъл в кабинета със съобщението, че Вайълет е родила и… с масаж на раменете, щях да издържа изпита при Гримс с пълно отличие!
Но в резултат на саботажа на един монарх по време на изпита бях в облаците и едва не получих тройка.
Въпреки това се усмихвах като луда, когато си спомних за нашето утро… Джордж. Мисля, че все повече се влюбвам в този мъж.
Вайълет роди три котета. Котенцата се оказаха грозни, демонични, съвсем като таткото. Само че нямаха грозни крилца, а по цялата им козина стърчаха редки черни косъмчета.
Но външният вид не е най-важното нещо, когато можеш да хващаш wifi, да зареждаш батерии с присъствието си и някак чудодейно да предпазваш чуждата техника от унищожаване от бариерата.
Щом малките пораснаха, едното отиде при мама, а второто – при Филиния. А третото беше подарък за семейството на чичо ми… Да, те наистина се преместиха и за мое учудване чичо ми беше най-нетърпелив да влезе в този свят.
Бях убедена, че е материалист, но той бързо и фанатично навлезе в темата за магията. Още повече го развълнува истинската история на майка му, Албрина. За втори път го виждах да плаче, първият беше на погребението.
След всички изповеди чичо ми проведе много дълъг разговор с Лотар. По-късно двамата отидоха на Земята, на гробището. Водач беше Психо, който беше посветен в семейните тайни.
По-късно, след преместването, аз лично подарих на чичо ми семенце от дара. Семето влезе в тялото неохотно – това беше възрастта, защото деветнайсет-двайсетгодишна възраст се смята за идеална за засаждане на магия.
Леля ми, съпругата на чичо ми, все още не беше изявила желание да придобие магия, а братовчедите ми изпаднаха в истински истеричен пристъп, когато разбраха, че ще трябва да почакат няколко години, преди да придобият власт.
Друга истерия се случи при вдовицата на граф Уейз – фактът, че има нови роднини, подлуди дамата. Въпреки че никой не претендираше за наследството – синът ѝ все още беше пръв в редицата за земи и титли.
Но и Филиния, и Джордж започнаха сериозно да говорят за лишаването ми от наследство. Маргарет, защо искаш всичко това?
Наистина не се нуждаех от херцогството и въздъхнах с облекчение. Но още по-приятно беше, че не се очакваше незабавно наследство – Филиния, дано небесата удължат дните и, беше по-жива от всякога.
Напротив, пралелята беше весела и дори по-млада! Тя беше толкова активна, че Джордж тихо страдаше.
Херцогиня Сонтор имаше време да се явява в парламента, занимаваше се с делата на попечителския съвет на Академията, оглавяваше някои обществени комисии, водеше светски живот и, разбира се, не забравяше за имотите си.
В същото време тя се възползваше пълноценно от привилегированото положение на най-близка роднина на кралската булка и ако имаше нещо, отиваше лично при Джордж. И никой не можеше да я спре!
Що се отнася до последиците от сериозния недостиг на семена за подаръци, възникнал след смъртта на първото Голямо дърво, положението се оправяше от само себе си, без мое участие.
Противно на очакванията, не се налагаше да давам магии на цялата млада аристокрация – сега всеки можеше да отиде при Дървото и да си я поиска.
Самото Дърво се разрастваше бързо, почти стремително! Майката настоятелка на Великия храм беше възхитена.
Пред мен стоеше въпросът за моите уникални и твърде големи магически способности… Уменията бяха опасни, защото можеха да предизвикат ненужна завист, вълнения и като цяло да развалят живота ми.
Всички крале знаеха за факта, че имам някаква нетипична власт над семената – Джордж беше обяснил този въпрос по време на сеансите с Дитрих. И въпреки че повечето от уменията ми се пазеха в тайна, беше ясно, че не мога да оставя нещата така, както са.
Самият Джордж криеше талантите си, затова реши да скрие и моите…
В резултат на това в самото начало на втория срок получих „неволен“ изблик на бойна плазма. Той беше толкова силен, че се наложи да напиша гневно писмо до Джордж.
Всички в Академията научиха за извънредната ситуация! Столицата стоеше на ухо една седмица, а след това по затворени и не толкова затворени канали се разпространи информацията, че дарбата на лейди Маргарет се е променила.
Някога, когато магията умираше, трябваше някой да ти помогне. Предполагам, че затова в мен се събуди нещо специално, сила, която ми позволи да отгледам ново Велико дърво от семето на дарбата. Сега няма нужда от специални умения и ето ни тук. Здравей!
Станах „обикновен“, „много обикновен“ боен маг.
Слуховете се разпространяваха толкова умело, че дори учителите, включително Калтум, майсторите Номан и Гримс, повярваха на легендата.
Все пак щяха да ме изключат… Изключват ме от Академията като нестабилен опасен елемент.
Трябваше да се покая, да се извиня и дори да се съглася на гривна, която да блокира част от силата ми. Мярката беше временна. Докато новата дарба се „стабилизира“.
Фактът, че приятелите ми също бяха претърпели някои промени, беше по-малко забележим. Все още експериментирах върху Психо и МикВой, като събудих по няколко допълнителни специализации у всеки от тях, което накара момчетата да скочат до тавана.
След това се наложи да работя и с Тонс, по настояване на Джордж.
Интересното е, че Шарш вече не реагираше на кралския приятел. Хапеше ме само ако се шегувах с ревността и защитата на морала на кралските булки.
А после беше Дарая Фитор… Арестът на роднините ѝ беше истински удар за съученичката ми, а когато започнаха разпитите на всички членове на семейството, положението се влошаваше. Но после се влоши още повече. Джордж повдигна въпроса за лишаването на Фиторови от титлата и собствеността им. Уви, измяната не е котешко кихане.
Аз останах настрана от това. Исках да кажа добра дума за Дарая, но знаех, че това не е моя отговорност. Джордж познава кралството си, поданиците си, законите и юридическите практики по-добре от мен. Това е негово решение.
Но когато суверенът запази всичко, с изключение на няколко важни привилегии за Фиторите, аз издишах. Беше очевидно, че това далеч не е най-лошият изход.
И не беше сериозен повод за нерви! Лично за мен основните стресови фактори все още бяха обучението ми, подготовката за сватбата и, колкото и да е удивително, Зора.
Когато научи, че от следващата учебна година ще живея в двореца, Зора… посивя. От черна, ухилена всезнайка тя се превърна в амеба. Медуза, изхвърлена на брега от вълна.
Причината за депресията ѝ беше предвидима, но все пак. Не осъзнавах, че Зора се е привързала толкова много към мен и – е, нека бъдем честни – към моите знания! – до такава степен, че да започне да тъгува.
Когато Зора обясни тъгата си, сърцето ми се сви и попитах:
– Слушай, много ли е дълбок твоят кладенец?
– Каква е разликата?
– Може би ще успеем да ви измъкнем оттам и да ви преместим някъде другаде. – Отговорих.
Отначало Зора ме нарече неграмотна, но след три дни дойде в общежитието и каза:
– Маргарет, трябва да говоря с Джордж!
Накратко, аз бях „неграмотна“, но интелигентността на краля за Зора беше впечатляваща.
В резултат на това Джордж прекара следващите две седмици в една тайна стая, изучавайки ситуацията и правейки изчисления. Първото им заключение беше, че е невъзможно да се премести същността напълно.
Но бяха измислили как да отделят „частта на Зора“ и тази част можеше да бъде транспортирана, но основният „изчислителен център“ на извънземния ИИ все още се намираше в главната сграда на Академията.
Проблем? От една страна, нямаше, но от друга, съществуваше проблемът със „съхраняването“ и „загубата“ на данни, а за Зора знанието беше нейният живот. Самата ѝ същност!
Джордж… Макар че рядко задаваше въпроси на Зора, монархът харесваше аналитичните ѝ умения, както и способността ѝ да събира информация.
Освен това бяха изправени пред неразрешима загадка, което също изнервяше и двамата. Двама „интелектуалци“ имат неразкрит казус.
Когато споделиха проблема с мен, аз попитах:
– Ами ако периодично изпомпваме данни от Зора, когато е в двореца, от частта, която остава в Академията?
– Как си го представяш? – Отговори скептично краля.
– Ами… в нашия свят има флаш памети, карти с памет и външни твърди дискове. Ако направите аналог…
– Обясни! – Поиска Джордж.
Обясних, разбира се. След това Джордж изчезна за още един месец!
И докато двамата със Зора работеха по проблема, който монархът упорито наричаше задача, Джордж си зададе друг въпрос.
Резултатът от разсъжденията му беше барут от възмущението на Зора, което по някаква причина се изля върху мен:
– Маргарет! Представяш ли си? Този твой крал… Той иска договор! Иска да подпиша договор за неразгласяване на информацията, която получа в двореца!
Задъхах се, но си помислих: „Това е правилното нещо, което трябва да се поиска. Това е много разумен ход.“
– Но това не е всичко! – Съществото продължи да емоционализира. – Настояваше да развие защита срещу мен! Да блокира някои от помещенията на двореца от проникването ми!
Помислих си за спалнята. Зора се беше появявала над леглото ми толкова често в общежитието, че почти бях свикнала с това. Но тук, в Академията, единственото, което правя, е да спя. А в двореца? А след сватбата?
Искам ли да намеря Зора над леглото си в момента, в който с Джордж… е, това?
– Всъщност това са нормални условия – казах аз.
– Маргарет! – Изкрещя Зора.
И след това двамата с Джордж изчезнаха за още седмица и половина, първо за да развият, а после да изпробват защитата.
За щастие успяха.
Как Зора е била отделена и транспортирана, е отделна история… Колкото и да е странно, съществото е било поставено в едно от задънените разклонения на тайния проход, в съседство с мястото на гроба на краля.
И да, ние с Джордж също отидохме да видим Негово Величество Естрил….
Срещата беше кратка и приятна, но Джордж прекара следващите три дни в пиене на успокоителни. Той не вярваше, че съм се срещнала с починалия му прародител, като се надяваше, че съм си измислила или съм уловила грешка.
А върхът на кралската нервност настъпи в навечерието на сватбата ни. По някаква причина Джордж очакваше нови неприятности, нови приключения, в които щях да се забъркам в най-неподходящия момент.
Параноята му се подхранваше от факта, че последните шест месеца от живота ни бяха спокойни. Ето защо кралят беше нащрек!
Бях прехапала устните си по други, по-подходящи причини. Притеснявах се за роклята, за гостите, за церемонията, за банкета и за всички неща, които обикновено карат булките да нервничат.
Но всичко мина добре.
Страхотно!
По-добре, отколкото можете да си представите!
Разменихме си клетви, разменихме си пръстените, приехме поздравления от роднини, поданици и съседи. Много се смяхме, танцувахме и по някое време и двамата започнахме да поглеждаме часовника – ами кога вече е сватбената нощ?
Тази нощ, разбира се, дойде… Беше бурна до такава степен, че отидох на сутрешната си коронация като щастливо, сияещо зомби.
И точно там се случи инцидентът.
Носех огърлицата, която баба ми даде като сватбен подарък. Беше необичайно, елегантна и едва доловимо позната. Но аз не обърнах особено внимание на тази познатост.
Но Джордж замръзна, когато я видя, а после попита зловещо:
– Откъде я имаш?
– Филиния ми я подари – отговорих изненадано.
– Ах… Филиния…
Монархът, известен още като съпруг, закри очи, призовавайки се да се успокои, и аз станах предпазлива:
– Джордж, какво става?
– Нищо, нищо… Всичко е наред!
И тихо, под носа му:
– Добре, лейди Филиния, ще се пошегувам и аз с вас.
По-късно разбрах, че огърлицата е направена от пластинки златен Карум. Същият, който аз и моите приятели бяхме убили при второто ни съвместно излизане и от който грифонът ни беше спасил. И чиито плочки не взехме, но се сдобихме с тях благодарение на Джордж и неговите следотърсачи.
А после ги продадохме на баба ми на много изгодна цена.
Моята безразсъдна баба, която също е трол!
Смях се до сълзи, когато разбрах това – но първо имаше коронация. А след това нов банкет и отново спалнята, където най-накрая осъществих мечтата си!
Обмислено, внимателно, задълбочено разгледах всички татуировки на негово кралско величество. Някои от рисунките бяха истински, други – вълшебни. Е на една, най-красивата магическа татуировка, тихо предложих да се премести на друго, не моето, тяло…
И тогава чух едно възмутено:
– Маргар-р-рет!
Ама аз какво? Аз нищо…

