***
Представителят на „властите“, който седеше до мен, заговори мрачно:
– Бел, интересуват ли те причините за подобно кланяне?
Бях любопитна. Кимнах на лорд Давернети, изразявайки готовността си да изслушам това, което има да каже.
Крисчън се усмихна весело и погледна в далечината:
– Легендата разказва, че първата дама, сгодена от първичното желязо, донесла благоденствие на драконите в продължение на стотици години. Тя не била дракон, но дала на народа ни самосъзнание и плодородие. Оттогава насам много дракони са се опитвали да повторят този ритуал, възнамерявайки да се издигнат на нейно място, но както виждате, само Ейдриън успя.
След като известно време мълчах, все пак не можах да се въздържа да не попитам:
– Защо?
Повдигайки могъщите си рамене, лорд-главния следовател предположи:
– Предполагам, че става дума за причините, поради които се прибягва до ритуала на обручение с първично желязо. Ние, драконите, сме прагматични хора, чувствата рядко имат власт над нас и предполагам, че всички, които са се опитвали да предприемат подобно начинание в миналото, са били мотивирани от желанието да се издигнат в драконовото общество. Но целта на Ейдриън беше съвсем различна. Той използваше единственото нещо, което можеше да те обвърже с него завинаги и за постоянно. Единственото нещо, което никой дракон не можеше да оспори и никой човек не можеше да се конкурира с лорд Арнел. Единственото нещо, от което се страхуваше, беше Гордън, но както виждаш, той се справи с този… проблем великолепно.
Докато слушах всичко това, изведнъж се изповядах тихо, дори пред себе си:
– Дълбоко се срамувам от себе си пред лорд Гордън.
Лорд Давернети, хъмкайки, галантно предложи:
– Продължавайте, започнете да страдате и да изпитвате угризенията на съвестта. Аз ще наблюдавам с интерес.
Но циничния и подигравателен старши следовател не се задържа дълго и някак си прегърбен, проговори:
– Бел, преследвайки те, лорд Гордън е следвал зова на сърцето си. Но ти не беше поставена при най-честни условия. Ти си дала обещание при трудни и напрегнати обстоятелства и си направила всичко възможно да спазиш обещанието си. Но, виждаш ли, по мое мнение това е малко непочтено от страна на Гордън. Пак повтарям – той е следвал зова на сърцето си, но ти си била принудена да следваш даденото от него обещание, пренебрегвайки собствените си чувства. Кажи ми, лорд Гордън някога питал ли те е дали го обичаш?
Аз не казах и дума.
– Сигурен съм, че не е. – лорд Давернети ме погледна със снизходителен, съчувствен поглед.
– Лорд Гордън е възпитан джентълмен, не би задавал такива лични въпроси. – казах в защита на младшия следовател.
Усмихвайки се, Давернети ме погледна укорително и уточни въпроса:
– Не, Бел. Много си се объркала. Гордън е дракон. А за такива като нас простото „Да, съгласна съм да бъда твоя съпруга“ не е достатъчно. Във вашето общество съгласието на една дама за брак е доказателство за нейните чувства. В нашето чувствата са едно, а брака – съвсем друго. Съгласието за брак не е същото като признанието в любов. Така че ще ви разкрия неприятния факт, че Гордън е знаел и знае, че вие никога не сте го обичали. Имали сте привързаност, уважение, приятелство – но никога не е имало страст между вас, а за драконите желанието за физическа близост има много по-голямо значение от твоето „да“ на въпроса „Ще бъдеш ли моя съпруга“.
И докато аз гледах лорд Давернети в състояние на шокирано изумление, той се усмихна и добави:
– Престанете да ни възприемате като благородни джентълмени от наивните си момичешки представи за света. Повярвайте ми, в трансформиращите има повече благородство, отколкото в нас.
– Лорд Гордън е наполовина трансформиращ. – казах аз.
– Да? – попита скептично лорд Давернети – И така, разкажи ми, най-умната ми Бел, как се държат трансформиращите, когато си избират партньор. Изискват ли незабавното съгласие за брак или дават предимство на чувствата на момичето?
Трябваше да се запитам. Единственият пример за връзка между трансформиращ и човек, който ми беше известен, беше невероятната и нежна любовна история между УнГар, подчинения на ОрКолин, и мис Кейлон. И тази история беше толкова трогателна, че я одобряваха дори във висшето общество, намирайки я за доста сладка. Начинът, по който УнГар ухажваше мис Кейлон, беше безпрецедентен. На разсъмване той събирал всички паяци в парка и ги отнасял, тъй като мис Кейлон ужасно се страхувала от всякакви насекоми. Той почистваше снега от пътеките, по които тя обичаше да се разхожда. Всеки ден и подаряваше цветя, като ги носеше на прага и преди изгрев слънце, така че когато мис Кейлон се събудеше, да вижда свежи цветя в спалнята си. И не поискал ръката ѝ от мистър Кейлон, докато мис Кейлон не му признала чувствата си.
