***
Звукът на далечно мърморене пробива през гъстата, тежка мъгла, която е погълнала съзнанието ми.
Не мога да го разбера. Не и думите. Нито емоцията. Нито гласа.
Тялото ми се свива. Главата ми се замайва.
Но това не ме спира.
Защото, когато отварям очи, виждам Кас, а той идва към мен с нож.
Вдигам се и го нападам, като крещя заплахи и псувни. В объркването от внезапната ми атака той изпуска ножа и се отдръпва. Нанасям два удара, преди той да ме надвие и да хване непоносимо здраво китките ми. Избутва ме назад, без да отпуска нито за миг хватката си.
– Не се бий с мен! – Нарежда той.
По дяволите!
Вдигам крака си и го удрям в корема му. Той се удвоява, а аз извивам китките си, принуждавайки го да ме пусне.
Цялата тази активност ме кара да се замайвам. Хващам се за масата, на която току-що лежах, и разтърсвам главата си.
– Престани! – Предупреждава ме той, насочва пръст към мен и се изправя. – Упорита, проклета жена!
Когато стаята спира да се върти, осъзнавам, че нямам представа къде, по дяволите, се намирам. Това не е вилата и моята единица не е тук. До крака ми е ножа, който Кас току-що изпусна. Това не е нож. Това е скалпел. Вдигам го.
– Искаш да ме убиеш? – Питам, въртейки малкото острие в пръстите си. – Влез в редицата. Но за да знаеш, няма да ти го направя лесно! – Изкрещявам, докато се втурвам към него, като се оттласквам от масата, за да придам малко инерция на иначе слабите си и тромави движения. Нарязвам го и го пронизвам. Той се провиква и маха. Докато атакувам, преобръщам малки масички. Вази. Книги. Чаши. Забелязвам, че по стените са наредени десетки и десетки рафтове, на които са изложени най-отвратителните чаши с гротескни лица, които някога съм виждала.
– Къде, по дяволите, съм?
Кас ме блокира със съвършенство на всяка крачка, което само подхранва яростта ми. Стаята се завърта, а аз се спъвам, хващайки се за страната на главата си, която се блъска безмилостно. Кас се приближава, с протегната ръка. Нападам. Той спринтира към мен, като ме избутва назад. Краката ми се препъват и той не спира, докато гърба ми не се удря в същата маса, на която току-що бях изпаднала в безсъзнание. Краката ми се откопчават, докато той се концентрира върху притискането на ръцете ми.
– Хвърли ножа! – Изисква той.
– СТРАХ ТЕ Е!
– Намали си гласа…
Изпускам висок писък, изпълнен с омраза. Кас захлупва устата ми с ръка и започва да удря ръката ми със скалпела в дървения плот на масата.
– Пусни – туп. – Този – туп. – Скалпел! – Туп!
Пръстите ми се отказват от хватката и острието пада на пода. Той е между краката ми и успява да хване и двете ми китки в едната си ръка, докато другата му краде виковете ми.
– Престани! – Казва той, докато аз се мятам под него. – Скарлет, ще се моля… ах! – Захапвам силно ръката му, докато не усещам металната течност на кръвта му. Но той не се отказва. – За Бога. Слушай ме… Спри… Можеш ли просто… – Не се отпускам. Мятам се, хапя и крещя. – ОБИЧАМ ТЕ, СКАРЛЕТ! ОПИТВАМ СЕ ДА ТИ ПОМОГНА! ПРОСТО ПРЕСТАНИ ДА СЕ БОРИШ С МЕН!
Падам неподвижно. Лежа там, държана здраво, кръвта му капе в устата ми и цялата тежест на тялото му ме държи, докато дишам.
– Хъммпфф диио шаайфф фав мех? – Питам, а ръката му заглушава гласа ми.
– Какво? – Пита той, а веждите му се набръчкват странно. Изваждам зъбите си от дланта му. – О, точно така. Съжалявам. Той я отдалечава, за да мога да говоря.
– Какво ми каза току-що? – Прошепвам задъхано.
– Ти чу. Обичам те, ти, луда котко. А сега слушай… – Той продължава така, сякаш казаното от него е очевидно. – Не се опитвам да те нараня или да те убия.
– Имаше нож.
– Скалпел. Ако погледнеш там, ще видиш и гореща вода, комплект за зашиване и чисти превръзки. – Той отслабва хватката си върху ръцете ми и ми показва прясно зашитата рана на дланта ми. – Току-що изрязах коприната от шевовете ти. Това е всичко. А сега, ако те пусна, ще спреш ли да се опитваш да ме убиеш?
– Аз… аз… аз… ти искаш да ме убиеш… нали?
