Пролог
Новото утро за Вейр започна със звука на стъпки, които отекнаха в тежката му глава, с кофа студена вода, която се разплиска над главата му без предупреждение, и с дрезгав глас, който възвести началото на новия ден:
– Вдигайте си задниците, изроди!
Почти веднага се чу свистене на развъртян камшик, звучно щракване и стон.
– Край на лежането! Хайде да работим!
Юношата стисна зъби и побърза да се надигне от мокрите дъски, преди жадния за забавления надзирател да го забележи и да му пререже гърба като на онези нещастници, които имаха нещастието да предизвикат интереса му по-рано.
– Ставай, мръсник! – Изкрещя същия дрезгав глас, последван от още едно изсвирване и още един свиреп удар, прекъснат от болезнен писък. – Мислиш ли, че някой те чака?!
– Не… моля те… – Молеше се някой, превивайки се от болка и опитвайки се да се изправи.
– Какво?! Не те чувам!
– Не ме удряйте… моля… вече съм станал… вече съм станал! Просто не ме удряйте отново!
– Ще те обеся за топките, гадняр! – Изкрещя надзирателя, явно обмисляйки трети удар. Но после размисли и, ако се съди по звука, просто изрита нещастника в корема. – Хващай се за греблата, животно, ако не искаш да се озовеш в трюма заедно с останалите!
С омразен поглед към окованите си крака, от които се опъваше дебела верига към метална халка в палубата, Вейр погледна наоколо, където от пода се надигаха уморени, изтощени мъже също като него. Той беше един от първите, които заеха място на пейката, като побърза да стигне дотам, преди да го достигне хрипливия мъж с камшика.
Почти веднага юношата се наведе над тежкото гребло, като по навик сведе глава и скри погледа си. След това застана в очакване и се заслуша в суетенето на съседните пейки, в болезнените писъци на онези, които нямаха късмет днес да не получат камшик, и в нецензурните ругатни на надзирателя, с които сега започваше всеки нов ден.
Вейр се опита да не мисли как е попаднал в такава каша. Защото когато мислите му се върнаха към съмнителната гостилница в покрайнините на селото, където преди седмица бе рискувал да поиска нощувка, вътрешностите му отново се обърнаха от безсилна ярост.
Може би Вейр беше уморен този ден. А може би победата над разбойниците беше завъртяла главата му. Уви, той не вдигна поглед, когато кръчмаря постави пред закъснелия си гост купа с пареща овесена каша. Не се изненада от необичайния вкус на поднесената от него бира. Не се притесни и когато забеляза загадъчните усмивки на неколцината гости. Не се разтревожи и от внезапната сънливост, която дойде с леко гадене.
Все още си спомняше как се изкачваше по отчаяно скърцащите стълби, смътно изненадан, че почти не може да движи краката си. Помнеше покритите с паяжини стени, които се местеха все по-плътно с всяка стъпка. Внезапната мъгла, която в един момент обгърна мислите му и го накара да се запъти към очуканата врата. А после нещо го удари силно по главата и мислите му бяха обгърнати от непроницаем мрак.
Вейр се събуди на следващата вечер, вързан, здраво обездвижен и съблечен почти гол. Намираше се в смрадлива барака, в която имаше само купчина слама и ръждясала кофа, избутана в далечния ъгъл, от която се носеше миризма на застояла урина, повръщано и по някаква причина – на изгоряло месо.
Всичките му вещи, включително ножа на баща му и не толкова новите му ботуши, бяха изчезнали безследно. На глезените му се появиха масивни окови. Очите му бяха замъглени, мислите му бяха объркани, в гърлото му се гадеше, а задната част на главата му беше подута от огромна буца.
Но най-важното е, че Вейр не беше сам в плевнята – там имаше няколко здраво вързани мъже със синини по телата и едно доста здраво, но отчаяно страхливо момче, което вероятно още нямаше петнайсет години. И което, вместо да отговори на основателния въпрос на Вейр, дори не помръдна. Просто седеше в ъгъла и виеше от страх.