Назад към част 25

***

Когато се върна в офисния апартамент, Истън я чакаше. Изражението му беше мрачно, напрегнато, нетърпеливо.
– Къде, по дяволите, си ходила? – Попита той.
Тя преглътна.
– Трябваше да отида до тоалетната.
– Имаме една точно тук – каза той, като я гледаше втренчено.
Тя погледна встрани.
– Стомахът ми… беше разстроен. Не исках да повръщам в офиса – излъга тя, чувствайки се истински отпаднала.
– Погледни ме, Кенеди.
Осъществи контакт с очите му и цялото ѝ тяло се заля от желание, объркване, тревога и копнеж наведнъж.
– Коя беше тази жена и какво искаше от теб? – Поиска тя, отчасти за да избегне въпросителния му поглед, надявайки се за разнообразие да го постави в отбранителна позиция.
– Не е твоя работа.
Тя усети, че започва да се държи предизвикателно.
– Но е, ако спиш с нея.
Изражението на Истън се промени към нещо по-загадъчно – нещо средно между гняв и хумор, но тя не знаеше кое.
– Защо не се придържаш към работата си – каза той – върху която, изглежда, напоследък не се съсредоточаваш толкова добре.
– Много съм съсредоточена върху работата си.
– Тогава как така все още не си добавила в календара утрешната ми среща с Ред? В крайна сметка го направих сам.
– Казах ти, че стомахът ми е разстроен.
– Защото мислиш за неща, които не те засягат.
– Не ми казвай защо стомахът ми е неспокоен, не знаеш какво има в главата или в тялото ми.
– О, да, знам – отвърна той и пристъпи към нея. Очите му се фокусираха върху нея с пълна увереност. – Аз знам какво има в теб, Кенеди. Разбирам те повече, отколкото можеш да си представиш.
Тя се поколеба, а желанието и за него излезе на преден план.
– Моля те, само…
– Само какво? – Попита той. – Само какво?
– Просто спри да ме измъчваш. Не мога да издържа.
– Можеш и ще издържиш. Иди и седни. Изпратих ти имейл с работата, която трябва да свършиш днес. – Той се обърна и се отдалечи от нея. – И спри да се оплакваш.
Кенеди искаше да му изкрещи, искаше да го принуди да се върне и да се справи с нея, дори ако се наложи да я разтърси. Всичко, което трябваше да направи, за да го накара да я докосне физически, щеше да си струва.
В този момент осъзна, че путката ѝ е мокра, и срамът се настани още по-дълбоко. Беше мокра, пулсираше за него, а той не беше направил и казал нищо, което да показва, че дори я иска.
Всъщност той я отблъскваше.
Отиде и седна, искаше ѝ се да плаче, чувстваше, че това е най-лошото решение, което някога е взимала. Беше оставила страхотна кариера в областта на математиката, беше си тръгнала от Масачузетския технологичен институт и за какво? За да се превърне в играчка на мъж, когото почти не познаваше, мъж, който едва ли я смяташе за човек?
Сестрата, с която искаше да се свърже, нямаше никакъв интерес да изгради връзка, градът, който беше избрала, беше суров и безличен, а тя превръщаше някогашния си обещаващ професионален път само в безперспективна работа с шеф, който я унижаваше и я използваше сексуално, когато това обслужваше интересите му.
Кенеди мразеше, че понякога съзнанието ѝ се фокусира толкова много върху мрака, изключвайки доброто. Опитваше се да си припомни, че само снощи Истън я беше отвел до върховете на екстаза, показвайки ѝ удоволствие, което никога преди не беше изпитвала или подозирала, че може да съществува.
Но този връх се бе превърнал в дъно, което се чувстваше почти твърде депресиращо, за да го понесе.
Истън затвори вратата на кабинета си и я остави насаме с мислите ѝ. Тя отвори имейла, който ѝ беше изпратил – формален списък с точки, който очертаваше поредица от прости и скучни задачи, които едва ли бяха достатъчно интересни, за да задържат вниманието ѝ.
Въпреки че имаше силно желание да игнорира изцяло имейла, вместо това Кенеди реши да избере друга тактика. Съсредоточавайки се така, както го правеше в дните, когато учеше математика за напреднали в Масачузетския технологичен институт, Кенеди започна да работи върху списъка, който Истън ѝ беше изпратил по електронната поща.
Работеше с бързи темпове, подхранвана от гнева и желанието да докаже, че Истън греши, а също и да се увери в собствените си възможности. В рамките на малко повече от час Кенеди беше приключила със задачите, които Истън беше очаквал да и отнемат цял ден за довършване.
Тя обаче не му изпрати нищо от завършената си работа.
Не, тя имаше други планове – и Истън не трябваше да знае какви са тези планове. Особено защото включваха изследване на тема, за която Кенеди знаеше, че би трябвало да е забранена.
Кенеди влезе в интернет и плати малка такса на сайт, който щеше да направи справка за регистрационните номера. Ръцете ѝ леко трепереха, докато въвеждаше информацията по памет, и само след секунди услугата изплю информацията, като съобщи на Кенеди, че мерцедесът е регистриран на лице на име Шери Ратър.
Шери Ратър?
За една спираща сърцето минута Кенеди беше сигурна, че Шери е съпругата на Истън или може би наскоро бивша съпруга, която той по някакъв начин е запазил в тайна.
Но когато потърси името на Шери, Кенеди откри, че тя всъщност е снахата на Истън. Всъщност Шери беше омъжена за по-големия брат на Истън, Дийн.
Дийн живееше в Ню Джърси с Шери и имаха две деца – на осем и дванайсет години.
Това беше облекчение. Кенеди седна и се загледа в екрана на компютъра си, чудейки се дали може би не трябва да приеме намека, че наистина е превишила границите си, и да спре да рови. В края на краищата страхът ѝ, че Шери е приятелка на Истън, се оказа напълно неоснователен и сега нямаше особена причина да продължава да търси отговори.
Само че по някаква странна причина Кенеди установи, че не иска да спира.
Нещо вътре в нея настояваше, че тук има загадка, която си струва да бъде разгадана. Вътрешно спореше, като си казваше колко ще и се разсърди Истън, ако разбере, че се е ровила в личните дела на семейството му.
Но дълбоко в себе си Кенеди знаеше, че просто не може да го остави на мира. Никога не е била от хората, които спират и се отказват от мистерията. Част от това, което я беше направило толкова велик математик, беше, че тя беше като куче с кост, когато ѝ дадат да реши сложен проблем. Никога не е била склонна да оставя всичко на самотек и изглежда, че скоро нямаше да се промени.
Знаеше, че каквото и да се случва с Шери, то вероятно има нещо общо с брата на Истън – Дийн, а също така изглеждаше, че Истън се уморява да се занимава с нея. Кенеди базираше това предположение на няколко от коментарите, които Истън направи към края на разговора си с Шери, поне на частите, които Кенеди беше дочула.
Кенеди имаше непреодолимото усещане, че в тази история има нещо повече, отколкото се вижда на пръв поглед, и че Истън може да се нуждае от нейната помощ, преди всичко да е приключило.
Разбира се, бих искала да повярвам в това, защото то ми дава пълното право да се ровя в живота му, без да изпитвам вина.
Може би е така, но какво ще стане, ако не направя нищо и после се случи нещо ужасно, защото не съм се намесила?
Това не е твоя работа, Кенеди. Не си ли чувал фразата „да оставим спящите кучета да си лежат“?
Беше чувала тази фраза – проблемът беше, че никога не се бе съобразявала с нея.

