* * *
Бриер не излъга: Веднага щом гонга даде сигнал за изгасване, пред блока за лечение се чуха предпазливите му стъпки, последвани от деликатно почукване по стъклото.
– Айра? Спиш ли?
– Не – каза тя с въздишка, отвори прозореца и погледна укорително смачканото момче. – Защо не си седиш вкъщи? Нима нямаш нищо по-добро за правене от това да се занимаваш с охранителни заклинания през нощта? Или не ти пука в какво ще те превърне учителя ти, ако ни види заедно?
– Не ми пука – сухо каза Бриер. – Един кредит повече, един по-малко. Какво става? Още ли те тъпчат с лекарства?
– Не успяха.
– Как се чувстваш?
– Ти ме попита вчера – напомни му Айра.
– Питам те и днес. Ами ако се чувстваш по-зле?
– Не, не съм – усмихна се слабо тя и седна на перваза на прозореца, така че главата на Бриер да е на нивото на коленете ѝ. След това улови, че Кер скача в ръцете ѝ, и се усмихна, когато любопитното му лице се протегна към госта ѝ. – Ти си упорит. И безразсъден като момченце.
Бриер тихо изхърка.
– Трябваше да кажеш упорит и смел. Трябваше да ме похвалиш, да ми благодариш, че не съм те оставил сама.
Айра се усмихна малко по-широко.
– Благодаря ти. Честно казано, радвам се да те видя.
– Искаш ли да се поразходим?
– Не мога. И може да падна. Краката ми едва ме държат.
– А аз ще те хвана – ентусиазирано каза Бриер. – Освен това няма да отидем далеч, а ако лер Лоур дойде да те провери, винаги ще можеш да кажеш, че не си успяла да се задържиш на перваза на прозореца и си паднала. Можеш да кажеш, че си била замаяна или че Кер те е избутал, например.
– Какво аз глупачка ли съм, че да падна от първия етаж върху някакви градински лехи! И как си представяш, че Кер го е направил?!
– Бриер внезапно я хвана за ръката и я дръпна, като накара Айра да падне навън. Но тя не падна на земята – момчето ловко я подхвана, а след това внимателно я спусна на земята, като се отдръпна с лукава усмивка и очаквателно се вгледа в обърканото ѝ лице.
– Ти… Ти какво направи!
– Спасих те от ужасен затвор! – Засмя се момчето.
– Но аз не съм облечена! И съм боса! – Айра се възмути, забрави за неотдавнашната си апатия и изпита желание да удари старшия ученик по главата.
Междувременно той се разрови из храстите и извади топло наметало и прилични обувки, които постави пред момичето с безгрижен поглед.
– Ето.
– Бриер!
– Какво? – Каза той с фалшива изненада. – Какво има? Рискувах живота си, за да можеш да видиш Иглата, а вместо благодарност какво получавам? Между другото, твоята Игла вече е извън кръга. А другото, дори не знам как да го кажа.
– Какво е то? – Айра се стресна от внезапната мисъл. – Какво не е наред с Шипи?!
– Не знам за Шипи, но трябва сама да видиш. В момента край стената се случва нещо…
– К-какво се случва? Какво им е станало?!
– Не се притеснявай, всичко е наред – усмихна се Бриер и я побутна ненатрапчиво към оранжерията. – Просто си помислих, че имаш нужда да подишаш малко въздух, а Иглата да те види жива и здрава, преди той, тоест те, да взривят двора ни.
Изпълнена с опасения, Айра набързо обу обувките, като забрави да попита за съдбата на бившия им собственик. Тя се уви в наметалото, вдигна плъха от перваза на прозореца и се втурна натам, като си правеше най-ужасни предположения, докато вървеше.
Безсъвестно, безотговорно, егоистично и глупаво момиче! Как можеше да не помисли за Иглата, за Листовика? Как е посмяла да не ги посети цели два дни?!
Игликата, Листик, Шипи… Боже мой! Те са сами там! Смъртоносни и уязвими. Кой ще се грижи за тях? Кой ще ги храни, след като те не допускат никого освен нея до себе си?! А Иглата беше в защитен кръг!
Айра беше толкова ужасена, че се спъна и едва не падна. Добре, че Бриер я подхвана навреме и каза със смях:
– Не бягай. Ще се справим, не се тревожи. И те са добре! Аз проверих!
– Да? – Задъханото момиче го погледна недоверчиво.
– Казвам ти.
