* * *
Седяхме в чайната до полицейското управление.
Лорд Арнел, който бездейно бъркаше силното си кафе, и аз, която нервно разбърквах чая си и се взирах почти непрекъснато в трагедията, разиграваща се пред полицейския участък.
Лейди Естенбрайт, лейди Брейдър, лейди Фердерон и лейди Гадермайстен излязоха първи.
Въпреки достолепната им възраст, високото им положение и многобройните им семейства, никой не се приближаваше до сивокосите драконици.
Видях смаяните лица на тези стари дами, видях умолителните им погледи към собствените им деца и внуци, но семействата се държаха странно – никакво съжаление, никакво съчувствие, никакво желание да се сбогуват. Гняв, възмущение, неразбиране, отхвърляне – нищо повече.
– Не мога да разбера. – прошепнах аз, без да откъсвам очи от това, което се случваше зад стъклото на терасата.
– Хм? – отговори Ейдриън.
– Защо нито едно от почтените семейства не проявява съчувствие към главите на клановете си? – това наистина ме порази.
Дори при най-жестоките убийци в момента на екзекуцията имаше членове на семействата, които съжаляваха за смъртта на близките си, въпреки престъпленията им. Тук никой не съжаляваше, абсолютно никой.
След миг мълчание лорд Арнел отговори тихо:
– Първо – страх. Всички драконици са били лишени от магия и никой не иска да сподели съдбата им. Второто е омраза. Много пъти си казвала, че дамите от Уестърнадан са замесени в чудовищни престъпления, но едва сега осъзнавам колко си била права. Погледни семейство Естенбрайт – те мразят своята баба повече, отколкото можеш да си представиш. Съмнявам се, че е била добра и справедлива в имението си, зад затворени врати. И трето, покушението срещу теб е престъпление, което се наказва със смърт до четвърто коляно. На семействата е спестена не малко кръв и всички го осъзнават.
Сега мълчанието падна върху мен. Помислих за това, което бях чул, и попитах предпазливо:
– Но знаейки, че последствията могат да бъдат толкова сериозни, защо дамите са предприели тази стъпка?
Въздъхвайки тежко, Ейдриън отговори замислено:
– Вероятно е било въпрос на асимилация с човешкото общество. Дамите отдаваха прекомерно значение на своя статус, положение и репутация, подобно на висшето общество на Империята, и донякъде бяха забравили за реалностите на драконовото общество.
Настъпи кратко мълчание, при това мрачно:
– Трябваше да се справя с всичко това още когато лейди баба беше хваната с червени ръце.
– Едва ли си имал време или енергия за това, а на всичкото отгоре се занимавахме с херцог Карио и бившата императрица.
Лека усмивка едва докосна устните му и изчезна, без да остави следа.
Аз мълчах, не знаех какво да кажа в такава ситуация, а зад прозореца започваше ранна снежна буря. Изведнъж Ейдриън ме погледна нежно и каза:
– Роклята ти беше доставена тази сутрин.
– Коя? – веднага се заинтересувах.
Усмивката на дракона стана по-широка, черните очи леко се присвиха, криейки определено лукаво намерение, и лорд Арнел информира:
– Сватбената.
Със закъснение си спомних за майка и мисис Макстън, които спореха за избора на плат за сватбената ми рокля във „Верг и Верг“. С ужас си помислих, че дори не бяха стигнали до обсъждане на стиловете. Какво ще стане, когато го направят?
– Сватбена рокля? – казах с нескрито съмнение – О, Ейдриън, ако искаш да живееш щастливо до края на дните си, по-добре тази рокля да е изгубена някъде сред снега на някой планински връх. – и не се шегувах.
– Смяташ ли? – попита весело дракона.
– Убедена съм. – и аз бях напълно сериозна.
Лорд Арнел се усмихна широко и ми прошепна:
– Знаеш ли какво отличава двойките, свързани с истинско желязо?
Близостта му изведнъж ме накара да се затрудня да мисля за каквото и да било по принцип. И той го осъзна. Усмихвайки се, той хвана брадичката ми, целуна ме нежно, плъзна устни по бузата ми и прошепна срещу слепоочието ми:
– Избраните двойки променят света.
И като се върна на мястото си, дракона добави спокойно:
– Лейди Арнел, време е да се приберете у дома.
Той ме погледна, сдържайки хитрата си, доста провокативна усмивка, и добави:
– Или пък е време „ние“ да се приберем у дома.
„Ние“?
Ние.
Изведнъж осъзнах със съвършена яснота, че на този свят наистина има „ние“.
„И жената ще се прилепи към мъжа си и те ще станат едно“ – бях чувала тези думи толкова много пъти от пасторите по време на сватбени церемонии, а понякога дори и на неделните проповеди, но едва сега почувствах странно чувство на безпокойство, примесено с осъзнаването, че скоро съдбата ми ще се свърже завинаги с тази на лорд Арнел.
– За какво си мислиш? – попита тихо владетеля на Уестърнадан.
