***
След няколко дни всичко се успокои и живота навлезе в обичайните си коловози.
Уроците продължаваха както обикновено, никой не променяше графика и нямаше настойчиви запитвания нито от учениците, нито от учителите. Скоро Айра престана да бъде сочена с пръст, а развълнувания шепот зад гърба ѝ изчезна. Момичето дори се надяваше, че всичко ще бъде забравено, но не беше така: Точно в момента, в който тя най-сетне се отпусна, гръмотевицата гръмна.
Този ден тя прекара в оранжерията по-дълго от обичайното, грижейки се за новия си любимец: игликата се оказа изключително издръжлива, придържаше се с корените си към всяка почва, беше изключително непретенциозна и сякаш искаше само едно нещо от гледачката си – да бъде близо до нея колкото се може по-често.
Тя не беше припряна като Листик, набираше сили и само за един ден почти удвои размера си. Нещо повече, в близост до първия кълн започнаха да никнат още три, а на основното стъбло дори се появиха наченки на малки шипчета, които изглеждаха смешно като млечните зъби на малко животно.
Лейди дер Вага каза, че така трябва да бъде: като възрастна игликата достига височина от два или дори три човешки ръста. По правило тя растяла на китки от по десет или петнайсет стебла, като бързо се превръщала в солидна зелена плетеница. И още от първите седмици се сдобиваше с внушителни по размер бодли с отровни жлези.
В повечето случаи отровата ѝ не била смъртоносна и само обездвижвала жертвата, но ако дозата била твърде голяма, човек можел да умре.
Именно поради тази причина игликата била унищожена на почти цялата територия на четирите кралства, а в девствения си вид оцеляла само на едно място – на границата на Защитената гора, като в крайна сметка се превърнала за Занд в своеобразна жива бариера, отвъд която не можел да премине нито кон, нито крак, нито дори крилат човек. Особено магьосниците, които игликата разпознавала с удивителна точност и като единствен хищник сред растителния свят с огромно удоволствие изсмуквал силата им.
Айра, която наблюдаваше с любопитство бързия растеж на новия си любимец, с охота повярва: През времето, когато имаше време да общува с него, и се струваше, че растението започва да се движи активно само когато тя е наблизо. Когато тя се приближаваше, игликата нетърпеливо хвърляше дебелите си месести листа встрани, пухтейки като опашка на катерица, а когато тя си тръгваше, то тъжно ги притискаше към ствола, разкривайки все още тънките си, но вече много остри иглички.
Айра не се страхуваше да се нарани. Честно казано, тя изобщо не се страхуваше от него и дори не мислеше, че може да се нарани.
За разлика от билкарката, която мъдро бе оставила опасното растение на помощничката си, Айра с удоволствие работеше в земята, поливаше, разрохкваше, наторяваше, връзваше го. Безстрашно отблъскваше бодливите иглички и изправяше тежките листа, когато смяташе, че не се образуват правилно. И като цяло изобщо не беше недоволна от новите си задължения, като се радваше, че при всеки удобен случай към нея се присъединяваше Кер, към когото и капризния Листовик, и строгата иглика нямаха никаква антипатия.
Този ден Айра тъкмо беше приключила с поливането и като взе плъха, побърза да отиде на урока си по огнена магия. Господин Оге не обичаше да се закъснява за часовете му, затова момичето бързаше. Тя взе Кер, защото през последните няколко дни той все по-неохотно я пускаше в час, промъкваше се зад нея, умоляваше я, прилепваше се към робата ѝ и се катереше в прегръдките ѝ, внезапно разлюбил самотата.
На изхода на оранжерията Айра се сблъска с група съученици, водени от Аранта, придружена от Грей Асгрейв и Сивил ан Тарио. За съжаление двора беше малък – просто нямаше къде да се обърнат или прикрият. Затова появата на всяко ново лице веднага се набиваше на очи.
– Уау, каква среща – усмихна се сладко Асгрейв и закрачи целенасочено към Айра.
