***
И изведнъж осъзнах, че той вече е преминал границата. Границата на допустимото и позволеното, към която се придържат драконите. Той вече я беше пресякъл, а аз дори не бях забелязала.
Внимателно се опитах да освободя ръката си, но драконът стисна здраво пръстите ми – не ме пусна.
– Защо правиш това толкова трудно? – попита лорд Арнел с внезапно раздразнение – Анабел, ти си влюбена в мен, а аз отдавна съм принуден да призная, че съм лудо влюбен в теб.
Той се взираше взискателно в пълните ми със сълзи очи и не криеше възмущението си.
– Признавам, че се държах изключително грубо с теб при първата ни среща. Но, Анабел, не мога да ви кажа колко бях ядосан… от собствената си реакция спрямо вас. – Арнел въздъхна конвулсивно, сякаш се опитваше да потисне вътрешно ръмжене, и продължи ожесточено: – В онази ужасна сутрин се събудих в кръв на дъното на дефилето. Годеницата ми беше убита. А вие сте имперски магьосник, дошъл в града „по необходимост“, което всъщност означава, че бяхме принудени да ви позволим да се заселите в Уестърнадан. Повярвайте ми, никой не беше щастлив от това. Стантън отдавна беше загубил доверието ни, а ние знаехме, че херцог Карио финансира по-голямата част от изследванията му. А вие, твърдо вярвахме, бяхте негова любовница – защото откакто се настанихте в къщата му, Стантън не бе приемал повече свои жени там. Беше прекъснал всички връзки. Той се грижеше за вас, обгрижваше ви, не ви изпускаше от очи, а бившият ви годеник се отказа от намерението си да се срещне с вас едва след като къщата му избухна в пламъци посред нощ.
От гърдите ми се изтръгна протестен стон. Това не беше така! Абсолютно и напълно погрешно.
– Не сте прав! – възкликнах, губейки всякакъв страх.
Всъщност това беше толкова чудовищна лъжа, че не ми стигаше дъх да изразя цялото си възмущение.
– Грешите за всичко! – изкрещях неволно.
А Арнел, който се канеше да каже нещо, замълча.
Няколко секунди се мъчих да събера мислите си, освобождавайки дланта си от пръстите му. Само за малко.
– Разполагате с грешна информация. – прошепнах аз, без да мога да продължа – Вие сте дракон, не разбирате естеството на взаимоотношенията в човешкото общество. Обществото има строги правила и норми и всеки има място и роля, които трябва да играе. Аз съм момиче от порядъчно семейство и затова нямах избор – трябваше да се омъжа според очакванията на родителите си и да стана достойна съпруга и майка. Това е, което семейството ми и цялото общество виждат като предназначение на жената. И аз приех предложението на професор Стантън и по този начин… Всички ми обърнаха гръб. Семейството ми, роднините ми, приятелите ми и… любимият ми годеник. Преместването ми в къщата на професора дойде след това. След като абсолютно всички врати бяха затворени пред мен.
Да говоря за това, да си спомням за него беше толкова трудно, толкова болезнено.
– Никога ли не се е случвало вратите на дома ви да се затръшват пред вас? – попитах тихо.
– Не. – отвърна Арнел тихо.
– Имате късмет.
Обърнах се, прехапвайки устните си, за да не се разплача отново.
– Съжалявам! – каза драконът.
Няколко минути в кабинета на професор Стантън цареше потискаща тишина, докато се опитвах да се съвзема и да спра да се люшкам на ръба на нервен срив:
– Не знам дали имам сили да ви кажа истината.
И той ми подаде носна кърпичка. Този път не отказах, избърсах конвулсивно мокрото си лице, погледнах в присвития поглед на дракона и попитах твърдо:
– Каква истина?
Нямаше отговор.
Дланта на Арнел се плъзна нежно към коляното ми, топла дори през трите слоя плат, палецът му леко ме погали, но… нямаше отговор. И някак си останах с впечатлението, че това се дължи на съжаление. И това беше съжаление към мен.
– Лорд Арнел! – поисках отговор.
– Да кажем просто.. – той ме погледна – имах всички основания да вярвам, че сте любовница на Стантън.
Той направи пауза и добави:
– Всички основания.
Но обяснение не последва, Арнел захвърли темата и премина към тази, която го засягаше лично.
– Когато нахлух в къщата ви – продължи той, като ме гледаше решително в очите – почувствах омраза. Омраза към себе си.
Макар да го осъзнавах добре, с всеки изминал миг ми ставаше все по-трудно да дишам.
И той наистина бе успял да ме изненада.
– Повярвайте ми, Анабел – продължи тихо лорд Арнел – имах причина и основание да се мразя. Имах нужда от истината. Истината, а не изтънчените смилаеми неща, които Крисчън се опитваше да представи за истина, предприемайки всички възможни и немислими действия, за да ме предпази от взимането на прибързани решения. Появих се в дома на една жена, която беше станала толкова важна и ценна за дракон, че той ѝ беше подарил цялото си състояние. Очаквах да видя една цинична, закоравяла и коварна дама, а видях… вас.
