***
„Моето момиче, след Втората катастрофа Завета стана толкова подозрителен, че реши да скрие местоположението на най-уязвимата си част от останалия свят. И създаде такава защита около острова, че дори в случай на нова война никой няма да може да стигне дотам. Академията трябваше да бъде защитна стена, сигурен тил и убежище, в случай че историята се повтори отново.“
„Но сега има мир! – Възкликна Айра. – Защо да подкрепяме една лъжа, когато вече е ясно, че противопоставянето на Завета е безсмислено!“
„Аз се противопоставих на това, нали? – Изтъкна разумно Марсо. – И ти, между другото, сега също им се противопоставяш“.
„Но не е като да искам да предизвикам някаква Катастрофа!“
„Кой знае, дете мое… Те са свикнали да се чувстват на върха на света. Да имат неоспорима власт и да си мислят, че могат из основи да смажат всяко несъгласие. Викран е свикнал да мисли, че е мъртъв. Учениците му са свикнали да мислят, че е мъртъв. Алварис е свикнал да мисли, че защитата му е безупречна. Легран е свикнал да постига своето. А аз съм свикнал с мисълта, че ще остана затворник в академията до края на живота си… Но виж какво стана? Ти накара Викран да се поколебае. Накара Алварис да скърца със зъби от гняв. Ти препъна Легран, защото ти беше първата, която му се противопостави. Ти отказа да приемеш съществуващия ред. Ти оцеля в Занд, въпреки че смяташе, че това е невъзможно. И ще се върнеш в него, защото това е единственото място, където можеш да намериш сигурно убежище“.
Айра прехапа устни.
„Ще ме преследват.“
„Разбира се – съгласи се Марсо. – Но ние с теб имаме предимството на времето, посоката и дори на факта, че има място на този свят, което няма да откаже да те приеме отново. Занд е твоето спасение, момиче. Той ще отвори вратите си за теб и ще ги затръшне завинаги за непознати. Сега Занд е твоя дом. Той е мястото, където трябва да отидеш и където ще намериш сигурни стени. Това е единственото място, където Завета няма да те стигне“.
„Все още трябва да се стигнем дотам – възрази тя. – А ние сме слаби. Аз дори не мога да стана от леглото“.
„Това ще мине. И да стигнеш дотам няма да е проблем – сърцето ти ще ти подскаже посоката. Единственият въпрос е колко скоро ще се възстановиш“.
„Кой беше онзи мъж, който ме вдигна? – Попита внезапно Айра. – Само на мен ли ми се струва, или той наистина е глупак?“
„Той е глупав като тапа – увери я Марсо. – Но това е добре за нас: Той никога няма да каже на никого къде и как те е намерил“.
Айра огледа непретенциозната землянка и се намръщи.
„Сигурно не е сам тук“ – каза тя.
„Има още един човек, който живее с него. Баща, доколкото разбрах. Има едно село някъде наблизо, където той продава излишната риба, но самия той не се задържа там. Отива, продава я и се връща в гората. Може би защото му се е родил толкова нещастен син. Изглежда здрав, но е глупак… Мисля, че има проклятие върху него, но не съм сигурен. Не виждам добре – източника изкривява аурата“.
„Проклятие, казваш?“ – Момичето се намръщи замислено.
„Не смей да го сваляш – веднага я предупреди призрака. – Все още си твърде слаба. А и не трябва да оставяш никакви следи. Особено не и магически такива! Ще трябва да извървиш целия път до Занд на собствените си крака, без да се заиграваш с портали, илюзии или чужди проклятия! Защото не искам патрулите на Алварис да те усетят и да съобщят за теб в най-близкия град. Защото те, бъди сигурна, сигурно вече имат отливки на аурата ти и всички са били предварително предупредени кого точно да търсят!“
Тя се изправи разтревожено.
„Марсо, трябва да побързаме!“
„Разбира се. Но трябва да бързаме разумно: Първо да се възстановиш, да възстановиш силите си, да позволиш на Кер да се възстанови… И след това да опаковаш. И помисли за дрехите си, защото не бих те посъветвал да излагаш на показ голотата си. А също и да решиш как ще скриеш косата си и къде ще сложиш плъха си: Ти и той сте толкова забележима двойка, че дори отдалеч се вижда, че сте познати. Особено тук, в Нигери, където блондинките са малко“.
„Ами ако бягам като вълчица?“
„Можеш ли? – Попита със съмнение духа. – Това със сигурност ще ти спести неприятностите с дрехите и спътниците, но храната… Или по-скоро лова… Сигурна ли си, че ще се сдобиеш с храна?“
„Не знам – отвърна Айра.“
„А дали плъха ти ще оцелее?“
В този момент змията отвори едното си око и изхвръкна презрително, показвайки, че няма да подведе господарката си. Момичето веднага се усмихна и я покри с дланта на ръката си, раздавайки дребните трохички магия, които бе успяла да натрупа в съня си.