Назад към част 9

ЛЕОН

Когато издирих и убих всеки предател на Оскура, който успях да открия, се запътих обратно към Дяволския хълм и тръгнах на лов за моите лъвици. Сърцето ми гореше от нуждата да се съберем отново и да видя, че и четирите са добре. Не бях виждал Елис, откакто беше отвела Роза на безопасно място, и нямах търпение да я държа отново в прегръдките си.
Намерих анцуга си в гората, прехвърлих се и го обух, преди да побързам да се върна на окървавения хълм. Гейбриъл се приземи пред мен, наблюдавайки Данте на хълма, заобиколен от глутницата си, докато те търкаха ръце по плътта му и се втренчваха в него. Сърцето ми се изпълни с радост, когато видях, че той най-накрая се е освободил от кошмара, който беше Феликс. Чичо му не заслужаваше нищо по-малко от брутален край, а и всички коварни оцелели нямаше да посмеят да предизвикат истинския крал, след като бяха видели силата, която той притежаваше на този склон на хълма. Но Данте не би могъл да се справи сам. Когато видях Райдър да му се притичва на помощ, ми се прииска да се разплача. Открай време знаех, че могат да намерят общ език. Добре де, може би не през цялото време. Но бях в ъглите и на двамата от много време и моите предчувствия явно бяха толкова добри, колкото и звездните видения на Гейбриъл, благодаря ви много.
Нахвърлих се върху Гейбриъл, прегърнах го силно и се изненадах, когато той ме хвана обратно също толкова здраво, въздъхвайки с облекчение. Забелязах Райдър да се спуска от Дяволския хълм към лунарите и сърцето ми се сви от вълната на несигурност, преминаваща между редиците им.
– Феликс беше нашата цел! Тази вечер няма да има повече битки, излекувайте нашите ранени и се върнете по леглата си. Войната е приключила за днес – призова ги Райдър с гръмък авторитет в тона си.
Итън излая на вълците си, като остана в орденската си форма, и те се обърнаха на пети и побягнаха. Но аз видях колебание в някои от тях и останалите лунари последваха примера им, като между тях се разнасяше мърморене. Брайс се забави най-дълго, преди да последва бандата си обратно към спалните помещения с мрачно изражение на лицето.
Раменете на Райдър спаднаха все така леко и аз се страхувах, че той ще трябва да отговаря за тази вечер. Но засега можех само да се радвам, че всички сме се справили живи.
Пуснах Гейбриъл и се запътих към Райдър, протягайки ръце за прегръдка, но преди да стигна дотам, отчаян вой ме накара да се обърна. Страхът ме дърпаше отвътре, когато Розали се появи откъм Алтаир Халс, стискайки от болка страната си и викайки отчаяно към Данте на хълма.
– Къде е Елис? – Изръмжах веднага и сърцето ми се разтуптя, докато тичах напред, за да я пресрещна. – Роза! Какво става?
Роза се сблъска с мен, хващайки ме за ръцете, докато Данте тичаше по хълма зад мен. Гейбриъл забърза до мен, а Райдър се появи отвъд него.
– Имаше някой с наметало, не можех да видя лицето му и всеки път, когато говореше, гласът му се променяше. Взе Елис – не можах да го спра – полуизплака Роза и се вкопчи в ръцете на Данте, докато паниката се бореше в гърдите ми.
– Но звездите не ме предупредиха – задъха се Гейбриъл, като драпаше по косата си.
Роза погледна към него, докато Данте се бореше да я задържи неподвижна и се опитваше да я излекува.
– Не са могли да знаят, че ще се сблъскаме с това. Беше случайно. Но кой е това?
– Кинг – изтръпнах в отговор, докато ужасът се разливаше във всяка част на съществото ми и аз погледнах към тримата мъже, които притежаваха сърцето на Елис, също толкова силно, колкото и аз. Които щяха да се борят с демоните на ада, за да я върнат на сигурно място, дори това да им струваше кръвта, плътта и душите им.
– Той е взел нашето момиче.

______________________________

Ейййй, как върви? Накрая стана малко напечено, нали? Хареса ли ви онова малко видение на Гейбриъл, в което Райдър беше накълцан на парчета? Това беше всичко на Каролин, така че не ме обвинявай – опитах се да я разубедя. Или, като се замисля, може би я подканях…
Така или иначе, всичко се получи добре, нали? Тоест, не толкова за Елис, а и предполагам, че Леон е доста покрусен от всичко това. Гейбриъл сигурно се обвинява, че не е предвидил това (за какво ти е да имаш Зрението, ако не можеш дори да предвидиш, че единственият човек, когото обичаш, ще бъде отвлечен от психопат?) Предполагам, че победата на Данте над Феликс е оставила горчив вкус в устата му, след като Роза е белязана за цял живот, а Елис я няма. Но поне Райдър е свикнал да мрази живота, нали? Така че за него това наистина е просто още от същото. Искам да кажа, че предполагам, че можеше да има надежда, че тези момчета биха могли да се придвижат напред към по-щастливи времена до този момент от поредицата и може да се твърди, че определена двойка автори са безсърдечни чудовища за това, че непрекъснато изтръгват сърцата ти и те хвърлят с главата напред през скалата.
От друга страна, може да се твърди, че сте жадни за наказание, ако оставате с нас толкова дълго, и в този случай ви поздравявам. И ви обещавам едно – ще има ФИНАЛ! (За всички герои, които оцелеят, ако изобщо оцелеят) И ще ви напишем хубав епилог, който да успокои болната ви душа в края на следващата книга, защото познайте какво – следващата е последната от тази поредица!!! Така че няма да е еднозначна и ще получим отговори на много въпроси, като например дали на Юджийн някога ще му пораснат чифт големи стари плъши топки и ще се изправи сам срещу себе си? Ще се отправи ли Синди Лу към Черната дупка за специалния Дракон Ч от Лайънъл Акрукс? Ще организират ли Киплингите чаено парти и ще поканят ли всички на торта? (Между другото, съжалявам за това, не знам какво си мислех, когато го написах, и все още съм ужасена от себе си и не съм сигурна дали някога ще погледна по същия начин на тортата „Виктория“). Несъмнено ще има отговори и на някои други наболели въпроси, като например кой е онзи шибан крал, какво, по дяволите, се е случило с Гарет и дали Елис ще танцува танца на четирите Ч без панталони?

Назад към част 45

Глава двадесет и първа

Бялата сватба.

„На ръба на гроба“ книга 3

Бележка на автора: Не мога да преброя колко пъти читателите са ме питали дали Кат и Боунс някога ще имат „истинска“ сватба. В публикуваните книги те имаха само церемонията по свързването на вампирите, защото плановете им за традиционна сватба бяха разрушени от събитията в „На ръба на гроба“, но в оригиналната версия те наистина имаха своята бяла сватба. В крайна сметка тя беше изрязана поради – както се досещате – съображения, свързани с темпото, а също и защото редакторът ми смяташе, че това означава щастлив край, въпреки че поредицата далеч не беше приключила. Възнамерявах да го включа в някоя от следващите книги, но така и не успях да намеря място, където да пасне. В крайна сметка реших да не го слагам в последните книги, защото ми се струваше, че то тривиализира предишната им церемония по свързване на кръвта. Боунс винаги е смятал, че това е единствената сватба, която има значение. На Кат и трябваше малко повече време, за да почувства същото, но тя го направи. В сцената, в която Дон умира в „Тази страна на гроба“, тя си мисли за това как този странен, много нетрадиционен ритуал по кръвопреливане е бил много по-важен от всяка модна рокля или екстравагантно парти, но и двете се случиха в тези изтрити сцени и се радвам, че най-накрая ги споделям с вас.
Краят на този раздел съдържа и никога непубликувана досега секс сцена, в която наруших правило за изграждане на света, така че ако ви се струва, че това, което правят Боунс и Кат, не е възможно според известните досега вампирски способности, сте прави. Ето защо никога не съм се опитвал да повторя тази сцена в други книги. А за онези от вас, които може би си мислят „още една секс сцена?“, това показва, че вероятно в крайна сметка съм изтрила повече такива, отколкото съм публикувала. Когато пиша, оставям героите да водят и по-късно редактирам това, което смятам за твърде безпричинно.

