***
На следващата сутрин Айра се възстанови достатъчно, за да седне без чужда помощ, и дори се опита да стане от леглото, увита в старото, изподрано от молци одеяло.
Но ако можеше да седне без затруднения, беше твърде рано да прави каквото и да било друго: Тя се запъна и щеше да падне, ако нечии сухи, но силни пръсти не бяха хванали лакътя ѝ.
– Какво правиш? – Каза непознатия глас укорително. – Едва си се събудила и си на път да избягаш… Какъв е смисъла?
Айра се свлече обратно на леглото и изненадано се вгледа в стария, но все още енергичен мъж, който стоеше над нея с неодобрителен поглед.
Беше около петдесетгодишен, среден на ръст, но с толкова здрава фигура, че веднага се разбра в чие семейство се е родил бедния глупак.
Когато се увери, че с гостенката всичко е наред, той се отдръпна настрани, взе от ниската масичка една глинена чаша и я протегна:
– Пийте. Сигурно си гладна?
„Това е Стагор – прошепна Марсо навреме. – Живее тук, откакто е загубил жена си. Тоест от около петнайсет години. Момчето му е малко откачено, но не е нужно да се страхуваш от него – не е агресивен“.
– Казвам се Стагор – каза мъжа, сякаш беше чул призрака, докато гледаше момичето, което гълташе вода. – Не се страхувай от мен: Няма да те нараня. Освен ако, разбира се, не си вещица или обитателка на блатото. Синът ми те намери край реката… Преди два дни… И те доведе тук.
„Кер беше този, който го намери – обясни Марсо също толкова тихо. – Изпратих малкото момче за помощ и то доведе големия мъж, който те донесе в къщата.“
– Здравей – отвърна Айра предпазливо, като най-сетне откъсна поглед от чашата. – Къде съм? Какво е това място?
– Нигери – каза без особена изненада домакина и вдигна чиниите. – А реката е Бистрая. Наблизо се намира Березинк, а още пет дни на юг е Драмн.
„Марсо?“ – Веднага призова за помощ.
„Чакай, мисля… Мисля, че сме се отклонили от курса и сме стигнали до грешното място, което планирах. Драмн е нещо като малък град в североизточната част на Лигерия… Обаче в момента за теб това няма значение. Важното е, че човека живее сам и тук няма никакви магове“.
– Коя си ти? – Попита Стагор, сядайки на едно старо, грубо изработено столче. – От петнайсет години тук не бяха идвали непознати. Още по-малко пък в този си вид.
Айра порозовя и дръпна покривалото по-високо, скривайки голите си рамене и всичко останало, което този човек вече беше видял, разбира се.
– Казвам се Айра. Изпаднах в беда – каза тя внимателно. – Но избягах, преди да стане твърде лошо. Но трябваше да замина толкова бързо, че дори нямах време да си събера багажа.
Стагор плъзна разбиращ поглед през голото ѝ рамо.
– Ще те преследват ли?
– Да… – Тя леко помръдна, като си спомни за бягството си от острова. – Макар че, разбира се, се надявам да съм ги изхвърлила от следите за известно време.
Мъжът замълча за миг, изучавайки умореното ѝ лице, което все още носеше следите от неотдавнашната ѝ тревога.
Момичето беше отслабнало, макар че не създаваше впечатление за гладуване. Бледата ѝ кожа беше белязана с изразителни синини и ожулвания, когато сина му я беше довел в къщата. Самата кожа обаче беше мека на допир, добре поддържана. Ръцете ѝ бяха тънки, без никакви мазоли. Миглите ѝ бяха дълги, светли като косата ѝ. А самата коса беше толкова гъста, че се виждаше, че е била грижливо поддържана. Само че непознатата нямаше никакви дрехи. А по дланите ѝ имаше странни белези, сякаш в тях бяха забити тънки клечки до самата основа. Или пък в тях бяха забити горещи игли. Остри, дълги и петоъгълни.
Стагор стисна устни: Момичето изглеждаше така, сякаш е избягало от затвор. Когато се втурна към риданията на сина си, той си помисли, че е мъртва. Но не – имаше късмет: Стагор навреме забеляза как бавно се издига високата ѝ гръд и правилно видя как подозрително ярко светят очите на каменната змия на врата ѝ. След това с хладнокръвие разпозна вълшебния амулет, изруга силно, защото не понасяше магове, и нареди да пренесат непознатата в къщата, преди да е замръзнала и да е предала душата си на Всевишния.