Тя бързо се огледа и с досада прехапа устни: наоколо нямаше никой освен Аранта, Зита и Итава, и Сивил. Нямаше как да стигне до тайния проход, той беше твърде далеч. Беше глупаво да се връща в оранжерията, а Листик и нейната Игла нямаше да ѝ помогнат. Тя можеше да разчита само на себе си. И на метаморфа, който се криеше под наметалото ѝ.
– Прекрасен ден, нали? – Грей се поклони подигравателно, доволен да види объркването на лицето ѝ. – Просто чудесно време за поверителен разговор. Съгласна ли сте с мен, лейди?
Айра поклати глава.
– За добър разговор, може би. Но със сигурност не и за разговор с вас.
– Какво е това? – Момчето беше фалшиво изненадано, забелязвайки с ъгълчето на окото си как Аранта се усмихва разбиращо отстрани. – Не ви ли харесва нашата компания, лейди?
– Трябва ли?
– О, колко грубо. Предполагам, че не знаете нищо по-различно. Предполагам, че възпитанието ви не го позволява.
Айра се почувства раздразнена.
– Ако възпитанието означава зле прикрита грубост, тогава си прав: Мен не са ме учили на това. От друга страна, теб са те учили много добре. Дотолкова, че дори не си правиш труда да се сдържаш пред приятелките си.
Грей, примигвайки недоброжелателно, се приближи.
– Мисля, Мишко, че имаш прекалено голямо самочувствие след малкия си успех при Легран.
– Но на вас този успех изглежда не ви дава мира.
– Съвсем не. Но това не означава, че съм забравил Лир.
Айра усети, че Кер се размърдва неспокойно под робата ѝ, и стисна зъби.
– Не се съмнявам, че все още си спомняте. Казват, че такива като теб са склонни към прекомерно самомнение и крайно болезнено възприемат нарушаването му. Както всъщност и на всички други техни съмнителни достойнства.
– Какво намекваш? – Попита рязко Асгрейв, а очите му блеснаха яростно. Но ако искаше да я изплаши, се беше объркал: Нищо не беше страшно за Айра след срещата ѝ с вампира.
Тя подсмръкна пренебрежително.
– Каквото въображението ти измисли. И тъй като осъзнавам, че е доста оскъдно, не е нужно да се притесняваш: Казах само това, което казах. Не повече, но и не по-малко.
– Какво е това, Грей? – Попита Аранта с мека усмивка, пристъпвайки зад гърба на Айра. – Дали нашата малка мишка си мисли, че вече е тигрица?
– Не е твоя работа – сухо отвърна Айра, придърпа плъха по-силно към себе си и направи крачка да си тръгне.
– Не толкова бързо, скъпа моя – препречиха и пътя Зира и усмихнатата Итава. – Изглежда дойде време да се зададат някои неотложни въпроси и да се изяснят нещата.
Айра нямаше време да отговори – в момента, в който Сивил се протегна към нея, на път да я хване за рамото, търпението на Кер окончателно се пречупи. Метаморфът съскаше заплашително, докато развяваше козината си, и се усмихваше зловещо, а муцуната му надничаше изпод наметалото.
Аранта веднага се отдръпна.
– Р-р-рам! – Изкрещя Кер и излезе, целия голям, разчорлен, с очи, които пламтяха хищно.
– А-а-а! Плъх! – Момичетата изпищяха и скочиха обратно на безопасно място, а дори момчетата инстинктивно направиха крачка назад. Но метаморфа не трепна – само се намръщи още повече, видимо набъбнал, и оголи пълния набор от внушителните си, съвсем не плъхоподобни кътници.
– Плъх!
– Какъв плъх? Защо крещите? – долетя изненадания глас на лер де Сигон от входа на сградата. – В академията няма плъхове!
Лицето на Айра се промени, като набързо наметна робата си върху Кер, но Итава веднага я побутна с пръст, а останалите потвърдиха:
– Тя има плъх!
– Истински плъх!
– Огромен и злобен!
