***
Вейр се опомни едва в късния следобед. Не толкова от студа и треперенето, колкото от вкусния аромат на печено месо.
Опита се да се надигне, но веднага рухна назад със стон: Главата му буквално се пръскаше, а гърдите му бяха толкова тежки, сякаш върху тях беше поставен огромен камък.
– Събудил си се! – Странният женски глас изкрещя от радост.
– Какво? – Беше хрипкав бас, изпълнен с истинско облекчение. Вейр го разпозна и когато едно смугло лице се наведе отгоре с широка усмивка, дори се опита да отвърне на усмивката.
– Даст.
– Жив – каза южняка със задоволство. – Никакви магове не могат да ни уплашат! Вейр, как си?
– Бих танцувал, но ми е тежко…
– Браво, добре – усмихна се южняка. – Мира, не се страхувай. Ако този неуспял магьосник си прави шеги, значи ще се справи. По-добре му донеси малко месо. Ние, мъжете, нямаме нужда от друго лекарство.
– Идвам!
Вейр с изненада чу забързаните стъпки и с нямо изумление се вгледа в красивото лице с огромни сини очи, обрамчени от кичур сламеножълта коса. Момичето беше невероятно красиво. Крехко като стръкче трева. Деликатно, чисто и ярко като слънцето в хубав ден.
Даст само измърмори, когато очите на Вейр проблеснаха при вида ѝ, изпълнени с такава надежда, сякаш бе срещнал изгубена душа. Южнякът погледна въпросително към Мира, която седеше до него, но тя изучаваше момчето с такава искрена изненада, че беше ясно, че са непознати.
– Съжалявам – след няколко мига момчето се ухили и се обърна. – Ти ми напомняш за някого.
– Няма нищо – усмихна се момичето. – Яж. Имаш нужда от сили.
– Къде сме ние?
– Дявол знае – каза Даст безгрижно. – След това, което си направил, може да сме в Карашех, Иандар или дори в Лигерия.
– Какво точно направих? – Попита объркано Вейр.
– Не си ли спомняш?
– Не – изведнъж се намръщи той. – Всичко в главата ми звъни, сякаш са я ударили с тояга. Всичко е в някаква мъгла, плува и непрекъснато се изплъзва… Въпреки че…..
Той се намръщи, когато пред съзнанието му изплуваха образи от близкото минало: Корабът… Пиратите… Оковите, с които някой го беше приковал към палубата. Тежко весло, което с всеки изминал ден се размахваше все по-трудно. Подигравки. Побоища. Застрашителното свистене на камшика над главата му. След това едно уплашено момиче, което приличаше изключително много на сестра му, и Крат, който я следваше, разтворил устни в очакваща усмивка….
Вейр се задъха и изведнъж си спомни всичко: Гнева си, ужасените викове на моряците, ревящото море в задната част, бясното свистене на вятъра и разширените очи на непознатия маг, чиято качулка бе паднала в последния момент.
В този момент той беше чужд на състраданието. Беше забравил какво е милост. Искаше кръв. Отмъщение. И с мрачно задоволство наблюдаваше как стихиите под негов контрол безмилостно мачкат човешките тела, лишавайки ги дори от най-малкия шанс за спасение.
Сигурно щеше да остане там, наслаждавайки се на гледката на умиращия Крат. Но по някаква причина в последния момент пред очите му се появи лицето на майка му и Вейр сякаш се събуди. Той си спомни защо си беше тръгнал. От цялото си сърце желаеше да види престарелите си родители. И, вече изчезвайки в ослепителна светкавица, със съжаление си помисли, че никога няма да може да се върне…
Когато дойде в съзнание и предпазливо се огледа, Вейр с изненада осъзна, че се намира в набързо направена шатра. Разбира се, тя беше малка – едва се побираха двама едри мъже и крехката Мира. Но пък беше по-топло. И огъня, накладен в плитка яма, пукаше мирно, макар и малко, но помагаше да се стопли, като не позволяваше на студените пориви на вятъра докрай да измръзнат в малкото убежище.
– Даст? – Заслепен, замижа с очи младия мъж.
– Всичко е наред – каза небрежно южняка и захапа парче от все още горещото месо. – Е, ти си магьосник и маг. Каква е голямата работа? Странно е само, че не са те забелязали преди, но това е само от полза за нас – ако не ни беше помогнал, нямаше да оцелеем. Нали така, Мира?
