***
– Той ти е спасил живота, скъпа!
– Знам – въздъхна тя. – Той беше единствения, който разбра, че Кер не ме е наранил. Момчето просто ме прикриваше, както можеше. И се увери, че дер Солен не ме е наранил.
– Какво каза Алварис? – Призракът се разбуди. – Как реагира на новината?
– Нямам представа. Но лер Легран каза наскоро, че е имало много шум.
– Кога си имала време да говориш с Легран? – Внезапно Марсо се оказа подозрителен.
– Вчера. А тази сутрин дойде да види как се справяме.
– Наистина? – Призракът примижа недоверчиво. – Как се справя с щита?
– Добре е. Аз вече не усещам нищо.
Марсо изведнъж се откъсна от масата, заобиколи момичето, оглеждайки го внимателно от всеки ъгъл. После се върна в първоначалното си положение и като подпря глава на ръката си, я погледна очаквателно.
– Харесваш ли го?
Айра беше откровено объркана от този рязък преход.
– Ами… Той е симпатичен. Но той е елф, а за тях това е съвсем естествено.
– Не за това те попитах. Кажи ми, харесваш ли го като мъж?
– Марсо, ти луд ли си? – Момичето се отдръпна. – Не е нужно да се влюбвам в елф, за да бъда щастлива!
– Айра…
– Не! Не, не в смисъла, който искаш да знаеш! Той е красив, умен и просто великолепен, но изобщо не ме привлича! Доволен?
– Защо? – Спокойно попита Марсо.
Айра скочи възмутено.
– Защото! Какви са тези глупави въпроси?!
– Това не са глупави въпроси. Моля, отговори на тях.
– Боже… Добре – отказа се тя. – Ще се опитам да обясня. Легран наистина е много красив. Никога не съм виждала толкова красиви мъже. Той има чудесен глас, движи се като диво животно. Той е хипнотизиращ, омагьосващ и привличащ като магнит. Но това, което не ми харесва, е, че ме накара да се чувствам така, сякаш дълго време не бях себе си. Мислех за него през цялото време. Мечтаех за него. Копнеех да го видя… Това е като болест, разбираш ли? Глупава мания. А аз не искам да бъркам илюзията с реалността, дори и да е красива.
Призракът се поколеба за миг, а после предпазливо уточни:
– Значи се страхуваш от него?
– Вече не. Когато той поправи своя щит, а ти поправи моя, всичко беше наред. Сега мога да го погледна в очите, без да се страхувам, че ще ме повлече там.
– Добре – кимна доволно Марсо. – Значи не съм работил напразно. А ти си много по-силна, отколкото си мислех, че ще бъдеш. Добре. Не се притеснявай за елфа, той не е опасен за теб. Но ще трябва да поговоря сериозно с Викран.
– Недей да го правиш. Сега той е мой учител.
– Какво?!
– Викран дер Солен сега е мой учител – повтори неестествено равномерно Айра и Марсо едва не падна от масата.
– Той те е направил свой личен ученик?!
– Вероятно лер Алварис е решил така и той е трябвало да се подчини. Не виждам друга причина за подобно „щастие“. Малко вероятно е да изпитва толкова топли чувства към мен, че да е готов да прекарва ценното си време в обучението ми.
– Всемогъщи… А инициацията?!
– Той не каза нищо за това.
– Боже мой, Айра… Момиче… Какво да правя с теб?! Викран е труден за заобикаляне. Той е твърде млад. Твърде горещ е. Прекалено силно се е опарил. Ще ти бъде невероятно трудно.
– Знам – кимна сухо тя, спомняйки си погледа на бъдещия си наставник и безразличието, с което той каза, че така или иначе ще я накара да се подчини. – Но се страхувам, че нямам избор: Или той, или Завета на маговете. А там в никакъв случай не бива да попадам.
– Съгласен съм с теб по този въпрос. Но Викран… – Марсо удари с юмрук по коляното си в знак на разочарование. – Ще се опитам да направя нещо. Не мога да обещая нищо, но ще опитам.
