***
Тази вечер не предвещаваше никакви трудности – часовете продължиха както обикновено, учителите не проявиха загриженост, никой не говореше за случилото се и не коментираше предпазливите запитвания на разтревожените ученици.
Изглеждаше, че не се е случило нищо необичайно, никой не беше умрял, никой не беше осакатен, никой не беше направил нещо странно. Животът продължаваше както обикновено и нямаше намерение да се промени. Ето защо обитателите на източното крило бяха изненадани, когато една привечер в коридора прозвуча необичаен гонг, а след него в залата се появиха три мрачни фигури.
Момичетата, които тъкмо се готвеха да се приберат в стаите си, бяха изненадани, когато през арката се появи самия майстор Викран дер Солен. Последва го лер Мерге де Сигон, а последна влезе една закръглена дама с тежко, леко сбръчкано лице, напрегнати рамене и напълно нещастен вид.
– Къде живееше тя? – Попита рязко бойния маг, като спря в центъра на просторния коридор и се загледа в разтрепераните момичета.
Аранта неволно се отдръпна встрани, без да иска да предизвика недоволството на този човек. Не какъв да е мъж, а майстор, пазител на Занд и изключително опасен маг, чиято поява накара адептките трескаво да нагласят роклите си и да се подредят в редица, сякаш в час по бойна подготовка.
Майстор дер Солен ги заобиколи със сведени очи и тихо повтори:
– Къде живееше Айра?
Плахата Роза, притиснала глава в раменете си, мълчаливо посочи последната врата.
– Как така! – Учуди се госпожа Дидерия. – Лейди, сигурно сте сбъркали? Тук сте само десет души! Защо тогава тя живее в склада, след като крилото е проектирано за петнайсет души!
Бойният маг се намръщи, докато ученичките сконфузено свеждаха погледи. Не му се налагаше да обясняват причината, поради която наследничките на най-благородните фамилии в Лигерия отказваха да живеят до едно бездомно момиче от покрайнините на кралството. И защо никоя от тях не беше казала и дума за това, че във всяка стая имаше поне по едно свободно място, което все още не си беше намерило стопанка.
Той хвърли изразителен поглед към неловко кашлящия куратор, който не бе в течение на работата си, а след това се загледа в последната врата, която бе стара, напукана и суха, но все още доста здрава и грижливо забърсана от прах.
Бойният маг огледа внимателно вратата, ръждясалата дръжка, която едва се крепеше на последния пирон, високия праг, който вероятно неведнъж е преминаван и чупен от нещастни адепти. После се заслуша и внимателно бутна дървената врата.
Вратата се разтресе и се отвори с дълго скърцане, разкривайки му скромното обзавеждане на стаята: Четири стени, стара маса, грижливо почистена и изтъркана, очукана табуретка и скърцаща, крива постелка, съвсем неподходяща за дома на младо момиче. Всички мебели изглеждаха така, сякаш са изпратени тук, за да изживеят последните си дни. Нямаше нито килим, нито покривка, нито кука за вещи. В далечния ъгъл имаше само един напукан сандък, в който никой не беше държал нищо от много време насам.
– Килер – въздъхна тихо госпожа Дидерия, оглеждайки стаята иззад гърба на магьосника. – Не мислех, че някой ще го иска.
– Тогава какво прави тук леглото? – Зачуди се Мерге де Сигон.
– Понякога изгонваме тук провинили се ученици. За час или два. Но да живеят… не. Това никога не би ми хрумнало. Не съм поглеждала тук от година.
– Знаеш ли колко ученици имаш под своя опека? – Попита рязко Викран дер Солен, като се обърна бързо.
– Десет – каза жената объркано.
– Единадесет! – Изсъска той, усещайки мъртвешкия хлад от стените. – Как може да не знаеш това, след като всеки ден идваш тук и се грижиш за реда?
– Аз… Но лер Алварис каза….
– Дадохте ли и битови заклинания? – Магьосникът рязко прекъсна несвързаното ѝ бърборене.
– Н-не.
– Какво? – Кураторът също се обърна зашеметен. – Защо не го направихте?!
– Какво имаш предвид, защо? – Госпожа Дидерия беше напълно объркана. – Как можех да ѝ ги дам, след като не знаех нищо за нея и тя никога не е идвала при мен!
– Тогава как се е миела, прала, къпала?!
„И чистила – добави мислено бойния маг, като огледа за втори път безупречно чистата стая.“
Жената примигна заслепено.
