***
Следващия ден господин Лоур позволи на Айра да прекара сама. Не ѝ беше позволено да посещава занятията, като каза, че е твърде рано да се нарушава аурата ѝ. Работата в оранжерията беше приключила вчера (разбира се, когато лереса дер Вага не я виждаше, иначе щеше да изрита упоритата асистентка на мига). Следващите две глави от учебниците по елементарна магия бяха прочетени, а „Естествена история“ и „Практическа магия“ бяха наизустени изцяло още по-рано. Кер дремеше спокойно в скута ѝ след тичането из градината, а тя беше в хранилището през последния час, изпълнявайки усърдно задълженията си.
– Марсо, много ли си зает? – Попита предпазливо Айра, обръщайки поредната страница от обемния том на „Основи на трансгресията и трансформацията на живите същества“. Книгата беше стара и объркана, затова момичето я разглеждаше с половин око, но най-вече търпеливо изпълняваше ролята на „ръката“, чрез която призрака утоляваше жаждата си за знания с изумителна скорост. – Мога ли да те разсея за момент?
– Угм-х… – Без да обръща глава, промълви призрака, вперил очи в полуизтрития текст. – Следваща.
Тя послушно прелисти, смътно изненадана от броя на формулите и фантастично изглеждащите многостепенни заклинания, пълзящи едно върху друго, а после отново се обади тихо:
– Марсо-о-о-о?
– Хм?
– Защо не искаш да използваш стола си? Не е ли така по-лесно?
– Не – отвърна разсеяно призрака. – На мен това не ми върши работа. Не е настроен правилно.
– Не можеш ли да го пренастроиш?
Марсо се откъсна от четенето си и се обърна изненадано.
– Имаш добър напредък. Изглежда, че уроците на Мерге не са отишли напразно за теб.
Айра се усмихна слабо.
– Има причина да науча целия учебник наведнъж. Де Сигон, разбира се, не го знае, но със сигурност скоро ще започне да подозира.
– Нищо – захили се призрака и потърка полупрозрачните си ръце. – Когато не може да те провали на годишния изпит, като те накара да изброиш всички известни заклинания, а после види, че си в течение и на елементите… Това е любимата му задача за отличниците, между другото – никой никога не е имал тези двеста формули от първия път… Бих искал да видя лицето му в този момент!
– Аз ги помня, но все още не знам как да ги използвам – изтънчено се намръщи тя.
– На твоята възраст всичко е наред. Ще се научиш. Прочете ли вчерашните книги?
– Да. „Намиране на сила“ на майстор Войрок и „Разбиране на основите“ на господин де Саур. А ти ми даде „Водните равнини“ на лер Ост, от която главата ми все още се чувства като чужда.
– Трябва да се усъвършенстваш – каза Марсо поучително. – Колкото повече знаеш, толкова по-лесно ще ти е да разбираш.
– Аз все още не разбирам много – призна Айра. – Запомнила съм формулите, разбира се, и обясненията, но не съм сигурна, че мога да ги повторя на практика.
– Това винаги се случва. Чакай, ще ходиш на уроци… Между другото, кога ще те изпишат от „белия затвор“?
– Не знам. Лоур каза, че сега мога да седя и да слушам, но тъй като вече не ми има доверие и е почти сигурен, че ще започна да магьосвам още на първия урок, иска да ме държи на строг режим поне до края на седмицата.
Марсо погледна замислено в далечината, загуби концентрация и стана забележимо по-прозрачен.
– Това са още три дни… Жалко, че ще пропуснеш практиката, но от друга страна, допълнителната теория никога не е навредила на никого. Благодарение на моя стол ти си много по-добре подготвена от останалите. Но практиката… Е, ще се справиш с времето. Най-малкото, ние с Кер можем да ти намерим стая, в която да тренираш.
– Кога? – Айра беше малко притеснена.
– Не бързай, не всичко наведнъж – каза ѝ призрака. – За момента Лоур е прав: Аурата ти, макар и вече да не е решето, едва ли може да издържи на голямо натоварване. Затова е по-добре да изчакаш практическото обучение. Тогава ще измислим нещо. Между другото, спомняш ли си още нещо?
Момичето поклати глава.
– Жалко – въздъхна той. – Спомените ти са изключително интересни. Много интересни. Не мога да ги осмисля напълно, но те обясняват отлично способностите ти. Включително и слабата ти чувствителност към защитните талисмани, наличието на метаморф и забележителната лоялност на Игликите.
– Мислиш ли, че Иглата е усетила нещо?
– Както и Листовика, иначе щеше да си мъртва сто пъти повече. Призракът се отвърна от непрочетената страница и погледна ученика си с въпросителен поглед: Айра беше изненадващо спокойна. Всъщност му се струваше, че през последните дни тя не е реагирала с обичайната си емоционалност.