Айра се усмихна тъжно.
– Благодаря. Просто нека не говорим повече за това, добре? Имам цели две седмици, за да бъда свободна. И не искам да ги прекарам в оплакване на съдбата си. В края на краищата няма да съм слаба завинаги… Та какво беше това, което казваше за източника? Къде е той? И с какво си го скрил?
Марсо погледна съчувствено развълнуваното момиче, а после кимна с въздишка.
– Ето го.
Айра погледна към масивната колона, към която и беше строго наредено да не се приближава.
Не, не може да бъде.
Но след това очертанията ѝ потрепериха, избледняха, размиха се и накрая колоната изчезна напълно, разкривайки абсолютно невероятна гледка.
– Марсо! – Айра се задъха тихо, когато илюзията бе заменена от малък басейн с бистра вода. Същата тази вода, ледена и искряща в лъжливата светлина на магическите лампи като разпръснати диаманти. – Това е истински Ключ!
– Да – духът се усмихна тъжно. – Той съществуваше още когато никой не беше чувал за Академията за висше изкуство. После източника е бил открит, този остров е бил построен около него, а около него са били засадени гори, които, между другото, са останали непроменени повече от петстотин години само заради източника. Тогава Завета на маговете се опитал да се добере до самия Ключ, за да не се задоволява с трохите, които излизали на повърхността, но тогава по някаква причина не успял. А преди сто години, когато се наложило, трябвало да се обърнат към елфите. И те направили Ключа достъпен за всички, които желаят да го получат.
– Така че това е източника, който те държи тук?!
– Уви – усмихна се горчиво призрака. – Ключът е в основата на моето съществуване и в същото време е най-неподкупния ми пазител. Силата, която съдържа, е достатъчна, за да ме държи жив безкрайно дълго, да използвам прости заклинания, да се движа безпрепятствено из академията. Но не мога да се отдалеча от него на повече от хиляда крачки.
– Но това е затвор!
– Не се оплаквам – тъжно се усмихна мага. – Когато Алварис ми предложи този вариант, нямах друг избор: По това време в личния ми източник бяха останали само няколко капки сила. Още няколко дни и щях да съм напълно разтворен. Беше странно, че маговете от Завета се бяха съгласили на тази сделка.
Айра замръзна от изумление.
– Те са тези, които са те затворили тук?!
– Е, затворили не е точната дума – усмихна се язвително Марсо. – Това е по-скоро моето наказание. Изкупление, ако искаш. А освен това е и много удобна придобивка, която те оцениха: Малко хора знаят толкова много за Занд, колкото аз. Всъщност това е единствената причина, поради която ми позволяват да остана тук.
– Но защо Директора не те пусна да си тръгнеш?!
– Известно време бяхме добри приятели, но… Да кажем, че той не е забравил моите лудории. Така че разбирам желанието му да предпази учениците си от моето покваряващо влияние. Но той винаги е бил внимателен. Освен това това не е негово лично решение, а спешна молба на Завета. Което, както разбираш, трябва да се третира като директна заповед.
– Но това не е справедливо! – Възкликна развълнувано Айра, без да може да повярва на това, което чуваше. – Каквото и да си направил, то отдавна е минало. Източникът не е клетка, той просто ти дава сила!
– Това е спокойствието на Завета. Не мога да оцелея без Ключа. Но дори и да намеря заместител, няма луд, който да ми помогне да го заредя. Не се натъжавай, момичето ми. Може би в книгите, които се пазят тук, има информация за друг начин да удължа съществуването си.
Айра се усмихна слабо.
– Ако има такава информация, ще я намерим.
– О, съжалявам – каза призрака, внезапно смутен. – Сигурно си изморена, а аз просто ти бъркам в главата с моите проблеми. Съжалявам, че днес говорихме прекалено много. Отпий за последен път от извора и бягай, преди да са те хванали.