– Н-не знам. Може би момичетата ще ти кажат.
Дер Солен погледна през рамо и се обърна с досада, като забеляза смутеното и уплашено изражение на лицата на учениците. Разбира се, че ще го направят. След като бяха натикали съседката си в най-мръсния и невзрачен ъгъл, никой от тях не можеше и да си помисли да ѝ помогне да научи най-простите и жизненоважни заклинания.
Например да изчисти роклята си, да си измие ръцете, да поднови наметалото или ботушите си… в крайна сметка беше толкова просто. Всяка от тези красавици знаеше за тях още от момента, в който дарбата ѝ бе разкрита. Всички знаеха с изключение на Айра. И така, тя изпираше дрехите си на ръка. Всеки ден. В студена вода. Сама и на тъмно, защото осветлението в баните се включваше с кратко заклинание. Съответно всеки изминал ден трябваше да завършва за нея не с леко махване на ръката и чисти дрехи, а с дълъг, досаден и неприятен ръчен труд. И всичко това вместо да се подготви за следващия урок и да си почине от ученето.
Госпожица Дидерия неволно отстъпи крачка назад, когато лицето на магьосника се промени неприятно. После погледна в стаята на Айра и разбра, че той е ядосан не без причина – невъзможно беше да бъде в тази стая, камо ли да спи или да се подготвя за уроците! Беше толкова студено, че храната можеше да се съхранява там и да не се разваля дълго време!
Тя притисна длан към устата си от уплаха.
– Всевишни… Как е живяла?!
– Чудя се – измърмори де Сигон, свивайки разтреперано рамене.
Викран дер Солен не каза нищо. Само стисна челюстта си. Той пробяга бързо с очи по неравния под, по който нямаше и прашинка, и се вгледа внимателно в празното бюро, на което, противно на очакванията, нямаше купчина учебници, каквито трябва да има всеки млад магьосник. Със странно чувство видя, че един от краката на леглото е подпрян на съчка, и после се намръщи.
– Метаморфът е живял тук? – Изрази недоумението си лер Мерге. – Не разбирам… Но къде е защитната мрежа?
Бойният маг сведе очи: Това беше въпроса, който го тревожеше през последните няколко минути. И затова все още се гърчеше на прага, без да влиза вътре.
Майсторът пазител твърде често се бе сблъсквал с тези същества от Занд. Особено с дивите. И знаеше отлично, че определено има мрежа. Трябваше да е така. И той не искаше да я пропусне, защото да я наруши против волята на малкия ѝ господар означаваше не само да съсипе аурата си за следващите няколко месеца, но и евентуално да загуби силата си за няколко часа до шест месеца. В зависимост от уменията на звяра.
Как успяваха да създадат мрежите си, от какви нишки и благодарение на какви свойства – това не е известно. Може би са го научили от паяците в незапомнени времена. Може би са се научили да предпазват жилището си от игликите. А може би това е било изконно свойство на самите метаморфи – за тях се знаеше твърде малко. Знаеше се само, че дивите метаморфи винаги са насочвали мрежите си за смъртоносно осакатяване на непознати, а защитните мрежи – само за зашеметяване.
Викран дер Солен огледа още веднъж стаята на Айра, усещайки, че нещо не е наред, а после се стресна от внезапно появилата се мисъл и бързо вдигна глава. След това разтреперано сви рамене и бавно, много внимателно се отдръпна от вратата. После каза с дрезгав глас:
– Момичето казваше истината: Това е истинско леговище. Не можеш да построиш нещо такова за няколко дни. Което означава, че всички сме го пропуснали.
Лер де Сигон също вдигна глава и замря, изучавайки невярващо сложната паяжина, която разстилаше нишките си под тавана. Защитната мрежа беше изплетена толкова умело и сръчно, че нямаше съмнение, че метаморфа не живееше тук от няколко дни. Или дори не само месец. Несъмнено това беше старателно скрито и добре защитено леговище, където бе намерил подслон, дом и сигурно убежище. И ако някой дойдеше тук като неканен гост или нарушаваше спокойствието на стопанина, мрежата щеше да падне върху главата му с цялата си мощ.
– Невероятно! – Прошепна куратора, взирайки се в блестящото чудо с широко отворени очи. – Не мисля, че бих могъл да я разкъсам!
