***
За последния урок Айра отново пристигна последна.
За съжаление, тя не успя да постигне Огненото озарение, въпреки че се беше постарала. И дори оскъдната похвала от страна на господин Оге не успя да повдигне духа ѝ.
На всичкото отгоре се наложи отново да си тръгне набързо от клас, за да изпревари вездесъщия Асгрейв. Скри се от него в тайните коридори на академията. А след звънеца се втурна към тренировъчната зала, захвърли нещата си в съблекалнята и се появи пред новия учител в още по-разчорлен, виновен и леко прашен вид – в тайните коридори имаше много паяжини.
Господин Дербер, учителя по физическо възпитание, се отличаваше със строга военна осанка, разкошна сива коса, изчистена фигура и несравними мустаци, с които очевидно много се гордееше. Мустаците, разбира се, също бяха сиви, но се поддържаха така, сякаш все още бяха с наситен червен цвят, и побъркваха многобройните му почитатели.
Не можеше да се кажа, че учителя е стар: лицето му беше твърдо, сякаш се беше втвърдило и осолило от морските ветрове, но по него все още нямаше бръчки. Странно приличаше на закалено в битка острие, изковано и закалено от отличен майстор, преминал през много кървави битки. Ръцете му бяха силни и здрави, а дланите му – твърди като конски копита. Военната камизолка седеше върху стегнатата фигура на учителя, сякаш беше плътно прилепнала, а Дербер се движеше така, сякаш беше готов всеки момент да избегне заблудено заклинание.
– Моите почитания, лери и лереси – сухо каза учителя и внимателно огледа учениците, подредени в редица. Той мина бавно покрай мълчаливата редица и най-накрая забеляза зачервената от тичане Айра. – Защо не сте готова, лейди?
Момичето примигна неразбиращо.
– Извинете?
– Питам ви защо не сте в униформа?
– Каква униформа?
– Обичайната – обясни мрачно господин Дербер и кимна към останалите ученици.
Тя се огледа объркано и едва тогава забеляза, че съучениците ѝ вече не носят мантии, а само удобни свободни панталони, меки обувки с гъвкави подметки, еднакви ризи с триъгълна яка и ватирани якета без ръкави, които изобщо не ограничаваха движенията. Нямаше рокли, нямаше поли, нямаше фини камизолки, нямаше безформени качулки, с които всички вече бяха малко свикнали. Нещо повече, момичетата старателно бяха вързали дългите си коси, за да не им пречат, а момчетата имаха кожени колани със специални халки за ножници.
Айра погледна надолу към протритите си обувки и подгъва на робата, който се подаваше изпод тях.
Честно казано, тя дори не се беше сещала, че има класове, които изискват преобличане, така че изобщо не си беше направила труда да го направи. Освен това не знаеше откъде да си вземе подходящо облекло, а сега трескаво мислеше какво да прави.
– Съжалявам, господин Дербер – въздъхна тя накрая. – Мисля, че сте прав: не съм готова за вашия урок.
– Съвсем правилно – потвърди учителя безгрижно. – И така, днес ще прекараш деня под стената, на „пейката на неудачниците“. И ще бъдеш само наблюдател, докато останалите започват първия си урок. Нещо повече, като наказание за следващия урок, който ще бъде точно след три дни, ще трябва да научиш няколко глави от наръчника, който съм написал… Вие сте лейди Айра, нали?
Тя кимна обречено:
– Да, Лер.
– И, доколкото разбирам, нямате никаква представа за естеството на това, което правим?
– Не, Лер – съгласи се покорно Айра.
– И аз така мислех. Сигурен съм, че ще ви е полезно да наблюдавате отстрани, а до следващия урок да се опитате да се справите с това, което се нарича основи на самозащитата.
– Ще се постарая, лер – момичето съвсем се натъжи и излезе от строя под подигравателните погледи на съучениците си.
Класната стая беше достатъчно голяма, за да побере три пъти повече хора, отколкото бяха младите адепти. Освен това беше почти празна, с изключение на пейките покрай стените и едно неясно приспособление в единия ъгъл, което приличаше на нещо средно между вятърна мелница и инструмент за мъчения.
Осветлението беше същото – магически лампи под тавана, а тавана беше толкова висок, че човек можеше да хвърля копия, ножове или заклинания, без да се страхува, че ще го разруши.
Имаше и копия, които спокойно си почиваха на дървена поставка до вратата, заедно с мечове (предимно дървени), ножове (истински стоманени), брадви, рапири, секири, сечива, вериги и всякакви други оръжия за убийства, от които Айра почувства внезапна слабост в коленете.
