***
Вървейки по коридора на лечебната сграда и чувайки неясен шум отпред, майстор Викран неволно забави крачка и строго смръщи черните си вежди.
Какво е това? Какво става? И защо шума е такъв, сякаш някой отчаяно се бори с някого?
Но в момент като този тук не би трябвало да има външни хора – правилата са неприкосновени за първокурсниците. Само болните не бяха засегнати от тази забрана: На тях им беше позволено да излизат вечер в градината, прилежаща към сградата. Обаче под строгия надзор на лекар. Но в блока имаше само един човек, който можеше да бъде източник на шум. Което означаваше, че тя или не е сама, или се е случило нещо, което би вкарало някого в големи неприятности.
Тъкмо се канеше да потегли, когато видя познатата врата да се отваря широко, а след това чу звън на чупещи се съдове, приглушен писък, който веднага бе последван от свирепо съскане, и дълъг стон, който почти веднага бе прекъснат от болезнено хлипане и отвратителен звук на разкъсващ се плат.
Майстор Викран направи голям скок към вратата и се втурна навътре, с огнена брадва и призрачна верига в готовност, но видя бледата като лист Айра на прозореца и спря.
Тя стоеше там, увита в чаршаф, и трепереше, сякаш изпитваше силна болка. Лицето ѝ беше като предсмъртна маска, измършавяло, с малки капки пот по слепоочията. Косата ѝ беше разрошена, тънките ѝ рамене бяха разкривени и свити от непонятна конвулсия. Ръцете ѝ бяха притиснати плътно към гърдите, където се мяташе разрошения плъх, и в същото време държеше чаршафа, чийто ляв край вече беше мокър и блестеше в червено.
Няколко локви кръв блестяха предизвикателно на белия под пред нея, което показваше, че тя първо е стояла до масата, после се е преместила до прозореца, защитавайки се от някого или, напротив, уплашено се е отдръпнала.
Очите на момичето все още бяха разширени и пълни с болка, но то не гледаше мага, който беше нахлул, а младото, червенокосо, кафявокожо момче, което стоеше до подноса, който се беше преобърнал на пода, и конвулсивно стискаше юмруци.
Викран дер Солен стигна уплашеното момче на две крачки, хвана го за яката на робата му и го разтърси силно.
– Какво става тук?!
Той се взираше в него със замаяни очи, по-скоро уплашени, отколкото ядосани или разярени. И тогава се появи закъсняло разбиране, разпознаване и накрая още по-голяма уплаха, но юмруците му моментално се разтвориха. После момчето хълцаше и някак си се срина, като жаба, попаднала в леговището на гладна змия.
Изглежда не очакваше, че в стаята ще има натрапник, затова погледна към бойния маг със смесица от паника, ужас, но и странно облекчение.
– Какво се случва тук, попитах!
Момчето помръдна и заеквайки, промълви:
– Д-добър вечер, лер. Аз н-н-не знаех… Дойдох да донеса вечеря… Господин Л-Лоур закъснява тази вечер, затова ме помоли…
– Кой сте вие? – Очите на майстор Викран се стесниха недоброжелателно.
– Ейл… Ейл дьо Визо… Л-лер. Аз съм ученик във втори курс.
– Какво правиш тук?!
– Аз… Се провиних, лер – младият мъж най-накрая успя да запази гласа си стабилен. – Лер Легран ме изпрати тук, за да се науча да съставям правилно лечебни заклинания. Не е това, което си мислите: Аз просто донесох вечеря! Никой не ме предупреди за плъха! Влязох, сложих я на масата, а той просто скочи… Мислех, че просто! Ще ми изяде вечерята… Искам да кажа, не моята вечеря, разбира се… Да я изяде! Исках да го ритна, но той изръмжа.
Викран дер Солен премести поглед към съскащия Кер, после към треперещото момиче, което се мъчеше да го задържи в прегръдките си. А после довърши останалото и като пусна уплашеното момче, попита много по-спокойно:
– Ти удари ли го?
– Не, лер – Ейл си пое малко дъх. – Той отскочи толкова бързо, че нямах време. Но той се опита да атакува почти веднага, така че трябваше да отвърна на удара…
– Той нарани ли те?
– Не – момчето погледна уплашено към плъха.
– Тогава в какво се състои проблема? Какъв беше този шум?
– Аз… – Ейл прехапа устните си. – Отскочих встрани, когато той скочи, а тя се опитваше да го хване… предполагам. Сблъскахме се, лер. И аз паднах. Но заради това плъха се измъкна.
Майстор Викран бързо сведе поглед и се вгледа в алените петна по пода. После погледна към момичето, което стоеше до прозореца и нито потвърди, нито отрече блудкавата му история. Чаршафът от лявата ѝ страна беше разкъсан и напоен с кръв. Метаморфът все още беше в ярост, ноктите му бяха покрити с кръв – дълги, извити, съвсем не плъхоподобни…
Магьосникът властно избута смаляващото се момче назад – хлапето не се беше излъгало. Заради него тези нокти се бяха врязали не в лицето му, а в обожаваната, крехка, отслабена господарка, която бе рискувала да се втурне пред любимеца си, но не бе имала време да отскочи настрани като дете. Или пък момчето беше отскочило толкова неуспешно, че я беше блъснало в разярения плъх? Сега това нямаше значение. Главното е, че този тромав глупак едва не попадна под ударите сам и дори е подложил момичето, а сега дори не осъзнава колко близо е бил до опасния ръб.
Викран дер Солен заплаши момчето с гневен поглед и издаде кратка команда:
– Вън!
– Да, лер – прошепна младежа и изскочи в коридора като ужилен.
