* * *
Излязох първа от чайната, като дори не си направих труда да се сбогувам с годеника си. Но лорд Арнел със сигурност беше постигнал едно: всичките ми страхове за бъдещето ми в брака изчезнаха напълно, отстъпвайки място на гнева, неодобрителното желание за отмъщение и, неочаквано, надеждата за някои много интересни събития и открития в бъдеще.
Едва докато стоях на площада и вдишвах мразовития планински въздух, осъзнах, че живота ми няма да приключи със сватбата, както е описано във всички романи. По-скоро след сватбата ще започнат всички най-интересни неща.
– Толкова е хубаво да видя усмивката ти – Ейдриън се приближи мълчаливо зад мен и ме прегърна. – Радвам се, че успях да разсея страховете ти.
– О, как да кажа това – покрих ръцете му около мен със своите. – Мисля, че ще бъда ръководител на Обществото смърт на всички дракони.
– Това звучи толкова заплашително – каза лорд Арнел. – Но, любов моя, въз основа на писмото на професор Стантън, намерих заклинанието в дневника на лейди баба, деактивирах го и като се има предвид какво се случи между нас вече няколко пъти, вероятно скоро ще станеш майка. А и трябва да признаеш, че ще е малко странно да си начело на общество, което мечтае за смъртта на сина или дъщеря ти.
Бях зашеметена.
А после, обръщайки се рязко, се загледах гневно в кмета на Уестърнадан и издишах една-единствена дума:
– Защо?!
Беше само една дума, но в нея се съдържаше толкова много. И лорд Арнел, който винаги се е отличавал с проницателност, веднага го разбра.
Няколко мига той стоя и ме гледа в очите, а после много тихо каза:
– Защото има само едно нещо на този свят, от което се страхувам, Анабел, и то е да те загубя. И знам със сигурност, че никой не може да ми те отнеме, абсолютно никой… освен теб. Ти си силата, която не само може да се изправи срещу мен, но и си силата, която може да ме победи. А аз не мога да загубя, Анабел. Не мога и не искам да го направя.
Отговорът му не ме задоволи по никакъв начин.
– Направил си това, за да не правя повече планове да се омъжа за лорд Гордън?
Лорд Арнел остана безмълвен, видимо мрачен. Но очевидно бях права.
– Невероятно! – Наистина нямах думи. – Не знаех, че имаш такова… любопитно мнение за мен!
С рязко издишване Ейдриън ме дръпна към себе си, наведе се леко към лицето ми и издиша гневно:
– Моето мнение за теб? Анабел, а какво мнение трябва да имам аз, ако виждам момиче, което може да пренебрегва чувствата, желанията и стремежите си, да жертва всичко в името на някакъв призрачен дълг и в полза на неестествените и неадекватни норми на етиката, морала и традициите на човешкото общество, което смята, че най-висшата добродетел на една жена е смиреното подчинение на наложената ѝ съдба?
И това беше края на обяснението.
Ейдриън ме прегърна по-силно и добави:
– Колко пъти съм ти казвал – няма да те дам на никого, дори на теб. И няма значение какво трябва да направя за това, защото съм готов на всичко, на абсолютно всичко. С изключение може би на едно: аз не съм Стантън и не мога да те лиша от родителите ти и от домакинството ти. Иска ми се да мога, наистина ми се иска да мога. Самата мисъл, че ти си моя, е толкова изкусителна, че ще ми се завърти главата. Но когато обичаш, Анабел, болката на любимия се превръща в твоя собствена, усилена стократно. Затова съм направил всичко възможно да те привържа към себе си възможно най-здраво.
– Това е толкова… чудовищно! – Нямах други думи.
Ейдриън отговори спокойно, като вдигна рамене безгрижно:
– Направих всичко по силите си и няма да се извинявам.
Изявление, вярно на духа на дракона!
– Безумно съм ти ядосана и бих искала да остана сама.
Твърдение, отговарящо на духа на една възпитана дама.
– Сама? – Попита лорд Арнел с нескрита ирония. – Значи сега ми предлагаш просто да се обърна и да си тръгна.
– Това би било много любезно от ваша страна!
Със съмнителен поглед към мен господаря на Уестърнадан отвърна предизвикателно:
– Не.
И след това, значително снижавайки гласа си, тихо попита:
– Анабел, знаеш ли случайно някое слабо заклинание за отделяне на диаманти от сняг?
Спомних си за снощния инцидент и за лавината от съкровища, която беше създадена от непомерната магия на лорд Арнел.
– Да не ми казваш, че не си успял да ги събереш? – Попитах, също така шепнешком, напрегнато.
– Не – честно си призна лорд Арнел. – И по някаква причина има много повече диаманти.
О, Боже мой!
Желязната планина е пълна с истинско злато, а сега е пълна с шлифовани диаманти! Ако това стане известно в империята, рано или късно ще започне истинска война, защото нищо не подклажда повече военните настроения от информацията, че съседната сила разполага с много ценни ресурси и неизмерими богатства.
– Да, определено няма да имаме мир и спокойствие в брака си – заключих мрачно аз.
– Но пет чаши чай на ден и вечер пред камината са гарантирани – напомни ми обещанията си лорд Арнел.
Излязохме заедно от центъра на града.
Назад към част 56 Напред към част 58