– Не. Разбира се, че не! Слушай, знам, че си тръгнала заради Ноа. Знам, че той заплашваше всички ни, ако не направиш това, което той иска, и не се съгласиш да станеш негова съпруга. Знам, че затова не си имала друг избор, освен да напуснеш. И си постъпила правилно, като си тръгнала, дори и да си го направила като глупачка. Аз щях да постъпя по същия начин, ако бях на твое място.
– Какво? Как…
– Уиндър ми каза за Ноа, добре? Точно преди да ни вкарат в лотарията. Каза ми, че Ноа се опитва да те принуди да станеш негова съпруга. Разбрах, че заминаването ти е единствения начин да спреш това. – Той ме пусна и ми помогна да седна, оставайки близо до мен с краката ми от двете страни на бедрата му. Той държи раменете ми, докато се поклащам. – Скарлет, кога за последен път си яла? – Ръката му лежи на бузата ми, докато ме гледа в очите с дълбока загриженост. – Никога не съм те виждал толкова слаба и отслабнала. Бледа си като мъртвец!
Спускам ръката му и поклащам глава.
– Ти нахлу в банята ми с кинжала си. Щеше да ме убиеш.
– Промъкнах се през прозореца ти с надеждата да поговоря с теб насаме. Чух те да се задъхваш в банята и после се чу силен трясък. Помислих си, че Ноа е с теб или нещо подобно! Нахлух вътре, готов да убия този, който те е нападнал! Видя ме, после очите ти се завъртяха в тила и изгуби съзнание. Хванах те, преди да си разбиеш черепа на ръба на ваната. Когато видях колко си зле, те доведох тук. Бях толкова уплашен. Мислех, че умираш!
Оглеждам стаята, в която се намирам. Хубаво е. Твърде хубава, за да има нещо общо с армията. Има големи богато украсени свещници върху различни старинни шкафове, всички те хвърлят топло сияние в тази уютна стая. Зад Кас има кралскосиньо канапе от кадифе с хвърчащи възглавници с пискюли и дори подходяща табуретка за крака. Няма влага. Няма оръжия. Няма дупки в стената. И десетки керамични чаши с глави на старци, които ни наблюдават.
– Къде точно се намира това място? Къде си ме довел? И какви, по дяволите, са тези страховити чаши?
– Ти си в моята къща и това са моите чаши Royal Doulton Toby.
Завъртам се, хвърляйки поглед през рамо към вратата, където стои Старейшината.
– Той те донесе тук преди няколко часа, в безсъзнание и… – Старейшината поглежда към краката ми. – Полугола. Беше малко шокиращо, да ти кажа. – Той влиза и поставя на масата купа със супа от праз и картофи. – Остави го да свърши с оправянето ти, Скарлет. Той не е абсолютно никаква заплаха за теб, а ръката ти се инфектира. И изяж това. Всичко това. Ти си кожа и кости. – Той се обръща, насочвайки се към вратата. – И ако си счупила някоя от чашите ми, няма да съм адски щастлив. Тази колекция се събираше двадесет години! – Той затръшва вратата след себе си.
Бавно се обръщам към Кас. Той взема купата със супа, вдига лъжицата и я поднася към устните ми. Но те остават затворени. Очите му се срещат с моите.
– Трябва да ядеш.
Не е нужно да казвам нищо. Той винаги ме е разчитал. Сякаш може да чете мислите ми, сякаш са отпечатани върху бялото на очите ми.
Той спуска лъжицата и поставя купата обратно на масата.
– Нито за миг не съм имал предвид това, което казах в кухнята – казва ми той. – Това, което ти казах, беше непростимо. Въпреки че беше лъжа.
– Не, не беше.
– Не съм го имал предвид. Казах го само за да изглежда, че те мразя.
– Не беше лъжа, Кас. – Главата ми пада напред. – Той все още щеше да е тук, ако не бях аз. – Изпускам дълъг и мъчителен дъх. – Смъртта му е изцяло моя вина. Старейшина Осем умря… заради мен.
Пръстът му се намества под брадичката ми, за да може да я повдигне.
– Старейшина Осем живя заради теб! Ти беше целият му свят, Скарлет. Трябва да знаеш това.
Поклащам глава и започвам да го отблъсквам.
– Недей да го правиш – казва той тихо, взема лицето ми в ръцете си и опира носа си в моя. – Не си виновна за смъртта на баща си.
– Тогава защо го казваш? Задръж. Баща ми? Знаеш ли?
Той просто продължава да ме гледа с някакво зашеметено изражение. Пръстите му минават през косата ми и се плъзгат нежно по челюстта ми.
– Кас… какво правиш?
