***
За една седмица броят на затворниците на кораба на Крат се беше увеличил няколко пъти. Някои от тях бяха продадени в робство в крайпътна кръчма като Вейр, други се бяха напили до смърт от радостта на успешна работа, трети бяха изхвърлени от родното си село в немилост, а четвърти просто бяха излезли на пътя в неподходящ момент.
Хората бяха различни. Вейр беше виждал как нещастниците се влачат на палубата. Беше виждал и такива, които бяха докарани оковани във вериги. Беше виждал мъртво пияни, които не можеха да видят кой ги води, къде отиват и защо. Беше виждал замаяни от сънотворна отвара, отслабени, пребити, оставени в прахта или влачещи се доброволно, втренчени в краката си.
Но това не беше достатъчно за Крат. Всичките седемнайсет чифта гребла на „Хубавата дама“ бяха овладени от гребци, немалкия трюм беше претъпкан до краен предел, мястото за затворниците беше крайно недостатъчно, а той продължаваше да дебне по брега като гладна акула край хайка тюлени.
Знаеше и как да превозва затворници, защото те винаги бяха на видно място. Дори през нощта. Дори когато се хранеха, спяха или се възстановяваха. Събуждаха ги на разсъмване, даваха им купа с храна, след което щателно ги проверяваха за окови. Някога-трима мъже (от по-упоритите) получаваха по няколко удара с камшик или юмруци, от които се възстановяваха половин ден. Понякога робите бяха бити без никаква причина, просто за да се позабавляват, и след това известно време почти не ги докосваха. Само понякога, ако нямаше вятър, от тях се изискваше да вземат веслата.
Вечерта отново ги преглеждаха, като внимателно проверяваха оковите, и ги оставяха сами за през нощта. Докато гребците, които спяха на палубата, поне можеха да дишат чист въздух, тези, които бяха пренасяни в трюма, се задушаваха от тесните условия и миризмата на собствените си фекалии.
Вейр изтръпна, като си представи какво са преживявали хвърлените там хора, и реши, че все пак е късметлия: По-добре да дърпа тежко весло по цял ден, да яде два пъти на ден вонящ бульон, да понася подмятания, подигравателен смях и удари с камшик, които оставяха дълги кървави ивици по гърба му, отколкото да изгние жив долу.
Очевидно на Крат не му пукаше много за тези затворници. Всички болни, осакатени и дори най-обикновени старци бяха захвърлени в трюма, а траперите се стремяха да ги грабнат също толкова охотно, колкото и младите мъже. Почти не ги хранеха, нито пък им чистиха отпадъците. Не защото нямаше работа за вършене, а защото повечето от тези, които се трупаха долу, вече не бяха годни за нищо. Някои от тях бяха слепи, други полуглухи, а трети бяха луди като онова бедно момче.
Дълго време Вейр си мислеше за тази загадка, без да може да разбере защо пиратите биха искали да носят баласт със себе си. Но много повече се чудеше защо Крат все още е на свобода. Той изобщо не се криеше. Беше плавал по плавателната река, главния воден път на Аргир, отвличайки хора от прага на домовете им. Хвърляше хора в трюма с десетки. И въпреки това никога не е бил залавян.
– Не поглеждай нагоре – каза един съсед с шепнещ шепот. – Ако те видят, ще ти одерат кожата жив.
Вейр стисна челюст и отклони погледа си от мостика, където често се появяваше капитана на кораба. Но беше твърде късно: Зег вече беше забелязал и им се усмихна, като поглади изразително камшика си.
На греблото бяха седнали по трима. Вейр, който от самото начало беше прикован по-близо до борда на лодката, успя да види част от реката и парче от брега, докато тя минаваше покрай него. Едно съвсем младо момче на име Хиг, на неговата възраст, което беше заловено няколко дни по-късно. И, колкото и да е странно, тъмнокожия едър мъж на име Даст, когото Вейр бе забелязал още първия ден.
