* * *
Денят на сватбата настъпи неизбежно, но всички останали дни бяха толкова наситени със събития, че не помислихме за нея до зори преди сватбата. А може би изобщо нямаше да си спомним за нея, ако не беше необявеното пристигане на лорд Давернети в скромната дървена къща на върха на Желязната планина, където седях до камината, увита в топла карирана фланела, и наблюдавах внимателно как между разтворените длани на Ейдриън се оформя един-единствен, но много голям диамант. Все пак бяхме постигнали известен напредък и този път диаманта не беше шлифован.
– Какво скучно време си прекарвате – отбеляза подигравателно лорд Давернети.
Ейдриън професионално прикриваше следите от много по-„интересно“ занимание и двамата се престорихме, че думите на старшия следовател са несъмнено основателни.
– Бел, красавице моя – продължи Крисчън, като навлезе свободно в личното ни пространство и зае стола срещу мен, който беше празен, защото лорд Арнел седеше на пода – майка ти и мисис Макстън имаха почти инсулт там. И не знам коя от тях сега е по-страшна – икономката ти, която е взела назаем най-големия тиган от мисис Еньо, или несравнимата ти майка, която сега се е завряла в библиотеката и се опитва да намери най-болезнения начин да убие един полуразвит дракон.
Без да отваря очи и без да откъсва поглед от процеса на магическото сътворение, Ейдриън спокойно отговори:
– Втората.
– Хм – Давернети ме погледна замислено. – Бих възразил, че мисис Макстън наистина изглежда доста заплашително с чугунен тиган, но ако мисис Вайърти има частица от изобретателността и находчивостта на Бел… Тогава да, със сигурност си прав.
Мълчаливо се върнах към записките си и записах днешното последно изследване: „Образуване на минерали чрез въздействие върху агрегатното им състояние. Експеримент номер 37, положителен резултат.“ И като захлопнах тетрадката, обявих:
– Експериментът може да се счита за успешен.
Светкавицата, която унищожи едва създадения минерал, рязкото издишване на полуголия дракон, когато отпусна напрегнатите си мускули и седна по-удобно, и замисления поглед на лорд Давенети бяха реакции на думите ми.
– Ами металите? – Запита старшият следовател.
Протегнах ръка, взех от масата горната част на купчина доста обемисти тетрадки и я подадох на полицая. Вземайки я, Давернети безучастно прелисти записите, в края на всеки от които имаше злополучния текст: „Отрицателен резултат.“
– Тъжно – обобщи старшият следовател.
– Не е критично, ще продължа да се опитвам – каза лорд Арнел.
– Вие… ще… продължите… да се опитвате… – каза лорд Давернети, като раздели думите подигравателно. И като захлопна рязко тетрадката, той внезапно попита:
– Ейдриън, какво става?
– Какво имаш предвид? – Попита безгрижно Арнел.
– За какво? – Старши следователят погледна градския управител с нескрито подозрение. – Например, че има два дракона с три глави, които тъжно бродят из подземията на имението на Арнел, и това е резултат от вашите усилия.
– И четири с шест глави, което е резултат от вашите усилия – парира Ейдриън.
– Това няма значение – реши по някаква причина лорд Давернети – въпросът е защо Бел вече не прави това?
Е, аз останах безмълвна.
А лорд Арнел отговори тежко:
– Защото.
Беше много изчерпателен отговор и почти невъзможно да се спори с него, но лорд Давернети, с неговия печален опит в полицията, можеше да спори с всичко.
– И защо е така? – Попита старши следователя с плам от желание да слуша.
Е, реших да прекратя дискусията. Надигнах се, увих се по-плътно в плетивото и се отправих към вратата, като казах:
– Господа, ако не се лъжа, днес е сватбения ми ден, така че моля да ме извините.
И дори щях да си тръгна, съвсем гордо, но зад мен се чу изненадан, но съвсем не тих шепот от страна на началника на полицейското управление:
– Ейдриън, Бел знае ли за завръщането на Гордън?
О!
Веднага ми се прииска да тръгна нанякъде.
Стоях замръзнала на прага, клатушкайки се в ледения вятър, толкова силен в горната си част, че наистина ме събаряше от краката, и се чувствах толкова ужасно, че ми беше трудно да дишам.
– Анабел – чу се тихият глас на Ейдриън, – няма абсолютно никаква нужда да се виждаш с Гордън.
Имаше нужда.
Дори не ставаше дума за нашата връзка, но именно нашата връзка направи тази среща толкова неловка, напрегната и безумно трудна.
– Генерал ОрКолин също ли пристигна? – Попитах, без да се обръщам.
– Без съмнение Гордън е уважил и тази твоя молба. Знаеш, наша фатална Бел, заради теб Гордън ще изпълни всичко.
– Замълчи – доста рязко го прекъсна лорд Арнел.
Обърнах се.
Човекът, който беше готов да се опълчи на всеки враг, да устои на всеки удар на съдбата, да промени решително историята, да разруши стени с едно движение и да ги изгради наново, без дори да направи заклинание, да преследва целите си с увереност, да запази курса, толкова се страхуваше да ме загуби, че не можеше да скрие емоциите си.