– Това не ме кара да се чувствам по-малко засрамена. – трябваше да призная аз.
– Тогава потърпете. – любезно каза лорд Давернети.
Докато му хвърлях мрачен поглед, усетих, че обстановката около мен значително се променя. Атмосферата сякаш изведнъж се бе изпълнила с гняв, раздразнение и ярост…
Порив на вятъра издуха снега от тротоара и дърветата.
Наведените глави на пазачите на входа.
Огромен, зъл и гневен черен дракон, стъпил на прага на полицейското управление от също толкова внушителния, зъл и гневен лорд Арнел.
И сякаш дори небесата потъмняха.
– Лорд Давернети, трябва ли да… сме тук? – попитах предпазливо.
– По принцип не, но ти така мило се страхуваш от Ейдриън, че предпочитам да остана тук.
– О, по дяволите! – не можех да се сдържа.
Лорд Арнел се затича по стълбите към втория етаж и още щом излезе в коридора, се сблъска с изнервената мисис МакАвърт, лейди Давернети и нейната прислужница, както и с полицаите, които бяха свързани със заключените дракони. А осъзнаването, че тези дракони най-вероятно защитават своите майки и баби, направи лорд Арнел още по-мрачен. А и атмосферата в полицейското управление много напомняше на ситуацията, когато дори птиците бяха избягали от Уестърнадан.
Но един поглед към мен и облаците донякъде се разсеяха.
С въздишка, явно в опит да намери малко спокойствие, лорд Арнел нареди властно:
– Всички да напуснат.
Един от полицаите, дракон на много почтена възраст, се опита да възрази, говорейки нервно:
– Но майка ми…
– Няма да го казвам два пъти. – каза лорд Арнел студено.
И драконите се подчиниха.
Офисите бяха опразнени, разпитите прекратени, наскоро задържаните бяха свалени долу в затворническата килия, досиетата по делата бяха затворени, входа на подземията беше заключен и дори новия администратор напусна поста си и напусна полицейското управление, подчинявайки се на заповедта на началника на града, която беше мълчаливо подкрепена от началника на полицията.
Когато входните врати се затвориха зад всички, лорд Арнел извика блокиращо заклинание и запечата цялата сграда на полицията от всякакви посегателства.
– Започвам малко да се притеснявам за силата ти. – замислено каза лорд Давернети.
– Свикни с нея! – препоръча хладнокръвно лорд Арнел, поглеждайки старшия следовател.
Причината за този поглед ми стана ясна веднага щом лорд Давернети напусна перваза на прозореца и направи две етикетни крачки от мен.
С доволно кимване лорд Арнел разруши както вратите на заседателната зала, така и част от стената. Стената и вратите се разпаднаха на черна пепел, а заедно с тях и двете смъртоносни заклинания, които бяха подготвили, бяха напълно безполезни.
Единственото, което драконовите дами не можеха да отнемат, беше упоритостта.
Пристъпих бавно към лорд Арнел и застанах малко зад него – дори нямах смелостта да застана до него, но предвид обстоятелствата трябваше да кажа „глупост“, а не „смелост“. До този момент като че ли само аз подозирах какви са дамите от Уестърнадана, но сега и лорд Давернети, и лорд Арнел се сблъскаха с една много неприятна действителност. Ужасяваща реалност.
Дракониците мълчаха няколко дълги вяли минути.
После една от сивокосите, седящи в инвалидната количка, леко наведе глава и каза:
– Градоначалник! Колко е невероятно да ви видя в полицейското управление на Уестърнадън… за пореден път избягвате задълженията си на кмет на града, който е длъжен да бъде в кабинета на кмета в работния си ден. Но не, отново и отново се преструвате на какво ли не – от женкар до полицай извън града, за да не си вършите работата.
Всичко това беше казано с насмешлив, подигравателен тон и толкова обидно, че дори аз се обидих. Но уви, не ми беше работа да отговарям и продължих да стоя зад гърба на моя мъж, осъзнавайки с някакво мрачно задоволство, че лорд Арнел не би допуснал подобно нещо да се размине на никого.
Така и стана.
С едва доловим кикот лорд Арнел се изправи, скръсти ръце на гърдите си и каза:
Назад към част 53 Напред към част 55