Още при приближаването към оранжерията Айра усети, че нещо не е наред с нея: Оранжерията вече не приличаше на пъстра играчка, тайнствено осветена отвътре от вълшебни светлини. Ако в нея бяха останали някакви мънички светлинки, те бяха толкова малко, че едва стигаха да осветят контурите на гигантската оранжерия, докато останалата част от пространството беше потънала в неприятен, плашещ мрак.
Нещо повече, тази тъмнина не само изпълваше оранжерията отвътре, но се стичаше по стъкления покрив, плъзгаше се върху сухата трева, което госпожа Матис никога досега не беше допускала. А след това се разстилаше надалеч в непрекъснат килим и с вискозни пипала се катереше по високата тухлена стена, покривайки я почти до върха.
Едва когато се приближи и забеляза смътното раздвижване по плашещо променената стена, чу тихото шумолене на листата и усети познатото изтръпване в гърдите, Айра изведнъж осъзна какво вижда.
– Всевишни…
– Да – кимна щастливо Бриер. – Дори не повярвах, когато го открих. А учителя… О, да беше видяла лицето му в този момент!
Тя направи няколко малки крачки към стената, но после не издържа и извика:
– Шипи?!
Бриер инстинктивно се отдръпна, когато стената се раздвижи, мигновено разтвори листата си и разкри стотици и хиляди бодли, всички наведнъж – от малкото ъгълче, където някога Айра беше скрила слаб кълн, чак до далечния ъгъл, отвъд който стената продължаваше докъдето поглед стигаше.
Момичето потисна въздишката си, като със закъснение си помисли, че през последните няколко дни безпризорната иглика е била принудена сама да си намери храна. Но тъй като никой не знаеше за него, а то се хранеше изключително с магия, то търсеше преди всичко нея.
А къде можеше спокойно да си набави сили да расте? Точно така – само на стената, която разделяше първолаците, защитена от много подхранващи заклинания.
Айра премести див поглед върху оранжерията и едва сега разбра, че Шипи не е забравил да се погрижи за майка си: когато стана ясно, че госпожата е в беда, той проби с иглите си защитеното от магии стъкло, или по-скоро първо изпи от него цялата защита и светлини, до които можеше да се добере. След това разбил външната стена и позволил на Иглата да избяга от елфическия кръг. След това и тя се разрасна бързо и запълни останалата част от стената, правейки я наистина непревземаема.
– Боже мой… Игла!
Игликите реагираха мигновено на гласа ѝ: Развълнуваха се, освободиха няколко десетки чувствителни пипала и се протегнаха към нея с всичките си израстъци наведнъж. При тихия вик на Бриер, който се отдръпна, те обградиха момичето от всички страни. Нежно я прегърнаха. Притиснаха я. И нежно докоснаха един от шиповете до зарасналата рана на дланта ѝ.
Айра протегна едновременно и двете си ръце, като наблюдаваше как шиповете нежно навлизат в раната, потъвайки в нея до самата основа.
– Айра! – Младият мъж изпищя от страх. – Какво правиш?
Тя не отговори. Само Кер, като пухкава панделка, увита около врата и, изръмжа предупредително и се загледа с очи, лилави като листата на игликата. Каза му да не се меси: Тя просто лекуваше, възстановяваше аурата и собствените си сили, точно както някога бе направила в Първородното дърво.
– Чакай… Ще се върна веднага – прошепна момичето, застинало от внезапно осъзнаване. – Не ме боли… Всъщност той ми помага… Дава ми това, което е успял да натрупа. Силата си. Магия. Чувства, че се нуждая повече от нея.
– Шипи?! Това е то – Шипи?!
– Да. Не ни пречи, моля те. Дай ни време.
Бриер наблюдаваше с прикован поглед как пипалата на игликата пулсират ритмично и през тях в дланите на Айра започва да се влива мека люлякова светлина. Очите на примигващия метаморф светнаха със същата светлина. Лилавата ивица на кичура му проблесна. И мекото сияние на косата ѝ, точно там, където някога я бе докоснал сока от иглите.
Бриер замаяно огледа буйния растеж, който сякаш се съсредоточаваше около изтощеното момиче. Загърна я със себе си, обгради я, скри я. И до последната капка даваше сега най-ценното, което притежаваше.
– Това е всичко – въздъхна накрая Айра, отвори очи и спусна ръце. – Вече се чувствам по-добре. Благодаря ти, Шипи, ти ми спаси живота.