– Дори аз не бих могъл – пестеливо каза бойния маг. – А Лер Алварис, предполагам, също щеше да се потруди, за да се освободи. Но от друга страна, силно се съмнявам, че щеше да се измъкне невредим. Забележи, че мрежата е закрепена така, че да падне само когато някой непознат докосне сигналната нишка. В противен случай можете да минете покрай нея и да не разберете нищо. Никога не съм виждал нещо подобно.
– Гениално! Малкият го е скрил, за да не го забележат!
– Да – съгласи се Викран дер Солен със същия странен глас. – Той е изненадващо умен. Ако не знаеш какво да търсиш, можеш да сгрешиш до смърт.
– Но какво да кажем за Айра?
– Предполагам, че не е смятал, че тя е опасна още първия ден. В противен случай все още щеше да има само десет ученици в курса. А след това явно е решил, че има нужда от господарка, и е пренаредил мрежата така, че тя така или иначе да не бъде ударена. Виждате ли нишките над стълба на леглото? Умишлено са направени къси. Но в същото време има и такива, които някога е прикрепил към аурата ѝ, за да може следващия път да я разпознае веднага или лесно да я намери навсякъде в академията.
Мерге де Сигон поклати глава в изумление.
– Удивително! Дори Зорг има по-проста мрежа!
– Вярно – съгласи се Викран замислено. – Мисля, че трябва да поговорим с момичето и да разберем защо.
– Как е тя? – Оживи се кураторът.
– Жива е. Но все още не се е опомнила.
– Заплахата отмина ли?
– Да – мага рязко затвори вратата и се обърна. – Аз обаче не разбирам причините за случилото се и не ми харесва.
– Да не би да е от метаморфа?
– Не.
– Сигурен ли си, Викран? От това, което разбрах, той е доста необичаен екземпляр. Като се има предвид, че е останал неразпознат толкова дълго време, не смяташ ли, че и процеса на събирането им е по-бърз от обикновено?
Магистър дер Солен се вгледа втренчено в разтревожения си колега. Взираше се толкова дълго, че лер Мерге колебливо замълча и се отдръпна на крачка разстояние.
Той познаваше Викран от години. Или по-скоро откакто се бе върнал от Защитената гора след тежка рана. Чудо беше, както се казва, че беше оцелял, цяла година се възстановяваше и дори се беше опитал да се върне, но благодарение на убеждаването на директора на училището беше променил решението си и беше останал да преподава отбранителна и бойна магия на по-големите ученици.
Оказа се обаче, че е толкова суров учител, че учениците се страхуваха от него. В негово присъствие в класната стая винаги цареше желязна дисциплина и се възцаряваше наистина вдъхваща страхопочитание тишина. Освен това той наказвал за грешките по много своеобразен начин. Но беше отличен преподавател за академията и лер Алварис неведнъж беше казвал на съвета, че Викран е истинска придобивка за училището му.
– Не – Викран най-сетне сведе поглед, като отдръпна тежкия си поглед. – Това няма нищо общо със сливането. Притеснява ме факта на присъствието на метаморфа, както и смътното усещане, че не е тук от много дълго време.
– Но мрежата.
– Тя е невероятно силна. Това е вярно. И е много добре покрита. Твърде добре покрита – преди три дни бях на съвета на лер Алварис… стоях до момичето, но дори не усетих връзката му с мрежата. И точно това ме тревожи.
Лер де Сигон се намръщи озадачено.
– Но ти успя да се договориш с метаморфа, нали? – Попита той объркано, когато пазителя направи бърза крачка към изхода.
– Да.
– И го убеди да те пусне?
– Не за дълго.
– Значи не е агресивен – заключи куратора, настигайки колегата си. – Можеше да те нарани, да те нападне, да те разкъса… Но не го направи. Значи ти има доверие?
Викран дер Солен се обърна рязко. След това хвърли бегъл поглед към зашеметените ученички, към госпожа Дидерия, която се поколеба. Погледна бързо зад най-близката врата, където видя дебелия килим, стените, покрити с топли тъкани, редиците красиво направени легла (наистина, по три във всяка стая), ослепително белите чаршафи, пухкавите пера, пищните възглавници, вазите с цветя върху елегантните масички… и стисна устни.
– Не – каза той тежко, сравнявайки луксозните стаи със стария склад на Айра. – Той не ни се доверява. Не ни е нападнал, защото тя му е казала да не го прави. И на двамата, в случай че не си разбрал.
– Кой? Айра?! Как е могла да каже на Зорг да направи това?! Той си има господар! – Лер Мерге беше напълно смаян.
Бойният маг само се усмихна.
– А това, колега, тепърва предстои да разберем….