* * *
– Планински сняг!
– Диамантено бяло!
– Простете ми упоритостта, но аз познавам дъщеря си по-добре и казвам планински сняг!
– И простете упоритостта ми, но аз познавам по-добре града на тези проклети люспести и казвам бял диамант.
– Мисля, че нежно снежно бяло и синьо ще подхождат повече на нашата мис Вайърти…
– НЕ!
– Пази Боже!
Когато предпазливо влязох в магазина, осъзнах, че отсъствието ми е останало незабелязано. Майка и мисис Макстън бяха твърде заети с избора на платове, ако се съди по внушителните купчини с различни ролки, не само за сватбената рокля, но последната беше препъникамъка.
– Това е единствената ми дъщеря! – отстояваше позицията си майка.
– Е, знаете ли… – възмутено издиша мисис Макстън и сякаш беше готова да се оттегли. Все пак годините, през които бе живяла под един покрив с дракон, не бяха напразни. – Как може да сте толкова жестока към жена, която толкова години е изпълнявала майчинските ви задължения!
При последната дума гласа на суровата севернячка нетипично потрепери. Майка ми, която, макар и демонстративно внушителна, има прекалено благ нрав, трепна след това и аз трябваше да се намеся, преди двама скъпи за мен човека да преминат границата.
– Майко, мисис Макстън, не мислите ли, че този спор….
Но аз не довърших.
Неприятното усещане за смъртоносно оръжие, насочено към мен, изведнъж бе изпреварено от чувството за предстояща беда. Опасността беше толкова ясна, че се завъртях по посока на заплахата, едва осъзнавайки собствените си действия.
– „Скутум“! – прозвуча защитното заклинание част от секундата преди изстрела.
В напрегнатата тишина се чу сухото щракване на затвора на револвера, последвано от оглушителния грохот на изстрела, който за миг освети бледото лице на младия мъж и стъклените му, напълно човешки очи.
Куршумът бе унищожен в блестяща светкавица на по-малко от пет крачки от мен. В същия миг провалилия се мой убиец изрева, падна на тъмночервения, груб платнен под на магазина и бе повлечен неумолимо към изхода, връщайки спомените за ужасната гледка на лорд Арнел, който ме защитаваше от далеч повече убийци. Но, за мой срам, не се бях замислила за тяхната съдба в онзи ужасен ден. Сега всичко това се промени.
– „Обструкция“!
Заклинанието отряза моя убиец от чудовищната сила, която го теглеше неумолимо като ласо… Подозирам, че към мазетата на полицейското управление.
– Мис Вайърти, няма да се доближите до него, нали? – възкликна мисис Макстън.
– Съжалявам! – отвърнах аз.
Пристъпих бързо към младия мъж, който лежеше на прага и се държеше за вратата. Беше чиновник или писар, ако се съдеше по строгия костюм от евтин, но качествен тъмен плат и по малко изцапаните с мастило маншети на бялата му риза. Но изражението на лицето му сега приличаше повече на това на луд в психиатрична клиника.
Когато се приближих, се наведох внимателно над човека, който дори в лудото си състояние отчаяно искаше да живее, и казах:
– „Пурификацио ментис“!
Заклинанието за умствена чистота беше на предела на възможностите ми, беше много сложно и енергоемко, но удивителното е, че не усетих никакви признаци на слабост, никакъв световъртеж, никакви признаци на кръвотечение от носа. Заклинанието беше произнесено и резултата беше ясен поглед на възстановения младеж, но магията нямаше никакъв отрицателен ефект върху мен.
Изправяйки се, очаквах поне лека слабост, но не усетих нищо.
Междувременно възстановения мъж попита шокирано:
– Какво правя тук?
– Стреляте по дъщеря ми! – възкликна майка ми.
– Което е странно! – добави мисис Макстън замислено.
– Странно? – обърна се майка ми към икономката – Само „странно“?! Мисис Макстън, не мислите ли, че… – започна майка.
Тогава от търговския щанд се чу треперещият глас на мис Ан Верг:
– Бернард? – а след това по-увереното: – Бернард, това вие ли сте?
Мъжът се опита да се изправи, но веднага падна на колене.
Удивените му очи шокирано огледаха магазина и мен и се спряха на Ан Верг, но щом младия мъж направи нов опит да се изправи, той рухна в поза на прекомерно уважение. Поза, която изобщо не беше характерна за човека, но по чудовищно стечение на обстоятелствата беше характерна за драконите.
Погледнах назад към мисис Макстън. Строгата северянка стоеше и гледаше строго коленичилия мъж.
– Изненадващо уважение за неуспял убиец. – заключи тя.
– И вие ли го намирате за подозрително? – в момента едва ли можех да разчитам на собствената си преценка.
– Определено! – потвърди мисис Макстън – Да отида ли за сняг?
Докато стоях и слушах собствените си усещания, отговорих с известно недоумение:
– Предполагам, че не.
