***
– Айра! – Изкрещя Марсо, когато едно полуоблечено момиче влезе в хранилището. – Къде си била!!! Защо не ме предупреди, че ще отсъстваш дълго време?! Бях притеснен!
Айра се усмихна уморено и просто се плъзна по стената, докато прекрачваше прага: Преходът от оранжерията беше отнел всичките ѝ сили. Физически, разбира се, защото Шипи ѝ беше помогнал с магия, но дори и с негова помощ тя беше успяла само да изпроводи Бриер и да стигне до подземието. А сега можеше само да седи там, да спуска ръце и да се усмихва слабо, осъзнавайки, че на този свят има още някой, освен Кер и безразсъдния ученик на Викран дер Солен, който се грижи за нея.
Между другото, грешеше, като смяташе, че Бриер е безотговорен – преди половин час трябваше да води истинска борба, за да го убеди да не я ескортира обратно. Старшият ученик бе настоял, че едва ли ще успее да се изкачи през прозореца без помощ. А всъщност можеше да попадне в нечие око, а след това вероятно щеше да бъде затворена за дълго време.
Той беше прав, разбира се, но Айра не можеше да не посети стария си приятел. Беше също толкова притеснен, колкото и Шипи и Иглата, и въпреки това дори нямаше кого да попита.
– Как можа?! – Естествено се възмути Марсо. – Аз мислех, че Легран те е изял! Или пък листовика и иглата са те отровили! Или пък Дербер те е измъчвал до смърт… Айра! Айра, защо си толкова бледа?!
Тя облегна главата си на студената стена и прошепна тихо:
– Нищо… Сега ще си почина малко и ще се оправя.
– Айра! – Окончателно изплашен призрака. – Какво става с теб, моето момиче?!
– Много се уморих, докато вървях: Едва втори ден съм, откакто си отворих очите. Съжалявам, че не можах да дойда веднага… Просто се чувствах толкова зле.
Марсо пребледня, но се въздържа да я разпитва и настойчиво посегна към щита ѝ, който, противно на мнението на господин Лоур, не пропускаше само Кер. И когато отвори защитата, той се отдръпна с изненадано изпъшкане:
– Какво си си направила?!
От силната ѝ, светла аура бяха останали само парчета, сякаш някой я беше накъсал на парчета. Вместо плътна материя в нея имаше огромни дупки, частично закърпени от игла. Айра изглеждаше така, сякаш наскоро беше водила тежка битка. И не беше умряла от изтощение само защото някой грижливо ѝ беше дал част от жизнената си сила.
– Айра, не смей да припадаш… Не! Не сега! Просто бъди търпелива! Аз ще бъда бърз!
Айра кимна вяло, като едва се удържаше на ръба на припадъка. Изглежда, беше надценила силите си, когато беше обещала на Бриер, че ще стигне сама до леглото. Повярвал ѝ, Бриер се отдалечи, позволявайки на Шипи да обвие пипало около кръста му и да го пренесе през стената, а тя…
– Ето! Дръж!
Айра послушно взе кристалната чаша, пълна до ръба със студена, кристално чиста вода, и отпи. Но тя усети необичаен, несравним вкус, заслуша се в себе си и кимна благодарно:
– Благодаря ти, Марсо. Това вода от извора ли е?
– Да – призрака си пое дъх. – Отлична е за възстановяване на силите, както магически, така и обикновени. Но не можеш да използваш твърде много от нея, защото ще забележат. И ще те попитат откъде си я взела.
– Къде си намерил източника?
Марсо изхърка недоволно.
– Каква е разликата? По-добре е да не знаеш за него.
– Защо не? Нали това е Ключа? – Замислено предложи Айра, анализирайки усещанията ѝ и спомняйки си учебника по Практическа магия. – Истински естествен извор. Вода, не стара, но все още много силна… Марсо, академията има ли такава?
– Айра! Защо ти трябва?!
– Това тайна ли е? – Тя се изненада, но видя красноречивото лице на приятеля си и побърза да сложи ръце пред себе си. – Добре, добре, няма да питам, щом си толкова нервен.
Той въздъхна обречено.
– Вече знаеш толкова много, че ако се разчуе, има опасност веднага да се разкарам. Така че една тайна повече, една по-малко… Хайде, упорито момиче, ще ти покажа. Но в замяна ще ми кажеш какво ти се е случило и защо и двамата изглеждате така, сякаш току-що сте възкръснали от мъртвите.
