***
В крайна сметка към нас се приближи една човешка сервитьорка. Старши следователя направи поръчката си, без дори да ме попита, и пусна момичето.
През цялото това време гледах безучастно през прозореца – преминаващите дракони продължаваха да се кланят, без дори да ме видят. По някакъв начин всички те знаеха къде точно се намирам.
– Трудно ли ти беше в планините? – попита любопитно полицая.
– Мислех, че ще срещна края на живота си там. – признах му искрено – Нямаше никакъв шанс за бягство.
– Защото не можехме да ви чуем? – уточни Давернети.
Мълчаливо кимнах.
– Тогава защо? Защо си изложила врата си там, Бел?
Беше трудно да се отговори на този въпрос.
– За Бетси. – свалих ръкавиците си – За Джими, вечния доброволен обект на професор Стантън, за когото срамно бях забравила. И в името на това да се опитам да осмисля случилото се. Лорд Давернети, аз съм момиче, а момичетата често действат под влияние на емоциите, така че не мога да дам един категоричен отговор.
– Така че всичко е било порив на сърцето. – каза Крисчън, като звучеше малко подигравателно – А връзката с Арнел? Това също ли беше порив на душата?
– О, това не е тема, която ще обсъждам с вас, лорд Давернети. И ви моля да не забравяте за приличието си оттук нататък!
Но междувременно се сетих за неприличното изказване на лейди Лаура Енсан: „Не беше виновен баща ми! Той не е имал избор! Беше ужасната жена, която върза всички ни в мрежата си! Имаше само един шанс да се освободим – да настроим лудия Арнел срещу нея, а междувременно да използваме Кръвната памет в брака с Амбър, за да разкъсаме връзката с маговете от старата школа! Това беше единствения начин нашата раса да оцелее! Това беше единствения начин!“
Така че в крайна сметка, ако лорд Арнел беше станал марионетка в ръцете на Карио, Амбър Енсан щеше да трябва да стане съпруга на собствения си баща. И този път Лаура нямаше да я защити.
– Бел, не изглеждаш добре. – отбеляза лорд Давернети.
Но аз все още чувах в ушите си думите на старшата лейди Енсан:
„Използвайки Кръвна памет в брака с Амбър, да разкъса връзката с маговете от старата школа!“
Но защо точно брак?
„Това беше единствения начин нашата раса да оцелее!“
Как? В какъв смисъл? Защо това беше единствения начин? В края на краищата Руфусдрако отдавна бяха избрали свой собствен път – да стоят далеч от цивилизацията, да избягват дракони и магове, да се заселят в далечината, да водят сложен, но прост живот. В този случай Кървавата памет щеше да се събуди само в момент на крайно емоционално сътресение, както се бе случило с Бетси.
И все пак, сега, когато знаех със сигурност, че Кръвната памет е изкуствено създадена, имаше един конкретен въпрос – защо Карио не потърси научен начин да се отърве от нещо, което е измислено чрез магическата наука?
– Бел, не ми харесва това упорито изражение, което се появи на хубавото ти лице. – лорд Давернети премести дланта си, за да постави балдахин, който изолираше звуците и нас двамата – Какво си намислила този път?
Като се замисля, си спомних за часовете по история.
– В старите времена, когато имало кървави войни между хората и драконите, хората се възползвали от технологичния напредък и изобретили земните арбалети. Люспите на драконите не позволявали почти нищо да проникне през тях и тогава те започнали да използват вериги като снаряди. Само дракон може да убие дракон. Оковани в полет, представителите на гордия крилат народ падали, умирайки. И тогава се появили Руфусдрако. Тези, които с едно докосване превръщали желязото в пепел. Това е официалната версия за появата на драконовите ездачи.
– Официална! – усмихна се Давернети – В действителност не беше така.
– Сигурен ли сте? – и аз погледнах в очите на старшия следовател – Разполагате ли с монографии, изследвания, хроники? Всичко друго, което би ви позволило да направите обосновано заключение, че не се е случило така?
Давернети мълчеше, като ме гледаше втренчено.
– След като се замислих, установих, че единствения начин да се борят ефективно с драконите, маговете от старата школа са сметнали за необходимо да завземат властта над онези, които могат да защитават крилатите хора и в същото време притежават умствена дарба. В резултат на това ние с вас сме попаднали във време, в което истинските дракони са престанали да летят, а Ръждивите са под контрола на изкуствено създадената Кървава памет. И каквото и да е било миналото, настоящето е неоспорим факт.
Без да ми каже нищо, старши следователя разхлаби бариерата, позволявайки на прислужницата с нашата поръчка да се приближи. И едва когато момичето, след като положи всичко, ни остави, той каза замислено:
– Бел, трябва да мислиш за сватбата, а не за „Кръвната памет“.
– Но аз съм единствения човек в Уестърнадан, който знае нещо за нея. Професор Стантън може и да не е успял да идентифицира Кръвната памет при драконите, но за шест години сме проучили почти всички начини за създаването ѝ. Мрежата, свързваща Руфусдрако с ментална магия, е научно най-удобния и контролируем вариант. И колкото повече мисля за това, толкова по-убедена съм.
