***
Айра се събуди и видя, че някой я гали по бузата и нежно я люлее като грижовен и предан приятел. Навсякъде беше тъмно, но нощното небе с малки точици звезди надничаше през шумящото зелено одеяло. Чуваше се тръпчив мирис на цветен сок. Стегнати клони се движеха и нежно се преплитаха от всички страни, от дланите на ръцете ѝ внимателно излизаха остри шипове и сякаш именно това движение я беше събудило.
– Шипи? – Попита момичето хрипливо, като се опомни.
Вместо да отговори, тя бе прегърната отново, като най-скъпото същество на света. Като майка, като сестра, като дългоочаквана любовница. И това беше толкова неочаквано, толкова почтително, че след неотдавнашното мъчение Айра не можа да издържи и отново заплака тихо, заравяйки се колкото се може по-дълбоко в игликата, за да не види никой тези измъчени сълзи.
Но дори и сега нещо я тревожеше отвътре. Една мисъл, едно невидимо присъствие, от което я побиха тръпки по гърба. И чувството беше толкова настойчиво, че тя избърса лицето си и дръпна настойчиво клоните, опитвайки се да разбере кога и как се е озовала тук.
– Кер? – Обади се слабо Айра, опитвайки се да се отскубне от игликата. – Шипи, пусни ме. Кер? Къде си?
Когато чу писъка, тя се втурна навън, като едва не падна от слабост. Видя тежко дишащия плъх, който Шипи внимателно бе спуснал на земята, и с тих писък се отправи към него. А после видя наблизо още едно измършавяло тяло и преди да има време да задържи изтощения плъх, тя се срина на колене с тъжен стон.
– Зорг! Наистина ли и ти си тук?!
Пустинният дракон изглеждаше така, сякаш е бил методично пребиван в продължение на часове. Дългите игли на гърба му бяха отчупени, а големите люспи по фланговете му бяха станали кафяви. Клепачите му изглеждаха така, сякаш е драскал яростно по пода, опитвайки се да се измъкне от някъде. След това дълго пълзял, като се мъчел да се издърпа на отслабените си лапи, преди да стигне до спасителната иглика.
Айра вдигна гущера с хлипане и се обърна към стената, край която по чудо се беше озовала. Искаше да помоли Шипи или Иглата да помогнат на двамата, но видя състоянието, в което се намираха, и замръзна от ужас: Тухлената стена пред нея беше оголена на две трети. Дървото на Иглата беше почерняло и изсъхнало, сякаш някой беше изпил всички сокове от него приживе. Клоните му се бяха свили в сухи тръстики и повече от половината от тях се бяха счупили. Гъвкавите стъбла бяха изсъхнали. Листата бяха опадали. И само острите тръни по напълно сухите клони доказваха, че само допреди няколко часа тук е шумяла истинска крепост.
– Майчице… Какво е това? – Прошепна Айра и панически огледа стената. – Шипи, какво става? Игла… Зорг…
Тя изведнъж си спомни последното си видение и се запъна назад като в делириум.
– О, Боже мой… Значи всичко това е истина!
Игликите изсъскаха изтощено, радвайки се, че поне тя е оцеляла от ужасния ад, който бяха преживели. Но също така усетиха, че Занд потръпва от болка. Те са негови деца. И точно както Айра наскоро, те се уплашиха, когато леденото пипало го докосна.
Единствено близостта с господарката им ги държеше живи. Затова Кер така отчаяно се бе опитал да я достигне, затова игликите се бяха вкопчили в нея толкова здраво, затова ужасения Зорг се бе втурнал тук. И затова Айра седеше на земята, без дори да мисли да крие горчивите си сълзи.
– Зорг… – Изхлипа тя, докато притискаше към гърдите си куцото драконово дете, без изобщо да се изненада, когато то се превърна от страшно изглеждащ гущер в пухкаво коте. Беше малко котенце, уморено поклащаше крачета, но все пак намери сили да оближе благодарно ръката ѝ. – Кер, вземи и ти. Аз имам малко. Шипи? Игла?
Игликите протестиращо зашумяха, опитвайки се да се отдалечат колкото се може повече, и Айра се изправи на крака.
Мисълта, че е доведена тук от проклетия маг, не беше нещо, за което искаше да мисли. Все пак засега нямаше друга теория. Най-вероятно, когато е чул дългоочаквания ѝ писък, той е помислил, че е постигнал това, което е искал, и е разхлабил веригите. Може би я беше оставил на пода, както правеше винаги. Може би е бил снизходителен… И е довел нея и Кер тъкмо когато те толкова силно са се нуждаели от помощ.
Айра подсмръкна и придърпа размърдалите се метаморфи към себе си, после чу разтревожени гласове в далечината и трескаво се огледа. Не искаше да я хванат на местопрестъплението с два полумъртви метаморфа. Просто нямаше енергия да бяга нанякъде. Да се скрие под стената, където уморените Шипи и Игла вече не можеха да я прикрият, също нямаше да се получи. Тогава какво?
Тя стисна очи, усещайки, че отговора се крие буквално на повърхността. И тогава усети позната тежест в гърдите си. Изведнъж си спомни, че това се беше случило много отдавна, а после я дръпнаха за ръкава, повлякоха я насила и един гневен глас удари по напрегнатия нерв:
– Така си и знаех, че това нямаше как да се случи без теб! Какво направи пак?!
Момичето погледна Бриер, която беше ядосан като куче на верига.
– Откъде се взе?!
– Само минавам! Какво правиш тук?! Защо ти тече кръв от носа?! Признай си: Пак ли направи магия?!
Айра прокара длан по лицето си и преглътна: Наистина беше кръв. А тя дори не я забеляза.