– Съжалявам – каза тихо Айра, като забеляза мрачния вид на горския мъж. – Не исках да ви безпокоя. Веднага щом съм достатъчно силна, ще си тръгна. Обещавам. Благодаря ви за помощта.
Стагор въздъхна.
– Всемогъщият е казал на хората да си помагат един на друг, дори ако някое от децата му е направило нещо нередно. Така че почивай, оздравявай. Никой не те гони.
– Не съм направила нищо лошо – каза тя тихо. – Не съм убила, откраднала, унищожила… Просто не исках да се подчинявам. Както се оказва, понякога това означава много повече от живота или смъртта. Ето защо избягах. И затова скоро ще ме потърсят, за да ме върнат и да довършат това, което не са успели преди.
– Недей – Стагор поклати глава от изненада. – Не искам да знам подробностите. Не мисля, че в теб има някакво зло.
След това се надигна от стола си и се отправи към изхода, без да добави нищо повече.
„Струва му се… Трябва да е така! – Марсо изхърка презрително, докато мъжа си тръгваше. – Би ли погледнал сина си, ясновидецо! Може би тогава той няма да е такъв тъпанар!“
„За какво говориш?“ – Айра се намръщи едва доловимо.
„Не обръщай внимание на това. По-добре го помоли за вода, когато се върне, и си легни – в съня се възстановяват силите по-бързо. Аз ще бдя за всеки случай.“
* * *
На Айра ѝ отне една седмица, за да излезе от землянката, а слабостта ѝ отмина доста бързо. И всяка сутрин, когато отваряше очи, с радост осъзнаваше, че се справя много по-добре, отколкото беше очаквала.
Разбира се, тя се уморяваше бързо, спеше дълго, ядеше малко и пиеше много. Но в същото време усещаше, че се съживява с всяка глътка, и се учудваше на смътно познатия вкус. Докато не осъзна, че някъде сред тези потоци има естествен извор, чиито води се вливат незабелязано в реката.
Стагор винаги беше любезен с гостенката си, предпазлив в разпитите си и изключително търпелив. Той ловуваше, ловеше риба, събираше горски билки и всяка вечер окачваше стегнати снопове от тавана.
Не изгони момичето от единственото здраво легло, но винаги спеше на малката постеля до входа, а второто легло, набързо направено, беше на горния етаж и принадлежеше на Ги, високия син на горския мъж, когото селяните наричаха Глупавия Ги заради глупавото му ръмжене.
Момчето не се оплака, нито поиска да влезе вътре. Изглежда, че не го интересуваше къде живее, какво прави и с кого споделя простите впечатления от непонятния си живот. Понякога донасяше мъртви змии от гората и гордо ги слагаше в краката на баща си. Понякога счупени, причудливо огънати клони. Няколко пъти тичаше с писък през храсталака, носейки в ръцете си гнездо на оси. А веднъж подаде на Айра красиво диво цвете, за което получи от нея изключително изненадан поглед и искрена благодарност.
Стагор не се страхуваше да остави момичето с неразумния си син: Ги беше толкова изостанал в развитието си, че просто не знаеше как да се обижда. Беше широкоплещест, невероятно силен, но… Изключително наивен. Лесно се плашеше. Още по-лесно се обиждаше. Невероятно лесен за обиждане. И единственото нещо, което никога не умееше да прави, беше да се ядосва. И не можеше да удря, дори когато защитаваше собствения си живот.
Вярно е, че Береника не можа да понесе дори това – когато гостуващия маг каза, че момчето няма да оздравее, тя бързо се разболя и се качи горе през есента. За да помоли Всевишния за нещастното си дете.
Айра научи всичко това от Марсо, а той на свой ред почерпи от спомена за своя опечален баща, което я накара искрено да съжали вдовеца за толкова тежката съдба.
От няколко дни Айра наблюдаваше тъпия Ги, опитвайки се да разбере причината за странното му заболяване. Наблюдаваше го как ходи, какво прави, как гледа и как просто се усмихва на непознати неща.
През същите тези дни тя много мислеше и си спомняше.
За себе си, за неочаквано намерените си приятели, за игликите, оставени на тяхна грижа. За това, че вратата на стаята ѝ трябваше да остане отворена в последния момент и че мрежата на Кер трябваше да бъде навита и скрита в ъгъла, за да не навреди на онези, които ще се грижат за съзряващия Листовик.