– Как, по дяволите, си дишала в тези неща, когато си била човек? Ребрата ми са счупени на десет места!
Анет безмилостно затегна връзките на корсета.
– Навремето тези неща бяха много по-стегнати. Бъди благодарна.
– Честно казано, мисля, че се наслаждаваш прекалено много на това. – Измърморих. – Малко по-свободно, моля. Искам да съм жива по време на церемонията, дори ако живите са малцинство тук.
Бяха, нямаше грешка в това. Когато обсъждахме сватбата, Боунс каза, че иска малко, интимно събиране. Човек би си помислил, че след години работа с вампири ще знам по-добре. „Малко и интимно“ за него означаваше доста повече от двеста души. След два века той беше изградил много по-голяма мрежа от приятели, отколкото аз за двадесет и петте си години. Слава Богу, не искаше голяма сватба, защото щеше да набъбне до над хиляда души.
Беше Коледа, моят сватбен ден. Не бях виждала Боунс от вчера сутринта. Дори бях отказала да говоря с него днес, тъй като се оказах неочаквано суеверна. Може би Денис се беше втренчила в мен.
Денис ми се усмихна, докато вдигаше роклята ми, за да я облека. Майка ми не ми беше помогнала много. Тя беше в ъгъла на стаята и плачеше. Дори Валиумът, който бях вкарала в чая и, не я успокои, но поне сведе проклятията и до минимум.
– Ето – каза Анет с едно последно дръпване.
Най-после беше доволна, което означаваше, че ме боли. Глупавата аз мислех да отдам почит на дните на младоженеца от осемнадесети век и поръчах да ми направят корсет, който да се слага под роклята. Като изключим няколко съвременни допълнения, той изглеждаше като истински. Само че с малко по-секси кройка и с удобни копчета за закопчаване в жартиера. Дори бях сложила копринени чорапи.
Внимателно поставих единия, а после и другия крак в роклята, като се молех да не падна и да не скъсам цялото проклето нещо. Майка ми щеше да се разплаче от радост. Една провалена сватба, точно това, което лекарят беше поръчал. Денис тъкмо беше започнала да ми закопчава ципа, когато вратата на салона се отвори, без да се почука.
Пик влезе точно когато Денис приключи с ципа ми. Поне сега гърдите ми бяха покрити, вместо да изпъкват над горната част на корсета с дълбоко деколте.
– Криспин ме изпрати – каза Спейд. Устните му потрепнаха. – Не е бил толкова нервен, когато са го променили, а аз трябва да знам, защото бях там.
Това ме накара да спра да коригирам деколтето на роклята си.
– Да не е размислил? – Попитах твърдо.
Майка ми веднага се оживи.
Спейд се ухили.
– Не, той се тревожи за теб. Каза нещо за това, че винаги бързаш към изхода точно преди финала или нещо подобно. Трябва да те проверя, за да се уверя, че нямаш намерение да се оттегляш. Ако има някакви признаци на нерешителност, получих строги инструкции да те метна на рамо и да те занеса при него. Или да те държа на земята и да му крещя да дойде. Добре? Напълно ли си решила да действаш?
Въпреки че се намирахме от противоположните страни на църквата и имаше множество шумни гости, знаех, че Боунс е настроен на отговора ми. Повиших гласа си, за да бъда по-полезна.
– Кажи на съпруга ми вампир, че е на път да стане мой човек. – Майка ми за миг се превърна от обнадеждена обратно в депресирана. – И можеш да му дадеш това.
Подадох на Спейд парче пергамент с нещо твърдо вътре. Той го взе и целуна ръката ми.
– Ще го направя. Анет, Денис. – Той кимна на всяка от тях и си тръгна. Сега беше мой ред да напрягам уши, докато двете жени ми помагаха с последните щрихи по роклята.
– Криспин – каза Спейд, а думите му се понесоха към мен. – Горкото момиче не може да бъде разубедено да се ожени за теб. Небето знае, че аз се опитах. Това е за теб, в случай че не си подслушвал.
– Тя също подслушва, нали, Котенце? – Гласът му сякаш ме докосна, дори и с разстоянието, но аз не отговорих. В края на краищата, не се предполагаше, че ще си говорим. – Ах, не са ли прекрасни тези? Страшно скъпи, сигурно си плакала, когато си ги купувала.
Подигравката му ме накара да се засмея, издавайки факта, че съм подслушвала. Той знаеше колко пестелива съм обикновено. Все пак античните копчета за ръкавели от платина и диаманти бяха красиви. Банковата ми сметка беше понесла удар, какъвто не беше виждала досега, но въпреки това едва ли можех да купя подарък на Боунс с неговите пари.
– Чух те, любима, палаво малко шпионче. А сега какво си написала тук?
Последното писмо, което му бях написала, беше за довиждане, когато избягах с Дон, но това беше значително по-различно. Обичам те и нищо няма да ми попречи да мина по пътя към олтара и да го докажа. Ще се видим там.
– Ще се видим – отговори ми той. – Скоро.
Денис най-накрая приключи с роклята ми, после се отдръпна, за да ме погледне, и се усмихна.
– Изглеждаш невероятно. Нека да го направим.
Анет също прецени външния ми вид, но с повече обективност. Тя изглеждаше много елегантна в рокля с камъчета и подходящо сако тип „болеро“.
– Ти си съвършено смайваща – спря се накрая на думите си. В очите и пламна искра от нещо друго, но тя изчезна за миг. – А и ти си най-щастливото момиче, което съм срещала.
Точно сега, когато ми предстоеше да се омъжа за мъжа, когото обичах, наистина се чувствах късметлийка. Много щастлива.
– Чакай, забравих да ти взема нещо синьо! – Изрече Денис със затаен дъх. – Аз съм ужасна шаферка. Бързо, помогни ми да намеря нещо!
Тя започна да рови из салона с отчаянието на осъдената. Анет помогна, като измърмори клетва за безполезните човешки обичаи.
– Ето.
Думата не дойде от нито една от тях. Взирах се шокирано в майка ми, която се отърси от стола си и дойде при мен, протягайки пръстен. Беше малък сапфир и злато, който и бях купила за рождения и ден преди години. Когато го приех, в гърлото ми със светкавична скорост се появи буца.
– Благодаря ти – казах хрипливо.
Тя избърса бузата си с едно движение на ръката си.
– Очаквам да ми го върнеш, затова е и терминът „назаем“. И за последен път ще те помоля да не правиш това, Катрин.
Отиде си нежният момент между майка и дъщеря. О, добре. Поне за частица от секундата се бях сближила с нея. Напредък, а не съвършенство и всичко останало.
– Не се притеснявай, мамо. Той няма да ме нарани.
– Съмнявам се. – Тя се обърна и се върна на стола си.
Анет извъртя очи към небето. Денис наду роклята ми за последен път.
– Готова ли си? Или ще направиш майка си весела и ще я оставиш да кара колата за бягство? – Денис ме дари с радостна усмивка.
Усмихнах се в отговор и мислено благодарих на Бога за нощта, в която един вампир се опита да я направи закуска, докато вървях наблизо. Без нея щях да бъда силно зависима от Прозак през последните няколко години.
– Готова съм.
Анет издаде звук, който можеше да бъде въздишка.
– Хайде, Джъстина, вече трябва да заемем местата си. Не се притеснявай, жено, нямаше да те докосна. Не е нужно всеки път да се свиваш от мен, нали?
Майка ми мина покрай нея, без да каже нито дума, като си позволи само удоволствието да я погледне мръсно, докато се отправяше към светилището. Поне така си мислех, че отива там. Можеше да тръгне направо към паркинга.
– Трябваше просто да оставиш Криспин да я захапе в по-добро разположение – каза Анет, явно раздразнена. – Щеше да и се отрази много добре.
– Благодаря за предложението, но ще запазим сетивата на майка ми такива, каквито са. Дори и да ме побърква.
Анет спря в коридора. От нея се изтръгна малък, самоироничен смях.
– Е, Кат. Днес определено показа добра форма. Щях да ти натъртя в лицето отхвърлянето на Криспин, докато не се разплачеш, но ти се държа доста мило. А сега побързай. Не карай мъжа, когото обичаме, да чака.
Денис я гледаше как си тръгва и после наклони глава.
– Тя е адски добра на токчета, Кат, и освен това е кучка, но понякога ми харесва.
– Знам. – Неохотна следа от възхищение оцвети думите ми. – Понякога и аз я харесвам.
– Кат. – Дон се приближи към нас, облечен в черен смокинг.
За пръв път го виждах толкова облечен. Сивият му поглед се спря на дантелената ми рокля без презрамки, която се бе превърнала в малък шлейф зад мен. Дългата пола не беше направена от едно-единствено парче плат, а от няколко различни пласта, които се поклащаха, докато вървях. Само множеството пластове осигуряваха скромност, защото отдолу нямаше подплата. Воалът представляваше тънка марля, прикрепена към косата ми с гребен, която се спускаше до пода в катедрален стил. Шията и ръцете ми бяха голи. Украсяваха ме само чифт готически обеци с платина и бели диаманти.
– Зашеметяваща си – каза той.
Усмихнах се на комплимента и приех ръката, която той ми протегна.
Денис стисна раменете ми на раздяла и ми даде един последен съвет.
– Не се спъвай!
– Ще направя всичко по силите си. Този път поне го очаквам пред олтара.
Дон не разбра шегата, тъй като не беше присъствал на сватбата на Денис.
– Какво?
– Нищо. – Затегнах хватката си върху ръката му. – Благодаря ти, че направи това.
Линиите на лицето му се набръчкаха, когато се усмихна.
– Благодаря, че ме попита. Да тръгваме ли?
Изправих раменете си.
– Да.