Обърнах се към младежа, който все още се опитваше да се изправи, протегнах длан и докоснах слепоочието му, от което се стичаха капки пот, и казах:
– „Окултатум мемориас“!
Заклинанието за разкриване на магически скрити спомени не беше по силите ми и би било прекалено дори за професор Стантън, но то се оформи по най-неочакван начин и се отрази в съзнанието ми чрез образа на достолепна сивокоса драконова дама, облечена в сатенена сива рокля, над която, затруднявайки разпознаването на дамата, с алена светлина блестеше жълт камък на желязна верижка. И това не беше драконова магия. Беше човешка магия, не чужда за мен, напълно разбираема, класическа, но отхвърлена от съвременната научна магическа общност заради остарелия си подход и разхищението на енергия. Такива артефакти с течение на времето отслабваха дори най-силните магове, но ето че аз бях тук, току-що използвала най-силния „Окултатум мемори“, и дори не почувствах замайване.
Размишленията ми бяха прекъснати от лорд Давернети.
Той се понесе надолу като огромен дракон, стъпи на стъпалата на входа като прекалено самодоволен джентълмен и направи чудовищната грешка да възкликне подигравателно:
– Красавице, радост моя, все пак съм събрал за теб най-едрите стари дами в града! Но побързай, някои от тях определено са на прага на последния си дъх, така че, красавице моя, скочи в прегръдките ми, ще те отведа у дома с вятър!
В следващия миг трябваше да се скрия, защото лорд Давернети беше ударен от пудра. Майка ми беше много спокойна дори в такава ситуация, но мисис Макстън реши, че ѝ е писнало.
Бутилката с опасното съдържание на пудрата беше прехваната за кратко от дракона и отровното съдържание беше изолирано с помощта на заклинание, след което увисна в мътната форма на много голяма капка козметичен прах.
– Мисис Макстън! – възкликна гневно лорд Давернети – Какво си мислите, че правите?
– Вие какво си мислите, че правите?! – отвърна икономката ми, без да се страхува от заплашителното ръмжене.
Междувременно Ан, Тиалей и Ханс Верг стояха там и едва дишаха, а всички останали посетители на магазина се криеха, където можеха, а мисис Макстън беше загубила и разсъдъка, и чувството си за страх.
– Ако искаш да носиш някого на ръце, ето, вземи го. Той е чудесен младеж, с много приятна външност, трябва да кажа, и повярвайте ми, със сигурност ще ви бъде интересен!
– Мисис Макстън! – измислената веселост на лорд Давернети се разпадна като листата от миналото при силен порив на вятъра, разкривайки цялата ярост, която старшия – следовател досега успешно бе прикривал – Кой мислите, че съм аз? Как смеете?! Несъмнено знаете, че много ви отстъпвах, за да не огорчавам Бел, която по някаква причина се е привързала към вас, но вие преминахте границата! Как смеете да ми препоръчвате да обърна вниманието си към някой мъж? Как. Вие. Посмяхте?! За какво, по дяволите, си мислехте?
Моята мисис Макстън, която мълчаливо избута поредната пудра, без да планира да продължи да я хвърля по дракона, затвори ретикулата си, усмихна се мило и каза с изключително наставнически тон:
– Лорд Давернети, за какво, по дяволите, си мислите вие? Посочих ви младежа, който току-що се беше опитал да убие мис Вайърти. Може да ви се стори странно, но някак си бях сигурна, че няма да останете безразличен към случилото се.
Настъпи пауза.
По време на тази пауза лорд Давернети се опитваше да гледа навсякъде другаде, но не и към мисис Макстън, а аз се опитвах изобщо да не гледам нищо, чувствайки се невероятно неудобно.
– И така, нападение. – каза старши следователя и докосна рамката на вратата.
Илюзионното заклинание, възпроизвеждащо скорошните събития, трепна, оформи се в ясна картина и всички отново видяхме акта на нападение над моята скромна особа. Първо в нормален режим, а после в забавен.
– Бел, дет… – поглед към мисис Макстън и мигновена корекция: – Бел, човешкото население на Уестърнадан не падна на колене пред теб днес, нали?
– Не. – потвърдих аз – И да, той беше под психическо въздействие. Ще те изненадам обаче – това не беше магия от старата школа. Това е остаряла версия на съвременната научнообоснована магия. И така, къде казахте, че ме чакат най-възрастните жени в града?
– В полицейското управление. – промърмори лорд Давернети, без дори да погледне в моята посока.
– Майко, мисис Макстън, скоро ще се върна. – уверих родителката и икономката си. И за да предотвратя по-нататъшни спорове между тях, добавих: – Не мога да избера между Планинския сняг и Белия диамант. Затова разчитам на вас да ми помогнете по този въпрос.
И с тези думи набързо напуснах магазина.
Назад към част 50 Напред към част 52