* * *
Само за няколко седмици учениците имаха време да се запознаят с всички учители.
Както беше обещал, господин Мерге всеки ден налагаше на адептите досадното си общуване. Гордият и малко арогантен господин Сухар, както адептите наричаха лер ла Роже, го конкурираше по този въпрос. Господин Лоур и госпожа дер Вага се редуваха всеки втори ден, а учителите по елементарна магия ги удостояваха с появата си само веднъж седмично, макар че понякога и това беше прекалено.
Айра вече беше имала достатъчно контакти с господин Иверо Оге и дори реши, че не харесва твърде много този сух, безстрастен и взискателен мъж. Тя не можеше да не признае неговата сила и достойнство. Той винаги се носеше с достойнство, но без излишен патос. Ясно съобщаваше какво иска да получи от учениците си и неизменно го постигаше, въпреки забравянето и известна разсеяност, присъщи на младежите, когато изучават нов предмет. По време на уроците му в класната стая цареше такава оглушителна тишина, че дишането на вечно дремещия Зорг се разнасяше като рев на събуден дракон. Дори неловкото шумолене на страниците се превръщаше в оглушителен шум, който болезнено атакуваше напрегнатите нерви. Не дай си Боже някой да отвори учебника и да надникне в отговора – Айра веднъж беше видяла господин Оге ядосан и беше сигурна, че горящите му с пламъци очи дълго време щяха да ѝ докарват кошмари.
Магията на водата се преподаваше на първокурсниците от господин Иберия. Както самия той признаваше, беше родом от Аргир, най-южното от четирите кралства. За разлика от колегата си, който носеше огън, той беше добродушен, съвсем не беше строг с учениците си, често разказваше вицове и забавни истории по предмета.
Пухкавата му фигура, сякаш в контраст с тази на лер Оге, беше доста голяма в кръста и плавно се стесняваше надолу, поради което учителя приличаше на смеещ се, невероятно пъргав колобър. Но по време на уроците Айра винаги се отпускаше, въпреки че лер Иберия задаваше толкова въпроси, колкото и господин Оге. Просто присъствието му не я караше инстинктивно да се напряга и да търси недостатъци в себе си, грешка в отговора не влечеше след себе си незабавно наказание под формата на научаване на допълнителна глава от учебника за следващия урок. Неговият начин да превключва вниманието на адептите от един предмет на друг им помагаше да запомнят по-добре. Умението му да разсейва напрегнатите ситуации го правеше един от най-приятните учители.
Въздушната магия се преподаваше от лейди Беламора ан Зория. Когато тя влизаше в класната стая, потропвайки с острите си токчета, младите магове предпазливо се взираха в нейното волево и решително лице и търпеливо изчакваха момента, в който Гръмотевичната лейди благосклонно щеше да кимне с добре поддържаната си глава.
Беше много дребна на ръст, по-ниска дори от Милера, която се смяташе за най-малката в класа на Айра. Беше слаба на вид и тъмнокоса, но винаги идваше в клас по едно и също време, минаваше мълчаливо през притихналия клас, взираше се внимателно в затаилите дъх адепти с бездънните си сини очи и едва тогава им позволяваше да седнат.
Айра често я сравняваше с господин Оге и с всеки изминал ден откриваше все повече прилики, въпреки че Лер Иверо беше южняк, а лейди Беламора – родена в Лигерия.
Изобщо на момичето ѝ се струваше, че лигерийците преобладават в академията, както сред учениците, така и сред преподавателите. Единствените изключения бяха господин Оге, тъй като жителите на пустинята винаги са били чувствителни към огнената магия, и господин Легран, който преподаваше земна магия. Последният обаче не можеше да се сравнява с никого, защото господин Легран се оказа… елф. Да, да, най-истинския елф от Източната гора, недостъпна за простосмъртните.
Говореше се, че членовете на Висшия народ рядко напускали родината си. Особено за дълги периоди от време. Въпреки това лер Легран живееше в академията от десетилетия, нямаше намерение да я напуска и година след година преподаваше вярно своята наука, без да забелязва нито пламенните погледи, нито вялите въздишки, нито многозначителните погледи на адептите от всички възрасти. Нещо повече, не обръщаше никакво внимание на разочаровани нацупени устни или обидени подсмърчания, защото всеки път отминаваше с равнодушен поглед.
Всъщност изглеждаше, че изобщо не забелязва никого. Нито веднъж не потвърди присъствието на някого в класа. Не поздрави никого. Не погледна никого. Просто влизаше, казваше им сухо това, което смяташе за необходимо, разпитваше ги кратко и официално и след като удари звънеца, си тръгваше мълчаливо, придружен от изгарящите погледи на момичетата.
