***
– А след това има и седемцветник, чийто прашец има подобен ефект като млякото на мака. Синкефалът, отличен за облекчаване на болки в ставите… Заедно с кожата и мускулите. Полигонум, поразително подобен на най-разпространения семенник, само че много по-висок и увеличаващ не само мъжката сила, но и някои… Е, – духа внезапно се поколеба – сигурно ти е рано да знаеш за него. Но има много такива примери. Когато ги сравнявах, бях изумен колко си приличат, а в същото време са толкова различни, сякаш някой нарочно е работил върху това! Знаеш ли?
– Не – отвърна честно Айра. – Същото ли е с животните?
– При тях е по-трудно – призна мага. – На първо място, защото почти не успях да се сдобия с някакви образци. Но се носят слухове, че в Занд живеят много зверове, които, подобно на растенията, много приличат на обикновените животни. Само че с няколко различия. Например зъбите им са по-дълги, ноктите им са по-остри, цветът на кожата им не е червен, а зелен… И така нататък. Но има някои екземпляри, които не можете да откриете никъде другаде, като твоя Кер. Или пък чумавата ванда, която убива човека почти мигновено. Също така щиглеца, бръмбара жерав, червенокоремната водна змия… Всички те са изключително недружелюбни същества с много агресивни наклонности. Не знам как се разбират заедно. Но на пазителите им е трудно, когато тези зверове изведнъж решат да се разходят извън Занд. Но не в това е въпроса. Не ти разказах това, за да те плаша и да те държа будна през нощта. Просто във всички тези неща има нещо странно, което ме накара да си помисля, че ако Всевишния е създал Занд, то той го е създал с много конкретна цел.
– С каква цел?
– Останах с впечатлението, че Занд не е просто парче земя, където по някаква причина най-опасните същества от нашия свят внезапно са решили да се заселят. Не е просто ничия земя между четири кралства, която не е могла да бъде разделена и затова е решила да остане без собственик. Имам чувството, че Занд крие нещо в себе си. Или по-скоро някой крие в него нещо, което не би искал да види в ръцете на външни хора. Особено маговете, защото ние сме тези, които са държани настрана от него.
Айра се вгледа в призрака, който се суетеше развълнувано.
– Сигурен съм, че съм прав! Там определено е скрита някаква тайна! Може би самия източник, който толкова много ми липсваше преди сто години! И съм почти сигурен, че елфите знаят за нея! Е, поне се досещат и това е причината, поради която някога са отглеждали своите гори-пазители! За да не влезе в тях нито един човек, джудже, вампир или виар!
Марсо изведнъж спря да лети и плавно потъна в облегалката на сънения си стол.
– Знаеш ли – каза той тихо – когато за първи път осъзнах това, ми се стори, че целия свят вече е в джоба ми. Оставаше само да дойда и да го взема като зряла ябълка, да отхапя от всемогъществото и да докажа на Съвета колко далеч са от истинското разбиране на нещата… Тогава бях млад. А младостта, както е известно, е гореща и упорита. Затова сигурно се досещаш, че скоро изоставих теоретичните си занимания и се върнах в Лир, решен да разбера всичко за Занд.
Айра се усмихна съчувствено.
– Не се е получило?
– Не че… Но работих като обладан. Намерих няколко версии на текстовете с пророчествата на Мариора. Научих елфически, за да мога да се занимавам само с оригиналния източник и да не завися от преводач. Отново посетих елфите, поговорих със старейшините им… Но те бързо разбраха, че не търся само знания, и учтиво ме помолиха да напусна гората им. Това не ме спря, разбира се. Продължавах да търся всякаква индикация за Занд, най-малките улики, смътни споменавания, намеци, предположения….
– Предполагам, че не си бил първия, който е открил нещо, нали?
– И се опасявам, че няма да съм последния – усмихна се язвително призрака. – Но си права – ако се разровиш из архивите, можеш да откриеш и сравниш много неща. По-специално, че информацията за миналите Катастрофи е била внимателно и старателно изчистена от всички източници. Че всяка Катастрофа е била предшествана от раждането на рядка магьосническа сила… Помниш ли Мариора? Или архимаг Иберат, за когото учебниците ви пишат с такъв ентусиазъм? Казват, че той бил един от малцината, които можели да останат в състояние на Просветление почти през цялото време и затова не познавали равни на себе си? За това, че е имало не две или три катастрофи, а много повече, само че спомена за тях е изтрит толкова отдавна, че почти никой вече не си спомня за него. Отне ми много време, за да събера тези факти и да стигна до смайващо заключение. А след това да нахлуя в къщата на моя приятел и да заявя, че най-скъпия ни Завет е в подъл сговор с елфите.
Айра примигна смаяно.
– Какво?!
– Това си казах, когато си помислих за пръв път за това. Но после разбрах, че няма кой друг освен Завета да посяга на архивите с такава щателност. Нямаше кой да премълчи самия факт за съществуването на Занд или да поиска от четирите кралства не само пълен имунитет за Занд, но и цяла армия от стражи, които впрочем не толкова ни защитават от Занд, колкото него от нас.
– Искаш да кажеш, че те пазят онова, което е скрито там? – Предположи колебливо Айра.
– Именно! И то не за първи век и в пълно сътрудничество с елфически магове, джуджешки крале и многобройни вампирски кланове!
– Значи трябва да е нещо ценно – каза тя замислено, като потърка един люляков кичур от косата си.
– Сърцето… – Тихо прошепна Марсо и внезапно избледня. – Казват, че там е скрито Сърцето на нашия свят. Ядрото му. Сърцевината му. Неговият дух и неговата жизнена сила. Сърцето на Зандокар.
