***
– Това, което има значение, момичето ми, е, че Викран никога не би направил това без много добра причина. Той не би нарушил думата си. Не би опетнил паметта ѝ. Не би докоснал жената на друг мъж… Особено когато тя е против. А дори и да е съгласна… Не мисля че ще го направи. А единствената основателна причина да се съгласи на това е пряката заповед на директора. Една от онези заповеди, които Викран беше свикнал да изпълнява независимо от собствените си желания.
– Не разбирам…
– Сигурен съм, че Викран не иска да те посвещава – каза Марсо тихо. – Такъв е той – горд, упорит и настоятелен. На първо място той не е искал да бъдеш негова ученичка. Но директора му е казал и той е трябвало да се подчини. Може би дори защото в замяна на искането на Викран Алварис можеше да поиска същото условие от него. Да речем: Безпрекословно подчинение. Повярвай ми, Алварис не е толкова мил и симпатичен, колкото може да изглежда на пръв поглед. Той знае как да постигне своето. Той е предпазлив и много пресметлив. Дори е циничен, защото така е в нашата професия. В някои отношения той и Викран си приличат. Всъщност именно затова той е избрал такъв ученик за себе си. Но Викран, за разлика от Алварис, прекалено много цени честта си, за да се принизи до нивото на похотлив мерзавец.
Айра сви рамене в объркване.
– Тогава не разбирам – прошепна тя. – Кер и аз дойдохме тук от Занд. Събудихме Иглата. Разбулихме миналото на дер Солен. Накарахме го да си спомни отново, да страда… Той трябва да ни мрази! Защото някога една иглика като моята Игла е убила единствената му любов. За това, че не му позволих да си отмъсти за това. И за това, че позволи на мен и Кер да му се качим на главата. Той беше толкова жесток към нас, толкова ни нарани и направи толкова много, за да… – Тя потръпна. – За да накара и мен да го намразя… Боже, Марсо, мислех, че ще полудея от омраза!
– Сигурно си права за нещо, моето момиче – въздъхна Марсо, сядайки до нея. – Викран наистина беше преживял много. Но дори и сега не си дава нито миг почивка, за да не се върне спомена и да го преследва отново. Виждал съм какъв е бил, Айра. Виждам в какво се е превърнал след Занд. Осъзнавам, че дори и това е много добро нещо за човек, преживял гибелта на Ейтале. И знам със сигурност, че никой от учениците му не се отнася към него с нищо друго освен с искрено уважение. А това чувство, трябва да признаеш, тепърва трябва да се печели от упорити адепти.
– Тогава защо?! – Айра стисна очи почти до сълзи. – Защо постъпи така с мен?! Защо изобщо се съгласи на това?!
– Ако знаех отговора, щях да ти го кажа. Но повярвай ми, Викран щеше да напусне академията, преди да приеме посвещението. И нямаше да се подготви за него, както направи Легран. Той е прекалено горд за това. И е честен. И самото посвещение не би му донесло повече радост, отколкото на теб. За него това е предателство. Като да нарушиш обещание към Ейтале. То е като да предадеш себе си и да унищожиш всичко, което го прави такъв, какъвто е.
– Но той направи всичко, за да ме накара да го намразя! Нима не разбира, че предпочитам да се оставя да бъда разкъсана на парчета от Легран, отколкото… – Айра спря рязко и остана зашеметена. – Не, това не може да бъде!
Призракът се намръщи неразбиращо.
– Айра, какво става?
Момичето се свлече на ръба на басейна и се взираше втренчено пред себе си, като набързо прехвърли в съзнанието си всичко, което беше научило, разбрало, изстрадало и преживяло.
Кратките резерви на Бриер относно разтягането, болезнената му гримаса всеки път, когато си спомняше за онзи труден ден, нервния смях, с който се присмиваше на крясъка, който бе изпуснал въпреки предупреждението на учителя, безкрайните тестове, задачи, битки…
Бриер каза, че наставника живее за война и изисква същото от учениците си. Викран дер Солен като цяло изисква много и сурово потиска опитите да се оспори правото му на лидерство. Но според Бриер той никога не преминава границата, отвъд която вече не се възприема като строг и опитен лидер.
Да, Бриер неведнъж е признавал, че обучението не му е дошло лесно. Със смях казваше, че живота му би бил много по-спокоен с друг учител, защото никой друг в академията не е имал такива натоварвания като майстор Викран. Но в същото време заяви съвсем сериозно, че не би желал друго. Уважаваше и признаваше правотата на учителя си, когато той с лекота доказваше след поредния напън или кратък бой: Виждаш ли? Всъщност можеш да се справиш и по-добре…
А Викран дер Солен винаги правеше само това, което смяташе за необходимо. Говореше толкова, колкото смяташе за необходимо. И често помагаше на учениците си да се възстановят, ако натоварването беше твърде голямо, макар че не, грешно. Айра не можеше да не си го признае – през цялото си обучение той само я бе тласнал към точката, в която можеше да се справи сама. Вярно, за разлика от Бриер, той не я беше предупредил предварително за намеренията си. И никога не правеше отстъпки за възрастта или пола. Но можеше да го направи.
