* * *
Съкровищницата, както и предишната вечер, беше потънала в лепкав мрак. Но щом задъхания посетител се появи там, магическите лампи под тавана светнаха, мрака край рафтовете започна да се разсейва, а страшно дълги сенки забързано избягаха някъде в далечните ъгли.
Открила познатата колона, Айра обърна глава с очакване.
– Здравей, красавице. Отново ли си се изгубила? – Попитаха я подигравателно от въздуха.
– Марсо! – Момичето се усмихна с облекчение. – Здравей. Не, не съм се изгубила, просто дойдох да получа съвет.
– Какъв съвет? Не ви ли хареса моя сънлив стол?
– Да, хареса ми. О! Много ти благодаря. Толкова е полезно! Дори не подозирах, че на света има такива чудеса. Да запомниш две книги от начало до край за една нощ! Благодаря!
Въздухът пред лицето ѝ най-сетне се сгъсти в прозрачно лице, което веднага се разтвори в крива усмивка.
– Това чудо ли е? Моето момиче, на този свят има толкова много наистина чудни неща, които дори не можеш да си представиш. Не само чудни, но и ужасно интересни, непонятни, загадъчни, ужасно мистериозни… почти като теб. Или, например, любимата ми опорна точка на мисълта.
Айра се размърда нетърпеливо.
– Марсо, на мен не ми дават учебници.
– Защо ти трябват учебници? – Магьосникът беше искрено изненадан, като постепенно придобиваше полупрозрачен вид.
– Защо?! За да уча, разбира се!
– Мислиш ли, че ще ти помогнат! – Призракът изхърка презрително. Точно като Кер онзи ден. – Запомни, скъпа моя, никой маг не е станал истински велик, като е изучавал магии от учебниците.
– Аз не съм велика – каза Айра с нещастен поглед. – Просто нямам никаква домашна работа за вършене. Господин Вейлон не иска да ми даде книгите, като казва, че вече съм ги получила. При това съм ги получила от него вчера!
– А ти не си ги взела?
– Не!
– Хм… – Призракът обиколи замислено колоната. – Искаш да кажеш, че стария мърморко смята, че си се снабдила с необходимите учебници и отказва да повярва, че не си ги взела?
Айра кимна тъжно.
– Толкова се ядоса, когато се опитах да променя мнението му!
– Сигурна ли си, че не си ходила в библиотеката? – Попита Марсо със съмнение.
– О, не! Как бих могла да го направя, като цял ден бях в оранжерията, а за книгите си спомних едва вечерта? И ако Кер не ми беше казал, сигурно нямаше да разбера до сутринта. Но господин Вейлон твърди, че съм била там, и е толкова сигурен в това, че иска пари за изгубените ми учебници. Твърди се, че съм ги изгубила, но аз не си признавам, а сега му бъркам в главата!
Марсо се замисли за миг.
– Вярвам ти – каза той най-сетне и се приземи на ръба на масата. – Но и Вейлон няма навика да лъже – това е в кръвта му, като на елфите. Което означава, че той наистина е дал книгите на теб…
– Марсо!
– Или на някой, който много прилича на теб – завърши магьосника безгрижно. – Магията на илюзиите е любопитно нещо, мила, така че няма да се учудя много, ако се окаже, че някой просто си е играл с теб. Имаш ли някакви недоброжелатели?
Айра потръпна.
– Ами…
– Кога си имала време да го направиш? – Зачуди се призрака. – Трети ден в академията!
– Аз…
– Сега няма да намериш учебниците си – каза той със съжаление. – Освен ако не обиколиш всички свои врагове един по един и не попиташ дали някой случайно не е взел допълнителен комплект. Но не мисля, че някой би си признал. Ако искаха да ти дадат учебниците, щяха да ти ги върнат още днес, а не да чакат да се засрамиш в час. Не само в един клас, а във всички.