– Махай се оттук, преди да е дошъл учителя! – Прошепна момчето, като я повлече към най-близките храсти.
– Нали той е този, който ме доведе тук?
– Това бях аз, глупачке, който те проследи, когато забелязах, че си закъсняла от Легран! Аз те последвах като глупак! Мислех, че ти се е случило нещо лошо. После влязох в залата, но не разбрах, идиот, че тя е защитена от непознати, и ме удариха в лицето… Оправих се едва преди половин час. После влязох, видях те да лежиш на пода и те измъкнах навън. Да, тук! Къде другаде? Трябваше да те погребат в този вид!
Айра, която се мъчеше да не изостава от приятеля си, неволно погледна босите си крака.
– Значи ти ме доведе тук?
– Уплаших се – промълви младежа, докато тичаше. – Сграбчих теб и Кер, занесох те в оранжерията и… Е, утре ще имам неприятности. Но ако се върнеш в залата преди учителя, може би всичко ще е наред.
Айра неволно потръпна, като си представи, че ще трябва отново да слезе в стаята за мъчения, но Бриер упорито я дърпаше след себе си, принуждавайки я да размърда крака. Той я повлече към проклетия хълм, заслуша се предпазливо и изведнъж издиша с такова невероятно облекчение, че Айра изпита изгарящ срам.
– Вътре няма учител!
– Съжалявам – момичето сведе глава и като пусна ръката му, направи мъчително бавна крачка в мазето. – Благодаря ти, че ми помогна.
– Само не казвай на никого!
– Разбира се, че не – усмихна се горчиво Айра, след което прегърна спасителя си и плъзна заспалия Зорг в прегръдките му. – Заведи го при господин Оге. Той ще го намери, когато се събуди. Той не трябва да се вижда близо до мен.
– Откъде дойде?!
– Довиждане – Айра набързо избута Бриер и се обърна. – Ще се видим утре.
„Ако съм жива. “
Тя грабна халата, който висеше до вратата, и набързо избърса първо лицето си, а после и краката си. След това изнемощяла потъна на пода близо до мястото, където висяха веригите, и разсеяно си помисли, че сигурно си е счупила носа, когато дер Солен я е пуснал и тя е рухнала с лице надолу в безсъзнание.
Безкрайната умора я връхлетя така внезапно, сякаш някой беше изключил светлината. Силите, които Легран беше споделил с нея, отдавна бяха изчерпани. Беше изразходвала и своята, докато висеше на стойката. Беше изчерпала което ѝ бяха дали, и игликите, докато лекуваше Кер и Зорг по пътя си дотук. Вече нямаше нищо. Само огромна умора, пълно вътрешно опустошение и необяснимото безразличие, с което мислеше за факта, че Викран дер Солен скоро отново ще бъде тук, ще иска от нея отговори и както винаги ще продължи започнатото тази вечер, без да ги чуе.
Предварително се стряскаше, когато чуеше познати стъпки навън: Само за седмица се беше научила да ги разпознава от хиляди. Тежки, отмерени стъпки, винаги последвани от безстрастен глас и неизменно от болка.
– Е? Будна ли си? – Попита сухо магьосника, спирайки зад нея.
Айра кимна, без да се обръща.
– Стани. Обърни се и ме погледни.
Тя се надигна бавно от пода и погледна безизразно в студените очи на мага. Гледа дълго време. Безжизнено, усърдно държеше ключа за заветната стая с омраза в здраво стиснат юмрук.
– В състояние ли си да продължиш? – Викран дер Солен повдигна една вежда.
„Не! “ – Откъм някой отвътре се чу уплашен писък. Да не би да е самата тя?
„Боже, не отново! “ – Извика уплашеното животно в нея. – „Няма да мога да го направя отново! Няма да успея! Просто няма да мога да се справя!“
„Войната е смърт, дете мое – прошепна съчувствено гласа на един стар войник в главата ѝ. – Във войната няма съжаление, няма съвест, няма чест. Те убиват, осакатяват, режат и изгарят. И не винаги го правят с оръжие в ръка. Войната може да бъде различна – дълга и кратка, кървава и яростна, бавна и мудна, коварна и студена. Ако решиш да стигнеш докрай, то бъди готов, че и врага няма да отстъпи. Той ще ви чака зад всеки ъгъл. Всяка къща и всяко лице. И ще ви преследва до деня на смъртта ви. Освен ако, разбира се, той не е истински. Но когато престанеш да се криеш, когато можеш да се обърнеш и да се изправиш открито срещу него, когато не се страхуваш от директна битка, това ще означава само едно – врага ти не те е пречупил, дете. Това означава, че той те е направил по-силен. И точно това е предимството, което ти е липсвало. Използвай го, дете мое. Използвай го, когато видиш, че врага ти е неизмеримо по-силен. Заблуди го. Прикрий се. Направи му засада. Войната е болка, страх и отрова, която скоро ще изсуши душата ти. Същата отрова, която изсушава душата на врага ви. Затова, преди да нанесеш смъртоносния удар, погледни го в очите и виж какво скоро ще ти се случи. И след това помисли внимателно: Готова ли си за това? “
Айра се вгледа внимателно в ледените очи на Викран дер Солен, стисна зъби и бавно наклони глава.
Да. Тя беше готова.
– Не тук – усмихна се магьосника, после посочи към спящия Кер и добави: – Време е да се погрижиш за него. Той трябва да се яви в глутницата след полунощ. Сам. Надявам се, че разбираш последствията от неспазването на заповедите ми?
– Да – повтори категорично Айра и се усмихна по-широко.
– В такъв случай можеш да си тръгнеш. Очаквам го на обичайното място до настъпването на нощта.