Не знаех дали да говоря за такива неща. Но все пак:
– Нашият брак. – думите дойдоха трудно – Малко се страхувам за бъдещето си и… за драконите, за тяхното благоговейно поклонение. Това е едновременно плашещо и смущаващо, и ме кара да искам да стоя далеч от дома. Нещата са се променили толкова много, а има още толкова много за постигане и аз… Случилото се днес в полицейското управление показа колко необоснована е увереността ми в собствените ми способности. Там, в планината, бях действала толкова безразсъдно, но въпреки това успях да оцелея, въпреки че бях изправена пред толкова силни противници. Там и тогава бях използвала знанието за слабостите, които носи кръвта на трансформиращите. Но днес… имаше хора, които използваха моите слабости срещу мен. Това е плашещо и обезпокоително. Простете ми, че говоря толкова объркано.
Лорд Арнел стана, заобиколи масата и седна до мен, противно на всички правила на приличието, сложи ръка на раменете ми и ме придърпа към себе си.
– Такава е цената на излизането от сенките. – каза тихо моя дракон – Стантън те държеше скрита по някаква причина и може би аз трябваше да направя същото, когато стойността ти стана ясна, но не можех да се отнасям така с теб. Опитах и то много пъти. Вероятно никога няма да ми простиш за историята с майка ти, нито за веригата, с която се опитах да те задържа в имението си. Но има разлика между това да се отнасяш към един ученик, колкото и да е ценен, и да се отнасяш към едно момиче, което се е превърнало в твоя дъх, в биенето на твоето сърце и в смисъла на твоя живот. Така че не можех и няма да те държа затворена, както правеше Стантън. Но ще мога да те защитавам винаги, навсякъде и при всякакви обстоятелства.
Той докосна нежно брадичката ми, принуждавайки ме да наклоня главата си назад и да погледна в очите му, и едва когато погледите ни се срещнаха, добави ласкаво:
– Знам, че се страхуваш от брака си с мен. Винаги съм го знаел. В очарователната си глава си създала образа на идеалното бъдещо семейство, в което цари мир и тишина, дните са изпълнени с монотонност, разредени с книги и пет чаши, не по-малко, добре сварен чай, а вечерите се прекарват в креслото пред камината, разговаряйки за времето, възпитанието на децата и може би споменавайки някои статии от вечерните вестници. Може би имаш този образ от детските си спомени, тези от времето преди ужасния инцидент с Барти Уотхорн, след който тихото и спокойно щастие на семейството е било забравено.
Искаше ми се да мога да забравя тази ужасна случка, счупената кана в ръката ми и окървавеното лице на Барти, както и всичко, което последва.
И като сведох глава, погледнах надолу към дланите си – пръстите ми бяха ледено студени, дори през тънките ръкавици.
– Но, Анабел – усетих мекото докосване на устните му – това е брака, за който аз мечтаех толкова дълго време. Позволи ми да ти кажа как виждам бъдещето ни.
Почувствах внезапна скованост, но все пак намерих сили да погледна Ейдриън, чакайки в мълчание думите му. Драконът ми се усмихна ласкаво, прокара нежно пръсти по бузата ми и каза тихо:
– За мен този брак е възможност да живея с момичето, което обичам най-много на света. За мен този брак е възможност да бъда щастлив всеки миг от съществуването си. Да бъда с теб означава да бъда себе си. Защото ти си единствения човек, в чиято компания се чувствам такъв, какъвто съм. А ти, до мен, няма нужда да се насилваш да спазваш правилата, защото нека бъдем честни – ти не си от хората, които са готови цял живот да показват само безкрайно подчинение, смирение, услужливост и добър нрав. И, Анабел, ще направя всичко възможно семейния ни живот да остане тих, мирен и спокоен, но ти ще си първата, която ще се втурне с главата напред в поредното много сериозно разследване.
Нещо в края на речта му накара бузите ми да пламнат.
– Ние правим така. – Ейдриън се наведе, докосна нежно устните ми и прошепна: – Смирено ще ти позволя понякога да полудяваш във вечната борба за справедливост, а ти ще ми позволиш да те съблазнявам не само под прикритието на нощта.
Отстъпвайки рязко, аз се втренчих гневно в лорд Арнел.
– Приеми го – прошепна той коварно, – повярвай ми, това е добра сделка.
– Лорд Арнел, вие… вие… – затаих дъх от възмущение – вие сте дракон! – Може би това беше най-подходящата ругатня.
– Е – каза Ейдриън замислено, без ни най-малки угризения на съвестта – ами, не се получи по човешки, в смисъл на хубаво, така че ще трябва да използваме драконовски методи.
Погледна ме снизходително подигравателно и примирително:
– Анабел, повярвай ми, няма за какво да се притесняваш – пет чаши ароматен чай на ден и огън в камината вечер ти гарантирам. Дори съм готов да ти прочета новините от вечерните вестници… – погледът става откровено подигравателен – но не за дълго. Можете да прекарвате вечерите си край камината по много по-разнообразни начини.
Назад към част 55 Напред към част 57