– Съжалявам. Просто… не мога да повярвам, че наистина си тук. Мислех, че… Толкова се страхувах, че никога повече няма да те видя. – Той се връща към реалността и изважда лист хартия от вътрешния си джоб. – Знам, защото баща ти ми каза. – Поставя хартията в ръката ми. Тя е добре износена. Явно е боравил много с нея. – Написа ми писмо, преди да си тръгнеш, в което обясни всичко. – Докато го отварям и чета, той ме гали по ръцете. Гали косата ми. Сякаш му се налага да ме докосва колкото се може повече. Писмото наистина му разказва всичко. Баща ми излага всичко с много прости думи. Аз. Ноа. Той и майка ми. Дори за нашето ябълково дърво. Той моли Кас да го полива, докато ни няма. Откъсвам поглед от хартията и се вглеждам в очите му. Сребристосивите му очи, които толкова много ми липсваха. Той се навежда и ме целува. Но аз се отдръпвам.
– Не разбирам – казвам му, гледайки хартията, която стискам в ръката си. – Защо се държа така? Защо…
– Да се преструвам, че те мразя? Защото, ако Ноа си помисли дори за секунда, че ние с теб сме нещо по-малко от врагове, ще ни арестува и двамата за незаконна връзка и ще ни накара да умрем. Но не и преди да унищожи хората, на които и двамата държим. Уиндър, Флаш, Титан…
– Тий. Моята единица. Но не беше нужно да казваш нещата, които направи във вилата. Там Ноа не можеше да ни види или чуе.
– Да. Можеше, Скарлет.
– За какво говориш?
– Ноа знаеше, че сме останали през нощта в игралните зали, преди да си тръгнеш.
– Невъзможно.
– Знаеше. Някой му е казал. Повярвай ми. – Той вдига ризата си. По целия му корем има светлорозови белези и следи от обгаряне. Ужасена, аз се задъхвам, докато ги докосвам последователно. Някои са наистина дълбоки и са твърде много, за да ги преброя. – Той ме измъчваше, след като ме арестуваха, за да ме накара да призная, че съм взел добродетелта ти онази нощ. Той не просто знаеше, че сме останали вътре в сградата. Знаеше, че сме яли фъстъчено масло. Знаеше, че използваме онзи стар генератор, за да играем на него игрите. Той разруши кея, като каза, че никога повече няма да имаме място, което да наречем свое.
– Това не доказва, че един от нашите е негов шпионин.
– Може би не. Може би той просто е предполагал. Може би просто е предполагал, че Тий винаги ще спи в твоето легло. Че си се опитала да ме целунеш преди всички тези години в снега. – Той сви рамене. – Аз лично вярвам, че някой, който ни познава, му е подал тази информация. Залагам на Флаш. Това малко копеле винаги ме е мразило.
– Първо ти го намрази – напомням му. – Но дори и така, Флаш? Наистина? Защо?
– Може би заради сивия плащ? – Той спуска ризата си, за да ме спре да се ядосвам заради белезите, които има заради мен.
– Всичко това е по моя вина. Белезите ти. Смъртта на Старейшината.
– Вината е на Ноа. Не е твоя. Виж. Може би някой му подава информация. А може и да не го прави. Така или иначе, няма да рискувам. Така че, що се отнася до всички останали, ние с теб се мразим. Няма да рискувам сигурността ти. Ноа е обсебен от теб. Напълно и безкрайно обсебен. Щеше да ме убие, ако Старейшина Едно и един куп Черни плащове не бяха нападнали, за да ме измъкнат, след като ме арестуваха. Ноа те обича и е психопат. А психопат, който си мисли, че е влюбен, е адски ужасяващ. Особено когато той иска да вземе за своя именно жената, която обичам. Няма да му позволя да те нарани още повече, отколкото вече го е направил. – Сърцето ми се разтуптява, когато той прави това изявление толкова категорично. – Съжалявам, но ако не го направя точно сега, ще избухна.
– Какво да направиш?
Устните му се удрят в моите. Ръцете му се увиват около тялото ми и ме притискат. Целувката му е отчаяна и аз посрещам отчаянието му със собствена огнена нужда. Краката ми се увиват около кръста му и продължаваме страстната си прегръдка.
Докато Старейшината не прочиства гърлото си откъм вратата.
Отблъсквам Кас силно, скачам на крака и почервенявам.
– Да. Да. Всичко това е много драматично и трогателно. Вие се обичате и по някакво чудо и двамата сте все още живи. Какво ще кажете да работим върху това да остане така, а? Когато приключите със събирането си, трябва да поговорим. – Той ми подхвърля един клин. – Защото имам нужда от помощта ти.
Назад към част 8 Напред към част 10
