***
– Бел, въпреки грандиозността на случващото се, все още не мога да разбера едно нещо: защо ти се наричаш паднала жена, а те падат на колене? – и мама посочи изразително към случващото се в града.
Стенейки от нескрито отчаяние, осъзнах, че не мога да го обясня.
И напразно, защото, без да ме изчака да отговоря, мисис Макстън започна да обяснява.
– Драконите имат легенда за паметта на кръвта. Според тази легенда, ако дракон легне с невинно момиче, и то такова, което искрено обича, силата му ще се увеличи и кръвната му памет ще се събуди.
Въз основа на това всички тези дракони сега знаеха, че с лорд Арнел сме били интимни… Исках да изгоря от срам, но не можех да възразя.
– Кръвната памет не е генетично явление. Тя е създадена от магове от старата школа, за да поемат контрола над съзнанието на ръждивите дракони.
– Мис Вайърти, сигурна ли сте?
– Абсолютно! – скръстих ръце на гърдите си, опитвайки се да не мисля за моралния си срив и да се съсредоточа върху по-важни неща… но какво можеше да бъде по-важно от това? – С професор Стантън години наред стигахме до извода, че някакво подобие на познание между поколенията със сигурност съществува, но то е просто дълбок инстинкт, който допринася за оцеляването и нищо повече. Така ние, хората, изпитваме безпокойство при здрач, страхуваме се от непроницаемата тъмнина и от плуването в също толкова непроницаеми води. Драконите изобщо не притежават такива дълбоки инстинкти, това е причината за съществуването на „родовите заповеди“. Така че паметта на драконовата кръв може да бъде създадена само изкуствено чрез магия. Но не и като легнеш с девойка. Мисис Макстън се намръщи, но майка ми беше майка, на нейното остроумие и интелигентност винаги съм се възхищавала. Но не и сега. Защото мама, без да крие собственото си подозрение, попита тихо:
– Бел, случи ли се нещо с лорд Арнел по време на или непосредствено след вашата… вашата интимност?
Аз пребледнях.
– Не е нужно да отговаряш. – продължи мама – Очевидно вчера за пръв път имението на Арнел беше наводнено и за пръв път лорд Арнел не беше сигурен в силите си. И думите му не бяха просто повод да те държи за ръка. Не мога да не забележа обаче, че докосването ти прави този дракон невероятно щастлив. Толкова щастлив, че дори не се опитва да го скрие, очевидно осъзнавайки, че всички опити ще бъдат напразни. И все пак съм изключително притеснена за едно нещо – какво ще стане, когато останалите дракони разберат, че легендата има някаква основа в действителност?
– Тя е неоснователна! – бях напълно сигурна в това – Майко, аз съм прекарала шест години от собствения си живот в това, така че говоря с абсолютна увереност.
– Но не можеш да отречеш усилването на лорд Арнел след… – мама не продължи. В този момент каретата спря и мистър Онър извика:
– Мис Вайърти, пристигнахме.
Все още не бях позволила на мистър Илнър да подкара конете, все още се страхувах за здравето му, но мистър Онър се страхуваше за нас и затова с внушителна секира за говеждо месо „убеди“ коняра да му отстъпи място.
И ето ни в магазина „Верг и Верг“. Първоначално целта на пътуването ни до Уестърнадан беше да си купя сватбена рокля и да обновя гардероба си, но сега.
– Анабел, ще бъда откровена – аз съм против тази сватба. – каза майката.
– Мис Вайърти, и аз съм на същото мнение. – каза мисис Макстън.
Е, аз погледнах майка си, после икономката, въздъхнах и цитирах:
– „В твоите очи открих целия свят.
В теб е цялата ми любов.
В душата ти намерих своята.
С теб съм едно цяло, жив съм.
Ти си моето дихание, ти си ударите на моето сърце…“
– Анабел, какво е това? – възкликна мама.
– Думите от брачния обет, който лорд Арнел ми даде в същата тази пещера, майко. – отговорих честно.
– „В твоите очи намерих“ … „В теб е цялата ми любов“ … „В теб намерих“ … „С теб съм жив“ … Аз, аз, аз, пак аз, и всичко за мен! – каза мисис Макстън доста язвително – Мис Вайърти, не мислите ли, че този обет е малко егоистичен?
Не, не мисля така.
– Анабел, как си представяш съвместния ви живот? – внезапно попита майка.
След малко колебание успях да отговоря:
– Като нещо повече от далечно от обичайните представи за достоен семеен живот. Предполагам, че не бива да очаквам тихо щастие и безметежно спокойствие от този брак. Мисис Макстън е права, лорд Арнел ни най-малко не се интересува от общественото мнение, родовите традиции или пътищата на Желязната планина. Със сигурност знам, че живота ми с него няма да прилича на плаване по спокойна река, по-скоро ще е като на кораб насред океана по време на буря, но… с Ейдриън на кормилото мога да бъда сигурна, че той ще успее да задържи кораба, а ако падна зад борда, веднага ще ме спасят. Няма да отричам, че винаги съм желала спокойствие и че идеала на съпружеските отношения е по-скоро дълбока привързаност, отколкото пламенна страст. Въпреки това, колкото повече се замислям, толкова повече стигам до заключението, че идеите ми са били формирани по-скоро от това, което съм смятала за „правилно“, отколкото от това, което наистина съм искала.