Айра кимна и най-сетне успя да се изправи, като с удоволствие отбеляза, че краката ѝ вече не треперят.
Но така и трябваше да бъде – всеки източник съдържаше огромно количество магическа енергия. И дори новак би могъл да я използва, превръщайки се за известно време в почти всемогъщ. След това обаче имаше опасност от краткотрайна, но все пак забележима за другите магове дестабилизация на дарбата, затова Марсо постъпи разумно, като остави Айра да изпие само няколко глътки – не можеше да допусне учителите да заподозрат.
– Е? – Заплашително попита Марсо, докато съпровождаше момичето до спящия стол. – Кой разруши аурата ти?!
– Викран дер Солен. Той ни излови от вампирите на връщане от Дакрал. Със себе си имаше цялата глутница, включително и господин Борже. И всичко се случи толкова неочаквано, че… Ами, знаеш….
Марсо замръзна неспокойно.
– Какво направи?
– Бях объркана – призна Айра с виновна въздишка. – А дер Солен, изглежда, не разбра, че с Кер сме заедно, и си помисли, че момчето е избягало от мен… Накратко, опита се да ни убие.
– Кой?! Викран?!
Тя се усмихна нещастно.
– Очевидно не ни харесва много. И сега имаше повод да го покаже, така че ето какво се случи… Това се случи. Дори не знам с какво ни е ударил. Казват, че било някаква мрежа за призраци, но аз не си спомням много добре, защото Кер понесе основната част от удара.
Марсо се строполи замаяно на ръба на масата.
– Айра? – Попита той с треперещ глас. – Той веднага ли хвърли мрежата върху теб?
– Не. Искаше първо да ме накара да легна на земята, но дори не ме попита дали искам!
– На мисловна реч ли ти говореше?!
– Разбира се, че говореше. Той е вълк… Точно като мен, все пак… Само че не говореше на мен, а на господин Борже. Каза, че е по-лесно да ни унищожат, отколкото да ни спрат. И тогава ме удари.
– О, Боже мой. Мислел е, че си обикновен метаморф. Сигурен съм, че е мислел, че Кер те е овладял. А един див метаморф е почти толкова опасен, колкото и гладен Никс! Прекарал съм половин век в изучаване на Занд. Виждал съм какво е да се нахвърлиш върху разгневен таралеж и той да се превърне в чудовище пред очите ти. Наистина е по-лесно да убиеш един, отколкото да рискуваш живота на други хора. Особено ако има подозрение, че е успял да погълне съзнанието на господаря си.
Айра се намръщи.
– Дер Солен трябваше поне да се увери, че съм в състояние да изкажа мнението си, преди да прави прибързани заключения.
– А той не го е направил!
Момичето се обърна с рязко движение.
– Аз не знам. Не съм говорила с него.
– Ти си излязла от ума си! – Призракът се отдръпна.
– Защо да го правя?! Питаше ли ме нещо?! Представи ли се или дори се опита да обясни защо ме преследва?! Той дори не ме погледна! Изскочи от храстите, едва не ме събори и каза, че няма къде да бягам и че трябва да легна, да си държа зъбите затворени и да мълча. А ако не го направя, ще ме убие на място! Защо мислиш, че се разгневихме толкова?!
– Глупак… Какъв глупак… – Изстена Марсо, като се хвана за главата. – Трябвало е да те провери, преди да спекулира! Да се увери, че метаморфа е сам и агресивен, а после… Но ако си е помислил, че просто си неконтролируема или мъртва… Боже, Боже, какъв глупак! Той си е загубил ума още от времето на Занд! Сега във всеки плъх подозира див метаморф, а във всяка иглика – собствената си смърт!
Айра изхърка.
– Той почти беше убил и Иглата.
– Разбира се, че го е направил, той е пазител! Те са в истинска война за оцеляване там! И Иглата е боец в тази война, както и всички останали! Хората срещу листовика, джуджетата срещу Никс, само елфите все още се опитват да запазят неутралитет… Но не всички. Вече не всички. А Викран, след като е имал много огорчения там, все още не е имал време да изстине. Той не е забравил, не е простил. Затова, когато е видял Иглата ти… И теб, и Кер… Ех, младост, младост! Наистина ли бях толкова арогантен глупак, когато бях на трийсет?!
– Имал си време да се опомниш – сухо каза Айра и успокоително погали мърморещия плъх. – Той сякаш си мислеше, че е непогрешим. Започна да се замисля едва когато господин Борже се опита да ни извика… За наше общо щастие.
Марсо поклати глава невярващо.