* * *
Да бъда сама беше много трудно.
Вървях през централния площад, разсеяно отговаряйки на поздравите на хората, които ме наричаха „мис Вайърти“, и напрегнато на драконовите поздрави, толкова почтителни, че ме накараха да настръхна.
Не успях да стигна до архивите, страхувам се, че нервите ми надделяха.
Знаейки, че лорд Арнел е извън града, се обърнах към полицейския участък.
На входа двамата пазачи коленичиха и ме поздравиха като лейди Арнел. Същото направи и секретаря на входа. И всички полицейски служители. Никой дори не се опита да ме спре да вляза.
По-лошото е, че при появата ми драконите се надигнаха от столовете си и паднаха на едно коляно, с длан до сърцето. И нито един от тях не ме нарече „мис Вайърти“, абсолютно никой от тях.
След като стигнах до първия етаж, отидох до края на коридора, като се опитвах да не гледам как драконите стават и падат на едно коляно във всички кабинети, бързо стигнах до последната врата, отворих я, влязох и я захлопнах зад себе си.
– Бърбън, уиски, вино? – без никакво падане на колене или благоговейно „предопределена“ – попита лорд Давернети.
Старши следователя седеше на бюрото си и пиеше в гордо усамотение.
– Чай. – прошепнах аз.
– Ние нямаме такъв. Бел, красавице моя, изглеждаш бледа. Гаденето ли е вече?
– По-скоро е като гадно. – погледнах уплашено към прозореца – Лорд Давернети, кога ще свърши тази драконова лудост?
– Никога! – отговори злорадо полицая. И язвително отвърна: – Тогава нека да пием за това!
И той пи. Целият бърбън от чашата му, а чашата беше пълна до ръба. По-лошото е, че когато се огледах, открих няколко напълно празни бутилки в кошчето за боклук.
– Какво имате предвид под „никога“? – попитах, като се почувствах наистина зле.
Може би обаче беше миризмата на алкохола.
– Съвсем буквално. – наля си Давернети още една – Бел, скъпа моя, ти си в беда. И ще ти кажа, че си в голяма беда. Между другото, като лейди Арнел, не е редно да оставаш насаме с друг мъж, дори ако този мъж съм великолепния аз.
И с едно махване на ръка старши следователят отвори вратата на кабинета си, демонстративно загрижен за репутацията ми. В същия момент на вратата се появиха двама полицаи, които очевидно бдяха над репутацията ми.
– Значи, когато нахлухте в къщата ми посред нощ, не ви беше грижа за честното ми име, а сега ви е грижа? – попитах възмутено.
– О, бейби… – Давернети отпи, наслаждавайки се на алкохола – тогава ставаше дума за твоето име и репутация, а сега става дума за репутацията на Арнел. Така че… свиквайте, лейди Арнел. – и като отпи още няколко глътки, старши следователят лукаво се протегна:
– А вие можеше да сте почтената лейди Анабел Давернети, да живеете в имението ми с майка ми, която има слабост към вас, без проблеми, без притеснения и без нищо от това.
Представих си пещерата, лорд Давернети на мястото на лорд Арнел, и се изказах твърдо:
– О, не, благодаря, предпочитам да го понеса… някак си.
– Вие сте такава гад! – каза главният следовател и изпи целия бърбън на един дъх.
А после изведнъж затръшна вратата, като все още използваше магия, стана, отвори прозореца, като пусна свеж въздух, и седна на перваза, явно за да изтрезнее малко в студа, и тихо попита
– Бел, когато ти и той бяхте… – погледът на дракона стана тежък – заедно. Да, това е добър начин да се изразиш. И така, когато бяхте… по дяволите, заедно, Ейдриън стана ли по-силен?
Като оставим настрана срама, поради простата причина, че лорд Давернети изобщо е успял да бъде в леглото с мен, все още сънувам кошмари за това – отвърнах тихо:
– Да.
Кимвайки, дракона уточни:
– Колко по-силен?
Не го изрекох на глас, казах го мислено:
„Четири хиляди четиристотин четиридесет и четири единици по стандартната магьосническа скала.“
След миг мълчание Давернети тихо се изповяда:
– Не очаквахме подобно нещо. Винаги ме е привличало твоето присъствие и тази легенда за пробуждането на Кръвната памет и в сърцето си бях сигурен, че с теб легендата ще стане реалност, но виждаш ли – ние с Арнел винаги сме били скептични към подобни неща, прагматици сме до мозъка на костите си. А това… – той кимна с глава към площада зад прозореца и добави:
– Не беше планирано. Да, имаш нов статут и това е нещо, с което ще трябва да свикнеш, защото си първата съпруга на главата на главния клан, а това те поставя над всички дами в Уестърнадан, но… Не сме очаквали това. Ако дори те не са го очаквали, какво да кажем за мен?
Отвърнах се от прозореца, усетих как по кожата ми преминава студенина и напрегнато попитах:
– Какво да правя сега?
– Бел, красавице моя, ще ти кажа честно – ако след всичко това беше останала в столицата, сега щеше ли да се готвиш за коронацията?
Аз погледнах с недоумение старшия следовател.
– Император Едуард. – каза многозначително лорд Давернети – Този човек никога не е обичал да остава длъжник, а вие го спасихте. Въпросът за брака се появи веднага, щом императора осъзна една проста истина – ти го спаси против волята, желанията и заповедите на драконите.
А после, лукаво усмихнат, добави подигравателно:
– Ако знаех, че това ще се окаже така, с удоволствие щях да уверя другите, че сте действали по заповед на Арнел. Мислиш ли, че Ейдриън щеше да облече сватбена рокля? – и старши следователя се усмихна широко, явно намирайки това за забавна шега. Изобщо не ми се стори забавна, но трябва да призная, че перспективата да стана императрица ми харесваше много по-малко, особено като се има предвид факта, че поне Ейдриън ме обича, а аз изпитвам дълбока привързаност към него. Що се отнася до императора…
– Когато ти изчезна – лордът-главен следовател внезапно стана сериозен и заговори – първата ни мисъл беше, че императора е замесен в изчезването ти. Обърнахме се веднага, но когато се издигнахме към звездите, Ейдриън се обърна и се втурна в съвсем друга посока. Той те усети. За разлика от мен, той те почувства. Той стигна ли навреме?
– Да. В най-критичния момент. – трябваше да призная аз.
Лорд Давернети погледна безучастно през прозореца за няколко мига, а след това, с очевидно затруднение, каза:
– И двамата сте ми безкрайно скъпи. И ти, и Ейдриън. Съжалявам, че бях толкова груб с вас в нощта на пристигането ви в Уестърнадан. Съжалявам, че си позволих недопустимото, без да помисля за чувствата ви и за възприемането на заобикалящата ви среда. Държах се като дракон и постъпих като дракон с теб, а това сега е обект на безкрайните ми морални терзания. Но както и да е, вие ми подарихте толкова много радостни, забавни и предизвикващи усмивка спомени. Вие бяхте благословия не само за този град, но и лично за мен.
И като се обърна, лорд Давернети ме погледна в очите, за да завърши речта си:
– Преди да се почувствате неудобно в атмосферата на всеобща почит, и то почит заслужена, помислете си колко много сте желали промяна в Града на дракона. Вие познавате толкова добре, колкото и всеки друг, тъмната страна на Уестърнадан, трафика на деца, браковете, които не носят щастие нито на мъжа, нито на жената, отхвърлените, които са превърнати в изгнаници, и причините, поради които истинските дракони безмилостно унищожават ръждивите от векове.
След като го изслушах, тихо признах:
– Аз знам повече.