След като ме изслуша внимателно, майка ми каза само едно нещо:
– Погледни през прозореца и ми кажи – можеш ли да живееш така?
Без да поглеждам към прозореца, отговорих тихо:
– А ще мога ли да живея по друг начин? Мамо, чувството за вина ме измъчваше още откакто пребих Барти Уотхорн с купата за пунш, когато бях на девет години, но колкото и да мислех за това, ако се случеше отново, щях да направя същото, защото не можех да понасям как той измъчва четиригодишно дете.
И тогава мисис Макстън изведнъж заговори замислено:
– Мисис Вайърти, като се замисля, в думите на мис Вайърти определено има смисъл.
– И в какво се състои смисъла? – майка ми умело прикриваше гнева си, но аз я познавах твърде добре.
– О, – каза моята строга севернячка – едно нещо мис Вайърти е казала много точно, че колкото и неприятности да си навлече, лорд Арнел ще намери начин да я спаси при всякакви обстоятелства, за разлика от лорд Гордън, да не говорим за човешките джентълмени. И на всичкото отгоре, ако знаехте през какво трябваше да преминем при подготовката на годежа на лорд Гордън, това беше по-трудно от разследването на убийствата в Уестърнадан. И няма да отричам – лорд Арнел е коварен, жесток, безскрупулен и на моменти напълно непоносим, но… той обича мис Вайърти. Искрено, яростно и с цялото си сърце, а мис Вайърти, няма нужда да казвам, винаги е изпитвала особена привързаност към него.
– Какво имате предвид? – не разбрах.
Мисис Макстън ме погледна в очите с малко укорителна въздишка и заговори:
– Мис Вайърти, никой мъж на света не е предизвиквал у вас толкова много емоции, колкото лорд Арнел. Не отричам, че не харесвам джентълмена, но ако наистина искахте да го обезкуражите, щяхте да постъпите така, както постъпихте с лорд Давернети. Вие обаче винаги сте се старали да щадите чувствата му.
Изобщо не бях съгласна с мисис Макстън, но Ейдриън ми беше казал нещо подобно. Нещо за това, че му позволявам повече, отколкото на когото и да е.
– Опитвах се да ви щадя – казах аз, отваряйки вратата на каретата – от самото начало не съм влизала в конфликт с лорд Арнел по единствената причина, че той е господар на положението в Уестърнадан.
И с това излязох от каретата, опирайки се на ръката на мистър Онър, който, учудващо търпелив, бе стоял на студа през цялото време, но не и за да се намеси в разговора ни.
– Трудно ли ви беше, мис Вайърти? – попита ме тихо готвача.
– Имала съм и по-лоши! – отвърнах тихо.
– Предполагам, че не е било по-зле, щом мисис Макстън е на ваша страна. – каза разумно мистър Онър.
В този момент Ханс излезе от магазина на Верг с една кутия и две драконови дами.
– О, здравейте, мис Вайърти! – извика весело младия мистър Верг към мен.
И се канеше да каже още нещо, но тогава се случи невероятното за него и също толкова страшното за мен – двете дами паднаха на едно коляно точно на прага, поклониха глави и казаха в хор
– Благославяме ви, лейди Арнел.
Нервно отговорих:
– И благополучие за вас.
– Благодарим ти, съдбоносна! – от всичко това ми се прииска да се върна в каретата.
Но, уви, там се зараждаше спор.
– Той ще я погуби! – възкликна майка ми.
– Професор Стантън вече го е направил, а сега, ако някой може да опази нашата мис, това е лорд Арнел – каза мисис Макстън, която внезапно застана на страната на губернатора.
– Не искам да изгубя дъщеря си. – каза мама.
– Ще я загубите, ако пречите на лорд Арнел. Мисис Вайърти, нека бъдем откровени, професор Стантън е като бриз в сравнение с Арнел. Професор Стантън ви е разделил, но не е изтрил Анабел от паметта ви, но лорд Арнел няма да има никакви затруднения да го направи, разберете това! Той е по-силен, значително по-силен, и един ден може да се събудите и да забравите, че някога сте имали дъщеря. Иначе в кметството, на стълбите, мис Вайърти нямаше да преглъща сълзите си в онзи килер, а щеше да се втурне към вас, защото отдалеч е чула тропота на токчетата ви. Но тя не го направи, защото знае какво могат да направят драконите. А сега умишлено провокирах мис Вайърти да каже истината – Арнел е господар на положението в този град. Но има и друга истина – колкото и да съм ядосана на люспестото копеле, по време на подготовката на годежа ѝ с лорд Гордън стана ясно, че ще е твърде трудно да оцелее във висшето общество на Уестърнадан. И при лорд Гордън Анабел щеше да трябва да спазва правилата на жестокия драконов град, но при лорд Арнел правилата изобщо няма да са проблем. Разбирам страха и негодуванието ви, но помислете как сте отгледали дъщеря си. След това, което се случи, тя или ще бъде съпруга на лорд Арнел, или никога повече няма да се омъжи, а за нея честта не е празна дума.
Затворих плътно вратата на каретата и като се опитах да не гледам мистър Онър, казах тихо:
– Ще отида в архива. Не е нужно да ме изпровождате, придружавайте майка и мисис Макстън, аз… искам да бъда сама.
Назад към част 45 Напред към част 47