* * *
Никога не съм подозирала, че полицейското управление има два затвора. Единият, до който имаха достъп служителите и посетителите, и другия, който имаше таен вход и в него се задържаше само един престъпник.
Лаура Енсан седеше в килия без нито една мебел.
Недокоснатата храна оставаше близо до решетките, но ако се съди по неестествената хубост на момичето, това не беше първата храна, която лейди Енсан не докосваше.
Бледото момиче седеше в тъмната си затворническа рокля, отпуснато и жалко, красивата ѝ руса коса беше разрошена и заплетена, по кожата ѝ имаше петна от мръсотия, на ръцете ѝ – магически окови, а в погледа ѝ – непроницаема празнота.
За пръв път виждах тази, която беше причинила смъртта на близо четиристотин момичета от Града на драконите, но дори и да знаех това, в момента изпитвах само съчувствие. Повдигнала глава при появата ни, Лаура Енсан се намръщи, когато видя лорд Давернети, но като ме забеляза, момичето стана мрачно.
– Прочутата мис Вайърти. – каза тя с насмешка – А вие се оказахте по-красива, отколкото си бях представяла. Е, позволете ми да ви поздравя за победата ви по всички показатели. Аз няма да ръкопляскам – както виждате, ръцете ми са заети.
По някаква причина, след като каза това, ми стана още по-жалко. Но тя си беше убийца. А броят на жертвите на нейните престъпления беше наистина чудовищен.
Въпреки това обаче казах:
– Сестра ви Елизабет Карио-Енсан беше убита от баща ви, херцог Карио, и умря в ръцете ми. За съжаление единственото, което успях да направя за нея, беше да облекча последните мигове от живота ѝ, като я избавя от страданията ѝ.
Кривата усмивка бавно се изплъзна от лицето на лейди Лаура.
– Другата ти сестра, Амбър Енсан, ме посети в дома ми. – продължих аз.
Лаура пристъпи напред, като нетърпеливо слушаше всяка моя дума.
– Тя е добре. – побързах да я успокоя. – Имаш двама прекрасни племенници, Ембър живее щастливо с мъжа, когото е избрала, а аз ѝ помогнах да напусне Желязната планина, така че нито драконите, нито баща ти да стигнат до нея.
Лаура не можа да скрие конвулсивната си въздишка.
– Освен това имаш още една сестра, – продължих аз – тя се казва Шърли Акинли и е твоя родна сестра.
Момичето примижа недоверчиво.
– Мис Вайърти, баща ми има невероятен темперамент, така че не съм изненадана, че имам още една сестра, но фамилията ѝ… Мисля, че лъжете!
– О, само ако… – мразех да говоря за такова нещо и все пак – вашата майка е родила три дъщери онази нощ.
Лаура побеля като тебешир.
– Една перачка, която работела в сиропиталището, чула, че майка ви не желае да се грижи за децата, и тъй като била бездетна, отвлякла едно от бебетата. Тя е успяла да напусне мястото точно навреме, преди да се появи баща ви, да отведе вас и Амбър и да изгори приюта за деца заедно с все още живата ви майка.
Лейди Енсан се поколеба и трябваше да се хване с ръка за стената, за да не се срине на пода, където вече седеше. Но трябваше да ѝ кажа още нещо.
– Не знам дали знаете това, но баща ви планираше да се ожени за собствената си дъщеря, Амбър.
Бавно затваряйки очи, Лаура отговори хрипливо:
– Изглежда, че баща ми е планирал да те убие за това, че си толкова откровена. Но ти си жива. Чудя се защо.
И тя отвори красиво сини очи като онези, които някога бяха оцъклили момичето, което толкова безуспешно се бях опитала да спася.
– Да, вие наистина добре познавате баща си. – трябваше да призная аз. И с решителност завърших речта си: – Аз убих херцог Карио.
Лицето на Лаура замръзна.
– И не съжалявам за това нито за секунда. – продължих уверено, като гледах дъщерята на убития мъж – Херцог Карио умря по същия начин като Елизабет Карио Енсан. Надявам се, че преди да умре в планината, замръзвайки от ледения студ на приближаващата смърт, си е спомнил как е умряла дъщеря му. Много ми се иска да вярвам в това.