– Да – подсмръкна момичето и неволно се притисна към южняка. – Благодаря ти. Ти спаси живота ми.
– Къде е Хиг? – Попита хрипливо Вейр, като се мъчеше да седне. – А другите затворници?
Дъст отклони очи.
– Не съм видял нито един. Може би е имал късмет и е изплувал някъде другаде, но на брега не открих никакви следи от тях. Останалите не са имали време да се освободят. А във вериги и в буря дори опитен плувец ще потъне. Но вероятно така е по-добре – доколкото разбрах, бяхме поразени от някакво заклинание, което отнема паметта. Или може би нещо по-лошо. Но в крайна сметка всичко е по волята на Всемогъщия. Ето защо ние сме живи, а те – не. И няма как да избягаме от тази истина.
– Как се озовахме тук? – Попита отново Вейр, като едва успяваше да отблъсне мисълта, че е причинил смъртта на невинни хора. – И откъде се сдобихте с огъня?
Даст сви рамене.
– Набавих го, откъдето можах. Намерих една горичка зад скалите, счупих няколко клона, направих палатка… Тя не ни спасява от студа, но поне не позволява на водата да капе върху главите ни. И тогава мълния удари едно от дърветата, така че си взех огън оттам. На връщане се натъкнах на птица със счупено крило. Тя падна и аз я намерих. Или не уважаваш дивеча?
Младият мъж се усмихна язвително.
– Сега наистина изобщо не ми пука кого ям.
– Точно така – усмихна се южняка. – Между другото, исках да попитам, портала, който ни изтегли тук, твоя работа ли беше?
– Не знам – каза той озадачено, но си спомни за ярката светкавица, която бе ударила очите му и го бе повалила в безсъзнание. – Може би. Нямам представа какво съм правил. И ако сега ме помолиш да го направя отново, със сигурност няма да мога. Къде мислиш, че ни е хвърлил?
Южнякът сдъвка устните си.
– Не отидох далеч, нали знаеш. Но крайбрежието е каменисто, няма много пясък, морето е студено, слънцето залязва рано, а времето съвсем не е за юг. Гората вече пожълтява, макар че на Аржер е едва лято. И със сигурност не сме на островите – виждал съм птиците Крапник, а те никога не летят далеч от Голямата земя. Е, за Карашех няма никакво съмнение – там не е студено. Така че това е или Северно море, или Иандар. Е, може би западното крайбрежие. И тъй като няма друг начин да се стигне дотук, освен през портала… Ето защо питам какво се случва.
– Мислиш ли, че мога да ни запратя толкова далеч? – Попита Вейр с треперене. – Може и да съм магьосник, но нямаше да имам сили за подобен подвиг.
– Кой знае кой си ти? Къде си бил освен в дома си?
– Бил съм в едно съседно село – припомни си добросъвестно юношата. – В Парма, на панаира… Но само няколко пъти. Е, веднъж побягнах към езерата по силата на една смелост. През блатата. И до Соленото езеро веднъж на ловен излет. Защо питаш?
– Виждаш ли – Намръщи се, озадачен Даст. – Чувал съм да казват, че един маг може да отвори портал само на място, на което е бил преди. А ти ни хвърли в… Да, да, точно ти, защото не мисля, че онзи маг беше достатъчно любезен да ни помогне да се спасим до… Не знам къде. И очевидно не е способен да ни върне у дома.
Вейр поклати глава.
– Точно това е гадно – спокойно заключи южняка. – Няма да стигнем далеч без храна, вода и подходящо облекло. Ще ни спрат още в първото село и ще ни попитат кои сме и откъде сме дошли. Няма да ни повярват за Угар. Ще заподозрат, че сме в сговор с него. Ако съм прав и сме в Иандар, там не обичат светлокосите хора.
– Ами ако това са Западните планини? – Попита плахо момичето.
– Елфите не допускат външни хора в горите си. Можем да седим под дърветата сто години и те няма да ни одраскат дори.
– Какво трябва да правим?
– Ще помислим, скъпа. Мислим. Но преди всичко – ще изядем онази птица там и ще се наспим добре. С бистра глава може да се мисли по-добре. Така че сега ви нареждам всички да станете, да започнете да дъвчете и да не излизате от ритъм. А след това загребете въглища и легнете на затоплено място, за да можем сутринта да помислим какво да правим по-нататък.