Въздъхна и послушно седна в ъгъла, за да може да вижда колкото се може повече, без да се набива на очи и да предизвиква нови подигравки. След това сгъна ръце в скута си и се подготви за поредното изпитание на търпението си, при което щеше да ѝ се наложи да усвои важността на темата и да разбере по-дълбокия ѝ смисъл.
Но след като седна на твърдия дървен плот и наблюдаваше как нещастните ученици тичат, скачат, прескачат и се дърпат, Айра осъзна, че физическото възпитание едва ли ще се превърне в любимия ѝ предмет. И когато господин Дербер предложи адептите да се разделят по двойки и да вземат тренировъчни рапири, тя искрено се зарадва, че седи отстрани, а не се опозорява, както обикновено, пред целия клас.
Това, което младежите правеха с оръжията си, беше просто извън нейното разбиране. Нещо повече, дори момичетата знаеха основните позиции и доста добре изпълняваха някакви па де дьо, после пресичаха стоманените игли на половината от ръста си, след което отново се отклоняваха обратно в първоначалните си позиции. А господин Дербер само ходеше наоколо и крещеше, поправяйки ту едното, ту другото. И ако дамите фехтоваха внимателно, то момчетата вече се бяха разделили и владееха рапирите си с такава скорост, че на Айра ѝ се искаше да затвори очи, за да не види как ще се наранят взаимно.
Изведнъж тя с ужас осъзна колко ловко Грей Асгрейв борави с шпагата си и колко умело парира ударите на Бри ан дер Волен. Умело задържаше по-високия си партньор, не му позволяваше да се приближи, мамеше го и го отвеждаше далеч от основната група ученици, за да го натика в ъгъла и с триумфална усмивка да избие същото остро острие от ръката му….
– Не е лошо – одобри инструктора техниката на Асгрейв.
„Ужасно! – Айра въздъхна за себе си и почти се хвана за главата при мисълта колко много другите я превъзхождат по знания и умения. – Сигурно е бил обучаван още от дете! Всички те бяха тренирани! Дори Роза! А Асгрейв… Нямам никакъв шанс срещу него!“
Грей, сякаш усетил погледа ѝ, бързо се обърна.
„Той е красив – помисли си тъжно Айра, като се опитваше да не се взира в дългата му до раменете тъмна коса, в разголените му гърди и горящите му от триумф очи. – Но тази красота е развалена като червейче в ябълка. Жалко, че го разгневих толкова много.“
Тя хвърли бърз поглед към Аранта.
„Ето това е правилното момиче за него, те ще бъдат красива двойка. Зира обаче ще изглежда също толкова добре.“
И това беше вярно: червенокосата най-накрая беше в стихията си. Лер дьо Сигон беше казал, че господин Дербер ще се радва да я има в курса си, а Зира се движеше също толкова добре, колкото и Асгрейв.
Дребна, но пъргава, тя с лекота победи мудната Милера, после поиска да опита силите си със Сивил и след няколко минути изхвърли рапирата от ръцете му. А когато учителя поздрави от другия край на залата с едва доловима усмивка, тя изведнъж се изчерви като мак, от което изглеждаше още по-красива.
Айра се мъчеше да се съвземе, като мислено се заричаше, че някой ден ще се справи също толкова добре. С още по-голямо затруднение дочака края на часа и докато съучениците ѝ се преобличаха, говореха развълнувано и обсъждаха чуждите успехи, тя се втурна към библиотеката с намерението да навакса вчерашния пропуск и да чете, да чете, да чете… за да не се окаже никога повече в унизителното положение на неудачник.
Но в библиотеката я очакваше много неприятна изненада: господин Вейлон, който беше назначен за уредник на библиотеката на академията, погледна Айра с такова учудване, сякаш беше видял призрак. След това потърка плешивото място на тила си с озадачен жест и изненадано изслуша объркания ѝ поздрав. А когато тя спомена учебниците, той се отдръпна в истинско объркване.
– Лейди, защо ви трябва втори комплект учебници? Нима ги ядете за закуска? Едва вчера ви раздадох един наполовина пълен, а днес отново идвате при мен и казвате, че ви трябват още!
– Какво? – Момичето беше зашеметено.
– Не мога да повярвам, че си свършила всичките дванайсет учебника за една нощ – продължи библиотекаря с недоумение. – Значи има само едно обяснение за това – признайте си, лейди, изгубихте ли ги?
– Кое?!
– Книгите, които ви дадох едва вчера!
– Какви книги?! – Айра се задъха тихо.
– Тези! – Точно пред носа ѝ върху плота със звучен шамар се появи нов формуляр. – Вижте сама: лейди Айра, курс сто и девет, подгрупа седем, доклад номер единайсет. Докладвано на такъв и такъв ден за обучение… аха! Вчера бяха получени дванадесет учебника, сред които „Основи на практическата магия“, „Атлас на билкарството“, „Основи на заклинанията“, пет тома „Основи на елементарната магия“ „…
Момичето беше напълно смаяно.