И в погледа на лорд Арнел имаше нещо толкова непонятно, толкова невероятно, толкова неопределено, че спрях да дишам.
– Аз видях вас! – тихо повтори драконът – От вас лъхаше на невинност и наивност! Дали си помислих, че това е било преструвка? Да! Повече от това. Но това беше втората мисъл, която се появи в главата ми. Първата беше осъзнаването, което ме връхлетя: „Тя ще замръзне“. Вие дори не си бяхте направили труда да обуете обувки, Анабел!
Не го направих. Бях изтичала долу боса, уплашена от мисълта за мистър Уолън, и го осъзнах едва когато стъпих в снега. Но Арнел се беше погрижил за мен – спомних си огъня в камината в студената всекидневна. Тогава не се бях замисляла за това, нито за това, че драконите изобщо не се нуждаят от топлина.
– Когато те последвах, се намразих повече от всякога преди. Опитайте се да разберете, че онази нощ бях убил едно красиво момиче, към което все още изпитвах някакви чувства, но когато видях вас, жена, която не без основание смятах за безскрупулна и разюздана, сърцето ми започна да бие по-бързо. А желанието да те прегърна мигновено се превърна в натрапчива, фанатична нужда. И заради такива желания и мисли бях готов да се разкъсам с голи ръце. Да изпитвам чувства към една паднала жена? Немислимо!
Погледът на дракона се плъзна по лицето ми, задържа се за миг върху устните ми, а после отново се вгледа в очите ми:
– Анабел, вие бяхте най-невероятният шок в живота ми. Всяка ваша стъпка. Всяка дума. Всяко действие. Мистерия, която бавно, малко по малко, се превръща в невероятна истина. Колко много лоши неща съм си мислил за вас, колко много съжалявам за всяка своя мисъл. Изобщо не беше това, което изглеждаше в началото. Двамата с Крисчън бяхме убедени, че сте злобна, цинична, пресметлива… нека да е жена, която е измамила и унищожила един от най-великите учени на нашето време. Очаквахме лъжи, коварство, удар в гърба или поне опит да ме съблазните, защото, трябва да признаете, аз съм по-привлекателен като покровител от Стантън, но… не стана така. Никой не е измамил дракона – излъгал ни е той. И никой не е ограбвал Стантън, той беше драконът, който доста умело и жестоко криеше най-голямото си съкровище от всички.
В този момент се страхувам, че не осъзнах нищо.
И Арнел любезно ми обясни:
– Вас, Анабел. Стантън ви беше скрил. И той е бил абсолютно прав.
Драконът се вгледа в очите ми за няколко дълги секунди, после каза:
– От всички дракони в Уестърнадан аз съм единственият, който може наистина да те защити.
Въздъхнах конвулсивно и се канех да възразя, но Арнел ме прекъсна ледено:
– Нямаш избор, Анабел. И за разлика от професор Стантън, аз няма да ти дам възможност да повярваш в илюзията, че имаш такъв избор. Аз не съм Стантън, не се нуждая от способностите ти, а от теб.
Абсурдно… абсурдно и отново абсурдно.
Немислимо.
Невъзможно.
Неприлично.
Неподходящо.
Думите – всяка от тях като ярка светкавица в съзнанието ми. И това беше твърде много за мен, всичко беше твърде много. Мислех си, че съм умна и зряла, но ето че седя и искам мисис Макстън да влезе и да накара всичко да се върне към благоприличието или да спре. Не мога да продължавам така.
Но драконът на едно коляно пред мен хванал и двете ми длани, топлината на ръцете му стопля и плаши едновременно, леденият вятър вие зад прозореца, самотно е и страшно, а аз просто искам всичко да свърши. Просто да свърши.
– Анабел, без сълзи! – каза сурово Арнел.
И той беше прав – сега наистина не беше време за сълзи. Това щеше да стане по-късно. Когато се справех с проблема и стисках чашата топъл чай в ръцете си, когато не се страхувах, когато мислите за професор Стантън най-накрая ме бяха напуснали. Но сега… сега се нуждаех от всичките си сили, за да задам директен въпрос:
– Какво възнамерявате да направите, лорд Арнел?
Драконът не отговори веднага. Известно време ме гледаше с присвити очи, сякаш се опитваше да разбере какво мисля. После каза:
– Наясно съм с чувствата ви и трябва да ви ги напомня още веднъж. И все пак повтарям – знам как се чувствате. Можете да лъжете колкото си искате себе си и прекалено моралната си мисис Макстън, но фактите са, че сте влюбена в мен и аз ви обичам. Единственото нещо, което според вас стои между нас, е определен морален и етичен стандарт. Това ще отмине с времето. Признавам, че през първите няколко дни ще бъдете донякъде осъдителна както към действията ми, така и към реакцията на тялото ви към докосването ми, но и това ще премине. Анабел, повярвайте ми, ние ще бъдем щастливи. Вие и аз.