Малко по-късно Вейр научи, че разговорите между затворниците са строго забранени: За нарушаване на това правило похитителите лесно можеха да набият говорещите, а някои, особено буйни или упорити, бяха наказвани толкова сурово, че странното момче леко полудя. Сега той само шепнеше трескаво на себе си, като отчаяно отхвърляше всеки опит да говори.
Вейр прекара два дни в плевнята, като през това време успя да разбере от изплашените съседи при кого е попаднал в плен. Отначало си помисли, че това са глупости, защото робството беше строго забранено и в четирите кралства, но фактите говореха сами за себе си. Фактите говореха сами за себе си, включително и факта, че мъжете, които го бяха заловили, бяха твърде самоуверени по тези места. Те не се страхуваха от никого, действаха смело, отвличаха пътници дори по оживени пътища и изобщо не се притесняваха, че някой от тях може да бъде потърсен.
Дойдоха само три пъти: Веднъж, за да хвърлят на пленниците парче застоял хляб и да оставят вода в кана; втори път, когато натикаха в плевнята още двама мъже, упоени с някакъв алкохол. И накрая, третия, когато вечерта на втория ден вкараха един старец, който беше толкова слаб, че беше страшно да го докоснеш, защото беше толкова слаб.
Никой от тях не говореше на затворниците. При всеки опит за разговор те биваха бити. И най-малкия намек за съпротива беше пребит по такъв начин, че нещастниците да загубят краката си и желанието да се възмущават.
Дори Вейр имаше буца в гърлото, когато един от новодошлите, който се опомни и започна да крещи и да иска справедливост, беше наказан незабавно и с невероятна жестокост. Двама едри мъже, които бяха влезли в плевнята, за да чуят виковете, безцеремонно размазаха затворника така, че той буквално се задави от виковете си, после му отрязаха двата пръста на лявата ръка, а след това му отрязаха и ухото.
За назидание, както обясниха с усмивка.
А другия, който се беше осмелил да се измъкне отзад и се беше опитал да изтръгне нож от колана на един от похитителите, първо беше пребит, а когато скочи на един от похитителите с яростен рев, беше кастриран без повече шум. Без да обръщат внимание на отчаяната съпротива на бясно извиващия се мъж, на дивия му писък, който бързо се превърна в животински вой, и на обилното кръвотечение, което по същия умел и отвратителен начин бяха спрели с обичайната обработка.
После изхвърлиха загубилия съзнание мъж, разтърсиха ръцете си и се усмихнаха широко на съвършено белите лица на останалите затворници. После си тръгнаха, като небрежно казаха, че същата съдба ще сполети всеки, който не е достатъчно наясно.
След тази разправия в плевнята цареше тишина дори когато похитителите не бяха наблизо. Вейр се тревожеше мълчаливо и се взираше безпомощно в крехките стени на затвора, но нямаше какво да направи: Беше окован от мъже, които знаеха какво правят. На сина на ковача не му трябваше много време, за да разбере това. И тъй като го беше направил, не можеше нито да избяга, нито да окаже достойна съпротива, ако искаше.
Единственото, което му оставаше да направи, беше да изчака търпеливо подходящия момент за бягство или за успешна атака и последващо бягство… Искрено се надяваше, че ще успее да намери начин да се измъкне от този капан. Но похитителите винаги бяха нащрек. Никога не влизаха в обора един по един, никога не обръщаха гръб на пленниците. А когато една вечер избутаха изтощените мъже на улицата и ги поведоха през гората към брега на един от притоците на Арга, бяха пуснали дълга верига между оковите, което напълно изключваше възможността за бягство.
Вейр почти изрева, когато установи, че на брега ги чакат лодки.
Той се огледа отчаяно и разбра, че пътя обратно е отрязан. Затова се поколеба и едва не се срина, когато безцеремонно го прободоха с копие в гърба. И едва когато си припомни, че трябва да се върне жив у дома, се помъчи да овладее кипящата в него ярост. Принуди се да седи тихо. После послушно, скривайки горящите си от зъл огън очи, се качи на кораба, чакащ похитителите, където вече с нетърпение се очакваше нова партида пленници. И в продължение на няколко дни търпеливо понасяше издевателства, побоища и отвратителна храна. Спеше на пода, до пейката, прикован с вериги към тежка метална халка. През деня дърпаше тежко гребло, като с труд чакаше надзирателите да му позволят да го пусне.