Игликата закачливо погъделичка пипалата си и също толкова нежно освободи шиповете от дланите, по които бяха полепнали няколко капки кръв.
За учудване на младия мъж той не осакати ръцете на Айра. Той просто се сля за известно време с най-близкото до него същество, предаде натрупаната магия и се сви мирно в краката на господарката си, блажен само защото тя беше наблизо.
– О, ти се шегуваш! – Бриер беше замаян, когато осъзна, че всичко е наред.
Айра се усмихна слабо.
– Той ми е хубав. Просто не очаквах, че ще порасне така и ще рискува да освободи Иглата от кръга.
– Ако знаех, че ще се обърне по този начин, преди това.
– Нямаше да се забъркваш с мен?
– Не е това. Просто, знаеш ли, не знаех, че може да е толкова интелигентен. В противен случай, преди да съм тръгнал да мисля за копаене, просто щях да го помоля да ме пусне вътре.
– Защо? – Айра се изкашля. – Следващия път направи така. Заклинанията са изчезнали на върха, така че никой няма да забележи. Искаш ли той да те заведе на другата страна?
– Искам – съгласи се внезапно Бриер. – Просто му кажи, че имам гъдел. Нека той… Това… Не го прави, добре?
Момичето се засмя тихо.
– Ела тук, ще те запозная. А после ще отидем при Иглата – тя сигурно вече е изморена и скоро ще стигне до главната сграда, опитвайки се да разбере къде съм изчезнала.
– Как ще стигне дотам? – Момчето примигна с недоумение.
– Лесно – въздъхна Айра. – Имам чувството, че тези двамата се разхождат из двора. Ще го обърнат с главата надолу, ако се наложи. И дори учителя ти не може да ги спре… О! Бриер, как реагира учителя Викран на това?
– Нормално – Той сви рамене и седна внимателно до нея. – Да си призная, очаквах повече, когато за пръв път видяхме, че цялата стена вече е игла. Тя беше лилава, смучеше магията като вампир, който смуче прясна кръв. И то в академия, пълна с необучени магове, а остатъците от заклинания просто висят във въздуха. На тези остатъци иглата ти ще порасне толкова много през следващите няколко дни, че дори директора няма да може да я спре. А учителя…
Айра с тревога докосна най-близката игла.
– Какво?
– Той отиде направо при него – изкашля се Бриер. – Никакви оръжия, дори лошо заклинание за сигурност. Помислих си, че или ще бъде изяден, или ще изяде някого с корените. Госпожа Матис имаше време само да се задъха, а майстора вече беше под стената… Но твоя Шипи не го докосна. А учителката му позволи да постави още един охранителен кръг покрай стената, който сега подновява всеки ден.
Айра се огледа объркано и едва сега разбра, че по стената има невероятно сложно защитно заклинание. То нямаше за цел да нарани игликата, ако рискуваше да нападне някого, а да държи любопитните адепти далеч от него. Ако искаше, Шипи лесно можеше да разшири клоните отвъд границите на охранителния кръг, което току-що беше направил.
– Майстор Викран е сключил сделка с него – уверено каза Бриер в отговор на неразбиращия поглед на момичето. – Нямам представа при какви условия, но той не е прекарал толкова години в Защитената гора напразно, нали?
Айра се намръщи още повече.
– Дали именно госпожа Матис го е помолила да бъде милостив? Или пък директора му е казал да не докосва нищо тук?
– Учителят Викран не каза нищо по въпроса защо. Той просто довърши кръга, каза ни да стоим далеч от него и заяви, че сега тук не са нужни никакви заклинания: Онези, които попаднат зад стената, ще бъдат изхвърлени обратно навън, лишавайки ги от голяма част от силите им, а нарушения кръг веднага ще го информира чия аура е останала в капана. – Нашият учител е такъв – може да измисли всякакви гадости!
Айра седна на земята и остави игликата да се увие около нея, придърпвайки краката ѝ към гърдите.
– Вече съм разбрала това. Остава да видим какви гадости е намислил за мен. И дали двамата с Кер ще успеем да ги преживеем.
Бриер се обърна изненадано.
– О, хайде. Ти също го казваш! Майстор Викран, макар и суров, не е чудовище.
– Никога не знаеш, приятелю – въздъхна Айра, опря брадичка на кръстосаните си ръце и затвори очи за кратко. – Никога не знаеш.