След като прекара този странен, неразбираем и напълно обърнат с главата надолу ден, тя осъзна, че той наистина би могъл. Например, можеше да каже нещо за „стойката“. Ако нямаше начин да го избегне, тогава си струваше да обясни, да насърчи, да успокои – това беше толкова естествено! В края на краищата, той можеше да го направи по-внимателно. Можеше да помогне с думи. Можеше предварително да подготви тях и Кер за трансформацията, така че да не се страхуват и безумната болка, която не можеше да им спести, да не стане два пъти по-силна.
Въпреки това наставника не положи усилия да бъде разбран. Той не се нуждаеше от това. Не му беше нужно и да учи. Въпреки че очевидно не можеше да прави нещата наполовина. Ето защо обучението на Айра бе станало толкова трудно.
Но в същото време тя виждаше какъв може да бъде той. Виждаше, че той може да обяснява без болка. Умееше да преподава нормално и да причинява достатъчно болка, за да бъде поносима.
Но защо не беше направил всичко това преди!
Айра уморено затвори клепачи и със сила стисна слепоочията си.
– Кажи ми, Марсо – попита тя най-сетне с безцветен глас. – Какво би направил, ако те принудят да направиш нещо много неприятно? Нещо, на което душата ти отчаяно се е противопоставяла? Нещо, което наистина презираш или дори мразиш? Нещо, което би те обидило повече от плюнка в лицето, но което не би могъл да избегнеш, ако искаш?
– Е… Ще трябва да си поразмърдам мозъка – каза призрака с язвителна насмешка. – Ще трябва да измисля някакъв начин да се измъкна от това. Например да избягам, както ти правиш. Или да унищожа препятствието.
– Но какво ще стане, ако не можем да избягаме? Ами ако препятствието не може да бъде унищожено?
– Е, на този свят няма нищо, което да не може да бъде унищожено.
– А какво, ако препятствието е едно смешно, неосъзнато и неквалифицирано момиче, което ти е било наложено? – Прошепна Айра. – Ще можеш ли да се отървеш от нея?
Лицето на Марсо потъмня.
– Не.
– Щеше ли да я убиеш?
– Не. Аз не съм чудовище.
– Щеше ли да искаш да нарушиш обет, който си спазвал години наред?
– Не, разбира се, че не! – Възкликна призрака. – Точно това казвам! Не можеш да обвиняваш Викран за това, че самото ти присъствие го е притиснало до стената! И че Алварис е гадняр, на когото му е все едно, че не можете да се понасяте!
Айра затвори очи за момент.
– Марсо, можеш ли, без да намериш друг изход, да ме докараш до отчаяние? Би ли успял да ме накараш да изпадна в истерия и да се оплача на директора? Би ли могъл да ме накараш да опиша тези ужаси възможно най-цветно? Така, че лер Алварис да се ужаси и да разбере, че е избрал грешния учител за глупак, който има твърде малко издръжливост, за да издържи на темпото, което ти задаваш на всичките си ученици? Кажи ми, Марсо… Дали в такъв случай щях да бъда оставена на теб?
Призракът се разтрепери.
– Ако беше поискала, може би. А ако беше поискала друг учител, щяха да те преместят и несъмнено да те дадат на Легран. С неговата Земя и с настояването му за посвещение… Такива са правилата, защото учениците също имат избор. Но повярвай ми, това щеше да е такъв шамар за Викран, че щеше да загуби уважението на целия персонал.
– А ако не ти пука за мнението на персонала? – Айра попита с умъртвен глас. – Ако за теб няма значение нищо друго освен миналото и онези сънища, в които си се заклел да бъдеш верен на някого?
– Айра…
– Можеш ли да се заставиш да се мразиш толкова, колкото се мразиш от години? Можеше ли да го направиш, за да не нарушиш обета си? Можеше ли да го направиш така, че и директора да няма избор? Така, както е постъпил с теб, налагайки ученик, който скоро щеше да се нуждае от пълно посвещение? Кажи ми, Марсо. Би ли си направил труда да ме убиеш с новината за бала? Да го направиш предварително, противно на правилата? Би ли могъл да ме гледаш в очите всеки ден и да чакаш с нетърпение: Кога… Ами, кога ще се усмихна злорадо и ще ти кажа, че от утре вече няма да можеш да ме измъчваш? Че отивам при друг учител – по-мъдър, по-разбиращ и не толкова гаден? Някой, на когото доброволно бих се отдала по време на посвещението от чувство за отмъщение? И ако това не се случи, щеше ли да рискуваш да престъпиш закона? Да се осмелиш да се свържеш с боен метаморф? – Тя въздъхна с прекъсвания, мъчително опитвайки се да осмисли всичко това, а после внезапно осъзна най-важното и потръпна. – Един много разгневен метаморф при теб, Марсо? Ще рискуваш ли да го провокираш!
Призракът пребледня страховито и тихо издиша:
– Всемогъщи…
И Айра довърши тихо:
– А би ли си помислил, че може би е по-добре да умреш в ноктите му, отколкото да предадеш тази, за която някога си живял? След нейната смърт собствения ти живот е загубил всякакъв смисъл.
– Не знам за себе си – тихо прошепна призрака. – Не съм сигурен, че бих го направил. Но Викран… Господи! Ако си права, той наистина е луд!