***

Слънцето току-що беше залязло, а по земята имаше сняг, което все пак я правеше бяла Коледа. Църквата беше малка по размер, но голяма по отношение на уединението, така че за приема бяхме издигнали палатка, снабдена с преносима подова настилка от твърда дървесина. Ресторантьорите се бяха специализирали в приготвянето на традиционни и, хм, екзотични храни. Бог да помага на майка ми, ако вземе грешната чиния, защото нищо друго освен самоубийство нямаше да облекчи отвращението и.
Вместо нормален сватбен певец с пиано или дори малък оркестър, Боунс беше наел пълен оркестър. Повечето от тях трепереха навън, чакайки нагревателите да затоплят отделената им шатра, но пианистът и цигуларят бяха в църквата. Малка и интимна сватба, задника ми.
Орхидеи, лилии, гардении, зюмбюли, лалета, амарилиси, поанзети и други цветя, които не можех да назова, покриваха вътрешността на църквата. Една дъждовна гора би била по-малко ароматна. Цветята бяха поръсени с искрящ прах, който се отразяваше на светлината на свещите, а навсякъде имаше свещи, които заместваха всякаква изкуствена светлина, освен най-необходимата. Дон и аз попаднахме в полезрението на гостите и младоженеца със следващите си стъпки, когато влязохме в светилището.
Дори стабилният натиск на ръката на Дон върху моята избледня до усмивката, която озари лицето на Боунс. Верен на думата си, той също беше облечен в бяло. Костюмът му беше комбинация от двадесет и първи и осемнадесети век, с дантела, която се разливаше от яката и маншетите. Сребърно плетената жилетка придаваше античен стил на по-модерните панталони, които сакото обгръщаше. Изглеждаше ослепително. Трябваше да устоя на желанието да се ощипя, защото този мъж не можеше да бъде мой.
Дон официално се отказа от ръката ми и Боунс я пое.
– Никога не съм виждал нещо по-изящно през целия си живот – прошепна той, преди да ме целуне, докато не останах без дъх.
– Не бива да ме целуваш сега – успях да се справя, когато най-накрая той ме пусна да си поема въздух.
– Не ми пука – отвърна той с такова чувство, че смехът се разнесе из зрителите. – Напук на правилния ред на събитията.
Устните на Пик потрепнаха, докато се навеждаше напред.
– Криспин, всички ние дойдохме да видим сватба. Може би можеш да се въздържиш от консумацията до по-късно?
Това определено донесе повече забавление от страна на гостите. Във всеки случай от неговата страна. Малцина от моите гости бяха толкова весели.
– По-късно. Прав си, Чарлз.
Боунс притисна ръката ми до устните си, преди да се обърне към епископа. Бях го срещала само веднъж преди това, когато попълвахме необходимите документи. Той беше назаем от родната си енория в Уисконсин.
– Добре дошли, семейство – започна епископа, избягвайки обичайното „Скъпи възлюбени“. – Тази вечер вие сте свидетели на препотвърждаването на един брак и началото на друг. Въпреки че разтрогването на техния вампирски съюз е невъзможен, обичаят изисква да поискам следното: Ако някой от присъстващите може да посочи основателна причина, поради която тези двама не трябва да се свържат в човешки брак, нека говори сега. В противен случай завинаги да замълчи.
Майка ми се изстреля от стола си като ракета в пълен ход. Тъкмо бях започнала да мърморя нещо напълно неподходящо за църква, когато Боунс щракна с ръка и Родни се появи зад нея. Гулът затисна с ръка устата на майка ми, преди тя да успее да изкаже дългите си, напрегнати възражения.
– Благодаря ти, приятелю – каза Боунс и му отдаде чест. – Изглежда, че някои хора имат нужда от помощ, за да запазят мира. О, не бих го ухапал, Джъстина, той е гул. Може да го накараш да иска да ти върне услугата. Той ще се отпусне, ако седиш тихо. В противен случай до края на церемонията ще получиш уста, пълна с плът от месоядни.
Кой знаеше дали не разпозна Родни отпреди седем години? В края на краищата в момента не беше точно срещу него.
Погледнах я с мълчаливо предупреждение. Дали заради това, или заради неапетитния вкус на ръката на Родни, но тя кимна и Родни я пусна. Единственият звук, който тя издаде, когато седна обратно, беше силно подсмърчане.
Боунс се обърна обратно към епископа.
– Изглежда, че нашият възразяващ е променил мнението си.
По блясъка в очите на мъжа и внезапната му нужда да се закашля по начин, който звучеше подозрително като кикот, предположих, че се познават доста добре.
– Хм, така изглежда. Нека продължим.
Останалите думи бяха донякъде стандартни, но минаха покрай вниманието ми. Бях хипнотизирана от светлините, проблясващи от косата на Боунс, от изваяните му черти и от дълбоките кафяви очи, които се взираха в моите. Погледът ми падна върху устните му, когато той изрече двусричен отговор на въпроса на епископа.
– Искам.
– А ти, Катрин, вземаш ли този мъж за свой законен съпруг? За да го имате и да го задържите, за добро или лошо, за богатство или бедност, в болест и здраве, като оставите всички други, докато сте живи и двамата?
– Да.
Устните срещу мен се изкривиха в усмивка.
– Можем ли да вземем пръстените?
Денис и Спейд подадоха поисканите бижута.
– Повтаряй след мен, Криспин. С този пръстен аз се венчавам.
Той повтори думите, докато червеният диамант се плъзгаше по пръста ми, придружен от новия си спътник – тънка платинена лента. В очите ми се появиха сълзи. Благодаря на Бога за водоустойчивата спирала.
– Катрин, повтори след мен. С този пръстен аз се венчавам.
Издишах думите и поставих на пръста му подходяща платинена лента. Когато вдигнах поглед, видях, че очите му също са оцветени в розово.
– Чрез силата, която ми е дадена, сега ви обявявам за съпруг и съпруга. Можеш да целунеш булката си.
Боунс ме обгърна с ръце и прокара уста по моята. Придърпах го по-близо, чувайки радостните аплодисменти на гостите ни. Почти бях изгубила кислород, когато той прекъсна контакта, за да ми се усмихне.
– Обичам те, котенце. Или да те наричам госпожо Ръсел?
– Избери си. Ще отговарям и на двете.
Боунс целуна ръката ми, след което се върнахме заедно по пътеката. Дори звукът от сърцераздирателното ридание на майка ми не можа да изтрие усмивката от лицето ми.

