***
– Ами ако мага се съпротивлява?
– Мислиш ли, че един новак има шанс срещу майстор Викран? – Младият мъж се усмихна. – Ако го беше видяла в действие, нямаше да задаваш глупави въпроси.
– Аз съм виждала вече всичко – мрачно каза Айра. – Но не мисля, че е толкова добър.
– Е… Приятелко, ти не го познаваш много добре. Майстор Викран е полукръвен – каза осведомено Бриер. – Това означава, че в него тече елфическа кръв, и то на западни елфи, които винаги са имали склонност към елементарната магия. Доколкото успях да разбера, майка му е била магьосница. Както и баща му елф. Мислиш ли, че западните елфи е трябвало да го обучават напразно? Дали самия той е учил като ученик при лер Алварис напразно? Или пък е бил настойник даром? Не просто страж, а най-младия дрейвър в историята на Академията?
– Какво е дрейвър? – Уточни момичето с непроницаемо лице.
– Командир. Началник. Най-важния, накратко казано, в бойното звено на стражата. И за да знаеш, в звеното влизат десетина души, включително няколко магове, както и джуджета или поне един елф. Представи си как би трябвало да се изложи, за да се съгласи един чистокръвен елф да служи при полукръвен!
Тя сви рамене равнодушно.
– И какво от това?
– И какво от това! – Отвърна Бриер с натиск. – Майстор Викран има такава уникална дарба, че може да извика всяка от четирите стихии! Той е еднакво умел в нападателните и защитните заклинания! Може дори сам да хвърли мрежа от духове, макар че обикновено за това са нужни усилията на двама или дори трима магове! Сега осъзнаваш ли каква късметлийка си, че той се съгласи да те обучава?!
– Не – сухо каза Айра.
– Ще разбереш – каза убедено младежа. – Всъщност е невероятен късмет.
– Радвам се за теб и ти желая по-нататъшни успехи – каза Айра с безцветен глас и, без да иска да обсъжда повече темата, тръгна напред.
Бриер постоя няколко секунди, загледан в гърба ѝ, но после махна с ръка, настигна я и се присъедини към нея.
– Не се притеснявай за това. Всички преминаваме през това. Знам, че сега ти е трудно, но ще се оправи. Искам да кажа, че учителя не е наистина зъл. Просто е свикнал постоянно да е на война, затова понякога се държи с нас като с войници. Но той няма и да нарани никого, в това можеш да бъдеш сигурна. Той не се страхува от никого, дори от лер Алварис и от целия Завет.
Айра си спомни против волята си как се гърчеше под краката на дер Солен и стисна зъби, за да не издаде болезнен стон. А когато младия мъж нежно я дръпна за ръкава и погледна въпросително в разгневеното ѝ лице, тя отговори неестествено равномерно:
– Да. Разбира се. Не съм в опасност до него.
Бриер само въздъхна и най-сетне изостана. И тогава пред тях се появи жилищен комплекс от няколко сгради, долепени една до друга толкова плътно, че изглеждаха като едно цяло.
В центъра имаше замък, украсен със сложни кули. Встрани от него имаше голяма оранжерия, а малко по-нататък – малка градина, очевидно създадена с усилията на млади магове. Встрани от нея се издигаха няколко просторни беседки, а до тях имаше малка могила от зеленина. Зад нея имаше четири многоетажни крила, свързани с основната сграда, отделени от замъка с мрежа от проходи. И накрая, пред замъка се издигаше внушителен паметник, изобразяващ някакъв рицар с вдигната нагоре ръка, в която, противно на очакванията, се издигаше към небето не оголен и блестящ меч, а стълб от истински Огън.
– Това е мястото, където живеем – гордо заяви Бриер. – Това е главната сграда, където са кабинетите на учителите и класните стаи, а зад нея са нашите сгради: За момичетата, за момчетата и отделно за виарите и вампирите… Те са най-отдалечени. Виждаш ли онази къща без прозорци там?
Айра се вгледа внимателно и с изненада разбра, че в тази сграда наистина няма прозорци. Изглежда, че нямаше и врати. Имаше само един издигнат проход, който водеше към главната сграда, и дори той беше покрит с такава сложна защитна мрежа, сякаш това беше място, където се държат опасни престъпници, а не адепти.
– Това е за млади нечовеци – обясни той в отговор на въпросителния ѝ поглед. – За онези, които не се контролират достатъчно добре. През първата година изобщо не ги пускат навън и им позволяват да влизат само в собствената си гора, където господин Борже и господин Уртос ги обучават… Е, нещо като де Сигон, който те е учил през първата година. И едва през втората година им се разрешава да посещават занятията с всички останали.