Айра се намръщи: всеки от класа можеше да направи това. От Асгрейв, който с удоволствие би направил такова нещо, до хубавеца Сивил, чиято история тя така демонстративно бе пренебрегнала в класа на лер де Ситон. Говори се, че аристократите са много чувствителни към подобни неща, така че той можеше и да се шегува като отмъщение. Освен това всички те са в близък контакт с Аранти, която не я хареса от пръв поглед. Има и Зира, която е пробивна и с въображение, и Итава, която е арогантна… е, кандидатите са много. Но за това, отиди и питай…
Айра само поклати глава: не, дори не си и помисля. Този, който го е направил, така или иначе няма да си признае, а останалите може да се обидят. Никакво обяснение нямаше да я спаси. Така че не. Ще трябва да се справя сама.
– Марсо, какво да правя? – Попита тя тихо. – Имам практическа магия, естествена история, билкарство… е, с това мога да се справя, но след това по график имам магия на водата, а вече ни казаха да научим най-простите заклинания. Кажи ми какво да правя.
Призракът се надвеси пред момичето, като се правеше, че не забелязва предпазливия плъх.
Айра виновно сведе поглед, отчаяно страхувайки се от отговора, но той само бръмчеше и духаше в лицето ѝ.
– Как какво? Сън, разбира се!
– Какво?! – Момичето беше зашеметено.
– Сън – хладнокръвно обясни магьосника. – Тъй като обещах да ти помогна, наистина ли мислиш, че в хранилището ми няма подходящи ръкописи?
Тя се поколеба.
– Ще ми позволиш ли да ги прочета?
– Ще го направя.
– Това не е ли забранено?
Марсо полетя весело нагоре към тавана.
– Разбира се, че е забранено! Но нали аз съм пазача? Не мога ли да направя малка услуга на едно красиво момиче, което е в лошо положение? О, и нека да видим как ще изглеждат лицата на твоите недоброжелатели, когато започнеш да отговаряш на въпросите на учителите! Няма да изнесеш книгите оттук, нали?
– Не, няма да ги изнеса.
– Ето така. Тогава заклинанията за сигурност ще останат необезпокоявани и никой няма да разбере. При едно условие.
– Какво е то? – Попита Айра с потъващо сърце.
Магът долетя по-близо и я погледна право в очите.
– Никога няма да кажеш на никого, че съм те пуснал тук без личното разрешение на Магистериус Алварис. Няма да докоснеш нито една книга, освен тези, които ти донеса. И се заклеваш, че никой никога няма да узнае къде или от кого си получила знанията си.
– Благодаря ти, Марсо! Длъжница съм ти!
– Ти си пернато чудо, а не длъжница – засмя се призрака. – Кажи на плъха си да ти намери прилична рокля и подходящ костюм за часовете по самозащита. Предполагам, че Дербер вече ти се е изрепчил?
– Да – каза тя смутено.
– Сигурно пак те е попитал нещо глупаво, нали?
– Е, не съвсем глупаво.
– Добре, разбирам – засмя се магьосника. – Сядай, настани се удобно и хапни нещо, ако имаш….
– Имам. Откъснах няколко ябълки от градината на госпожа Вага.
– Надявам се, че тя няма да те убие за това, че злоупотребяваш с децата ѝ… така че, настани се удобно, а аз ще отида да намеря нещо подходящо. Недей да заспиваш прекалено рано, защото ще ми е трудно да реша дали съм донесъл правилната книга. Не можеш да четеш твърде много наведнъж, а да те пратя обратно в клас с главоболие ми се струва подигравка.
Айра изненадано погледна призрака, който отлетя.
– Значи твоят стол ми причини главоболие днес?!
– Да… – Чу тя бързо отдалечаващ се глас. – В съня всяка информация се усвоява сто пъти по-добре и по-бързо. Единственият проблем е, че ако приемеш твърде много от нея, на сутринта ще си уморена. Макар че, разбира се, постоянната практика ще увеличи броя на книгите до пет или десет наведнъж… някой ден… имаме такъв вълшебен стол… мое собствено изобретение, между другото!
Момичето погледна предпазливо към стария тапициран стол и реши да не сяда на него, за да не изкушава съдбата.
Ако Марсо кажеше, че е приспивен, той щеше да я приспи, без да ѝ даде време да се възстанови, да се оправдае или да промени решението си. Така че имаше смисъл първо да избере необходимите книги, а след това да се заеме с четенето и уморителния, макар и много активен сън.
Назад към част 18 Напред към част 20