* * *
На следващата вечер в хранилището цареше безпорядък: Безценни книги бяха пръснати по пода, древни ръкописи – разпилени, смачкани карти – натрупани на масата, а разярения Марсо се бореше с плъх, който със зъби драпаше по един мухлясал ръкопис, решен да го защити.
– Уф! – Изведнъж се чу от извора и Айра, която беше излязла от Ключа, се срина уморено на ръба. – Колко е трудно! Марсо, от колко време съм под водата?
– Една минута – каза ядосано духа, след като си беше върнал съкровището. – А през това време твоя нагъл, безскрупулен и крайно невъзпитан плъх едва не изяде изчисленията ми!
Кер изкрещя в знак на протест.
– Тихо – измърмори Айра, излезе от басейна и се уви в топлата си роба. – По-добре ми кажи какъв беше размера ми?
– С размерите на слон!
– Марсо, не се надувай и го кажи както трябва.
– О, Боже… Добре де: Огромна видра… – Духът престана да мърмори и долетя до басейна, като махна на метаморфа, която бълнуваше войнствено. – Слушай, имам една много интересна идея…
Чу се гневно писукане и звук от дъвчене на дърво.
– Е, не аз, а ние!
Чупенето стана още по-ожесточено.
– Уф! – Марсо окончателно се разстрои, но въпреки това се сниши настрани, разгърна изчисленията си и заби пръст в една от многото формули. – Гледай какво открихме: Скалата, където се е заселил Викран, има собствено магическо поле… Освен ако твоя плъх не греши. Не знам дали това се дължи на свойствата на самата скала или на кулата, но не това е важното. Става дума за това, че около нея има доста значителни природни смущения, които ще ти позволят да развалиш първите два слоя защита, без никой да забележи. А ако някой усети нещо нередно, ще го отпише като поредното природно смущение. Това ще ти даде време да застанеш зад първата колона и да избегнеш най-неприятния момент – преследването. Поради причината, че по време на гръмотевична буря – а гръмотевичните бури обикновено започват около полунощ – не е лесно да се отворят и задържат стационарни портали в мрежите.
Айра избърса мокрото си лице и се намръщи.
– Каква е ползата от това? Аз също ще трябва да ги направя, нали?
– Спомняш ли си „Изкуството на телепортационния контрол“? Знаеш ли каква е разликата между краткосрочните и постоянните портали?
– Краткосрочните портали изискват много енергия, те са много малки и са предназначени за кратки разстояния, но винаги са стабилни, докато стационарните…
– Точно така! – Призракът вдигна пръст нагоре. – Стабилни! Знаеш ли какво означава това?
Айра замръзна.
– Че ако използвам много малки портали, не е нужно да се страхувам, че природните вихри ще ги затворят преди времето им… Точно така! Марсо, това е решението! Разбира се, ще трябва да направя много повече от два на колона, но с твоя източник… – Тя с неочаквана топлота взе малък пръстен от ръба, – би трябвало да се справим. Ще трябва да го направим!
Марсо се усмихна слабо.
– Надявам се, че в него се съдържа толкова енергия, колкото ти е необходима.
– Нуждаем се от него, приятелю – усмихна се внезапно тя. – Защото знам точно кой ще ми помогне и ще ме измъкне от полузаспалото състояние, ако нещо се обърка.
– Хайде… Радвам се, че поне сега е полезен и ще ти донесе повече полза, отколкото на мен навремето.
– Изненадана съм, че си го запазил.
– Не съм… Когато осъзнах в какво съм се превърнал, Алварис го взе, разбира се. Мислиш ли, че на света има много пръстени, изваяни от масивен диамант?!
– Диамантът е най-капацитивния от природните минерали – Айра замислено погали подаръка на приятеля си. – Ако първоначалния му размер е бил достатъчно голям и магьосника е имал достатъчно опит, за да извая от него такъв пръстен за години…
– Прекарах двайсет години над него – каза Марсо с нескрита гордост. – Значи е почти толкова здрав, колкото и нашия ключ.
– Къде се научи да работиш с диаманти? Това не е злато, нито мед, нито какъвто и да е метал… И трябваше да запазиш фасетите му непокътнати и силата му – непокътната.
– Аз не само съм го съхранил – злорадо се ухили призрака. – Направих така, че силата му… Искам да кажа, силата на целия камък… Напълно да се прехвърли в този малък шедьовър, над който навремето заедно с мен работеше цял отбор джуджета! Представяш ли си колко ми взеха?! И колко още платих, за да покрият този пръстен с тънък слой злато?!
– Не – отвърна честно Айра.
– Похарчих всичко, което бях спечелил като придворен магьосник, и всичко, което имах, а не бях най-слабия маг в Завета. Но пръстена ми позволи да се доближа до Занд толкова близо, колкото никой друг на света.
– Как си го върна? – Зачуди се тя.
Марсо се изкашля смутено.
– Предпочитам да не говоря за това, знаеш ли. Но трябваше да се потрудя доста, за да накарам един от нашите, е, няма значение кой, да извърши едно не толкова добро дело и да ми върне стария пръстен, срещу обет да не говоря за нещо, което онзи неразумен човек е направил навремето.