Възхищението им беше заслужено, защото учителя по земна магия наистина изглеждаше добре. Безупречно овално лице, чувствени устни, леко повдигнати нагоре ъгълчета на изумруденозелените очи, буйна грива от златиста коса, която би се разпиляла като копринено одеяло по пода, ако не беше вързана с ослепително бяла панделка… елфът не развали дори изражението на неземно отегчение и непоносимо безразличие, замръзнала маска, залепена за безупречното лице. Беше като божество…
И сякаш бе неизмеримо обременен от него.
И не обръщаше внимание на момичетата, само защото за дългите години работа в академията всички тези погледи и въздишки го отегчаваха безкрайно. Както и любовните бележки, подхвърлени на масата, многозначителния шепот и този тягостен шок, който сполетяваше първокурсниците всеки път, когато влезеше в класната стая и сваляше качулката си.
„Внимавай с елфите, братко – прошепна на Айра един вътрешен глас още първия ден. – Те могат да улавят мислите на другите хора само с един поглед и могат да прочетат мислите ти, ако погледнеш небрежно в очите им. Така че бъди внимателен, братко. Те не трябва да разберат защо наистина сме дошли в тяхната гора… “
Ето защо Айра, която вярваше повече на собствения си глас, отколкото на колегите си от стаята, не вдигна поглед, когато елфа произнесе името ѝ с отегчен глас по време на поименната проверка. И реши изобщо да не среща очите му, като не искаше да попадне под влиянието на неразбираемите чарове, които караха дори Аранта да ходи цяла седмица не на себе си. После, разбира се, всичко се оправи, свикнаха с елфа, фалшивото му безразличие накара и най-влюбените в него да се опомнят. Ето защо следващия урок беше много по-спокоен, а третия изглеждаше нормален. За неописуема радост на момчетата и за искрено облекчение на Айра, която също изпитваше голямо неудобство при вида на ненормалното привличане на момичетата към недостъпния учител.
С течение на времето тя бе въвлечена в този странен ритъм: уроци, оранжерия, пак уроци, после – пак зелените подопечни на госпожа Вага, после – хранилището, приятната компания на Марсо, многобройните ръкописи, които трябваше да се четат на живо, дългите разговори, преплетени с тихото мърморене на Кер и ехидните закачки на отчаяно отегчения призрак. После най-накрая имаше сънлив стол, няколко тома с някаква магическа материя в ръцете му, последвани от диво главоболие, безумна летаргия, чувство за пълно съкрушение… и ново утро.
Единственото, което помагаше, беше, че темите на повечето предмети бяха тясно преплетени и понякога различни учители говореха за едно и също нещо, само че от различни гледни точки.
Например лейди дер Вага говореше за това колко чудни и прекрасни са растенията в нейната оранжерия, колко полезни и необходими са те и колко трудно биха работили магьосниците без лечебни отвари, екстракти, тинктури и сложни колекции.
Господин ла Роже с готовност потвърди думите ѝ и с не по-малко желание демонстрира свойствата на някои от тях, като освен това подробно описа собствения си опит с тях.
На следващия ден господин Лоур старателно обясняваше същите лечебни билки и плодове, като ги караше да запомнят външния им вид, датите на събиране, методите на съхранение и употреба, което имаше лошия навик да обърква безкрайно главите на бедните ученици.
Освен това лер де Сигон караше учениците си да прекарват по половин или дори един час на ден в медитация, опитвайки се да достигнат до Озарението. Същото изискваха и учителите по елементарна магия, което, макар и да опростяваше учебния процес, все пак беше голямо натоварване за крехките умове.
Засега обаче те се справяха. Успяваха да запомнят огромен куп нова информация, да я вкарат в съзнанието си, да я систематизират, да я повтарят, докато не започнеше да се отбива от зъбите им. И Айра беше също толкова добра, колкото и останалите, ако не и по-добра.
Само в едно нещо упорито се проваляше – физическото възпитание не искаше да приеме новия ученик.
Да започнем с това, че отначало Айра не можеше да си намери подходящите дрехи за занятията – никой не си беше направил труда да остави униформа в стаята ѝ, както някога бяха оставили халат. Нямаше кого да попита, защото момичетата се стараеха да избягват разговори с неблагородната си съседка, а тя самата не искаше да пита момчетата. Нямаше прислужници, помощници или шивачи, така че Айра прекара една седмица в чудене къде да намери тази жизненоважна част от гардероба. Докато господин Дербер, който час след час не успяваше да намери подходящи дрехи за небрежната си ученичка, редовно я изпращаше на скамейката „за неудачници“, а след това хладнокръвно добавяше още една-две книги към списъка с книги, необходими за овладяване.
След това положението малко се подобри: Марсо, който беше загрижен за новия проблем, и вездесъщия Кер бяха намерили някаква униформа. Тя не беше черна като останалите, а сребърна. Духът и плъха едва не се бяха скарали заради странната дреха и хитрия маг се беше заклел в малкия гризач, изисквайки да има законно право на хубав подарък „за дамата“.
