***
Тя си помисли за досадната Лизка, която вероятно все още крадеше гребена от темпераментната си приятелка. Мислеше си за Бимб и Бомб, които със смях успокояваха половинките си, когато прекаляваха. За влюбената Алка, готова да се изчерви мигновено при вида на очарователния лер Легран. За самия Легран, който тази вечер се беше осмелил да направи едно много недвусмислено предложение.
Тя си помисли за Бриер, който на сутринта сигурно е бил разтревожен. За лер Алварис, който едва ли е очаквал такава явна неблагодарност от страна на Айра. За Керг и неговата глутница, за господин Борже, Дакрал и останалите вампири, които никога повече нямаше да успее да види.
Но най-често мислеше за нещо друго. По някакъв начин мислите ѝ се връщаха към единствения човек, който доброволно се бе превърнал във въплъщение на кошмара ѝ и в най-големия ѝ враг.
Викран дер Солен направи всичко възможно, за да се отърве от своята ученичка. Той не я пощади, докато траеше тежкото обучение. И никога не се е отклонявал от правилото да натоварва учениците си с толкова, колкото могат да понесат.
Дори и сега Айра трудно си спомняше за това. Понякога болката се връщаше в умореното ѝ тяло и тогава ѝ се налагаше да се обърне и да скрие горящите си очи, за да не изплаши Стагор.
Когато силите ѝ се възвърнаха, тя започна да върви през гората, като постепенно се отдалечаваше все повече и повече от землянката. И през дълги периоди от време седеше на брега на Бистра, загледана втренчено пред себе си. В тези моменти мрачната полутъмна зала, покритите с драперии стени, студеният под, по който от време на време оставаха малки капки кръв, и безстрастния глас, който отвреме-навреме изискваше: „Атакувай!“
Викран дер Солен не желаеше да я пусне. Връщаше се безмилостно в сънищата ѝ. Изискваше нещо. Принуждаваше я. Понякога я опъваше на стойката, безразличен към болезнените ѝ стонове. А понякога, както бе правил и преди, я изправяше срещу група усмихнати виари и я гледаше как се задушава под тежките тела заедно с измъчения полумъртъв Кер.
Беше причинил много болка и на двамата. И ги преследваше дори сега, карайки ги да се събуждат в студена пот. Но Айра не можеше да забрави какво го бе накарало да направи това и знаеше много добре, че Викран дер Солен бе направил всичко възможно, за да я спаси.
Знаейки за посвещението… Разбирайки нуждата от трансгресия и през какво щеше да преминат двамата с Кер, за да са сигурни, че първата трансформация няма да завърши със смърт… Не можеше да не си спомни за това, когато лер Алварис му подхвърли нова ученичка. И не можеше да не предвиди, че едно непривикнало към натоварването момиче щеше да намери неговата наука сто пъти по-трудна от който и да е от учениците му.
Наскоро Айра бе признала с натежало сърце, че с нея не е направено нищо, което другите ученици да не са изпитали. Че е била обучавана точно така, както биха били обучавани всички останали. Единствената разлика беше, че не беше предупредена какво ще се случи на урока.
Викран дер Солен искаше да е така. Или с надеждата да бъде отхвърлен. Или с мисълта за метаморфа. Но от деня, в който Айра наистина се бе опитала да убие наставника си, нещо в него се бе променило. Дали нещо се беше пречупило? Или просто беше мъртво?
През последните седмици от обучението си Айра не можеше да не забележи разлика в поведението му. Начинът, по който се движеше, начина, по който гледаше, начина, по който оглеждаше внимателно всяко нейно движение. Рапирата му вече не драскаше кожата ѝ, юмрука му не се осмеляваше да остави и една следа. Дер Солен никога повече не я докосна, макар че жълтите му очи останаха вперени в нея за миг, докато глутницата крещеше и се смееше, докато се опитваше да хване скимтящата вълчица и да я повали на тревата с радостен рев.
Сякаш беше умрял, когато получи новината за посвещението ѝ. Страхуваше се дори да я докосне, сякаш самата мисъл за това го отвращаваше и нараняваше толкова, колкото и нея.
Беше още по-мълчалив от обикновено. В зениците му имаше трескав блясък, а скулите му бяха изострени като на тежко болен човек. Беше загубил интерес към урока. Беше престанал да изисква резултати. И всеки път преди преобразяването се обръщаше и си тръгваше, никога не бързаше по същия мълчалив начин, сякаш пресъхнал от претоварване.