Айра видимо потръпна, когато чу отмерения ритъм на огромното сърце, отекващ в гърдите ѝ неведнъж.
– В едно от пророчествата си Мариора беше казала, че който и да се сдобие със Сърцето на Зандокар, ще унищожи нашия свят – тихо прошепна призрака. – Но че тази сила може да го съживи, да го върне от пепелта… След първата Катастрофа се случи точно това. Един от маговете остави живота си в Занд в замяна на живота на Зандокар. Твърди се, че оттогава сърцето му бие в Занд. И именно душата му ни предпазва от повторение на онези ужасни времена. Тя е записана в хрониките, тя е зърната в архивите, тя постоянно ни връща към Занд и говори почти директно защо той е толкова ценен. Но тогава не го осъзнавах. Тогава не ми пукаше. Тогава твърде много исках победа само за себе си, за да се вслушам в думите на един стар приятел.
Айра изведнъж замръзна.
– Марсо, ти какво, отишъл си при Занд ли!
– Уви – усмихна се тъжно призрака. – Казах ти, че съм бил твърде млад.
– Ти отиде там сам?! За безсмъртие?!
– Какво трябваше да направя? – Прошепна магьосника и се разтопи почти напълно. – След като изкрещях на целия Завет, че знам тайната им, ме изгониха. Изгонен от Лир. Почти лишен от силите си. А после ме преследваха като бясно куче… Накрая, без надежда да отворя очите на хората, един ден се опитах да пробия…
– Всевишни! – Извика тихо Айра, стиснала с ръце устата си. – Ти си просто луд!
– Кой би могъл да спори? Но по онова време ми се струваше, че това е единсвения начин да докажа, че съм по-умен, по-силен и много по-честен от тях. Имах толкова чиста Земя, че не се съмнявах, че ще успея. А и как можех да се съмнявам, след като елфическите магове, както сам се бях убедил, можеха почти безпрепятствено да използват игликата и никога не получаваха никакви рани? Земната магия ги предпазваше от Занд и аз смятах, че това е достатъчно.
– Какво се случи? – Попита Айра със затаен дъх. – Ти… ти… ти беше ли убит?
Марсо скръсти траурно рамене.
– Убих се. От собствената си глупост и непробиваема упоритост. След това некромантите върнаха душата ми, защото Ковена много искаше резултатите от моите изследвания, и аз придобих този неприличен вид, а сега живея в пълна зависимост от чуждите капризи, тъй като Ковена, колкото и да е странно, все още се нуждае от моята помощ.
– Ти си късметлия – преглътна тя.
– В известен смисъл. Не си върнах тялото, разбира се, защото нямаше доброволци, които да жертват своето, разбираш ли, а старото изгоря на границата със Занд. Разбира се, никога не видях самото Сърце. И сега си мисля, че това е било късмет, защото иначе едва ли щях да остана вменяем. Но поне получих това, което исках – сега не е нужно да се страхувам от смъртта и не е нужно да мисля, че след няколко века ще се превърна в грохнал старец, който няма да има сили дори да си вдигне панталоните, след като отиде до тоалетната.
Айра въздъхна тихо.
– Съжалявам за това, Марсо.
– Всичко е наред. Свикнал съм с това. Освен това никога не съм искал да умирам, а и както казах, това има някои предимства. Макар че ако бях на мястото на Ковена, също не бих рискувал да пусна на свобода такъв ненадежден човек.
– Съжалявам – извини се Айра, но той просто я махна с ръка.
– Забрави за това. Не си ме наранила по никакъв начин. Макар че трябва да призная, че все още малко завиждам на Земята ти. Ако имах такава по онова време…
Момичето се намръщи.
– Е, това е добре – рязко заключи призрака. – Но сега вече ти разказах всичко и съм готов да прочета още малко. Освен ако, разбира се, не ти е омръзнало от моето бърборене. Може би има начин да върна тялото си в тези прашни томове. Проблемът е, че дори в тази плесенясала библиотека съм ограничен – не мога, да речем, сам да търся материали по темата за възкресяването на мъртвите. Заповеди на Завета. Но ако ми помогнеш…
Айра се поколеба с половин дума:
– Мислиш ли, че…?
– Недей да продължаваш – прекъсна я бързо магьосника. – Това, което мисля, го мисля само аз, но не и факта, че не може да се направи. Щом никой не е казал, че тук няма информация по въпроса, мога да се изпълня с надежда. Дори и да е фалшива.
Момичето кимна забързано.
– Да се опитаме да намерим нещо. Ще отнеме много време само да се спуснем по страницата. Може би ще ми сложиш по една допълнителна книга наведнъж. Аз ще я прегледам и после ще ти кажа дали трябва да търсиш по-нататък. Ако там има нещо важно, ще го прочетеш и ще видиш дали се вписва или не. Ако няма нищо, не си заслужава да ѝ отделяш време.
Той се разтресе странно.
– Ще се почувстваш зле.
– Няма да е за дълго – подсмръкна тя. – А ти си този, който каза, че трябва да се усъвършенствам. Освен това вече съм прочела повечето от учебниците си, така че скоро ще приключат, а и така ще имам много свободно време. Защо да не се възползвам максимално от него?
Марсо дълго мълча, като гледаше втренчено оживената и видимо зачервена жена, която сякаш се нуждаеше повече от тази усилена работа, отколкото той.
– Добре – съгласи се магьосника. – Ще опитаме. Но бавно, за да не се нараниш. Имаме време, аз имам търпение, а ти… Ти няма да избягаш, нали?
– Не – слабо се усмихна Айра.
– Добре. Тогава ще започнем от утре.