– Лорд Давернети, бихте ли имали нещо против да ни оставите? – Попитах тихо, връщайки се в къщичката, която беше напълно замръзнала през няколкото минути, в които вратата беше отворена.
Старши следователя искаше да каже нещо, но осъзна, че присъствието му вече е напълно игнорирано от присъстващите, и само попита:
– Бел, сигурна ли си, че трябва да те чакат в дома на професор Стантън?
– Да – отвърнах, без да поглеждам към полицая. – И Бетсалин също трябва да е там, погрижи се за това… моля те.
Лорд Давернети излезе мълчаливо и дори услужливо затвори вратата след себе си.
Захвърлих плетивото, макар че в обикновената си домашна рокля ми беше студено, и отидох при Ейдриън, който стоеше до пламтящата камина и ме гледаше с нечовешки очи. Какво очакваше от мен в този момент? Какви думи? Какви действия? Какви обвинения? О, бих могла да отговоря подробно на всяка от тези точки, особено на обвиненията. Те наистина бяха много и аз наистина можех да ги отправя много.
Но докато бавно се приближавах към моя дракон, нежно притиснах длани към гърдите му и потръпнах, когато усетих как могъщото му сърце бие бързо и силно, как кожата му е неестествено гореща, и вдигнах поглед, за да видя вертикалните зеници на непроницаемите черни очи на лорд Арнел стеснени. Моят дракон, създаден сякаш от най-черната стомана, силен, решителен, смел, чиято граница на възможностите беше толкова феноменална, че все още я криехме и планирахме да я крием и в бъдеще. Знаех, че лорд Арнел контролира почти всичко на този свят, но по волята на съдбата този човек, толкова твърд и волеви, толкова способен да се контролира винаги, навсякъде и при всякакви обстоятелства, едва сдържаше емоциите си, когато ставаше дума за мен.
– Ейдриън…
Погледнах в невероятните му очи и в дълбините на черните като обсидиан вертикални кристали видях себе си толкова ясно – крехка, слаба, ненадарена ни най-малко и, честно казано, напълно недостойна за този мъж. Но някак си той беше този, който мислеше друго. И той беше единствения, който реши друго. Но главното беше, че лорд Арнел неотменимо и категорично настояваше, че именно неговото решение има значение и че всичките ми страхове и съмнения са безпочвени.
– Ейдриън, аз…
– Не искам да излизаш с него – той ме прегърна рязко около кръста и ме придърпа към себе си. – Знам, че ме обичаш, но все още ми е трудно да повярвам, че съм те накарал да захвърлиш целия си морал, етика и благоприличие и да осъзнаеш, че сърцето ти принадлежи на мен. Знаеш ли, може би ако беше приела чувствата си към мен веднага, нямаше да изпитвам този ирационален, но вътрешно поглъщащ страх. Но ти си си ти, Анабел, веднъж взела решение, почти никога не се отказваш от него, а аз, от всички хора, познавам тази твоя черта. И каквито и надежди да таях, обективно погледнато ситуацията изглежда така: ако ти сама си взела решението да се омъжиш за Гордън, то аз бях този, който те накара да решиш да се омъжиш за мен.
А сърцето му биеше все по-бързо и по-бързо, усещах го. И в момента, в който всяка добре възпитана дама на мое място би се обидила неимоверно от подозренията към нейната вярност и изобщо от безпогрешния намек за вятърничавост, аз… се опитах да разбера дракона.
И без да откъсвам поглед от очите му, прошепнах, опитвайки се да сдържа сълзите си:
– Там, на планинския хребет, близо до храма на старозаветните магове, пронизвана от сковаващия леден вятър и преследвана от Карио, аз, осъзнавайки, че вече не мога да оцелея, изрекох молитвата си. Искаш ли да я чуеш?
Лорд Арнел мълчеше, но сърцето му почти бе спряло да бие, то замръзна под ръцете ми.
– „Господи, пази баща ми и майка ми в безопасност. Погрижи се за мисис Макстън, Бетси, мистър Уолън, мистър Илнър, мистър Онър, професор Наруа, лорд Давернети и лорд Гордън. И дай утеха на този, когото обичам с цялото си сърце“.
Ейдриън помръкна, като все още ме гледаше мълчаливо.
Усмихнах се, докоснах бузата му и добавих:
– Можеш да лъжеш себе си колкото си искаш, но пред лицето на смъртта човек винаги казва истината.
И като поставих отново дланта си върху гърдите му, добавих с лукава усмивка:
– Можеш да мислиш каквото си искаш за мен, но Бог вече знае какво чувствам и едва ли ще е морално да се кълна пред олтара, че обичам друг.
И, о, колко светкавичен е станал лорд Арнел.
– Подиграваш ми се? – Попита той, притискайки ме по-силно към себе си.
– Отчасти – не виждах смисъл да го прикривам.
– Мога да отговоря и на това – каза той почти заплашително.
– Можеш – дори не спорих – но в такъв случай, лорд Арнел, ще трябва да ти призная още едно нещо, което е много важно за теб. Така че не изкушавай злото, повярвай ми, така ще бъде по-добре за теб. Облечи се, знам, че лорд Гордън трябваше да пристигне чак след няколко дни, но щом е днес, по-добре да побързаме.
Назад към част 57 Напред към част 59