Последният, както се оказа, беше от крайбрежието на Нахиб и за разлика от мълчаливия Хиг имаше изненадващо спокоен нрав. Освен това имаше опит в забъркването на всевъзможни неприятности и изпитваше неистово желание да се измъкне от проклетия кораб.
Именно неговите усилия ги бяха поставили на една скамейка. И именно неговите усилия дадоха на Вейр възможността да разбере какво се случва около него.
Оказа се, че Даст е бил заловен преди около две седмици. Беше вързан, заспал, след вечеря в същата крайпътна кръчма, където и Вейр бе имал нещастието да бъде заловен. Той веднага се бе нагърбил с греблата – Крат нямаше навика да изхвърля мъже – и смяташе това за най-добрия от всички възможни варианти. Но в същото време не спираше да мисли за бягство. Оковите, веригите и липсата на оръжие правеха невъзможен всеки опит за бягство от робството. Но двама или трима можеха да се надяват на нещо, затова, когато видя Вейр, направи всичко възможно да се качи на едно гребло с него.
Разбира се, никой от надзирателите не би си помислил да оковава роби без причина. Особено не и двама силни мъже, всеки от които представляваше проблем. Защото Вейр, трябва да се каже, не приемаше лесно униженията и през първите няколко дни бе получил немалко удари от Зег и другарите му, докато Даст се бе отличил много по-рано, тъй като се бе опитал да избяга по време на транспортирането до кораба. Бил е жестоко пребит и е избегнал скопяването само защото времето на траперите е било изчерпано.
Сега му помогнала случайността: един ден, когато нямало много работа за гребците, съседа му на пейката, разярен от побоищата, се опитал да скъса веригите и нападнал Зег. Изненадващо, човека почти успял и дори изтръгнал пироните, които държали халката с веригата, излизаща от нея, на палубата. Но нямаше късмет – Крат, като видя нещо нередно, излезе от каютата си и даде недвусмислен знак, след което едрия мъж беше повален на земята, дрехите му бяха разкъсани и той беше умело скопен като човека в обора. А когато се опомни, го върнаха отново на греблата, като решиха, че е твърде добър за трюма.
Но по време на дърпането едрия мъж успял да повреди халката, където лежало тежкото гребло. Повредил и закрепването на веригата, така че за известно време се наложило Даст да бъде преместен на друга пейка. И тъй като по това време свободна беше само седалката до Вейр, естествено Даст беше преместен там. И веднага развихри бурна дейност, организирайки схватка по време на следващото хранене. Или по-скоро демонстративна схватка, точно навреме, за да бутне под лакътя си Вейр, който се беше протегнал за порцията си, и да го накара да изпусне купичката с храна.
Разбира се, никой роб не би допуснал подобно нещо: Храната на кораба означаваше оцеляване. Загубата ѝ беше равносилна на смърт. Затова ошашавеният Вейр почти се поддаде на провокацията и едва не съсипа всичко, втурвайки се в боя с искреното намерение да си отмъсти. И едва когато видя дивия поглед на южняка, изгарящ от някакво необяснимо веселие, и по-скоро усети, отколкото прочете на устните му тихото „Играй!“, вдигна ръка в недоумение.
– Браво! – Прошепна му нахибеца и го ритна хубаво под носа, преди да ги разделят и да ги завъртят. – Реката е скучна… За Зег и неговите копелета, разбира се… Но ако ги забавляваме, има голям шанс да ни задържат наоколо. Разбираш ли какво имам предвид?
Вейр осъзна идеята мигновено и с усмивка на разтворените в кръв устни му нанесе последен удар в челюстта. Зъбите на Даст изскърцаха, а развеселените надзиратели се разкрещяха:
– Това беше добър удар от страна на кученцето! Щеше да е размазал зъбите си по главата на плешивия мъж!