Назад към част 37

„Звучи като Уила“

ГЛАВА 35

РАЙЛИ

Бях яла в „Роси“ само с родителите ми в неделя следобед и два пъти, когато се срещах с Гънър. Това беше едно от най-скъпите места за хранене тук. Имах чувството, че затова Брейди го беше избрал. За да ни даде малко уединение.
Видях как телефонът му отново светна, той го погледна и го игнорира. После го пъхна в джоба си и продължи да разглежда менюто.
– Все още ли е Гънър? – Попитах го, притеснена как му се отразява това.
– Не, това беше Уест. Вероятно ме предупреждава за Гънър.
– Ако трябва да отговаряш на обажданията им, нямам нищо против да излезеш навън.
Той поклати глава.
– Всичко, което трябва да направя, е да им помогна да спечелят футболен мач. В противен случай могат да си го изсмучат.
Това беше много небрейдианско от негова страна. Той все по-малко приличаше на Брейди. Изневярата на баща му бавно го разяждаше. Исках той да спечели шампионата, но също така исках да е добре психически. Това беше твърде много, за да го прикрива.
Проучих менюто и се спрях на лазанята, след което го затворих и отпих от колата си. Не исках да се натрапвам, но той имаше нужда да се отърси от това. Задържането на всичко това в себе си не беше добре за него.
Когато затвори менюто си и срещна погледа ми, той ми намигна, сякаш не му пукаше за нищо на света и това беше нормална среща. А не такава, която можеше да се провали всеки момент, ако Гънър Лоутън ни последва и влезе през тази врата.
– Как беше в парка днес? Брайъни намери ли нови приятели?
Той искаше да говорим за лесни неща. Засега щях да го оставя.
– Имаше едно момиченце на нейната възраст с баба си. Поиграха си малко, преди да си тръгнем. Със застудяването ще става все по-трудно да се ходи в парка. Иска ми се да имахме люлка в задния двор, където да мога поне да я извеждам, когато е най-слънчево, и да я оставя да поиграе малко. Ще и липсват други приятели, но аз мога да играя с нея. Мислех да ѝ построя форт или нещо подобно.
Брейди кимна.
– Тя би искала да има място отзад, където да си играе. Това е добра идея. Надявам се, че догодина ще можеш да я запишеш на детска градина. Би било чудесно за нея да играе с другите деца.
Той наистина се грижеше за това и това ме накара да се разчувствам и да се разплача. Брайъни не беше имала никой друг освен мен и родителите ми в живота си. Да имаш някой друг, който се грижи за нея, означаваше повече, отколкото той някога би могъл да разбере. Дори и да беше временно.
– Мачът в петък е вкъщи, нали? – Попитах го.
Той кимна.
– Да. Все още ли си съгласна да отидеш?
Отпих, после реших да му разкажа за Уила Еймс.
– Преди около месец качих едно момиче край пътя, когато се прибираше от едно полско парти – започнах аз.
– Уила – добави той. Той вече знаеше.
– Откъде знаеш? – Попитах го.
– Гънър ми разказа за онази нощ.
– Е, както и да е, видях я днес в аптеката. Говореше с Брайъни и сякаш знаеше, че тя е дъщеря ми. Повечето хора предполагат, че е сестра ми. Беше любезна и в общи линии ме помоли да дойда на мача и да седна с нея някой път. Знам, че когато я закарах, тя се заиграваше с Гънър, така че не бях сигурна какво да мисля за всичко това.
Той се облегна назад на стола си и се усмихна.
– Звучи като Уила. И в интерес на истината тя и Гънър са връзка. Сега тя доста го е променила, но дори като деца тези двамата си пасваха. Бяха си паснали. Изглежда, че все още си. Тя започна да ходи отново на училище едва преди две седмици. Имаше кратък период на домашно обучение, след като се случиха някакви гадости с Лоутънови. Госпожа Еймс се опитваше да я защити. Но вече се е върнала.
– Това хубаво момиче се среща с Гънър? – Попитах, малко изненадана.
Той кимна.
– Да, така е. Имаха труден период и някои проблеми, които трябваше да решат. Семейството на Гънър е взривено по дяволите. Не знам какво знаеш за всичко това, но той е преживял лош период. Тя е била до него през всичко това.
Срещите на Гънър с Уила ми се сториха странни. Гънър беше егоист и погълнат от себе си. Уила беше толкова мила и нежна. Нищо в тях не си подхождаше.
– Какво се е случило със семейството му? – Попитах, без да съм сигурна, че искам да знам всичко това.
Брейди започна да ми разказва, когато се появи сервитьорът и си поръчахме храна. Той остави малко хляб на масата точно когато погледът на Брейди падна върху нещо над рамото ми и гневът му пламна толкова ярко, че се обърнах да видя кого гледа. Очаквах да видя Гънър, но това не беше така.
Беше руса жена на ръката на красив мъж в костюм. Жената носеше прилепнала черна рокля, която стигаше до средата на бедрото, и сребърни токчета, които привличаха вниманието към краката ѝ. Мъжът прошепна нещо в ухото ѝ и тя се засмя.
– Това е тя. – Гласът на Брейди звучеше като твърд, студен лед. Изтръпнах.
– Кой? – Попитах, обръщайки се към него. Очите му пламтяха, а юмруците му бяха стиснати на масата, сякаш беше готов да замахне с удар във всеки един момент.
– Жената, която чукаше баща ми.
О. О, не.
Обърнах се назад, за да я погледна, и видях, че на лявата ѝ ръка има диамант, а мъжът, който седеше срещу нея, също носеше годежен пръстен. Изглежда, че не само едно семейство щеше да бъде унищожено, но и две.
– Не мога да остана тук – каза той, а тонът му все така бе лишен от нещо, наподобяващо Брейди, че едва го разпознах.
– Разбира се – отвърнах аз, взех чантата си и се изправих.
– Ще кажа на сервитьора. Ще се срещнем на вратата – каза той и аз се подчиних, като погледнах да видя жената още веднъж на излизане.
Тя се усмихваше на мъжа отсреща, сякаш беше влюбена. Никой не би предположил друго. Наистина ли животът беше толкова изморен и болен? Нима хората се влюбваха и се женеха, а после така лесно го захвърляха заради секса? Нима един сексуален партньор просто не беше достатъчен?
Жената се обърна, за да ме погледне, но погледът ѝ мина точно покрай мен и тогава видях: празнотата в очите ѝ. Мястото, където трябва да видиш душата на човека. Тя нямаше такава. Това е логично. Беше излязла за себе си. Нищо повече. Мъжът отсреща нямаше никаква представа и аз почувствах тръпка на тъга за този човек, когото никога нямаше да срещна.
Точно когато стигнах до вратата, Брейди беше зад мен. Беше се придвижил бързо. Сякаш бягахме от ада. Ръката му лежеше на долната част на гърба ми, докато отваряше вратата, за да изляза.
– Съжалявам за това – каза той, а гласът му се затопли малко.
– Не съжалявай. Разбирам те.
– Пицата добре ли е за теб? – Попита той.
Бях гладна, но се съмнявах, че той е гладен.
– Може ли да си вземем една за из път, а после да седнем някъде сами и да я изядем? Мисля, че точно сега имаш нужда от това.
Той кимна.
– Да, така е.