– Те нямат магия – намръщи се Айра.
– Почти никаква – поправи я Бриер. – И за това „почти“ виарите ни лазят по нервите вече шест години. Заедно с вампирите. Но те поне имат естествена способност за некромантия, което оправдава присъствието им в академията, докато виарите… Да, обърни внимание: Източната сграда тук също е отредена за момичетата. Западната е наша. Има по шест етажа – по един етаж за всеки курс, като се започне от втори. Между тях няма комуникация, но никой не заключва прозорците през нощта. Между другото, моят етаж е третия. Твоят е втория.
– Как можеш да скочиш от третия етаж? Не се ли страхуваш да не си счупиш крака?
– А левитацията за какво е нужна? – Младият мъж хитро примигна. – Между другото, има смисъл да я овладееш и през тази година – дори от първия етаж ще е малко трудно да скочиш, а догодина изобщо ще е опасно.
– Аз съм се научила на левитация много отдавна – спокойно каза Айра. – Така че не е нужно да се притесняваш за краката ми.
Брайър се задави.
– Агх… Ммм… Ами… Да, забравих, че имаш много образован приятел. Вярвам, че вече си използвала това заклинание?
– Не, не съм.
„Забранено е в стаите, забележимо е навън и не е безопасно в хранилището – въздъхна момичето за себе си.“
– Така и с повечето ми знания е точно същия проблем: Теорията е „отлична“, но практиката е „нула“. Чудя се дали изобщо ни е позволено да правим заклинания в стаите?
– Разбира се – кимна Бриер, когато го попита. – Всички тук имат стабилна дарба, достатъчно знания, за да не застрашават себе си и съквартирантите си, а постоянната практика, както казва господин Борже, само укрепва силата. Така че не само ни е позволено, но и трябва да го правим. В рамките на благоприличието, разбира се. Защото ако се опиташ да отгледаш рога на главата на достопочтения лер Легран, и дори да успееш, от това няма да излезе нищо добро. В най-добрия случай лер Алварис ще ви наръга словесно, а в най-лошия…
– Ще поговоря по-отблизо с нашия учител – кимна мрачно Айра. – Добре, разбрах. Къде трябваше да ме заведеш?
– В една стая, разбира се. Има много такива. Можеш да си избереш всяка, която ти харесва.
– Защо дер Солен каза, че трябва да живея сама?
– Дали твоя метаморф би се съгласил да дели бърлога с някой друг?
– Разумно – съгласи се момичето, когато чу Кер да мърмори одобрително. – Надявам се, че заради това няма да ми се наложи да се преместя обратно в студения килер, нали?
– Не – отвърна Бриер с изненадан поглед. – Едно легло, два стола, маса и гардероб. Басейнът и умивалниците са в мазето, дрехите също висят там, но в другия край на коридора: Каквото искаш, можеш да го облечеш, имаме богат избор. Книгите те чакат на бюрото ти, учителя се разпореди за това вчера. Момичетата ще ти покажат малките неща.
Айра погледна недоверчиво приятеля си, но замълча, докато той уверено отвори една дискретна врата и безпрепятствено влезе в женските помещения. След това уверено поведе момичето по празното стълбище, кимна към друга врата – към мазето, без колебание се качи на първия етаж и като все още не виждаше никого, махна с ръка по посока на смътно познатата арка, зад която се виждаше същата позната зала.
– Доколкото си спомням, при вас всичко е подредено по един и същи начин, така че няма да има объркване.
Щом влезе вътре, Айра огледа полукръглите стени и дългата редица от еднакви врати, много от които носеха белезите на нечии неумело приложени защитни заклинания. Тя тръгна объркано по дебелия пласт на красивия килим, почти идеално бял на цвят, който покриваше пода както на залата, така и на коридора, който се отдалечаваше в далечината. Твърде късно осъзна, че е оставила купчина мръсотия върху него, но после въздъхна с облекчение – по килима нямаше нито една вдлъбнатина или прашинка, сякаш някой го беше изчеткал.
– Почистващо заклинание – обясни Бриер, без да дочака въпроса. – Влез, не се страхувай. Сега всички са в клас, така че ще имаш възможност да се огледаш.
„Точно така – осъзна Айра. – Това е учебен ден. Разбира се, че момичетата са в клас.“
Тя завъртя глава и съвсем скоро откри разписанието, което висеше във въздуха над арката. Да. Практическа магия, Елементарна магия, Бойно обучение – всички те вече бяха известни. Имената на учителите си оставаха същите, защото те съчетаваха работата си с първокурсниците с усърдната работа на по-горните класове. Само че сега времето на уроците беше почти удвоено и те бяха подредени по двойки, за да се прекарва по-малко време в пътуване от една учебна стая в друга.
