* * *
Измина една седмица.
На втората, както беше обещал, господин Лоур обяви, че Айра е достатъчно силна, за да ходи сама. Разбира се, в границите на близката градина и със строго ограничение за използването на всякакви заклинания.
– Благодаря, лер – Усмихна се с благодарност Айра, когато видя роклята, която ѝ беше тържествено връчена. Беше същата сива като преди, но много по-качествена, изработена от приятна материя, която не дразнеше кожата ѝ с бодливи косъмчета. Роклята беше придружена от спретнати ботуши, които щяха да превърнат всяка разходка в удоволствие, и скромен комплект непретенциозни, но не и евтини бижута, които Айра, след като се замисли, реши да не носи.
– Времето за разходка все още е ограничено – добави строго господин Лоур. – От закуска до обяд и след обяд за едно деление на часовника ви. През останалото време трябва да останете на закрито. И никакви опити за използване на магии!
– Да, лер – кимна покорно Айра.
Господин Лоур погледна ученичката си с преувеличена строгост, но установи, че тя е разбрала, и доволен от смирения ѝ поглед, си тръгна.
– Е, Кер? Сега ние с теб не сме ли затворници?
Метаморфът се шмугна в роклята: Изглеждаше съвсем нова, скромна и много обикновена. Но нямаше да е срамно да я облече на бала. Който и да беше направил този приказно скъп подарък, не само имаше отличен вкус, но и знаеше кое е важно.
Кер огледа със задоволство пременената господарка, обърна се в белка и набързо обви шията ѝ като пухкав шал.
Айра не направи никакъв протест. Нито пък направи нещо, с което да покаже, че е забелязала влечението на приятеля си към нежното ѝ гърло. Дори през нощта не можеше да си откаже удоволствието да търка муцуната си в ключицата ѝ. А по време на разходките предпочиташе да не прескача дърветата, а да топли тесните ѝ рамене с живия си шал.
В същото време самата Айра изпитваше необяснимо чувство на сигурност, когато Кер заемаше любимото си място. И започна да забелязва, че се чувства некомфортно без него. И с всеки изминал ден го усещаше все по-ясно. Не на последно място и защото майстор Викран оставаше в стаята ѝ все по-дълго и по-дълго.
Беше намалил времето за лечение, но за сметка на това си беше изработил неприятния навик да седи до прозореца, да изучава упорито мълчаливата студентка в продължение на няколко минути, а след това да ѝ задава най-различни въпроси (понякога напълно неразбираеми), на които тя трябваше да отговаря против волята си.
И я питаше хаотично, за всичко, което му хрумнеше. За миналото ѝ, за родителите ѝ, за брат ѝ. За Кер, разбира се, и за това как е възможно възрастен метаморф изведнъж да реши да си намери господарка…
Айра отговаряше неохотно, като се мъчеше да обработи тежките спомени. Запазваше гласа си равен, безцветен и добре помнеше, че дер Солен усеща лъжата. Затова говореше само истината. Но така, че да не издаде нито себе си, нито метаморфа, който се отнасяше предпазливо към пазителя.
„Успокой се, скъпа моя – мърмореше вътрешния глас в главата ѝ с тона на опитна съблазнителка, когато погледа на магьосника ставаше особено остър и Айра започваше да се озърта неспокойно. – В края на краищата истината можеше много да прилича на лъжа. А лъжата може да бъде представена по начин, който много прилича на истината. Бъди искрена с него. Бъди откровена. Но като го правиш, стани достатъчно лицемерна, за да може откровеността ти да се превърне в отмъщение. Кажи това, което той иска да кажеш. Но не го карай да мисли, че криеш нещо от него… “
– Разкажи ми за метаморфа – магьосника зададе най-важния въпрос за деня. – Откъде разбра за него? Когато го видя за първи път? Какво направи, когато го откри и как той те е признал?
– Разбрах за него тук – спокойно отговори Айра. – Защо ме е признал, аз не разбрах. Лер Алварис и лер де Сигон вече ме питаха за него. Защо да се повтарям?
Майстор Викран леко се намръщи.
– Кога за пръв път се преобърна?
– Не си спомням – отвърна равнодушно момичето, като забрави да добави, че не си спомня и точната дата. Помнеше мястото и факта, че това се беше случило точно пред очите на изненадания Марсо.
„Браво на теб – засмя се вътрешния глас. – Успяваш да се приспособиш!“
– Какъв стана той? Какво правеше той? Видя ли го някой от другите учители? – Въпросите на пазителя отново я връхлетяха.
Айра покорно отговаряше.
– Защо не казахте на никого за това? – Бойният маг я изгледа хищно.
– А защо?
– Защото адептите са длъжни да докладват за всичко необичайно на прекия си ръководител!
– Това не е записано в правилата – каза тя категорично. – Забранено ни е да правим магии извън клас, да напускаме сградата след изгасването на светлините, да не уважаваме учителите или да пренебрегваме правилата. Също така ни е забранено да напускаме етажите си след стъмване, да бъдем в оранжерията без придружител или да пропускаме часовете без уважителна причина, която трябва да бъде съобщена предварително на куратора. За метаморфите и плъховете обаче не се споменаваше нищо.