Да се натъкне на вампир посред нощ, да види в пълния си блясък какво може да направи една смъртоносна иглика, да научи за смъртта на родителите си… Миналото сякаш бе пресушило душата ѝ. Беше я лишило от всякакви страхове, беше премахнало всякакви съмнения. Направи я още по-тиха, мълчалива и някак… Неодушевена. Сякаш стрелата от съня я бе убила и вместо старото, често объркано и несигурно момиче, което отчаяно се нуждаеше от някаква подкрепа, пред него стоеше една различна Айра, която вече не се страхуваше от смъртта.
Той въздъхна тихо.
– Съжалявам, ако съм ти напомнил.
– Всичко е наред – тя отново блесна с бледа усмивка. – Просто не съм свикнала с това… Че вече нямам дом.
Марсо, гледайки в потъмнелите ѝ очи, полетя от масата и се настани върху подлакътника в безтегловен облак. Кер, колкото и да е странно, този път не се възпротиви. Той вдигна клепачите си за миг, увери се, че призрака не се опитва да проникне в аурата на господарката му, и отново задряма.
– Разкажи ми за Занд – внезапно попита Айра. – Защо той е такъв? Защо толкова се страхуват от него? Откъде е дошъл? И защо го пазят стражи от четири кралства едновременно? В книгите е написано толкова малко, а в написаното има толкова много резерви и съмнения… Моля те, Марсо! Ти си живял дълго, знаеш много. Помогни ми да разбера.
Призракът се сгъсти, почти престана да прозира. Той се поколеба откровено, не беше сигурен, че разбира всичко правилно, но още повече се съмняваше, че тя трябва да знае. Но Айра гледаше толкова страстно, толкова болезнено и безмълвно умоляващо, че той само въздъхна.
– Добре. Но това няма да е изцяло истина. И вероятно изобщо няма да е близо до истината, въпреки че съм прекарал почти петдесет години в изучаване на Занд. Честно казано, твоя директор би могъл да разкаже много по-добра история. Или пък дер Солен… Той също се е мотаел около границата десет години, докато не го ранили… Има много неща, които не знам, момиче. Да, чу ме правилно – все още не знам какво точно е Занд.
Марсо затвори очи за миг.
– За него има много слухове, легенди, митове и други приказки. Но никой не знае наистина откъде е дошъл. Някои казват, че Занд е създаден от Всемогъщия преди света да е съществувал. Други казват, че е дело на Алоел. Други казват, че Всевишния не би могъл да създаде грозните същества, които обитават Занд, а трети смятат, че Занд е любимото дете на най-малкия брат, Безименния, както го наричат в южната част на Карашах… Трябва да призная, че никога не съм вярвал във Всевишния. Предпочитам концепцията за Съдбата или Съдбовността, защото божественото трудно може да се измери и докосне, а аз, макар и да не съм най-уважавания маг, съм преди всичко учен. Изследовател. И след това човек… Хм, искам да кажа, бях човек, макар че не мисля, че възгледите ми са се променили драстично дори сега. Но така или иначе, по-склонен съм да вярвам в съчетанието и противопоставянето на планетите, в компетентно съставените звездни карти, в смяната на деня и нощта… Тоест в неща, които са много по-реални от увещанията на жреците за Бога. Дори арките са създадени само за да откриват непосветени магове, които не могат да бъдат оставени без надзор. Празникът на Откриването е измислен със същата цел… но не се страхувай – малко хора знаят за него. Но аз няма да променя мнението на никого или да го доведа до моята гледна точка. И казвам всичко това само за да можеш да разбереш моите разсъждения.
Айра кимна спокойно: Вече се беше досетила за целта на арките. А дали ѝ беше все едно? Хората вярваха в предназначението и искрено се радваха на Празника на Откриването и наистина нямаше смисъл да променям мнението им.
– Ето ти го – усмихна се Марсо. – Преди време бях обсебен от идеята за безсмъртието, както разбра, така че не можах да подмина споменаването на изблиците на стихийна сила. А Занд и източника на тази сила винаги са вълнували умовете на хората.
– И така, какво разбра?
– Изненадващо малко. Препрочетох планина от хроники, стари хроники, чужди мемоари… Открих от един луд старец почти пълния текст на пророчествата на Мариора… Пътувах до елфите в Източната гора, после посетих Западната гора (без да споменавам, че съм бил в Източната гора, разбира се). Отидох в библиотеката на Завета, където едва успях да се сдобия с пропуск и откъдето (само не бъди бъбрива!) откраднах един любопитен ръкопис…
– Защо? Не ти ли беше достатъчно просто да го прочетеш?
Марсо се ухили снизходително.