– Ти си го откраднал – укорително каза Айра.
– Не е откраднат, а е възстановена собствеността му. Това е различно.
– А да подставиш един от професорите си и след това да поискаш от него да открадне пръстен за теб не е срамно?
Марсо замръзна войнствено.
– Откъде знаеш?
– Кой друг би могъл да влезе в кабинета на директора и да вземе „твоята собственост“, без лер Алварис да забележи? – Въздъхна Айра. – Е, не можем да го върнем обратно. Дали този маг изобщо е платил за нещо стойностно?
– Повече от това, че е платил. Така че, ако го хванат да краде, няма да се чувствам зле заради това.
– Дори и така?
– Дори – кимна призрака. – Нека не ровим в тъмното ми минало и да мислим как да заредим пръстена.
– Какво има да се мисли? Ще го заредим от извора – сви рамене Айра.
– Знаеш ли как се прави това?
– Не.
– Това е чудесно. Аз също не мога – каза Марсо язвително. – Е, защо да не попитаме Кер? Той е толкова умен.
Метаморфът изхърка недоволно.
– Марсо, ти сериозно ли говориш? – Попита предпазливо Айра. – Ти наистина не знаеш?
– Знам – промърмори той и моментално наду носа си. – Но не мога. Ето защо ще трябва да те науча, и то много бързо, защото трябва да започна със сложните, а ти още не си научила дори простите.
– Аз вече съм се научила! – Възмути се момичето.
– Ти все още растеш до истинското майсторство. Но днес си се смалила до размерите на куче, а това е нещо. Ако натиснеш още малко, може би дори ще успееш да се справиш с крайния срок.
Тя се намръщи.
– Тренирах денем и нощем. От стаята ми тече ток. Имам Листовик, който вече е израснал до тавана. На път е да стигне до третия етаж. Или е на път да пусне корени в мазето. Така че ще успея. Възстановявам се бързо. Главното е да измисля къде да сложа източника си, защото няма да имам ръце, няма да мога да го държа в зъбите си, а и е нереално да го нося на врата си… И трябва да помисля как ще избягам от дер Солен на бала.
– Не можеш да избягаш – отвърна веднага Марсо. – Когато официалната част приключи и директора произнесе дълга, отегчителна реч, в която ви поздравява за следващия етап от живота ви, всеки ученик ще получи цветна панделка. Лентата съдържа слабо заклинание за търсене. За всеки случай, ако някой се уплаши и реши да се скрие. Имам предвид тези, на които им предстои посвещение.
– Има ли някакъв начин да се премахне каишката?
– Не – поклати глава призрака. – Викран може да те намери навсякъде на острова с помощта на панделката.
– Само той ли? – Айра примижа недоброжелателно.
– Да. Лентата ще бъде омагьосана върху него. Вероятно той сам ще го направи, за да е сигурен, че няма да усетиш нищо.
– Ами ако я изпусна?
– Той ще разбере веднага.
– Тогава може да я пъхна в нечий джоб?
– Тя е настроена на аурата ти и щом се окаже близо до някого, за когото не е предназначена, ще даде знак.
– Ето един демон… Какво да правя?
Призракът дълго мисли.
– Не знам. Все още не вярвам, че Викран се е съгласил да направи посвещението.
– Но аз вярвам – намръщи се Айра.
– Не – замислено каза Марсо. – Познавам Викран от дълго време. Той е твърд, понякога жесток и много взискателен човек. Умее да се изразява така, че е трудно да се спори с него. Силен е, презира смъртта и не се страхува да поема рискове, дори ако това означава нараняване или смърт. Той изисква много от учениците си. Той ги наказва най-много. И за най-малкото провинение ги наказва, защото така е избрал да ги учи, но не е подлец. Той няма да се наложи над никого. А миналото му няма да му позволи да падне до нивото на Легран. Това е единствената причина, поради която не му предложиха да обучава момичета, за да избегне въпроса за посвещението. Той е самотник, Айра. Той е самотник от седем години. Няма привързаности, няма хобита, няма жени. Винаги е сам.
Айра погледна мрачно към призрака, мислейки на глас.
– Защо тогава изведнъж се е променил?
– Точно това, скъпа моя, ме тревожи. Мислиш ли, че е способен да наруши думата си?
– Защо не? – Момичето подскочи нагоре-надолу.
– Ами клетвата, която си е дал на прага на смъртта? Когато душата ти е празна, сърцето ти е изгорено до основи и единственото ти желание е за мир, в който няма повече болка? Мислиш ли, че е толкова лесно просто да преживееш Ейтале? Мислиш ли, че е могъл да излъже, когато е видял окървавеното ѝ тяло пред себе си и е осъзнал, че вината за това е негова, че тя умира толкова ужасно? Нима не би спазил клетвата, която е дал върху нейната кръв?!
Айра прехапа болезнено устните си.
– Аз… Не знам.
– Излъгал ли те е някога? – Попита настойчиво призрака.
– Не.
– Нарушавал ли е обещанията си? Поне веднъж през цялото това време?
– Не! – Тя се обърна рязко. – Какво общо има това с нея, Марсо?! Какво значение има това?!
Призракът долетя по-близо.