Айра пребледня, но Кер беше по-умен от нея – с раздразнен писък той ловко скочи на земята, възползвайки се от факта, че всички погледи бяха насочени към бързо приближаващия се учител. След това се промъкна, като до последния момент се криеше в сянката на господарката си, и най-сетне със светкавична скорост се втурна в най-близките храсти. Успя да го направи толкова бързо, че дори Айра разбра какво се е случило едва когато Мерге де Сигон се приближи и попита намръщено:
– Е, за какво е цялата тази суматоха?
– Тя има плъх! – Аранта посочи обвинително към Айра.
Кураторът вдигна вежди от изумление:
– Какво?
– Точно така – потвърдиха Итава и Зира. – Домашен плъх. Злобен и хапещ. Почти ни нападна.
Лер де Сигон погледна внимателно Айра.
– И къде е, мога ли да попитам?
Тя само махна с ръка и замълча.
– Крие се под наметалото ѝ! – Изхърка Аранта. – Но той е толкова голям, че дори аз се уплаших. Никога през живота си не съм виждала нещо толкова голям! Истинско чудовище!
– Повдигнете мантията си, лейди – помоли учтиво учителя, все още невярващ. Айра послушно разтвори полите на мантията си и показа празните си ръце. – Вярно ли е? Наистина ли с вас е имало плъх?
Тя въздъхна обречено.
– Имаше.
– Какво-о-о?!
– Имаше – повтори тя, а очите и бяха присвити от вина. – Но сега вече го няма. Не понася силни шумове и не харесва непознати хора.
– Така ли? – Лер де Сигон стисна устни и погледна неодобрително сгърчената ученичка. – Знаеш ли, че е строго забранено да се внасят живи същества на територията на академията? И че не ти е позволено да държиш домашни любимци със себе си?
– Да, господине. Но аз не съм го донесла тук. И той не е домашен любимец.
– Какво имаш предвид, че не си го донесла тук?
– Как бих могла да го направя, лер? – Айра възрази разумно. – Сам видяхте: Нямах със себе си дори вещите си, камо ли домашен любимец. Нито резервна рокля, нито обувки, нито наметало… Вие бяхте там, когато влязох през арката!
Магьосникът сбърчи вежди в недоумение.
– Точно така. Тогава откъде взехте животното?
– То живее тук.
– В академията няма плъхове – повтори учителя машинално.
„Не – съгласи се мълчаливо Айра. – Но Кер не е плъх. Само че аз няма да ти кажа това.“
Но на глас тя отговори нещо съвсем друго:
– Съжалявам, лер, но за първи път го видях в моята стая. Когато влязох, той вече живееше там. Отдавна и очевидно не зле. Помислих си, че ще е несправедливо да го изгоня, затова не го направих. В крайна сметка той свикна и спря да бяга. Така се получи.
Магьосникът погледна Айра недоверчиво, но не се почувства излъган: всичко беше точно както тя беше казала.
Лер Мерге изведнъж сбърчи нос от досада.
– Добре, с плъха ще се справим по-късно. Това не е най-важния проблем. Лейди Айра, търсех ви за друго: елате, магистериус Алварис иска да ви види.
– Защо? – Тя беше искрено изненадана. – Точно сега?!
– Точно така. Затова ви предлагам да побързате и да не го карате да чака.
Грей Асгрейв погледна приятелката си, но тя сви рамене: Защо директорът на Академията ще има нужда от тази малка мижитурка? Щом цял месец не бе проявил интерес към нея и не бе разговарял с нея на четири очи в кабинета си, както правеше с останалите, значи не смяташе, че това е необходимо. А ако се бе сетил да го направи едва сега, сигурно беше нещо необичайно, защото лер де Сигон беше дошъл да вземе момичето лично, и то в галоп. Може би тя е направила нещо нередно.
– Побързайте, лейди – повтори куратора с нотка на раздразнение. – Не възнамерявам да стоя тук цял ден и да чакам да благоволите да се явите при директора на училището.
– Съжалявам – каза Айра. – Просто не знам къде да отида.
– Аз знам. Ето защо съм тук: Без мен ще се луташ шест месеца, преди да намериш кабинета му. Така че забрави за уроците и ме последвай.
Назад към част 27 Напред към част 29