***
– Атака! – Заповяда Викран дер Солен.
И тя покорно атакува.
– Атакувай!
И тя атакува отново, като напразно се опитваше да достигне недостижимия враг, но със смътна изненада, че се задържа все по-дълго и по-дълго.
– Вдигни се! Атакувай! – Айра послушно се изправи и вдигна оръжието, което не пусна дори когато магьосника я удари по ръката.
Да, така е. От известно време насам наставника ѝ беше оставил настрана пръчката и беше удостоил ученичката си с честта да я обучава с истинско оръжие. И дори благоволи да ѝ обясни, че вече умее да отбягва доста добре… Само през първите няколко секунди. Въпреки това продължителността на схватките се увеличи значително. След известно време мага кимна със задоволство, когато изтощената и потна ученичка не падна в краката му, а го изчака да излезе, преди да падне на студения под от изтощение.
Въпреки това на следващия урок Викран дер Солен все още казваше, че атаките на Айра са отвратителни, а защитата ѝ не е добра. Сега обаче рапирата му беше бойна, така че всяка грешка докарваше на Айра драскотина или парещо убождане, а не тъпата болка отпреди. Дрехите ѝ не само се замърсяваха два пъти по-бързо, но и до края на урока бяха напоени с кръв.
Вероятно, ако не беше източника на Марсо и непрекъснато работещите лечебни мрежи, Айра нямаше да оцелее. В крайна сметка щеше да се пречупи и да се превърне в уплашена робиня, която е загубила волята си и е била пребита до крак. Но помощта на приятелите ѝ помогна да издържи на това мъчение, да не загуби разсъдъка си. И отвреме-навреме тя се връщаше в тренировъчната зала и с мълчалив триумф забелязваше старателно прикриваната изненада в сините очи на палача.
Няколко пъти Викран дер Солен я връщаше на омразната стойка, като я разтягаше така, че Айра едва успяваше да сдържи писъка си. Той не полагаше усилия да го прави внимателно или нежно. Както винаги, не му пукаше за чуждата болка. Но тъкмо когато беше готова да се предаде и да моли за милост, магьосника внезапно се приближи до нея и я погледна много внимателно, в очите. Същият оценяващ, откровено изучаващ поглед, от който заключената омраза отново започна да се надига на задушаваща вълна.
С времето Айра бе намерила начин да се пребори с нея. Научи се не само да прикрива гнева си, но и да избягва излишната болка: Щом мага започна да отключва веригите, тя се гмурна с облекчение в пурпурната мъгла, в която дори дер Солен не можеше да я достигне. През целия път на разтягане тя се преструваше на покорна марионетка. Върна се в реалността едва когато веригите паднаха с трясък, болката в разтегнатите ѝ мускули се притъпи, а Айра се плъзна по мократа от пот стена и злопаметно отбеляза, че и този път е оцеляла. Въпреки всичко.
За няколко седмици мъчения беше отслабнала доста, беше се стегнала, беше укрепнала. Беше се научила да се движи плавно и икономично. Вече не умираше в края на урока, не припадаше от облекчение и не падаше на земята дори след като дер Солен беше оставил рапирата си настрана, беше преметнал наметалото си през ръката и си беше тръгнал.
Беше се научила да удържа ударите му. И му се противопоставяше толкова дълго, колкото можеше. Предаваше се на милостта на победителя само когато ръката ѝ беше готова да се счупи, когато ботуша на мъжа се опираше властно в гърба ѝ или когато върха на рапирата танцуваше ненатрапчиво близо до очите ѝ.
За своя собствена изненада Айра вече дори не се страхуваше от болката, свикнала с нея като с неразделна част от себе си. Беше се научила да се усмихва лицемерно, когато дер Солен ѝ предлагаше да се бие с пълна сила. При редовно разтягане можеше да достигне с върха на крака си до собствения си нос или до носа на учителя си. Предпочиташе да удари последния… И то толкова силно, че да го опръска с кървава течност. Но Викран дер Солен, въпреки всичко, все още беше недостижим.
Сега обаче той вече не предизвикваше животински ужас. Той беше просто човек. Беше обикновен жив човек от плът и кръв… Човек, който все пак можеше да бъде победен. И Айра, мълчаливо понасяйки ударите, търпеливо изчакваше своя час.
Два месеца по-късно Айра изведнъж осъзна, че вече не умира от изтощение. Отново започна да чувства, беше в състояние да възприема заобикалящата я действителност, да реагира на името си и от време на време, сякаш спомняйки си отдавна забравено минало, да влиза в кратки разговори.
Изглеждаше странно, но след няколко седмици тя сякаш се беше преродила. Закалена, втвърдена, стоманена отвътре и научена да се държи така, че дори виарите, които случайно се сблъскваха с нея по коридорите, само клатеха глави от учудване. Точно преди да зададът най-важния си въпрос:
– Кога? Айра, кога ще се върнеш?!
Това тя не знаеше. Но нямаше намерение да признае, че от дълго време тича в общата глутница, подчинявайки се на властния глас на водача. Ловуваше с останалите, падаше в реката, биеше се с другите виари при равни условия и мълчеше, когато някой обичайно наричаше Кер по име.