– Внимание, бедняци! – Над палубата изведнъж се разнесе силен, уверен глас, който разсея Вейр от тежките му спомени. Последваха тежки стъпки и между пейките влезе някой с чисто нови, лъскави ботуши. – Отсега нататък вече не сте мъже, джентълмени или дори лери, ако сред вас е имало такива….
Наблизо някой тихо изръмжа, но веднага спря, без да смее да прекъсне началниците си.
– Отсега нататък вие сте роби. Роби. Моя лична собственост и най-обикновена стока, задължена да ми носи печалба.
Вейр вдигна изгарящия си поглед и се вгледа с омраза в собственика на напетите ботуши. Той беше здрав, добре сложен мъж с изискани, ако не и аристократични черти. Имаше тъмна, леко вълниста, дълга до раменете коса, небрежно вързана с копринен шнур; горд, прав нос, тънки устни и недоброжелателно присвити очи, в които се четеше неизразимо презрение. Носеше широкопола шапка, луксозна камизолка и фино ушити панталони, прибрани във високи чизми.
До него криво се усмихваше друг мъж – тъмнокож, с бръсната глава, който ехидно си почистваше изтънелите зъби и въртеше дебел камшик. Косматите му гърди нарочно се показваха, добре развитите му мускули под тъмната загоряла кожа, а някакво непознато същество оголваше войнствено зъбите си върху катарамата на тежкия му колан.
– Казвам се Крат – представи се той накратко. – Тук наоколо ми казват Угар. Но за вас аз съм просто вашия господар.
Крат се усмихна язвително, доволен, че славата му е достатъчно голяма, за да изплаши тези полумъртви скариди. Това обаче подхождаше на прякора му – той наистина приличаше на хлъзгав хищник, подобен на змиорка.
Вейр стисна зъби, за да не изкрещи: Беше чувал нещо за този Угар. И как да не го направи, след като за зверствата му се говореше на всеки ъгъл?
Носеха се слухове, че някога Крат е бил истински пират. Бил такъв пират, че го отбягвали дори морските вълци като него. Той не се страхуваше от нищо и от никого. И нападал дори онези кораби, които имали прилична охрана. С изключение може би само на елфическите кораби.
Въпреки че, както се говори, един ден той все пак не издържал и, вярвайки в благосклонноста на лейди Късмет, рискувал да се свърже с елфите. Никой обаче не знаел дали те наистина са били остроухи елфи, или не. Оттогава обаче неговата „Хубава дама“ се сдобила с добър магьосник, имала мощен самострел на кърмата и, което било най-необичайно, станала почти три пъти по-бърза отпреди.
Търговците, научили за нея, отказвали да пускат стоките си по море, но Угар изведнъж решил да се откаже от обичайното ограбване и започнал търговия с роби.
– Предупреждавам ви веднага: Няма да можете да избягате оттук – сухо казал Угар на робите. – Всеки опит за съпротива ще бъде наказан. Убийството ви няма да е изгодно, но има много начини да ви накараме да се подчините. Така че помислете три пъти, преди да вдигнете глави от веслата, и не мислете, че у хората ми е останало някакво съжаление.
Вейр стисна гневно устни.
– Вие сте нищо – повтори категорично Крат и хищния му поглед обходи лицата на робите. – Никой няма да ви измие, да ви лекува или да се тревожи за вас. Единственото, което трябва да направим, е да запазим живота и… костите ви засега. Нищо повече. Затова Зег ще избие духа от вас за най-малкото неподчинение и бързо ще докаже, че не хвърляме думи на вятъра.
Големият мъж, застанал до господаря си, се усмихна кръвожадно. Той поглади камшика си толкова изразително, че лицата на много от мъжете пребледняха.
– Разбира се, че някои от вас ще се опитат – каза Угар също толкова безгрижно, както и преди. – Това е разбираемо и предвидимо. Но мога да ви уверя, че моите хора вършат работата си от години и са подготвени за всичко.
– Вие не бихте посмели! – Чу се яростен глас от другия край на палубата. Изглежда, че един от младите роби не можеше да издържи повече. – Името ми е Ноар Овер ар Делос. Баща ми е наместник на Зирта!
