***
Роуз се стресна от острата, подобна на камшик забележка на учителя си и отдръпна глава в раменете си. Но елфа вече се беше обърнал, загледан в отсрещната стена, и окончателно загуби интерес към нея.
Студенината му не бе смекчена дори от факта, че обърканата ученичка изненадващо бързо се събуди и накара семенцето да поникне като мъничък зелен кълн – слаб и тънък, но несъмнено жив. Макар че копъра беше най-простото и магическо растение, макар че беше най-лесно да го накараш да се събуди, Айра завиждаше на съученичката си и от погледите на останалите ученици разбра, че не е сама в чувствата си.
– Можеш да се върнеш на мястото си – заповяда равномерно лер Легранд, когато развеселената Роза показа резултатите от усилията си. Той дори не я погледна! Просто отмести разсеяния си поглед настрани и кимна към бюрото, сякаш нищо не се беше случило и Роза, подобно на Бри или Зира, не беше направила нищо необичайно.
„Защо? – Запита се Айра, като наблюдаваше потиснатото момиче. – Тя го е направила, нали? Какво още иска? “
– Лейди Айра, сега е ваш ред.
„Какво?! – Почти възкликна тя, като се взираше смаяно в учителя. – Аз съм последна в списъка! “
– Лейди Айра – сухо повтори елфа. – Стани и се заеми със задачата си. Или трябва да извикам името ти за трети път, за да те накарам да се събудиш?
Айра, която разбра, че наставника ѝ не се шегува, скочи набързо, като едва не изпусна тетрадката си на пода, и се приближи до масата в пълно недоумение.
Какво става? Какво му е станало? Защо беше променил обичайния ред? Дали беше ядосан на Роза?
– Продължавайте – хладно каза лер Легран и скръсти предизвикателно ръце на гърдите си. Красиви гърди, широки, плътно покрити с тънък плат с приятен зелен цвят и привличащи непрестанно внимание… от тях човек би искал да пробяга с очи нагоре, към повдигнатите скули, тънките устни и пронизващите зелени очи, в които вероятно блестяха всички изумруди на този свят….
„Всемогъщи, а как се справят останалите? – Помисли си Айра, като се разтрепери. – Той вече се е оттеглил, нарочно е свел до минимум силата си, гледа покрай нас, мълчи и се опитва да се сдържи. Така че защо все още се чувствам некомфортно? Защо съм толкова нетърпелива да отида при него и да го погледна? “
Прехапала устни, Айра набързо си припомни предупреждението на Марсо и се загледа в пода, усещайки с цялата си кожа погледа на учителя си. Щом мина покрай последните чинове, тя се обърна възможно най-естествено към неговата страна и едва тогава въздъхна спокойно: Сега вече не ѝ се налагаше да се страхува от непоносимата привлекателност на елфа и да се бори със себе си да не го погледне в очите.
Пое си дъх, внимателно посегна към кутийката и като правилно реши, че в нейното положение е безсмислено да избира, взе първото попаднало ѝ семенце.
Оказа се странен на вид плод, напълно черен и обсипан с дълги бодли, като на уплашен таралеж… или беше семе?
И Айра беше напълно сигурна, че в Атласа на билкарството не се споменава нито дума за него. Плодът беше гладък, но в същото време притежаваше сериозна защита. Беше със значителен размер, почти наполовина колкото дланта ѝ, но не тежеше почти нищо. На светло кожата му беше с наситено виолетов цвят, но на сянка беше непроницаемо черна, като капка мрак с всички бодли, осеяни с тръни.
Айра докосна находката с пръст, завъртя я в дланта си, но не можа да отговори какво е това. Дори рискува да се обърне към съучениците си, но по озадачените им лица разбра, че никой от тях не е виждал такова семе досега. А и откъде да знаят, след като всичко, което бяха научили, можеше да се побере в няколко глави на един атлас? Ако Айра, която беше запомнила атласа от корица до корица, нямаше представа, какво можеше да се очаква от останалите?
Лер Легран се изкашля тихо, привличайки вниманието към себе си, и Айра вдигна очи, като внимаваше да не срещне погледа му.
– Съжалявам, лер, не е много хубаво, осъзнавам… но трябва да призная, че не мога да ви отговоря кое растение има такива семена.
– Не можете да знаете това, лейди – изненадващо миролюбиво каза елфа, разтвори за първи път скръстените си на гърдите ръце и се поклати към нея. – Просто защото бодливата иглика се среща само на едно-единствено място в нашия свят. Занда. А аз, признавам си, бях забравил, че е тук. Страхувам се, че това не е предмет за първа година, но това не е по ваша вина. Позволете ми да го взема.