Много удобно.
Сега цялата сутрин се заемаше от практиката по един предмет, като се редуваше според дните от седмицата: Огън – Въздух – Вода – Земя, петият ден бяха уроците с лер де Сигон (сега – веднъж седмично), а шестия, последния ден – или билкарство (сега – отвари), или лечителство. След това имаше законна обедна почивка. След това имаше теоретични курсове, сред които Демонология, Некромантия, и един мизерен ден за Естествена история. А имаше и бойно обучение с омразната фамилия дер Солен, при вида на която Айра се намръщи и изпита силно желание да прокълне някого.
– Колко често имаш уроци с майстор Викран? – Попита тя, след като приключи с разписанието.
– Веднъж седмично, понякога два пъти. Понякога три, но това обикновено означава, че съм направил нещо нередно.
– Той сам ли ти се обажда?
– Да, така е. Когато му се прииска, в главата ми се чува гонг. Звучи приблизително така: Бум, бум, бум! Щом го чуеш, тичаш направо в тренировъчната зала. Ако не се появиш там в едно деление на мерната свещ, си заслужила едно наказание. Майстор Викран не обича, когато заповедите му не се изпълняват точно.
– А от мен какво се очаква да направя? – Айра се намръщи. – Откъде да знам, че той ме вика?
– Мисля, че ще дойде първия път. А после ще ти съобщи какво ще се случи по-нататък.
– Не, не разбираш: Той каза, че никой външен човек не бива да знае, че той е моя учител.
Бриер се изкашля от изненада.
– Да? Очевидно той много се съмнява, че ще остане твой учител за дълго.
– Искаш да кажеш, че не е завинаги? – Момичето моментално се оживи. – Възможно ли е да се окаже, че ще имам друг учител?
– Не знам. Може би.
– Тогава защо той каза това? Защо крие нещо? Защо се съгласи, ако не беше сигурен?!
– Мм-хм… – Замислено каза младия мъж. – Може би просто не е искал да предизвиква излишни усложнения.
– Какви усложнения? Мисля, че най-голямото усложнение в моята ситуация е той! Ако не искаше да го вземе, нямаше да го вземе. Защо да мами някого?!
– Работата е там, че сред адептите има определена класация, негласна, разбира се, в която колкото по-силен е учителя, толкова по-почтено е да се добереш до него. А сред адептите твоята тежест до голяма степен се определя от статута на учителя ти. Може би майстор Викран не е искал да заблуждава никого.
– Искаш да кажеш, че не е искал да ме приемат за чиста монета? – Попита мрачно Айра.
– По-скоро е така – засмя се в отговор Бриер. – И да не мислиш, че си по-силна, отколкото си.
Или да не разберат каква мога да бъда до Кер – помисли си внезапно Айра. – Ако случая беше такъв, тогава мълчанието беше просто гаранция, че никой няма да разбере за метаморфа. Но защо той самия не го каза? Защо не го е обяснил!
Тя отново се почувства раздразнена.
– Къде е моята стая?
– Където пожелаете – с готовност я осведоми младия мъж. – Тези със защитните заклинания са заети. Там, където няма такива, е свободна. Сложил съм нещата ти в най-отдалечената, но ако искаш…
– Далечната тогава далечната – не спореше Айра и решително се запъти към края на коридора. – Не ми пука. На Кер, мисля също. Щом той има къде да плете мрежата си, не ни пука за останалите.
Бриер се почеса по тила в недоумение и забърза след нея, след което услужливо отвори вратата. Той направи бързо движение с китката си, като накара едно малко прозорче да изчезне от стената. Запали няколко лампи, за да не е толкова тъмно. Накрая посочи внушителната планина от учебници, затрупала бюрото, и обясни, почти извинително:
– С дрехите не знаех какво харесваш, затова просто нахвърлях по малко от всичко. По-късно можеш да пробваш обувките и да промениш размера, макар че се надявам да съм бил прав. Съжалявам за прозореца – учителя не иска да си навън през нощта, а аз вече поставих защитно заклинание на вратата. Никой не влиза тук, без да знаеш и да искаш. Дори и той.
– А ти?
– Аз също няма да го направя – кимна той. – Това са женските покои.
– Има ли нещо друго, което трябва да ми кажеш? – Попита доста сухо Айра.
– Не мисля.
– Тогава тръгвай: Време е за обяд, а ти трябва да стигнеш до час.
Младият мъж се поколеба пред вратата, но после реши, че е по-добре за нея да остане сама, и безшумно изчезна, като затвори учтиво вратата след себе си, но твърдо обеща, че утре ще я посрещне на арката и лично ще я придружи до първия ѝ клас.