Назад към част 35

Глава 19

Захвърлих якето на Зилас и се запътих към вратата на спалнята.
– Робин!
Едва чух тихия предупредителен вик на Зора, докато се врязвах във вратата и се стрелях по късия коридор.
– „Ori novem!“
Заклинанието на Сол прозвуча, когато нахлух в кабинета. По прозорците пламнаха багри – Зилас се бе оформил пред Ксевер.
Пурпурната магия пламна и полупрозрачният харпун на Саул удари гърдите на демона в мига, в който той се втвърди. Сол го заби в Зилас, забивайки го върху масата зад него. Той го удари по гръб, а виолетовият вал стърчеше от гръдната му кост. Крайниците му се свиха, ноктите му разкъсаха голямата карта на града. Докато се плъзгах към ужасеното си спиране, Ксевер се обърна към мен. Белегът, който минаваше нагоре по брадичката му и в долната му устна, се изкриви, докато се усмихваше. Бягащи стъпки – тогава Зора се появи до мен, мечът ѝ беше изваден от калъфа и дългият стоманен лист блестеше. Дрю спря от другата ми страна, а стоманена топка с размерите на грейпфрут лежеше на обърнатата му длан, и още стъпки ми подсказаха, че и другите са дошли.
Бях едновременно бясна, че Зора не е отвела останалите на безопасно място, и благодарна, че не трябваше да се изправям сама срещу Ксевер и Сол. Заедно се изправихме срещу двамата мъже, а противопоставянето ни се отразяваше в стъклените стени на офиса, където далеч долу блещукаха светлините на града. Багрите пробляснаха върху гърдите на Ксевер. Силата скочи на пода, после се изля нагоре и се втвърди. Називер разпери крилата си, запълвайки половината стая, преди да ги свие на гърба си, а светещият му поглед се премести от Зилас към мен и моята група митици.
Зилас издърпа ръцете си нагоре и сграбчи дръжката на харпуна, опитвайки се да я изтръгне от гърдите си, а дъхът му се блъскаше силно през стиснатите му зъби.
– Добре дошла, Робин – промърмори Ксевер, намирайки се на сигурно място зад Називер. – Благодаря ти, че ми върна демона.
Ноктите ми се врязаха в дланите ми.
– Той е мой.
– Дали е твой? Тогава защо не го повикаш в своя инфернус?
Той знаеше. Този гад знаеше, че Називер е унищожил моя инфернус.
– Зилас сега е мой демон – колкото и да е непокорен. – Ксевер се обърна и небрежно отиде до бюрото си. Вдигна шишенце от кутията с демонична кръв. – Любопитно ми е защо договорът ми с него се провали.
– Ако само разполагаше с древен гримоар с хилядолетна история на Демониката, който да ти даде отговори – изплюх се аз. Ксевер отвори едно чекмедже на бюрото и извади къс боен нож. Червата ми се свиха, когато той се присъедини към Сол на масата, където светещият харпун притискаше Зилас.
Задъхвайки се, Зилас отчаяно дърпаше заклинанието за отричане.
– Всичките дванадесет дома – промърмори Ксевер и вдигна ножа. – Отдавна чакам.
Той заби ножа надолу – Зора ме хвана за лакътя, когато се хвърлих напред, въпреки че не можех да направя нищо. Крилете на Називер потрепнаха при движението ми, демонът беше готов да се намеси.
Тъмна кръв бликна в прореза, който Ксевер бе прорязал по бедрото на Зилас. Призовкарят поднесе празния флакон към раната и кръвта потече в него. Когато тя се напълни, той я затвори.
– Имаш това, от което се нуждаеш, Ксевер.
Гласът на Сол прозвуча като груб дрезгав звук и вниманието ми се насочи към него. Отровният му поглед беше втренчен в мен, зъбите му бяха оголени, а гърдите му се издигаха. Слаби бели белези прорязваха бледата му кожа, покривайки всеки сантиметър от лицето му и по късата му коса, където участъци липсваха напълно.
– А сега ме остави да я убия. Ще отлепя кожата от плътта ѝ за това, което направи на синовете ми.
– Не, Сол. – Ксевер прибра флакона с кръвта на Зилас в джоба си. – Не и докато не потвърдя дали тя и демонът имат клауза за изгонване.
Челюстта ми се сви.
Ксевер и преди ме беше заплашвал, че ще ме убие, но това сигурно беше блъф – такъв, в какъвто тогава не се съмнявах.
Завъртайки изцапания с кръв нож, Ксевер прецени петте митици, които ме заобикаляха.
– Но трябва да се справим с тези натрапници. Сол, дръж под контрол Зилас. Називер ще се справи с останалите. – До мен Зора изсвири заклинание под носа си, а кокалчетата ѝ побеляха около дръжката на меча.
– Убий всички освен Ро…
Преди Ксевер да успее да довърши заповедта, нещо с размерите на мрамор прелетя над главата ми и се насочи към лицето на Називер. Демонът го отблъсна, подсмихвайки се.
В момента, в който ръката му го докосна, то се взриви.
Докато взривът отблъскваше демона назад, стоманената сфера на Дрю се издигна от дланта му и се стрелна към Називер, сякаш изстреляна от невидимо оръдие. Тя удари демона в гърдите с тъп тътен и го отхвърли с още една крачка назад.
Устните на Називерер се свиха, след което той се стрелна към нас.
Митиците от „Врана и чук“ се разпръснаха, а Зора ме повлече със себе си. Паднах на колене, когато тя се завъртя, размахвайки меча си. Венера хвърли още една отвара към Називер. Докато той я избягваше, Дрю направи жест. Отварата се стрелна право надолу и експлодира между лопатките на демона, като го повали на едно коляно, а кръвта му се разпръсна по пода.
Надигнах се и се затичах към Зилас, докато демонът изтръгваше заклинанието от гърдите си.
– Ори новем – каза Сол. Друг виолетов харпун трепна в ръката му.
– „Ori eruptum impello!“ – Задъхах се.
Когато магьосникът замахна с харпуна надолу към Зилас, заклинанието ми избликна. Документите се издигнаха във въздуха, отхвърчаха от бюрото, а Зизас се отдръпна назад. Сребристият купол се разшири в прозореца зад бюрото и по стъклото от пода до тавана се появиха пукнатини.
Зилас се изтърколи от бюрото, приземи се на пода и се впусна в атака – далеч от Сол и към Називер.
Крилатият демон душеше Андрю с едната си ръка, а с другата току-що беше вдигнал Венера от пода за ръката ѝ. Писъкът ѝ се разнесе, когато мощната му хватка счупи китката ѝ.
Малиновите нокти на пръстите му се оформиха, Зилас се хвърли към гърба на Називер и заби ноктите си в рамото на Називер.
Изхърквайки от болка, крилатият демон пусна човешките си жертви и посегна към Зилас. Когато Андрю падна на пода, Дрю се стрелна към него с удар на ръката си. Стоманената му сфера излетя от нищото и се заби в ямката на стомаха на Називер. Притиснал се до гърба му, Зилас заби другите си нокти в противоположното рамо на Називер, а Зора замахна с меча си, прерязвайки мембраната на крилото на Називер.
Сребърни руни от острието ѝ пробляснаха по крилото на демона. Придатъкът увисна, сякаш беше изтръпнал.
Една ръка хвана косата ми.
Сол ме повали на масата и сключи двете си ръце около гърлото ми, прекъсвайки въздуха ми. Хванах китките му, пръстите ми се плъзнаха по сребърните пръстени, които се спускаха по ръцете му.
– Жалка, мрънкаща кучка – изсъска той. – Не ме интересува какво иска Ксевер. Ще те убия за това, което направи с момчетата ми.
Белите ми дробове изкрещяха, крайниците ми се свиха. С оголени зъби Сол се втренчи с омраза в очите ми – после се отдръпна назад, когато дълго острие прониза мястото, където току-що беше главата му.
Зора се завъртя в кръгов удар, а кракът ѝ се заби в гърдите на Сол. Магьосникът се свлече назад, а тя отново го прониза с острието си, принуждавайки го да се гмурне.
Той се подхлъзна върху разпръснатите хартии и падна.
В далечния ъгъл на кабинета Ксевер дръпна шепа верижки около врата си – и изпод яката на ризата му се появиха не по-малко от пет висулки. Той избра един инфернус от колекцията.
Червената светлина пламна и се оформи нов демон – висок седем стъпки, слаб и мощен, с безкосмест череп, украсен с костни хребети. Дългата му опашка затрептя, докато насочваше светещите си очи към Називер и нападателите му.
Задъхвайки се и кашляйки, седнах на масата и хванах Зора за ръката.
– Изведи останалите оттук!
Тя хвърли страшен поглед към втория демон на Ксевер, после се втурна към другарите си.
Докато новият демон напредваше в битката, от Називер избухна пурпурна сила, която разкъса офиса. Гуен изкрещя заклинание и над Венера и Андрю се издигна пращяща светлинна бариера – но Зилас и Дрю бяха отхвърлени в различни посоки.
Зилас се завъртя във въздуха и се приземи на масата до мен, плъзгайки се по разпръснатите документи. В ръката му проблесна червена сила и той замахна с ръка, за да насочи към Ксевер. Около китката му проблясна заклинателен кръг, който пулсираше…
– „Ori quinque!“ – Изплю се Сол.
Заклинанието на Зилас избухна и се насочи към Ксевер, а в същия момент сребристата сила на Сол удари Зилас и го отхвърли назад. Ръката му ме улови в гърдите и аз се отметнах назад заедно с него.
Той се удари в прозореца зад нас, а звукът от удара беше толкова ужасяващ, че погълна всеки грам от вниманието ми: разпадащо се стъкло.
Около мен танцуваха искрящи парчета.
Зилас ме придърпа към гърдите си, докато се врязвахме в счупения прозорец. Леденият вятър ни удари и ни запрати като безтегловни листа. Въртяхме се, падахме, спускахме се. Покрай нас премина тъмна, отразяваща стена, градските светлини се въртяха, а ръцете на Зилас бяха единственото нещо, което се усещаше истинско.
Вой на вятъра – тъмна фигура – и тогава спряхме.
Силата ме изтръгна от прегръдката на Зилас. Потопих се надолу, а след това агонията премина през ръката ми, когато той сграбчи китката ми. За втори път в рамките на толкова много секунди се дръпнах и спрях, висяща на една ръка.
Внезапният тласък накара малкото черно радио на Зора да изпадне от джоба ми. Малката слушалка се изтръгна от ухото ми, докато устройството падаше.
Зилас се придържаше към страната на куловия кран, като едната му ръка се държеше за стоманена опора, а другата стискаше китката ми. Ревящият вятър ме блъскаше, отблъсквайки ме от конструкцията, опитвайки се да ме изтръгне от хватката му. Краката ми се люшкаха в празния въздух, на петстотин метра над миниатюрните коли, пълзящи по пътищата долу.
Петстотин метра. Шест секунди. Ако хватката на Зилас се изплъзнеше, след шест секунди щях да бъда размазана на асфалта.
Стиснал зъби, той ме издърпа нагоре. Протегнах ръка и сграбчих колана му, после се покатерих на гърба му и обвих крака около кръста му, като се вкопчих в него толкова силно, че крайниците ме заболяха. Задъхвах се, а сетивата ми бяха обзети от виещата буря, която ни връхлиташе. Вътре в сградата беше толкова тихо, толкова спокойно, докато от другата страна на стъклото бушуваше вятърна буря.
Зилас отметна глава назад и погледна нагоре. Ужасена да погледна отново надолу, аз също погледнах нагоре.
Два етажа по-нагоре счупеният прозорец представляваше тъмна дупка в отразяващото стъкло, което покриваше небостъргача. В този отвор стоеше Називер, наведен навън, и ни гледаше със светещи очи.