Учителят Викран внезапно се усмихна и от тази усмивка Айра изтръпна.
– Чух те. В такъв случай ще ми обясниш ли какво точно се случи в урока на Дербер?
„Припадък – уверено каза вътрешния глас. – Едно момиче се уплаши от оръжие! И нощем спеше лошо, преуморена и разстроена, защото трябваше да прочете две дузини глупави наръчници… “
Айра се поколеба при последните думи и замени „наръчници“ с по-неутралното „книги“, но мага сякаш заподозря нещо и попита по-зловещо:
– Кой е пипнал щита ви?
– Какво? – Айра примигна, трескаво мислейки за отговор.
– Казах, кой го промени така, че аурата ти да е невидима зад него?!
„Упс – изкашля се неловко невидимия съветник. Този път това беше едно доста младо и перверзно момче, което изглежда имаше подобни проблеми. – Въпросът, както се казва, беше уловка. Не можеш да издадеш приятеля си, не можеш да се изложиш, още повече… Трябва ли да се преструвам на глух? Или пък да изсуша набързо трохите? “
След това тишината в стаята стана непоносима.
Лер дер Солен се взираше в колебаещата се студентка толкова внимателно и втренчено, че краката ѝ изведнъж отслабнаха, а устата ѝ пресъхна като в пустиня.
Какво да прави? Как да прикрие Марсо?! Все пак това е негова работа – помисли тя … Или не, той сам го предложи, за да не бъде елфа повече проблем!
– Защо не казваш нищо? – Магьосникът примижа недоброжелателно. – Толкова ли е трудно да се отговори на въпроса ми?
– Не – въздъхна накрая Айра. – Просто не знам какъв отговор да дам.
– Опитай ти, а аз ще реша дали ме устройва, или не.
– Това е заради лер Легран – промълви тя мислено.
– Кажи го още веднъж! – Майстор Викран се превърна в камък, а погледа му към момичето изведнъж стана леден, като на разгневен базилиск. – Какво казахте?!
– Това беше просто неговия щит… или моя… Не знам точно кой е виновен – неволно изрече Айра. – Но се оказва, че щита ми пропуска чаровете му. Е, може би не всички, но някои от тях. Отначало не осъзнавах какво не е наред, докато не разбрах за природните особености на елфите. А после наистина исках да се уверя, че това няма да се повтори, затова казах на Кер… И… И… Ето го.
– Попаднала си под магията на Легран?! – Изглежда, че за пръв път невъзмутимия магьосник бе променил прочутото си хладнокръвие и почти се отдръпна.
– Да – въздъхна момичето.
– Елф?! Източен?!
– Да. И това не ми хареса.
– И ти сама се справи с него?! – Магьосникът беше искрено учуден, изучавайки невярващо спокойното лице на момичето.
– Не сама – отвърна Айра, без да и мигне окото. – Благодаря на Кер за това, че ми каза за щита. И на лер Легран за това, че го поправи навреме.
„И на Марсо, разбира се, иначе щях да бъда лоша! “
Майстор Викран мълча дълго, като крадешком разглеждаше разтревоженото ѝ лице.
Елфическият чар е труден за преодоляване. Понякога толкова трудно, че хората биха полудели, опитвайки се да се отърват от него. Тя разполагаше само с естествен щит, макар и подсилен.
Въпреки това такива неща се случват. И наистина се случва прекалено силните емоции на един късно посветен маг – гняв или страх – да подействат като истинско заклинание. Например в подходящия момент пред него се създава портал, през който той може да избяга от преследвачите си. Пълноценен Огън в дланите му или желание за море… Случват се най-различни неща.
Беше виждал как хора на ръба на смъртта се превръщат в нещо много повече от обикновени смъртни, а елфите, напротив, се превръщаха в същества, които по своето безразличие и цинизъм надминаваха дори последните скитници, готови да убиват за жълти стотинки.
Но може ли момичето да е успяло да промени естествения си щит? Само на базата на страха, на инстинкта? Като това, което се случи с Никс наскоро? Тя беше способна да се променя, нали? Не можеше ли да се върне? Дори бе успяла да преговаря с иглата. И някак си, по някакво чудо, да я накара да я приеме като равна.
Той сдъвка замислено устните си, после стана и излезе, без да каже нито дума повече.
Айра го придружи с предпазлив поглед.
„Уф! – През ума ѝ премина въздишка на облекчение. – Мислех, че ще ни хванат… Но не! Ще живеем, приятелю. Ще ходим по света. Защото в небето все още има Всемогъщ. И, по дяволите, той знае едно-две неща за хората. “
Осъзнавайки, че магьосника няма да се върне днес, момичето издиша беззвучно.
– Кер, бутни ме следващия път, ако започна да заеквам. Или го разсей, за да мога да събера мислите си. Добре?
Метаморфът изпищя в знак на съгласие и нетърпеливо скочи на врата ѝ. И това изведнъж донесе толкова голямо облекчение, че Айра можеше само да се свлече безпомощно в стола и да притисне буза към плъха.