Магът, без да изчака вратата да се затвори зад него, се приближи до треперещата, сякаш от студ, студентка и също толкова кратко заповяда:
– Обърни се.
Айра, сякаш не беше чула, не помръдна. Нито пък реагира, когато той я хвана властно за рамото и я завъртя рязко. Със сигурност не видя изражението на лицето му при вида на разкъсания ѝ гръб, нито усети как пръстите му потрепват.
Магът замръзна, когато погледна разкъсания чаршаф, почти целия напоен с кръв откъм гърба. Гледайки го отпред, той просто не беше забелязал, че е толкова зле. Метаморфът сякаш я бе ударил наведнъж с всичките двадесет остри като бръснач нокти. Инстинктивно ги е забил дълбоко под кожата ѝ, а после не се е овладял и буквално е слязъл надолу, прорязвайки кожата ѝ като с нож. Нищо чудно, че момичето дори не може да се движи – по време на болезнен шок хората дълго време могат да не осъзнаят, че са загубили ръка или крак. Или пък може дори да не усетят меча в собствените си гърди. Изненадан съм, че тя все още стои на краката си.
Той потисна една ругатня и заповяда възможно най-сухо:
– Седни.
Това не помогна: Айра не помръдна. Наложи се сам да я настани, след което набързо опипа осакатения ѝ гръб, страхувайки се, че болката може да я докара до истерия или, не дай си Боже, отново да изпадне в безсъзнание.
– Ще бъде неприятно – каза той хрипливо, но Айра не го чу отново – гледаше с празен поглед само в себе си и все още трепереше странно, сякаш се мъчеше да сдържи писъците в себе си. А когато мага постави топла, суха длан върху ранения ѝ гръб, тя дори не помръдна. Макар че, както си мислеше, тя все пак го забеляза. – Бъди търпелива, няма да отнеме много време.
Тя кимна изненадано, но толкова слабо, че той не беше сигурен. Седеше в неестествена поза, стиснала плъха и прехапала устна, докато лечебното заклинание изгаряше безмилостно кожата ѝ. Едва когато магьосника свърши и по гърба ѝ нямаше вече нито кръв, нито рани, нито белези, тя изхлипа, цялото ѝ тяло се разтрепери и изведнъж се огъна наполовина.
– Благодаря ти, мъниче…
Майстор Викран замръзна, когато чу шепота, но тя не каза нищо друго, седеше там с нос, заровен в сивата козина, и плачеше тихо. А когато отново намери сили да се изправи, дори не се обърна, сякаш беше забравила, че в стаята има още някой.
Майстор Викран постоя известно време, като избърсваше ръката си в един лист. След това погледна лилавия кичур на главата ѝ, който най-сетне се виждаше цял, наведе се бавно и нежно го освободи, като прокара пръсти от върха на главата ѝ до върховете на косата ѝ.
След това мълчаливо погледна метаморфа, като сравни лилавата ивица върху меката му козина. Спомни си, че я беше виждал и върху вълчицата. Помисли си за това известно време, като разтриваше копринената къдрица в дланта си, но изведнъж усети втренчен поглед върху себе си и бързо вдигна глава, стреснат от изненада.
Метаморфът седеше в прегръдките на господарката си напълно неподвижен – не голям, все още разрошен, с леко повдигната козина на шията. И той гледаше замисления маг внимателно, втренчено, непрекъснато и толкова нелюбезно, че пазителя освободи един непослушен кичур и го остави да падне на гърба на господарката му. И той погледна с изненада в диво разширените очи, пламнали със същия люляков пламък, но не видя в тях животински ум, а разбиращ и съвсем разбираем въпрос.
Такъв, който отвърналата се Айра не си направи труда да му зададе на глас.
„Какво искаш? – Казваше тя тихо, като погледна през Кер към неподвижното му лице. – Защо се нуждаеш от нас? “
Майстор Викран отстъпи крачка назад и заповяда тихо:
– Легни. Имаме много работа за вършене.
Айра кимна, без да вдига очи, и легна на леглото, като безпрекословно покри тежките си клепачи. Тя не каза нито дума, когато той постави хладните си пръсти на слепоочията ѝ, но този път усети слабата, ненатрапчива топлина на ръцете му, която успокои туптящото ѝ сърце и я накара да се почувства по-спокойна и лека. И тогава тя най-сетне осъзна, със закъснение, че това не е никакво нахлуване в личното ѝ пространство, нито опит за пробив на щита ѝ, а просто поредната лечебна процедура за възможно най-бързо възстановяване на отслабената ѝ аура.
Айра въздъхна тихо и напрегнато се зачуди защо иска да хаби енергията си, но после реши, че няма значение. Ако искаше да го направи, нека го направи. Тя нямаше да го направи щастлив с благодарности или въпроси. Особено като се има предвид, че това вероятно беше просто поредната заповед на директора, а дер Солен, както се оказа, умееше да ги изпълнява.
Тя остана мрачно мълчалива през цялото време, докато той работеше, търпеливо понасяйки несигурното докосване, а после и лекото, но постепенно засилващо се бучене в ушите ѝ, от което задната част на главата ѝ натежа. Тя поклати отрицателно глава на внезапния въпрос дали е по-зле.
После мага си тръгна, отново без да се сбогува или да обясни нещо, но Айра нямаше нужда от това: Вече беше научила всичко, което искаше да знае. Със същата дистанцираност тя си помисли, че като че ли най-неприятното е отминало. И чак тогава си позволи да се размърда, да докосне горящата като в огъня лопатка и, галейки нежно нещастния плъх, да прошепне тихо:
– Това е всичко, приятелю. Вече изобщо не ме боли…