Но най-обидното беше, че когато тя се появи в класа с новите си дрехи, господин Дербер никак не беше доволен: след като изгледа с внимание променената ученичка, той каза, че ѝ липсват подходящи обувки и кожен колан. След това се обърна равнодушно и с познатия жест ѝ каза да отиде на пейката.
Айра беше толкова ядосана, че на излизане от коридора блъсна стената. Разби юмрук и като чу зад гърба си сдържания смях на Грей Асгрейв, се затича към хранилището, за да претърси огромния му склад за меки като на останалите обувки.
С помощта на Марсо и незаменимия Кер тя ги намери няколко дни по-късно. Обу ги. Отиде на урока и застана в общия строй с потънало сърце. Но сивокосия ветеран само повдигна въпросително вежди и ѝ каза да намери същите, но с меки подметки, за да не си развали краката. След още три дни той се съгласи, че униформата най-сетне е правилна и се носи както трябва, но за негово огромно съжаление Айра беше усвоила съвсем различна методика от тази, която той беше поръчал… и, разбира се, отново я изгони.
Общо взето, не беше лесно.
Но с времето тя свикна, свикна с него. Престана да се разстройва за нищо. Стана по-уверена. Порасна или нещо такова? Стана много по-спокойна, научи се да отговаря на въпросите на учителите, без да се смущава. Също така почти престана да се страхува, че ще сгреши отговора. Тя престана да се страхува от наказание – защо? След постоянното главоболие, вечното недоспиване, полуглада, студената стая, отчуждението на съседите и почти пълната самота, тя изведнъж се улови, че мисли за изгонване със скрита надежда.
Продължи да крие люляковия кичур в косата си, изпитвайки неясна нужда да го направи. Кер беше взел отнякъде тоалетни принадлежности, така че нямаше опасност да дойде в клас като разрошена откачалка. Беше се справила и със сушилнята и пералнята. Посрещна новата си рокля, която Марсо гордо беше изнесъл с обувки и кожен колан, със сдържана усмивка и благодарност. Тя ласкаво потупа плъха, който вероятно също вземаше активно участие в това. Но не бързаше да я облече. Не искаше да се налага да се обяснява на изненаданите си съученици, които не я бяха лишили напълно от „приятната“ си компания.
Не, не че Рева или Милера, както и Аранта, се опитваха да я наранят. Но веднъж завинаги установената дистанция не беше изчезнала. Имаше дни, в които Айра се обръщаше към тях за помощ, ако не разбираше нещо. Имаше дни, в които колебливо ги молеше да видят нещо, но никога не стигаше по-далеч от това. С момчетата беше още по-зле, но Айра не искаше да се доближава до тях, а в някои дни дори ѝ се струваше, че те съвсем очевидно седят встрани.
Няколко пъти ѝ се наложи да се изправи срещу Грей Асгрейв, но това винаги ставаше на публично място, със свидетели. Той не рискуваше да я бутне, тъй като Айра беше една от първите, които стигнаха до Озарение, но забележката, която беше направил за външния ѝ вид, беше бодлива.
Така живееха. Сякаш бяха в един клас, но винаги разделени от невидима линия, с мълчаливата и предпазлива Айра от едната страна и всички останали от другата.
Тя не се питаше дали това се дължи на различните им класове, на различните им доходи, на възпитанието им, на външния им вид или на факта, че учителите все повече предпочитаха начетените ученици. Дори господин Оге, забелязвайки постоянното ѝ старание, стана малко по-малко строг, а Гръмотевичната лейди нито веднъж не я погледна с чудните си очи, от които понякога излитаха най-истински мълнии. Госпожа дер Вага отдавна и категорично бе изразила симпатиите си. Лер ла Роже често се забавляваше с отговорите ѝ, като понякога забравяше, че два пъти задава един и същи въпрос. Господин Иберия шеговито я нарече „любопитна“, а веднъж господин Легран дори благоволи да я отдели от класа, което обикновено не си позволяваше.
Айра обаче не се хвана на уловката и, твърдо следвайки съвета на вътрешния си глас, продължи да гледа упорито в пода през цялото време, докато отговаряше на поредния безсмислен въпрос на елфа. След това тя седна кротко, сложи ръце на бюрото и се престори, че не забелязва лекото недоумение на лицето на учителя.
Елфът не каза нищо и след края на урока си тръгна така бързо, както правеше винаги. Показа, че факта, макар да не бе убягнал от вниманието му, не предизвиква тревога или безпокойство.
Така да бъде.
Айра само въздъхна с облекчение и забърза да излезе от стаята точно след него. А след това зави по първия попаднал ѝ коридор, натисна един незабележим камък и пъргаво изчезна в един от тайните проходи, които Кер и бе показал толкова много напоследък.
Назад към част 20 Напред към част 22