„Обичам те, добричкия ми“ – прошепна Айра, а Кер тихо изръмжа, безмълвно уверявайки я, че я обича също толкова силно. После стисна със зъби скъпоценния източник, затвори очи и се унесе в лечебен сън. Тя погали гладкото, сребристо тяло с познатата лилава ивица, която минаваше от главата до опашката, и също задряма. Дори не забеляза, че по някое време завесата на входа се дръпна назад и същия този едър мъж с могъщи рамене на ковач и лице на петгодишно дете се вмъкна в землянката.
Този път обаче във външния му вид имаше нещо различно. Сякаш изпод маската на селския глупак изведнъж се бе появило съвсем друго лице. Чуждо и нечовешко.
Тъпият Ги я изучаваше известно време с кръгли очи, в които прозираше изненада. Сбърчи несигурно нос, когато лъча светлина, който нахлу в землянката, заигра върху диамантения пръстен. Големият мъж жадно подсмъркна и протегна длан, за да го вземе, но изведнъж замръзна, сякаш нечия невидима ръка бе ударила гърдите му. И с напълно чужд глас прошепна:
– Кой… Си ти…?
Над Айра се появи облак от белезникава мъгла, който придоби формата на човешка фигура с изкривено от ярост лице.
– Изчезвай, Азуар, или ще те разпръсна на вятъра!
Ги се взираше смаяно в призрака и издишаше невярващо:
– Ма-р-со-о-о-о?
– Точно така – рече сурово духа. – Само се осмели да докоснеш момичето и ще отърва това тяло от досадното ти присъствие. Дори ако трябва да го разпръсна на пепел. Разбираш ли?!
– Д-да… – Изхриптя глупака. – Няма да го докосна!
– Момчето още ли е живо?
– Д-да, но е слабо.
– Ако се опиташ да го унищожиш, резултата ще е същия.
– Няма нужда. Твърде удобно тяло… – Тъпият Ги се закашля, а очите му внезапно заблестяха в алено.
– Доиш ли и баща му тихичко?
– Н-не… Той е още по-слаб…
– Лъжеш – сухо каза бившия архимаг. – Ако беше слаб, отдавна щеше да е умрял: Край теб не живеят чисти души. А щом ходи и дори работи… Мисля, че ме лъжеш, демоне!
– Той е… Добре защитен – изплю се момчето и изтощено потъна на колене. – Но аз намерих процеп… През този лалугер… Малък, но все пак…
– Значи си го намерил наскоро – заключи мага и тогава се замисли. – Може би само преди няколко месеца. Има ли наблизо някакви източници?
– Да – въздъхна малко по-свободно демона. – Какво искаш? Ти самия не се нуждаеш точно от такъв, нали?
– Къде се намира източника? Къде е той? Колко далеч е?
– Ключът. Три дни на запад, после нагоре в планините и още няколко дни в пещерите, за да го получиш.
– Имаш ли резерв?
– Не много.
– Дай го на нея – изиска властно мага, кимвайки към спящото момиче. – Днес!
Демонът подскочи от изненада и понечи да попита нещо, но ръката на непознатия така силно притисна гърлото му, че той хрипна и се срина настрани, мъчейки се да си поеме въздух.
– Какво, не ти ли харесва да зависиш от някой друг, Азуар? – Попита Марсо подигравателно. – Страшно ли е да осъзнаеш, че си уязвим в чуждо тяло?
– Стига… Спри… Аз ще го направя! Чуваш ли ме?! Ще ти дам всичко!
– Още днес – сухо каза магьосника. – И без стареца да го види.
– Както кажеш.
– Не си мисли да ме измамиш. Заклинанията за прогонване на демони все още са живи в паметта ми. И щях да имам достатъчно власт над теб, когато бях само ученик. Така че не смей, Азуар… Аз бях много по-добър демонолог, отколкото некромант, ако си спомняш.
В същия миг невидимото въже изчезна и Ги се просна на пода, гълтайки въздух от изтощение. Очите му бяха безизразни, лицето му се изкриви в същата глупава усмивка, а от устата му потекоха слюнки. Когато се изправи и се запъти към изхода, той нямаше никакъв спомен какво се беше случило, защо изведнъж се беше научил да говори, защо синьото сияние се беше появило над спящото момиче или защо спешно трябваше да изкопае бутилката с вкусна и наистина вълшебна вода, която беше грижливо скрита край реката.
Марсо го проследи с дълъг поглед, после обърна поглед към спокойно спящото момиче. Марсо се усмихна, забелязвайки колко здраво тя държи единствената нишка, която го свързваше с този свят. Накрая той въздъхна тихо и се върна в новия си дом, като тихо прошепна:
– Толкова дълго те търсих… Толкова дълго се борих, воювайки със себе си… Предаден… Издигнат и паднал… Толкова дълго, без да видя истината, че дори сега не мога да повярвам… Дори когато знам със сигурност, че Сърцето на Зандокар съществува. Спи, Айра. Спи, дете. Вече никой няма да посмее да те докосне.