След миг мълчание лорд Давернети предложи флегматично:
– Бел, детенце, решаването на този въпрос може да се отложи поне за след сватбата ти. Най-много до двадесет години. Имай предвид това. Във всеки случай би било глупаво да разчиташ на свободата на действие, която си имала преди – погледни през прозореца, вие сте нашата избраница.
Аз не погледнах през прозореца.
Свалих ръкавиците си, разбърках чая със сребърна лъжичка и едва сега забелязах странността – в поднесения ми чай имаше сребърна лъжичка. Как можеше да се намерят такива скъпоценни прибори в обикновен магазин за чай?
Бавно вдигнах лъжичката, загледах се в бързо потъмняващия метал.
– Какво?!!! – изсъска гневно лорд Давернети.
Държейки дланта си над напитката, се взирах меланхолично в чая, в който освен вода и изсушени чаени листа имаше и малко цианид, достатъчен да съпроводи до гроба не едно човешко момиче.
– Къде е обслужващото момиче? – започна да се надига старшия следовател.
– Седнете, моля! – помолих учтиво, но взискателно, като разбърквах отровния чай.
И веднага щом дракона седна, му обърнах внимание на един неоспорим факт:
– Сребърни прибори за хранене не се срещат в цял Уестърнадан. Тук те не са нито приети, нито в обичайна употреба, особено в обществените чайни. Тази прислужница не би могла да избегне съдбата да ми сервира отровен чай, но тя направи всичко възможно, за да предотврати смъртта ми.
Лорд Давернети тъкмо беше започнал да разменя чашите ни, очевидно неподготвен да ме види с отровна напитка. Е, ако я беше изпил той, нямаше да получи дори храносмилателно разстройство.
– Аз се заемам с това. И повярвай ми, Бел, ще бъде бързо разследване. – каза дракона с убийствен тон в гласа си.
Вероятно възнамеряваше да убие замесените.
– Ако искаш, мога да ти кажа имената им още сега. – предложих аз, като разбърках чая на старши следователя.
И за всеки случай проверих състава на напитката в чашата – този път нямаше изненади.
– Имената? – попита бавно ръководителя на полицейското управление в Уестърнадан – Е, опитайте.
Продължавайки да разбърквам чая, си припомних имената по памет:
– Дами от семействата Естенбрайт, Брейдър, Фердерон, Гадермайстен.
Старшият следовател повдигна въпросително вежди.
Усмихвайки се мило, попитах:
– Знаете ли, че още преди появата ви с лорд Арнел в града на Желязната планина, тук вече е имало доста власт и владетели? Същите тези сили, които пренебрегнахте и за чието съществуване, изглежда, дори не подозирате.
Давернети се облегна назад в стола си, погледна ме втренчено и попита:
– Бел, сега за дамите от Уестърнадан ли ми разказваш, които винаги са заети със съпружески стремежи? Мислиш ли, че те са силните на деня?
Усмихвайки се нервно, справедливо отбелязах:
– Вие сте прекарали толкова много време в столицата на човешката империя, че донякъде сте забравили реалностите на драконовото общество, лорд Давернети.
Старшият следовател искаше да възрази, но после сви рамене и каза:
– Реалностите на драконовото общество не се различават много от тези на човешкото. Слабите се подчиняват на условностите, а силните сами определят правилата на играта. Колкото и време да прекарвам в столицата на Империята, знам какво е уестърнаданското общество. Но, Бел, ако дамите желаят да се забавляват, един истински джентълмен не би се намесил.
– Наистина ли? – погледнах невинно лорд Давернети – В такъв случай ми върнете чая. Нека дамите… „се забавляват“.
Моментално посърнал, старши следователя взе чашата с отровната напитка, погледна ме, изпразни я светкавично и като върна порцелановото изделие на масата напълно празно, и махна с ръка на онези, които до този момент не бях забелязала.
Когато в чайната влязоха двама полицаи, които се поклониха много по-ниско от старши следователя, лорд Давернети, без да ги погледне, но продължавайки да ме гледа по същия неподвижен начин, хладнокръвно нареди:
– Доведете в полицейското управление главите на фамилиите Естенбрайт, Брейдър, Фердерон и Гадермайстен. Доведете и мисис МакАвърт. Аз сам ще отида при майка си.
Полицаите се поклониха и излязоха от чайната, само за да се издигнат няколко мига по-късно, направо от площада, два огромни сиво-кафяви дракона.
Лорд Давернети пък се приближи към мен и поиска със заповеднически тон:
– Нищо за пиене. Никакво ядене. Никакво опитване на каквото и да било. И никакво вдишване на парфюми. За предпочитане е да ме изчакате тук или да се върнете в кабинета ми в полицейския участък.
За разлика от другите дракони, старшия следователя се издигна в небето точно от прага на чайната и беше значително по-голям от драконите, които току-що се бяха издигнали в небето.
Не останах в чайната, нито пък се върнах в полицейското управление.
Напускайки заведението, се запътих тъжно обратно към магазина за платове „Верг и Верг“, кимайки разсеяно на поздравите и опитвайки се да не помръдвам всеки път, когато драконите ми се покланяха отново. Промяната в статуса ми ставаше все по-плашеща.
Назад към част 49 Напред към част 51