Погледът на Лаура потъмня и момичето отговори хрипливо:
– Баща ми е Звяр. Силата му е неоспорима. А вие сте само слаб човешки маг. Мис Вайърти, наистина ли мислите, че можете да го убиете?
Поглеждайки с горчивина към момичето, казах тихо:
– Вие сте напълно права – аз съм маг. Колкото и да съм слаба, аз съм маг. Не ми е трудно да определя наличието на смърт. – и след като сметнах този разговор за приключен, добавих уморено:
– Сбогом, лейди Лаура.
Тя не отговори, шокирана от това, което беше чула.
Но когато се отдалечих на десетина крачки от килията ѝ, в скрития затвор се разнесе писък:
– Не е виновен баща ми! Той не е имал избор! Онази ужасна жена беше вързала всички ни в мрежата си! Имаше само един шанс да се измъкнем – да настроим лудия Арнел срещу нея, а междувременно, използвайки Кръвната памет в брака с Амбър, да прекъснем връзката с маговете от старата школа! Това беше единствения начин нашата раса да оцелее! Това беше единствения начин!
Не исках да виждам отново това полудяло момиче.
И така, спирайки на мястото, където ме беше застигнала речта ѝ, аз попитах:
– И затова ли си позволила на сестра си да се спаси?
Отговори ми потискащо мълчание.
– Страхувам се, че от самото начало сте знаели, че баща ви е повече от виновен. Ето защо сте скрили Амбър. И по същия начин, въпреки че знаехте какво е замислила Елизабет, не се намесихте. Колкото и да сте била лоялна към баща си, не сте искала да жертвате сестрите си.
И така, аз бях на път да напусна това място. Но изведнъж чух един тих глас:
– Мис Вайърти, в къщата на професор Стантън винаги е имало човек на служба, който можем да използваме във всеки един момент. И дори Суверена да не използваше този коз, но сега… Ще бъдете убита от човек, на когото винаги сте имали доверие. Човекът, който е най-близък до вас. Няма да оцелеете.
Забелязах погледа, който лорд Давернети ми хвърли, и разбрах, че той няма да го остави. Обърнах се, върнах се към килията на Лаура и казах студено:
– Предполагам, че имате предвид Бетсалин. Знам, че тя е Ръждив дракон. Освен това вече ѝ беше дадена заповед да ме убие. Благодарение на това успях да открия и използвам мрежата, която свързва всички онези Руфусдрако, които са били изкуствено събудени с изкуствено създадена Кръвна памет. Бетсалин е добре, както и аз, както можете да видите. Що се отнася до лудата магьосница, която в знак на несъгласие със собствения си пол се превърна в Звяр… убих я.
Вече убих двама души. Двама вече. Самата аз се превърнах в звяр.
Докато си тръгвах, зад мен настъпи мъртва тишина.
Лорд Давернети галантно ме поведе към стълбите, отвори таен проход и напуснахме скритата затворническа килия.
– Какво ще се случи с нея? – запитах, изкачвайки се по стълбите, държейки полите си нагоре.
– Това е странен въпрос. – подхвана ме лорд Давернети, когато се подхлъзнах – Тя е убийца, Бел. Каквито и да са мотивите ѝ, за разлика от теб тя не е действала при самозащита – тя е убила. Много, много, много, много. Знаеш ли, бил съм на всяко погребение. Не съм пропуснал нито едно погребение… Няма никакво извинение или оправдание за нейното престъпление. Чай?
И аз не отказах.
Новият ми статут, честно казано, продължаваше да ме плаши. Драконите се поклониха от всички страни. При първите срещи те коленичиха, при вторите дамите приклекнаха в дълбок реверанс, мъжете правеха нисък поклон. Спрях се зад широкия гръб на лорд Давернети, без да знам как да реагирам на подобно нещо.
Щом влязохме в кафенето, всички останали клиенти си тръгнаха, а сред персонала настъпи почти пълна паника.
– Не обръщай внимание. – посъветва ме лорд Давернети самодоволно.