Зилас започна да се катери по външната страна на стоманената конструкция. Леденото течение ни блъскаше, опитвайки се да ни изхвърли от отчаяното ни място. Стиснах ръцете си още по-здраво около раменете му.
С мъка той ни изнесе до нивото на пентхауса. Там спря, загледан по извитата стъклена стена към счупения панел. Називер стоеше в отвора и все още наблюдаваше, но не полетя към нас. Лявото му крило беше увиснало – все още изтръпнало от заклинанието на Зора.
Стаята отвъд Називер изглеждаше тиха. Дали Зора и останалите бяха избягали, както им бях казала?
Движение зад стъклото. Ксевер се появи до Називер и ни наблюдаваше с изкривени от белезите си устни.
Мускулите на Зилас се напрегнаха и аз го притиснах, очаквайки каквото и да се случи. Ако Ксевер извикаше Зилас обратно в инфернуса си, щях да падна до смъртта си. Дали Ксевер щеше да заложи на възможността между мен и Зилас да има клауза за изгнание?
Изминаха няколко дълги секунди, след което Зилас посегна към следващия стоманен прът. Той продължи изкачването си, оставяйки Ксевер и Називер да гледат от счупения прозорец.
Зилас продължи да върви. Насочваше се към покрива. Някъде на върха щеше да има достъп до сградата. Трябваше да има. Враговете ни щяха да ни чакат вътре, но всичко беше по-добре от това.
Горният перваз на сградата се очертаваше пред нас. Той ни вдигна нагоре по още половин дузина кръстосани пръти, които поддържаха външната рамка на кулата на крана. Изравнихме се с ръба.
Сърцето ми се разтуптя от отрицание.
Ръбът не беше покрив. Върхът на небостъргача се извиваше навътре и се стесняваше до покрив, който беше наполовина по-малък от обиколката на основните стени. Страните бяха стръмни и хлъзгави, невъзможни за преминаване.
Зилас спря, стиснал кулата на крана, после продължи нагоре, търсейки върха на крана, където дългата стрела висеше над плоската част на покрива като протягаща се ръка. Можехме да преминем по този опасен мост и да скочим на покрива.
Никога през живота си не бях виждала нещо, което да изглежда по-опасно.
Още един етаж нагоре, после още един. Кабината на оператора се извисяваше над нас. Зилас се изкачи покрай нея и се качи на стрелата. Върхът на крана се издигаше над нас, а от върха му минаваха окачени кабели към края на дългата стрела пред нас и към по-късата насрещна стрела зад нас.
Внимателно разтворих краката си и ги опънах надолу, докато стъпалата ми не се притиснаха към стоманата под нас. Целият кран се поклащаше от безкрайния вятър. Държейки ме плътно до себе си с едната си ръка, той хвана върха с другата, може би пресмятайки най-безопасния начин да се осмели да се качи на дългата стрела. В най-добрия случай стъпалата щяха да бъдат коварни. Може да се наложи да пълзим през нея.
Издърпвайки ме нагоре по тялото си, така че краката ми отново да се отлепят от стоманата, Зилас се завъртя около върха към дългата стрела – и се върна назад. Вятърът ни изхвърли настрани и той наполовина отскочи назад, с една ръка, протегната за равновесие.
С размахане на крилата си Називер изскочи иззад операторската кабина. Кацна на покрива ѝ, като се хвана с една ръка за стоманения връх. Усмихвайки се злобно, демонът скочи върху насрещната стрела.
Зилас се отскубна назад, стъпвайки бързо по стоманените скоби, докато бурята ни връхлиташе. Притиснал криле към гърба си, Називер напредна, очите му светеха, а опашката му се размахваше настрани.
– Жалко, Вх’алир – изръмжа демонът над вятъра. – Ти си страхливо дете като останалите от твоя род.
Зилас отстъпи надолу по стрелата, като ме повлече със себе си, и единственото, което можех да направя, беше да го стисна, докато той се отдръпваше над откритото пространство, а петстотинметровата пропаст зееше под краката ни.
– Завършвал ли си някога битка? – Подиграваше се Називер. – Или знаеш само страшни бягства?
Зилас се спря. Хвърлих поглед назад – и видях защо. Бяхме в края на насрещната стрела. На метър зад нас нямаше нищо.
Студенина обзе острите черти на Називер.
– Мислех, че ще сте там. Когато Ксевер заяви победата си. Но ти си твърде слаб и твърде прибързан.
Ръката на Зилас се стегна, притискайки ме до себе си. Бяхме безпомощни. Една грешна стъпка и щяхме да паднем към смъртта си. Нямахме друг избор, освен да се предадем или да умрем.
На пет крачки от нас Називер разпери ръце, а вятърът развя косата му зад гърба му.
– Как ще ми избягаш този път, Вх’алир?
– Vh’renith vē thāit.
Називер се засмя.
– Смъртта е за глупаци.
Вятърът засвири над нас, разярен от съпротивата ни срещу блъскащата му сила. Зилас вдигна ръка, с изпънати пръсти и длан, насочена към Називер.
– Ще умра – изръмжа той – преди да се предам като теб.
Багрите пламнаха по ръката му и се разнесоха покрай ръката му в изкривени вени. Прехвърли се през рамото му, нагоре по шията и по лицето му. Сиянието в очите му се разпали, силата се разля, проблясвайки през кожата му.
Пред дланта му разцъфна заклинателен кръг с диаметър осем фута, изпълнен с руни. Очите на Називер се разшириха. Той отстъпи назад, когато заклинанието на Зилас проблесна по-ярко.
Заклинанието избухна от нажежените кръгове. Три снопа пурпурна сила се усукаха заедно, докато крещяха към Називер.
Демонът разпери крилата си.
Вятърът и заклинанието го застигнаха едновременно. Той се отметна назад, отхвърлен от бушуващите пориви, а заклинанието на Зилас се удари във върха, където стрелите на крана се срещаха с централната му кула. Металът изскърца и се разкъса, а насрещната стрела под нас се залюля жестоко.
И вятърът най-накрая спечели битката си срещу нас.
Зилас и аз се наклонихме настрани, а после паднахме. Този път до нас нямаше небостъргач. Нямаше кран на кулата в обсега на ръцете ни. Нищо друго освен открито пространство.
Шест секунди.
Потънахме в нищото, въртейки се под напора на силния вятър. Бурята ме връхлетя и аз отлетях от Зилас. Той сграбчи предмишницата ми, ноктите му пронизаха ръкава на якето ми и се впиха в кожата ми.
Пет.
Багрите горяха в зрението ми. По ръцете на Зилас се промъкнаха вени от сила, магията течеше към раменете му, натрупваше се, пулсираше. Очите му бяха двойни басейни с демонична същност, широки и немигащи, зениците им не се различаваха.
Четири.
Устата му се движеше. Думи, които вятърът отвяваше, но формите, които устните му образуваха, не бяха английски. Тъмната страна на небостъргача се втурна покрай него.
Три.
Червена светлина избухна от него, заслепявайки ме. Ръката ми… Прилив на въздух, стомахът ми се залюляваше, размахваше се, издигаше се – издигаше се.
Небостъргачът профуча покрай мен, после изчезна. Светлини. Светлините на града проблясваха покрай нас. Ние не падахме. Ние бяхме… ние бяхме…
Зилас стисна ръката ми и ме повлече със себе си, докато се издигахме… издигахме се на рубинените криле, които се извиваха от гърба му. Полупрозрачни като призрачните му нокти. Осеяни със сила, в тях пулсираха ивици магия, докато се разтягаха широко, големи колкото тези на Називер и безкрайно по-красиви.
Улиците в центъра на града се проточваха на двеста метра под нас. Докато се плъзгахме, губехме скорост и височина. Той наклони призрачно червените си криле и ние се промушихме между два високи жилищни блока. Пред нас се простираше широка ивица мрак – Фалси Крийк, входът, който се врязваше в центъра на Ванкувър.
Падахме все по-бързо, докато движението ни напред намаляваше. Зилас не биеше с крилата си, а накланяше под ъгъл пулсиращите им върхове. Завихме надясно. Земята се втурна нагоре и той размаха крилата си напред.
Спряхме във въздуха и изпуснахме последните няколко метра. Краката ми се удариха в меката земя и аз се забих по задника, а ръцете ми потънаха в студения пясък.
Зилас се свлече до мен – и се преметна напред на ръце и колене. Светещите крила се извиха от гърба му, докато той се задъхваше, а цялото му тяло се тресеше. Пулсиращите магически вени пламнаха по-ярко, а крилата загубиха здравината си.
С меко съскане на магия те се разтвориха в блестящи ивици, които се отдалечиха от гърба му. Силата, която пълзеше по него, избледня, а после изчезна. Тъмнината нахлу, сиянието на високите жилищни сгради едва стигаше, за да се различи силуетът му.
Той се срина в пясъка.
– Зилас!
Приближих се до него, хванах го за ръката и го издърпах по гръб. Гръдният му кош се издигаше и спадаше с тежки вдишвания, а крайниците му трепереха.
– Зилас, какво става? – Бръкнах в джобовете си, намерих телефона си и активирах фенерчето му. Яркият отблясък попадна в лицето му и той примижа, обръщайки глава настрани – но не и преди да видя черните му като смола очи.
Разбира се, че бяха тъмни. В противен случай щях да мога да видя блясъка им.
Проснах светлината по тялото му, търсейки наранявания, но открих само прорезната рана в бедрото му, след което върнах светлината към лицето му.
– Зилас, моля те! Кажи ми какво се е случило.
Той измърмори между пръстите си. След още един миг той изрева:
– Виш.
– А?
– Виш… да летиш. – Той се намръщи. – Изгаря навсякъде.
– Мога ли да направя нещо?
– Топлина.
Огледах се диво наоколо, осветявайки със светлината дълъг участък от пясъка. От едната страна на плажа се плискаше вода, а от другата имаше дървета, трева и пешеходна пътека, застлана с пейки. По мое най-добро предположение бяхме кацнали на Сънсет Бийч, на шест пресечки от пентхауса.
Тук нямаше с какво да го стопля.
Забих телефона си в пясъка, така че да стои изправен на светлината, която ни осветяваше, и легнах до него, като се притиснах към него и прехвърлих ръка през гърдите му. Не можех да направя много, но поне можех да блокирам най-лошото от студения морски бриз, който духаше от водата.
Притиснах лице към хладната страна на шията му, като броях времето на дишането му. Облекчението ме прониза, когато резките му, бързи вдишвания се успокоиха.
– Не мога да повярвам, че оцеляхме – промълвих.
Той изръмжа.
– Не знаех дали ще оцелеем.
– Тази магия, която използва… за да направиш крила. Не знаех, че демоните могат да го правят.
– Те не могат.
Примигнах, като ми се искаше да видя лицето му. Между нас се разстилаше тишина, а той вдишваше и издишваше, като дробовете му вече работеха по-лесно.
Накрая заговори, толкова тихо, че нямаше да го чуя, ако лицата ни не бяха толкова близо.
– Това не е нормален, Виш. Това е специален, таен виш, който никой друг динен не познава.
Ръцете му се стегнаха около мен, после се отпуснаха.
– Това е магията на payashē.

Назад към част 19                                                              Напред към част 21