– Гледай твоите да си останат там, където са – усмихна се Зег и нанесе един ритник на превиващия се от болка Вейр. – Ако не го направиш, кученцето ще стигне и до тях…
Той обаче го правеше по-скоро за забавление, отколкото за наказание. И този път не докосна камшика, защото нахибеца беше прав: пиратите обичаха забавленията. И те не върнаха Даст на предишното му място. И за да остане така, Вейр и южняка винаги се караха за храна и се сбиваха при всеки удобен случай… Но гребяха правилно. За това можеха не само да седят заедно, но и да разговарят кротко. Поне през нощта.
– Какво гледаш, копеле? – Зег лениво одари с камшика си гърба на Вейр, недоволен от гледката на роба, наведен над веслото. – Две очи са прекалено много за теб… може би трябва да ти извадя едното, като на онова отроче, за да не гледаш там, където не трябва, мръсник!
Вейр потръпна от парещата болка, но запази мрачно мълчание.
– Мога да го направя – довери му Зег и вдигна ръка, за да нанесе нов удар. – И нещо повече… Искаш ли да изрисувам лицето ти така, че майка ти да не те разпознае? Някой е свършил добра работа по него, но аз ще го направя още по-добро. Ще те направя толкова красив, че дори курвите ще се отвръщат от теб!
Вейр отново млъкна, с наведена глава, сякаш не забелязваше горещите струйки, които се стичаха по гърба му. Зег, плюейки на пресните му рани, се обърна и извика на един от хората си:
– Хей, поръси със сол този мълчалив мъж, нека усети моята доброта.
На палубата се чу съгласувано крякане и някой се втурна нетърпеливо да изпълни заповедта. Надзирателят не получи нито един стон от младежа, но се наслади на гледката на кървящата му кожа и на малките спазми, които показваха, че на раненото момче му е трудно.
– Добре свършена работа – почти беззвучно издиша Даст. – Дръж се, момче. Знам, че не е лесно, но е правилно да постъпиш така. Най-трудно е да преодолееш себе си. Страховете ти, яростта ти, омразата ти… Но ти го направи, Вейр. Това означава, че съдбата ни е събрала по някаква причина.
Младият мъж само стисна юмруци и опря чело в неподвижното весло. Вятърът, слава богу, беше благоприятен, така че не се налагаше да разкъсва вените си и да вдига тежкото гребло, рискувайки да изкърви до вечерта.
– Имай търпение – посъветва го тихо южняка. – Не мисли за болката. Мисли за хората, за които те е грижа. За тези, които се грижат за теб. И тези, които ще бъдат много тежко наранени, ако глупаво не успееш да оцелееш. Не казвам да се свиеш и да ги оставиш да правят каквото си искат. Не казвам да се превърнете в парче лайно на подметките на Зег. Просто в момента нямаме избор. Би било самоубийство да се борим с тях при техните условия.
– Но ние сме по-многобройни! – Озърна се гневно младежа.
– Да, така е. Но погледни тези около теб: Къде е огъня в очите им? Къде е гордостта? Волята за победа? И какво могат да направят, седейки на вериги?
Вейр погледна мрачно наоколо и се обърна: Даст беше прав – сред робите почти нямаше такива, които да копнеят за свобода толкова силно, колкото него. В очите им нямаше неукротим огън на омраза, благородна ярост, скрита предпазливост… Само страх и примирение със съдбата. А ако у някого се зараждаше искра на недоволство, тя бързо биваше потушавана с удари с камшик, ритници, дръжка на гребло или просто с юмруци…
Вейр, който беше видял достатъчно от тормоза, само се озлоби още повече. Но в същото време не можеше да не си даде сметка, че ако не беше Даст, студеното му тяло, осакатено до неузнаваемост, вероятно щеше да плува зад борда точно сега. Тогава майка му и баща му никога нямаше да дочакат завръщането на сина си. Само тази мисъл, заедно с предупредителното мърморене на съседа му, го накара да се въздържи.
„Ще се справя! – Обеща си той яростно, проследявайки прясна следа от кръв. – Ще се справя с всичко! Ще се прибера у дома, каквото и да ми коства това! Ще се измъкна оттук, ще убия Зег, ще разкъсам това нещо на парчета и ще се върна! Само почакай, мамо, само ме почакай… “