***
Давернети ме погледна с предизвикателно внимание, което подсказваше, че е готов да изслуша всяка моя дума.
– Кръвната памет на ръждивите дракони е изкуствено създадена. Тя не е вродена, нито пък е нещо, възникнало под влияние на еволюцията, тя е нещо, създадено в научна лаборатория и имплантирано в кръвта на Руфусдрако.
Кратка пауза и напрегнатост:
– Сигурена ли си?
– На сто процента.
– Следващото! – поиска лорд Давернети.
Спомняйки си всичко, което се случи на планинския хребет в чудовищния храм, аз продължих:
– Магията от старата школа идваше от изток. Обаче такава нечовешка жестокост е присъща на тази култура… Трябваше да се досетя по-рано.
След миг размисъл Давернети кимна и каза:
– Вероятно си права. Бил съм на Изток и там човешкия живот наистина струва много малко. И за едно провинение се наказва не само извършителя на престъплението, но и целия му род. Обаче тяхната цивилизация е много по-стара от вашата… е, това обяснява много неща. Следващото.
О, по-нататък.
Отидох до бюрото на старшия следовател, потънах на един стол и за пръв път се замислих какво ме очаква по-нататък.
Там, на върха на тази планинска верига, бях убедена, че ще умра. И се отчайвах само при мисълта, че ще нараня толкова много близки хора. Но там, дори и да бях сигурна в смъртта си, съжалявах не само за роднините и приятелите си.
И сега, когато бях жива, изведнъж осъзнах, че освен сватбата, която е краят на всяка романтична история, ме очакваха много научни задачи и цели.
– Аз… трябва да спра дракониците! – казах не много уверено – Ситуацията между лейди Гордън и лорд Гордън-старши ме шокира и не искам това да се повтори.
Още една секунда размисъл и после сигурното:
– Унищожаването на всички магове от старата школа едва ли е осъществима задача, но мрежата, която са създали, за да държат под контрол ръждивите дракони – мога да я разкъсам. Мога да го направя.
Още миг, след което добавих:
– Руфусдрако имат право да съществуват. Сигурна съм, че ще се съгласите с мен, защото вие бяхте този, който много пъти упорито се опитваше да спаси Ръждивите дракони.
И погледнах към лорд Давернети. Леко смутен, старши следователят отговори мрачно:
– Нека запазим тази информация между нас.
Един дракон се смути от добрите си дела.
– Както желаете. – усмихнах се аз.
Без да реагира по какъвто и да е начин на уверенията ми, Давернети само попита:
– Как се измъкнахте?
– Опиум. – тъжна усмивка докосна устните ми – Съветите на професор Наруа ми позволиха да се доближа до онази луда магьосница и аз се възползвах напълно от тях, съветите бяха безценни, а и вече бяхме пробвали опиум върху Звяра, видяхте резултата.
– Моята умна и свръхинтелигентна малка мис Вайърти. – каза лорд Давернети с известно възхищение.
– А също така вярвам, че мога да разбия проклятието на Тринадесетата луна! – още не знаех как да подходя, но бях сигурна, че мога да го направя.
– ОрКолин ще бъде много щастлив. – каза лорд Давернети.
И след това попита:
– Искаш ли да видиш Лора Енсан? – това не беше предложение, което можех да откажа.
Назад към част 47 Напред към част 49