– Как така? Аз току-що дойдох тук!
– Не просто сега, а за втори път! – Каза намръщено господин Вейлон, като оправяше старите си очила на носа. – Добре ви помня, млада госпожице – дойдохте точно преди края на работното време, последна. И не разчитайте на лошата ми памет: вчерашния ден, слава богу, още не съм имал време да забравя, а вас, с цвета на косата и начина ви на обличане, изобщо е невъзможно да сбъркам.
– Но почакайте.
– Не искам да чувам нищо! – Каза той, като захлопна формуляра. – Ако сте изгубили книгите, тогава си признайте и не се правете на обидена невинност тук. В този случай съм съгласен да регистрирам загубата и да издам нов комплект. Но ви предупреждавам, че ще трябва да платите пълната цена за повредата на ценната ви собственост, а това ще ви струва дванайсет златни монети, дори и учебниците да изглеждат овехтели.
– Колко?! – Извика Айра от ужас, като почти се хвана за главата. – Не съм взела учебниците ви! Вчера закъснях и просто нямах време! Разбирате ли?!
– Искаш да кажеш, че съм те объркал с някой друг? – Каза господин Вейлон с леден тон.
– Не! Но може би е станала някаква грешка в записите ви.
– Няма никаква грешка! Поне, госпожице, помня добре лицето ви! Така че или платете цената на изгубените книги, или си признайте защо сте искали втория комплект. И ви предупреждавам: строго забранено е да изнасяте магически книги извън академията! Ако нарушите това правило, ще ви бъде наложена глоба в размер на…
Айра се обърна и бавно се отдалечи, гледайки безсмислено пред себе си. Вяла, объркана и напълно неосъзната за случващото се.
Това е някаква лудост! Това беше немислима, чудовищна грешка!
Как може да я бърка с някой друг и да твърди така уверено, че тя е тази, която е дошла вчера да вземе книгите?! Господин Вейлон явно не е на себе си! Как би могъл да си я спомни, когато Айра го виждаше за първи път в живота си и физически не можеше да дойде в библиотеката, защото беше неприятно закъсняла?! Но не само че не ѝ дадоха най-необходимото за обучението ѝ, ами я обвиниха едва ли не в кражба и ѝ поискаха наистина безумна сума пари за късчета надраскана хартия! Невероятно! Дванадесет златни монети! Значи всяка книга от стария, мухлясал и изпокъсан комплект за начинаещи струваше колкото златото си?!
Тя въздъхна отчаяно.
„Откъде ще взема такава сума? Нямам и една стотинка в джоба си! А книгите… Как да си ги набавя, ако не мога да ги платя? Особено за нещо, което никога не съм вземала и следователно никога не съм губила?“
Айра беше толкова разстроена, че дори не се изненада, когато вездесъщия Кер внезапно се появи от незабележима цепнатина и буквално падна върху главата ѝ, като едва не одраска бузата ѝ. Тя вдигна тежко дишащия плъх, притисна го до гърдите си и се усмихна тъжно.
– Здравей. Отново съм в беда – не мога да си взема учебниците. Знаеш ли какво ще ми се случи утре заради това?
Кер подсмръкна неопределено, сякаш искаше да каже: „Нищо няма да се случи. Ще ти се карат добре, но това е всичко.“
– Не, приятелю мой – каза момичето. – Вероятно ще ме изключат заради слаби оценки и невероятна способност да се забърквам в странни истории. А къде да отида след това… Не знам. Може би напразно съм изплувала от онази река.
Плъхът вдигна муцуна в изумление.
– Може би е трябвало да остана там. Някъде близо до Занд? Тогава проблемите ми щяха да се решат от само себе си. Ако някое гладно животно се натъкнеше на мен… о! – Айра изпищя, като отдръпна ухапания си пръст. – Какво правиш?! Боли ме!
Плъхът изръмжа, показвайки ѝ да не си и помисля за това. Той отново се изду, извивайки се гневно, и се загледа в господарката си толкова напрегнато, обидено и същевременно така непоносимо укорително, че Айра се почувства засрамена.
– Съжалявам. Съжалявам… Бръщолевих като глупаво момиче. Още не съм се опитала да го поправя, а съм готова да се откажа. Съжалявам. Прав си. трябва да измислим начин да си набавим книги. Мислиш ли, че Марсо може да помогне?
Кер изхърка одобрително.
– Да отидем ли при него тогава? – Попита полунахално Айра и без да чака отговор, се обърна в правилната посока. – Разбира се. Кой друг би ми казал какво да правя?
Назад към част 17 Напред към част 19