Тези дни бяха твърде тежки за Айра, за да внимава. Но сега тя все повече бе склонна да мисли, че е била права: С бягството си бе спасила и двамата от истинско мъчение. Беше пощадила повече него, отколкото себе си, защото нямаше нищо по-подло за човек, който се е заклел в кръвта на Ейтале, от това да наруши обещанието си.
Викран дер Солен нямаше да я предаде. Никога. И беше толкова твърд в това си решение, че се остави да бъде подведен от едно самотно, непознато, нежелано момиче, което имаше нещастието да се изпречи на пътя му.
Викран дер Солен трябваше да мрази Занд с цялата си душа. Всяко същество, което живееше там. Всичко, което му напомняше по някакъв начин за Ейтале. Но най-вече трябваше да мрази Айра, която се осмеляваше да докосне проклетата иглика, пред която остроухата гад се перчеше с любезностите си, която листовика обожаваше неописуемо и която метаморфа така яростно защитаваше.
Викран дер Солен трябваше да я мрази толкова силно, че собствените ѝ чувства да ѝ се струват дребни и незначителни. Трябваше да я прокълне. Пламнал от жажда за отмъщение.
Той обаче нито веднъж не показа, че това наистина е така.
Вместо това Викран дер Солен я направи по-силна. Той се зае с обучението ѝ, въпреки че то сигурно му е причинявало много грижи. Намали собствения си отдих, който и без това не беше твърде много, и всяка вечер намираше време за нея, макар че дори Бриер нямаше късмета да бъде често там. Да, той беше жесток и студен. И я обучаваше твърде бързо. И бе извършил преобразяването толкова скоро, че дори Марсо бе изпаднал в истински ужас…
Но той ѝ даде шанс да избегне позора.
Предупредил я бе, предварително за посвещението.
Беше ѝ дал време да се подготви и беше подготвен за възможността в последния момент Легран да убеди Айра да приеме деликатните му аванси.
Той дори беше намалил интензивността на обучението, за да има време да се възстанови. Айра по едно време се замисли, че това е заради самата нея и за да не докосне обезобразеното ѝ тяло в решаващия момент, но после осъзна: Не. Беше и заради нея. И заради Легран, който никога през живота си не разбра, че току-що е бил умело използван.
Не беше негова вината, че Айра беше намерила друг изход. И не беше негова вината, че тя беше в състояние да го разбере и чуе. Нейното бягство буквално беше спасило живота му. И наистина беше изхода, който беше запазил здравия им разум.
Сега, седнала на меката трева и загледана безразсъдно в течащата вода, Айра изведнъж осъзна, че вече не изпитва същата омраза към учителя си. Че неотдавнашната ярост, разтворена във внезапно разбиране, се е стопила като мъгла. Бурята, която някога е бушувала в нея, е утихнала. Желанието за отмъщение избледня и вместо яростен гняв се появи някакво мъчително съжаление. Макар че, разбира се, дори съжалението не можеше да премахне нито обидата, нито чувството за предателство.
Ех, ако само беше проговорил и си беше позволил да бъде откровен… Тя щеше да приеме тази истина. Можеше да реши да тръгне към друг наставник. И може би посвещението нямаше да е толкова болезнено за нея. Или по-скоро Айра нямаше да знае за това до последния момент. А когато го направи, щеше да е толкова омагьосана от близостта на лер Легран, че най-вероятно нямаше да може да му откаже. И едва ли щеше да съжалява толкова много, че да рискува дръзкото бягство.
Сега тя бе потънала в съмнения и догадки. Върна се назад отново и отново и разбра, че Викран дер Солен не можеше да постъпи по друг начин. За него това беше по-лошо от смъртта. По-срамно от предателство. Както се оказа, той бе водил не по-малко трудна битка от нейната. И за това не можеше да бъде мразен.
Но и тя не можеше да се откаже от това минало. В него имаше твърде много болка. Неизплакани сълзи. Отчаяние, омраза. Твърде много неизказани неща, освен може би най-важното:
Не си заслужаваше.
Не трябваше да си мислите, че ще приема избора ви, Викран дер Солен.
Не трябваше да предполагате, че има само един и че аз ще приема тази съдба.
Не трябваше да се отнасяте към мен като към досадница.
Нито пък просто… Трябваше да скривате истината. Надявам се, че сега започвате да го осъзнавате.