***
На следващия ден бойния маг се завърна отново. И след като приключи с манипулирането на аурата, той отново започна да задава въпроси. Само че този път те бяха много по-трудни и опасни: За Иглата, за Шипи, за Кер и за това как Айра се справя с Озарението.
Този път ѝ беше трудно: Майсторът беше упорит, настойчив, спираше усилено, ако отговора не го удовлетворяваше, и после питаше отново и отново, докато не получи ясно обяснение.
Интересуваше го всичко: Дали Айра чува гласа на Кер, дали усеща движението на иглата, дали може да го командва от разстояние. Как е преживяла прехода от една метаморфна форма в друга. Колко бързо се е ориентирала в новото си тяло. Колко добре се е адаптирала към промяната. Сигурна ли беше, че наистина е в една или друга форма. Дали може да различи реалността от сънищата. Дали си спомняше разходките си. И дали изпитва желание да остане в новото си тяло завинаги.
Имаше много въпроси. През този и следващия ден.
Пазителят не уточни причината, поради която Айра е премълчала за Шипи: Тя вече беше на повърхността. Но на майстор Викран не му харесваше факта, че тя не споделяше с никого нощните си подвизи. Той се заинтересува от отношенията ѝ със съучениците ѝ, извади историята с Грей Асгрейв, поиска подробен разказ за цялото пътуване до Лир и най-вече поиска подробен разказ за всичко, което Айра е направила в златната гора.
За да не издаде Дакрал, момичето трябваше отново да се измъква и да изслушва много съвети от съживените гласове. Докато господарката мислеше, умния Кер активно отвличаше вниманието на пазителя: Първо с ловък скок събори чашата с лечебната отвара от масата. Прилежно напръска новите ѝ ботуши и в края ѝ се вкопчи със зъби в крака на стола, на който седеше бойния маг.
– Ела тук – Айра хвана върха на спасителната идея за опашката и се наведе, опитвайки се да хване суетния звяр. Но зверчето не се поддаде – изплювайки остър откос, то се хвърли право под краката на господарката си. Тя се зашемети от шока и щеше да падне, ако не се беше хванала за стената. Но по нелепа случайност дръпна бухналата завеса, която се разкъса с оглушителен трясък, а закопчалките, на които се държеше корниза, изскочиха от гнездата си. Тя я тресна по горната част на главата с такава сила, че Айра изпищя, извърна очи и се тръшна на земята.
Майстор Викран я вдигна от пода с известно внимание. След това внимателно я върна на леглото, погледна недоброжелателно разярения плъх и бързо излезе да доведе лер Лоур.
Щом вратата се хлопна зад него, Айра отвори очи и със съскане разтри огромната подутина на тила си. Опита се да седне, но почувства замайване и гадене, за което веднага съобщи на лечителя. След това изслуша дългата му, гневна реч с виновен поглед и се закле, че повече няма да се опитва да се самоубие.
Разбира се, това не спря Викран дер Солен: Когато се върна на следващата вечер, той започна разговора със същия въпрос, на който Айра не беше отговорила вчера. Но тя имаше време да обмисли поведението си през предходните двадесет и четири часа, така че разпита беше съвсем безболезнен.
Струваше ѝ се, че сега мага се държи по-меко, но вероятно след разговора с господин Лоур, който откровено не харесваше факта, че подопечната му от време на време има всевъзможни наранявания, трябваше да забави темпото. Освен това мъдрия лечител настояваше за присъствието му на „разпитите“ през всички следващи дни. Очевидно искаше да се увери, че на отслабналото момиче не е нанесена никаква физическа вреда.
И тъй като дер Солен не рискуваше да задава хлъзгави въпроси в негово присъствие, трябваше да се отдръпне. А Айра дори започна да празнува победата, но не беше така: Никой не ѝ спести неприятните посещения. Просто майстора, тъй като беше ограничен в средствата си, премина към по-прозаични неща. И по някаква причина изведнъж почна
да изяснява дълбочината на магическите познания на новата си ученичка.
Айра се изненада от този неочакван развой на събитията, но продължи да отговаря. И покорно разказа съдържанието на учебниците по естествена история, практическа магия, елементарна магия, билкарство, лечителство и основи на заклинанията.
Това отне часове, но майстор Викран сякаш не бързаше: Седнал на ръба на перваза, той разсеяно гледаше през прозореца и питаше, питаше, питаше… Понякога до вечерта. И скоро премина от прости въпроси към по-сложни, включително аритметика, география, история. Дори искаше да знае дали Айра знае защо на Зандокар е имало няколко катастрофи.
– Магия – отговори Айра на последния въпрос, без да се колебае. – Било е причинено от излязла от контрол магия и война, започната от магове петстотин години преди създаването на Академията. Историците обаче казват различни неща за нея. Някои казват, че става дума за някакъв артефакт с невъобразима сила. Други смятат, че маговете са били разделени на два враждуващи лагера, които не са могли да стигнат до споразумение. А някои смятат, че войната е била подготвена и отприщена от нечовешки раси. И по-специално от безсмъртни народи. В резултат на това от четирите континента на Зандокар останал само един, а от бившата държава Бегез – само Бегонските острови. Вместо войнствения Оберол сега се откривало Вътрешно море, а на юг се появили пустините Меру и Горо. И само Северните планини останали почти незасегнати. Затова повечето изследователи са склонни да мислят, че войната е била подготвена не толкова от елфите, колкото от хитрите джуджета. Тъй като в крайна сметка нито един от подземните им градове не е пострадал.
Господин Лоур, който също слушаше аргументите на Айра, повдигна вежди от изненада.
– Откъде знаеш това?
– Чета много, господине – каза тя спокойно. – Беше ми любопитно да разбера как се е появила сегашната карта на Зандокар.
– Какво според теб се е случило в действителност?
– Аз не съм историк, лер. Но ми се стори, че идеята за артефакт, от който някой се е нуждаел спешно, има по-голям шанс да е вярна.
– Защо не ти харесва версията за елфите? – Внезапно се намеси Викран дер Солен.
– Защото те ценят живота във всяка негова форма. Те дори изпитват някакво уважение към Занд и едва ли биха се намесили в делата на смъртните. Освен това елфите са твърде горди, за да постъпват по такъв варварски начин. Така че мисля, че този, който се е осмелил да ги обвини в коварство, или знае твърде малко за тях, или… Просто е глупак.
Бузата на Викран дер Солен трепна, но тя се престори, че не забелязва.
– Не е лошо – измърмори лер Лоур, изучавайки с интерес мълчаливото момиче. – Думите ви ще са в нечии уши… Добре, майсторе, сигурно сме отегчили дамата. Време е тя да си почине.
Айра сви неуверено рамене, а дер Солен, на когото току-що бяха намекнали, че е време да си тръгва, направи непроницаема физиономия и си тръгна, без да се сбогува.
Лер Лоур поседя известно време, заслушан в стъпките му, и после въздъхна.
– Лека нощ, лейди. Надявам се да се справите с този изпит.
„Аз също – помисли си мрачно тя и щом остана сама, се втурна към прозореца. – Как е Бриер? Не му ли е студено? Минало е полунощ, а аз все още съм тук като глупачка… Кер, къде си? Дер Солен тръгна ли си?“
Метаморфът, който току-що се беше върнал от улицата, подсмръкна успокоително: Беше придружил проклетия маг чак до оранжерията, така че пътя беше чист.
Айра въздъхна с облекчение, наметна топлото наметало и скочи през прозореца, без да се колебае.