– Не ме интересува дори той да е крал.
– Ще съжалявате!
– Зег, ще бъдеш ли така любезен?
Вейр само помръдна, когато върха на камшика проблесна над главата му като отровна змия. След това се чу звучно изщракване, отвратителен хлъзгав звук, който завърши с уплашен писък от страна на робите, а после осакатения младеж се срина на колене със стон, прикривайки окървавеното си лице с ръце.
– Синът на наместник, казваш? – Попита с насмешка Крат, наблюдавайки момчето, което се сви на топка, а между пръстите му течеше нещо лепкаво. – Свикнал си с лукса, нали? Е, време е да отвикнеш… Сега имаш само едно око, момче. Това е достатъчен лукс за един роб.
Вейр погледна хлипащото момче и стисна челюст. Беше виждал колко жестоки са тези хора и не се съмняваше, че момчето има късмет – можеше да го направят евнух като мъжа в обора. Или пък можеха да го осакатят още повече, така че останалите да не смеят и да си помислят за съпротива.
Робите послушно сведоха очи към земята, като се опитваха да не гледат плачещото от болка момче. Някои от тях дори се снишиха, за да бъдат колкото се може по-незабележими. И това бяха най-силните, най-здравите, най-издръжливите, които имаха късмета да не умрат в трюма заедно с осакатените и болните. Най-издръжливите, които с часове можеха да се справят с тежките гребла, карайки кораба да се движи нагоре по реката. И тези, които, точно като Вейр, имаха малък шанс да издържат малко по-дълго от останалите роби. Защото се хранеха малко по-добре, защото Крат им беше казал да се грижат за гребците, защото пиеха малко повече вода, можеха да избегнат необходимостта да се изсират под себе си и поне от време на време попадаха на дъжд.
Вейр си помисли с горчивина, че очевидно в тези мъже вече не е останала искрата на Всевишния. Повечето от тях бяха на кораба от месеци. Сигурно бяха видели повече, отколкото Вейр за няколко дни робство. И като че ли бяха загубили надежда. И това може би беше най-лошата част от положението им.
Потискайки тежка въздишка, младия мъж погледна към втория ред пейки от другата страна на пътеката и изведнъж привлече острия поглед на един от робите, седящ близо до отсрещната страна. Мъжът беше гол като останалите, напълно плешив, почти толкова тъмнокож като Зег. На дясното му слепоочие беше полепнала тънка коричка кръв, а от него до ухото му се простираше още незаздравял белег. Широкият му нос беше счупен на две места, устните му бяха разцепени, но тъмните му очи бяха пълни с воля, упоритост и неочаквано съчувствие.
Когато разбра, че юношата го е забелязал, мъжа леко наклони глава, а после отвърна поглед и отново се загледа в краката си. Вейр, следвайки примера му, мислено се размърда и с разтуптяно сърце си помисли, че ще трябва да намери начин да го заговори.
Необичайният му съсед изведнъж му напомни за притиснат в ъгъла вълк – свиреп, яростен, предпазлив, който благоразумно пести силите си и търпеливо изчаква някой от похитителите му да направи грешка.
– Добре – усмихна се тънко Угар, без да чуе нито звук от робите. – Зег, всички те са твои. Ако са непослушни, ти ще ги накажеш. Ако са добри, ще ги нахраниш. Вкарай безокото отроче в трюма, То не ни е от полза. И отпусни веслата: Пътят до устието е дълъг, а аз не искам да се бавя.
Зег кимна весело, после излая нещо неразбираемо. И след това мършавите воини закрачиха по палубата. Един невидим рог изсвири дрезгаво. Стегнатите кабели шумоляха, въжетата бучаха. Най-сетне тежките платна захлопнаха и започнаха неохотно да се разпъват, а после кораба бавно се отдалечи.
Угар не изчака хората му да си свършат работата. Обърна се и се насочи към мостика, където го чакаше магьосник в черна роба, чието лице бе скрито от качулка. Известно време той наблюдаваше суматохата долу, после се обърна към мълчаливия магьосник и почти весело попита:
– Последното пътуване… Смяташ ли, че този път господаря ще е доволен от улова ни?