Айра се озърна, без дори да забележи кога е пристигнал. Нещо повече, тя разбра едва когато елфа беше на една крачка от нея и вече беше протегнал ръка, възнамерявайки да вземе бодливия плод.
Тя въздъхна, когато лекия аромат на косата му докосна ноздрите ѝ. Усети как странното ѝ сърце трепва вътре в нея. А когато непознатите пръсти докоснаха дланите ѝ, сякаш мълния пробяга по кожата ѝ и Айра безразсъдно вдигна глава.
Очите на лер Легран наистина бяха с цвета на млада трева. Големи, с тясна вертикална зеница, в която странно сияние пулсираше в такт с ударите на сърцето му.
Те светеха толкова ярко, че Айра моментално изгуби ориентация, неспособна да види нищо друго освен тези огромни, непоносимо привлекателни, нечовешки очи. И тогава тя изпадна в забвение и за известно време напълно изгуби връзка с реалността…
В някакъв момент тя се видя насред огромна, обсипана с цветя поляна. Стоеше до огромно дърво и гледаше величествената му корона с широко отворени очи.
Дървото беше старо, ако не и древно. Изглеждаше, че е там, откакто света е създаден. Беше като ехо от безкрайно далечно минало, грижливо запазена следа от нечие присъствие – на някой, който притежаваше неизмеримо повече сила от всички магове на Зандокар.
Всичко в Дървото беше необичайно: грапавата кора на ствола, която трудно би могла да бъде обхваната от две дузини мъже, богатия кехлибарен цвят на листата, и могъщата корона, която се разстилаше надалеч и спокойно можеше да побере армия.
Беше като сън.
Айра гледаше величественото дърво с истинска наслада, тиха радост и страхопочитание. Струваше ѝ се, че го познава добре. Беше го виждала неведнъж. Чувала е шумоленето на огромните му листа. Веднъж много отдавна се бе насладила на усещането за нечовешко спокойствие, излъчвано от него, и бе прекарала часове, наблюдавайки как клоните му се люлеят и златистите листа падат на земята с леко шумолене едно след друго.
Но най-сетне нещо около нея се промени.
Сърцето ѝ се разтуптя, позната мъгла обгърна очите ѝ, пръстите ѝ се стиснаха здраво, а някъде от корема ѝ се появи сладка тръпка. Почти едновременно с това тръпката премина нагоре по кокалестия ствол на Дървото, накара кората да се пропука и да се раздвижи и да го принуди да се разтвори, освобождавайки на поляната фигура, обгърната в зелена светлина.
Айра замръзна, когато видя съвършеното, перфектно оформено тяло, частично покрито със златиста коса, която се спускаше почти до земята, върховете на заострените уши, перфектно оформената брадичка, благородния нос, тънките вежди и очите… неумолимо привличащи погледа, хипнотизиращо ярките зелени очи, от които беше невъзможно да се откъснеш.
Новороденият елф, едва направил крачка на земята, замръзна от изумление.
Прекрасен, като млад бог. Гол, но сякаш ни най-малко не се смущаваше от голотата си. При вида на зашеметената Айра той бавно вдиша въздуха, изпълнен с чудесни аромати. Приближи се бавно до нея, като се вгледа любопитно в зашеметеното ѝ лице, а после наклони глава настрани и каза с певчески глас
– Виждам те и те признавам. Ще бъдеш ли моя?
Айра страхливо сведе глава в раменете си и се отдръпна. Но не защото го видя гол. Не и защото усети опасно, вълнуващо изтръпване в гърдите си. Беше, защото го разпозна. И едва тогава с ужас осъзна, че истинската сила на елфа не се крие в това, че чете чужди мисли, а в това, че е способен да предизвика неустоимо привличане. И на него му се искаше, колкото и гадно да звучеше, тя да отвърне с треперещ глас: „Да!“
Айра, която се чувстваше готова да се предаде на милостта му, въздъхна конвулсивно. Нещо в гърдите ѝ я болеше и хлипаше, сякаш протестираше срещу близостта на елфа. Лер Легранд се наведе, погледна я в упор и се усмихна омайно.
– Ще ми дадеш ли сърцето си сега?
Айра се дръпна назад, убождайки болезнено пръста си, и се събуди, осъзнавайки, че не е в гората, близо до вълшебното дърво, а в класната стая. Но отново видя пред себе си съблазнителни зелени очи и почувства неуместно привличане. И тъй като отчаяно не искаше отново да попада в чужди сънища, инстинктивно се отдръпна от елфа, който стоеше до нея. Толкова рязко, че едва не събори кутията със семена, едва не преобърна масата и не си удари бедрото.
Болката, колкото и да е странно, я накара да се опомни.
Айра, дишайки тежко, притисна ръка към гърдите си, където неспокойното ѝ сърце галопираше бясно, а после отново се отдръпна, без да откъсва разширените си, диво горящи очи от учителя.