Единствено дер Солен беше този, от когото Айра се опитваше да стои настрана. Следвайки заповедите му, тя веднага се скриваше в самото дъно на ума на Кер, ако мага се приближеше твърде много.
Понякога Айра започваше да си мисли, че подозира нещо. Понякога погледа му ставаше толкова остър, че тя инстинктивно се свиваше в съня си. Но дер Солен мълчеше. А Айра го наблюдаваше внимателно, изучаваше го, сравняваше го с чистокръвните върколаци и доста бързо разбра, че в определени моменти силата му в глутницата е дори по-голяма от тази на господин Борже. Поне що се отнася до обучението. Веднага щом свършеше урока, той винаги си тръгваше, макар че не веднъж или два пъти го бяха молили да остане.
Това, което най-много изненада момичето, беше, че магьосника беше приеман с еднакво уважение както от огнените виари, така и от студенокръвните вампири. Нещо повече, щом се появеше на поляната, живота там мигновено спираше, а учениците се нареждаха и чакаха с нетърпение да видят с какво е дошъл при тях строгия наставник.
Той се ползваше с уважение. Несъмнено се страхуваха от него и му се подчиняваха толкова безпрекословно, че можеше да бъде дори уважително, ако Айра можеше да си позволи да го уважава. И със сигурност не изпитваше никаква благодарност към него, когато магьосника я изведе пред целия клан и и заповяда също толкова безразлично, както и на виарите: „Защитавай се! “
Това бяха тежки дни, изпълнени с постоянна умора и болка в напрегнатите им мускули. Трудно и за двамата, защото Кер никога не оставяше господарката си, докато тя се сражаваше отчаяно в тренировъчната зала с дер Солен, а тя на свой ред винаги подкрепяше Кер, когато трябваше да се бие с виари или вампири.
При това нито към Керг, нито към Дакрал момичето не изпитваше неприязън, въпреки че от единия или от другия получаваше чувствителен удар или болезнено ухапване. Понякога обаче и се искаше да ги забави и, използвайки мисловния си език, да изкрещи гневно: „Какво правиш, идиот? Не виждаш ли, че сме наранени?“
* * *
Един ден Айра, за своя собствена изненада, се почувства достатъчно уверена, за да се бори с наставника си с пълна сила в продължение на няколко минути. Тя дори започна да изпитва необяснимо удоволствие от схватката, но Викран дер Солен внезапно прекрати боя и хвърли краткото:
– Достатъчно.
Момичето веднага свали оръжието си и се отдръпна назад: Беше научило и тази заповед, затова върна рапирата си на закачалката и зае обичайното си място до вратата, където винаги посрещаше мага преди началото на урока.
Айра замръзна, оставяйки мага да реши какво да прави по-нататък. Тя никога не оспорваше заповедите му и не показваше, че харесва или не харесва нещо. Затова беше доста изненадана, когато нямаше заповед да продължи, а наставника, вместо да съобщи за поредното разтягане, изведнъж заповяда:
– Съблечи дрехите си.
Чувайки заповедта, Айра го погледна за пръв път от много време насам, но мага не се шегуваше. Тя не се поколеба, като мислено си напомни, че това няма значение, и след това захвърли мократа си от кръв и пот риза, свали също толкова изрязаните панталони и остана напълно гола пред наставниците си.
Викран дер Солен отново замълча за дълго време.
Айра започна да замръзва, когато погледа му се зарея по посинялото ѝ тяло. Да стои боса на каменния под беше неприятно, но в момента това беше единственото нещо, което наистина я притесняваше, защото можеше да преживее унижението, но не искаше да получава треска. Разбира се, все още оставаше въпроса за какъв демон е нужно това на магьосника, но момичето беше свикнало да поставя всички въпроси на плещите на своя палач. И не само не се смути, но дори искрено пожела той по-скоро да вземе решение за по-нататъшните си действия. Защото ако реши да я изнасили, поне щеше да се стопли. А ако се колебаеше, тя щеше да отиде като виар с него. Стига да ми позволи да се облека отново, след като вече се е наситил достатъчно.
Вместо да отговори, Дер Солен погледна замръзналия на перваза плъх и издаде кратка команда:
– Ела тук.
Кер, свикнал да изпълнява заповеди, пъргаво скочи от стойката за оръжия и с три огромни скока стигна до чакащия маг. Но последния, за още по-голяма изненада на Айра, просто я сочеше с пръст.
– Белка. Нагоре.
Метаморфът пъргаво смени облика си и полетя нагоре към врата на господарката си.
Викран дер Солен погледна двамата още по-странно, но после с неочаквано тежка въздишка се отпусна:
– Кер, твоето време дойде. Направи го сам. Или ще се наложи аз да го направя.
Два чифта очи се взираха в мага с недоумение. Едното от тях обаче бързо разбра и се изпълни с истински ужас, а другото остана предпазливо и объркано, докато накрая на мага му писна от нерешителността им и щракна кратко с пръсти.
– Кер…
Тишина.