– Моето момиче, с времето ще разбереш, че някои заклинания имат лошия навик да се изтриват от паметта ти веднага щом откъснеш поглед от книгата. Всъщност аз проектирах стола си така, че да избягвам подобни капани. А в онзи ръкопис, излязъл изпод перото на един архимаг двеста години преди създаването на нашата академия, имаше едно изключително важно заклинание, което помага да се запази… Е, не ти е нужно. Затова първо взех ръкописа от библиотеката, а после, разбира се, го върнах, за да не би някой да разбере за интереса ми и да ме лиши от ценен източник на информация.
Айра се закашля неловко.
– Откога правеше това?
– Двадесет години – гордо каза магьосника. – Докато накрая един глупак не се усъмни и не откри следи от чужда аура върху ценните му книги.
– Предполагам, че след това те е изгонил от библиотеката?
– Несъмнено. Почти ме изхвърли от Завета, защото смяташе, съвсем правилно, че интереса ми към писанията на Занд и Мариора е от много личен характер. За щастие, един мой стар приятел успя да убеди Завета да не ме лишава от правомощията ми и ми даде разрешение да напусна Лир. Само че той не знаеше, че вече бях получил почти цялата информация, от която се нуждаех, и с удоволствие изчезнах от столицата. За двадесет години.
– Къде си бил толкова дълго? – Неволно Айра се заинтересува.
– Тук и там… Но повечето време, разбира се, прекарах в Защитената гора. Не откъм Лигерия, разбира се, където бях твърде добре познат, а в Карашех, Аргаир, Иандар… Навсякъде, където имаше тихо местенце, където можех да се сближа със Занд без намеса.
– Ти какво промъкваше се там тайно?
– Не – отвърна с насмешка призрака. – Просто плащах добре на онези, които бяха готови да го направят за мен. Имах парите: Работата на магьосника се заплаща доста добре, а аз бях готов да направя всичко. Не мога да кажа, че бях щастлив или тъжен от това, но ми трябваше информация. Толкова много, че бях готов да направя всичко за нея.
– Всичко? – Попита подозрително Айра, като си спомни собствените си гласове.
– Е, почти – поправи се Марсо. – Не потънах до дъното, разбира се, макар че признавам, че все още се опитвам да не си спомням някои от действията си.
– Как намерихте онези, които бяха готови да отидат в Защитената гора?
– Хората са алчни – философски сви рамене духа. – Аз просто се възползвах от слабостта им и безпрепятствено се сдобивах с всичко, което ми беше необходимо за работата: Животни, растения, почва, отровни оси… Веднъж дори ми донесоха стрък иглика, представяш ли си? Бях толкова развълнуван, че три дни не излязох от лабораторията, опитвайки се да открия разликите между него и обикновения кактус.
– Защо от кактус? – Айра беше искрено озадачена.
– Защото е с шипове. И освен това пести вода. Непретенциозно. Расте буквално на гола земя. Но за разлика от пустинните си събратя, тя често е отровна. Не винаги и не навсякъде, но това е факт. И за да знаеш, сока ѝ е способен да предизвиква зашеметяващи видения, поради което отдавна се използва от елфите за създаване на прочутите им пророчества.
– Мариора е била елф? – Отново се зачуди момичето.
– Точно така – кимна Марсо. – И западнячка. Съответно тънка, чернокоса и синеока, като нашия майстор Викран.
Айра си спомни за твърдото му лице и прехапа устни.
– Затова ли е толкова недолюбван от лер Легран?
– Не. Легран не харесва много хора. Но той не харесва дер Солен по друга причина, която не е нужно да знаеш. А сега за Занд… През годините в лабораторията събрах впечатляваща колекция от неговите обитатели. Систематизирах ги, описах ги, сравних ги с това, което знаех за други растения и животни… И стигнах до заключението, че първоначално са били почти идентични с колегите си от другата страна на Защитената гора.
– Как така? – Айра беше зашеметена.
– Това е така. Всъщност растенията на Занд са обикновени цветя, треви и дървета, които растат навсякъде. Само че за разлика от техните събратя, някой… Или нещо… Ги е променило: Направило ги е по-големи, коригирало е формата на листата им, придало е на един обикновен кактус размерите на селска къща, научило ги е да изсмукват магията от минувачите и да я използват за собствено удоволствие. Даде им и отровни жлези, известна разумност в избора на жертви (те, както се оказа, обичат да похапват магьосници, докато обикновените хора презрително плюят) и изненадваща склонност да растат храсти, като вездесъщата игика. Знаеш ли например, че има сива иглика, която почти не е отровна и е доста миролюбива? Или пък зелената, която има отрова по бодлите си, но просто парализира жертвата си и почти никога не я завлича със себе си? И накрая, лилавата, най-агресивната и алчна, която расте в изобилие по самия край на Занд, а другите две могат да се намерят и в Защитената гора?
Айра беше смаяна.