Лер Легран вдигна красивите си вежди от изненада.
– Какво става, лейди?
Айра направи още една крачка назад.
– Лейди? – Елфът неспокойно замахна напред, но тя протестиращо поклати глава и се отдръпна с изражение на лицето, сякаш бе видяла базилиск.
„Ще ми дадеш ли сърцето си?“ – Думите му отекнаха в главата ѝ.
– Не – прошепна Айра, когато болката в гърдите ѝ стана непоносима. – Не трябва… не го докосвайте…
„Живей!“ – Безмълвно молеше тя, неясно на кого и защо. – „Моля те, живей!“
И болката в гърдите ѝ неохотно се отдръпна. И тогава мъглата пред очите ѝ най-сетне започна да се разсейва.
– Върнете ми пробата, лейди – помоли елфа изненадващо нежно. – Моля ви, върнете го обратно. Това не е за вас. Опасно е. Може да ви навреди…
Лер Легран замръзна, наблюдавайки как аления цвят се стича по тънката ѝ предмишница и подозрително бързо напоява ръкава на старата ѝ рокля. Айра сякаш бе стиснала юмруците си толкова силно, че не осъзнаваше, че е попаднала на шиповете на игликата. А те бяха остри, дълги, почти колкото пръст….
Лицето на елфа се промени, когато си представи в какво са се превърнали ръцете ѝ.
– Лейди Айра.
– Не! Това не ви принадлежи! – Издиша Айра, а очите ѝ горяха със странни светлини. За секунда, дишайки тежко, тя погледна зашеметения учител с втренчен поглед, а после се опомни, измъкна се от предизвиканата от елфа мания и със стон се хвана за слепоочията. – Всемогъщи, какво е това?!
– Кървите, лейди – притеснено каза лер Легранд, който за щастие не се опита да се приближи. – Ранена сте. Имате нужда от превръзка.
Тя отдръпна ръце от лицето си и замръзна уплашено, осъзнавайки, че елфа е прав. Когато разтвори юмрука си, тя въздъхна уплашено – проклетото семе беше покрито с кръв, дългите му шипове блестяха мокро. Семето сякаш набъбваше от гореща влага. И започна да се пука подозрително, като разтопен лед през пролетта.
Айра внимателно го постави на масата, като изцапа хартиите с кръв, но едва прибра ръката си, игликата проби дебелата кожа със силен пукот. И тогава семето се разкъса напълно, разкривайки тъмнозелен кълн, упорито протягащ се към светлината. Нещо повече, то блестеше също толкова влажно, колкото и бодлите и кората. Сякаш беше окъпано в кръв, макар че, разбира се, не можеше да е така.
Лер Легран се взираше шокирано в покълналото семе, без да може да повярва на очите си. Но то оживяваше, бързо набираше сила и не се смущаваше от липсата на почва и животворна влага. Изглежда, че е имало достатъчно чужда кръв.
Елфът премести зашеметения си поглед към момичето, което стискаше ранената си ръка, но очите ѝ вече бяха станали същите – сиво-сини, спокойни, ясни като преди. И само смъртоносната бледност на лицето ѝ свидетелстваше, че наистина е направила всичко това – странно момиче, което по някакъв начин знаеше езика на предците му, което усещаше силата му различно от останалите, което някак си бе успяло да събуди най-непримиримия от жителите на Занд – смъртоносна иглика, която отговаряше на всяко докосване със светкавична атака.
Но някак си не я докосваше. То откликна на неумелия ѝ призив и изведнъж поникна като пълноценно кълнче, което инстинктивно се протегна към нея, сякаш осъзнаваше на кого дължи живота си.
Айра изхлипа тихо, притискайки натъртената си ръка, а учителя я погледна.
– Вървете към лер Лоур, лейди – заповяда той, като отложи загадката с игликата за по-късно. – Оставете го да обработи раните.
– А урока?
– Опитът ви беше зачетен. Издържахте теста и сте освободена за деня. Отидете в лечебния блок.
Айра кимна и като подсмърчаше, послушно тръгна към изхода. Спря по средата на пътя и докато останалите се опомнят, се върна бързо. Преди елфа да успее да я спре, тя грабна бързо растящото семе и внимателно отстрани бодливата кожа. След това внимателно прехвърли извиващия се кълн в другата си длан и попита:
– Аз ще го взема, добре? Все още е малко, слабо. Не бива да го оставяме само. А госпожа дер Вага със сигурност ще бъде доволна от новата си придобивка. Бихте ли имали нещо против, лер Легран?
Елфът замръзна на мястото си, изглежда в истински шок, но Айра предпочете да го приеме като съгласие, благодари набързо и си тръгна, притиснала зеленото чудо до гърдите си.