Точно така, а?
– Анабел – каза той, гласът му беше мек и съблазнителен – ще излезеш с мен от къщата на професора, ще се върнем в имението и се заклевам, че ще ти дам време както да обмислиш ситуацията, така и да приемеш новата си реалност. Нито ще извърша насилствени действия срещу теб, нито ще поискам да се преместиш в спалнята ми… Обаче не, все пак ще прекарваш нощите с мен, дори и да не те докосвам, нуждата да те виждам е твърде… прекомерна. Не мога да я контролирам. Има толкова много неща, които не мога да контролирам.
Той поднесе дланите ми към устните си, целуна нежно всяка от тях и попита откровено:
– Колко време ще ти отнеме да си събереш багажа?
Като се има предвид сегашната действителност – целият ми живот!!!
С рязко движение освободих ръцете си, без да откъсвам поглед от Арнел. Помислих си. Нямах време за концентрирана мисъл, така че единственото, което можех да направя, беше трескаво да мисля какво трябва да направя тук и сега. За връщане в имението Арнел не можеше и дума да става – репутацията ми вече не беше толкова почтена, но какво щеше да остане от нея, ако прекарам нощта в спалнята на лорд Арнел? Нищо!
Никога няма да се оженя. Никога няма да имам деца. Всички врати ще бъдат затворени за мен. Ще бъда изгнаник до края на живота си. И най-лошото е, че ще загубя уважението на тези, които са се превърнали в мое семейство.
Вече съм преминавала през всичко това.
И в някои моменти бях наистина щастлива в къщата на професор Стантън, но после еуфорията от успешния експеримент щеше да свърши, вълната на възторг от научния успех щеше да напусне сърцето ми, а после щеше да настъпи нощта и аз щях да плача тихо, непоносимо в болката от загубата си.
Не мога да преживея всичко това отново – не мога и не искам да го направя. Освен че на лорд Арнел не мога да му обясня всичко това. Той също е изтощен, зрението му не работи добре и сигурно получава много неприятно усещане в очите, когато ме погледне. Професорът имаше мигрена, но за него беше по-лесно, сам си сложи Заслепяване и можеше сам да го свали. Арнел няма тази способност, но въпреки трудностите, които изпитва, драконът се държи, а аз дори не искам да знам какъв труд му коства това. Има два начина да се сложи край на всичко това – да ме накара да разваля заклинанието или да ме убие… пак мен. Само че лорд-управителят на Уестърнадан нямаше да ме убие. И ясно разбрах още нещо – той нямаше да напусне дома ми без мен. Намеренията му бяха очевидни.
И беше също толкова очевидно, че никой няма да вземе под внимание желанията ми. Това е дракон. Ако си е поставил цел, върви право към нея, независимо от препятствията и трудностите. Страхувам се, че в сърцето си лорд Арнел наистина и убедително вярваше, че постъпва правилно, без да знае, че няма нищо по-лошо от фанатичен праведник, който въздава справедливост с меч и огън и не осъзнава, че не спасява, а разрушава и убива.
Бях в ужасна ситуация. Беше безполезно да обяснявам каквото и да било, беше безсмислено да се позовавам на разума и нямаше абсолютно никого, когото да повикам на помощ, а това беше глупаво.
Арнел е дракон, а всички дракони реагират на заплаха по един и същи начин – унищожават я.
Но лорд Арнел не беше обикновен дракон. Спомних си камината в смразяващата студена всекидневна, а драконът не беше попитал дали имам нужда от него, за да запали пламъка. Не, той беше взел решение и го беше изпълнил, вярвайки, че постъпва точно както трябва. Спомних си и как прегърна ръката ми, толкова нежно и също толкова категорично, ми каза: „Недей. Ще се нараниш.“
Толкова трогателна загриженост и толкова ясно осъзнаване – единственото ми оръжие срещу него, единствената пролука в защитата ми, беше неговата загриженост за мен.
Един кратък миг, за да взема решение.
Тъжната мисъл, че съжалявам за този офис… ми хареса. И стената също. И прозорците… И дори тежките зелени завеси. Определено ще ми липсват, но нямам избор.
– Вода! – прошепнах аз, като погледнах към предпазливия дракон.
О, всъщност той вече ме познаваше доста добре и да, беше предпазлив, но го подведоха самочувствието и мисълта: „Какво лошо има в чаша вода?“ Нищо. Абсолютно нищо. Това е проблемът и той не е мой проблем.
И когато Арнел стана и отиде до масата, за да ми налее вода от гарафата, аз протегнах ръка, вдигнах от дивана малко парченце от покойната ваза, стиснах го в дланта си и на пода не паднаха капки сълзи – тези бяха по-тежки и паднаха на алени петна в килима.
– Анабел! – ръмжене, което се превърна в рев.
– Трансформация! – казах много тихо.
Драконът вече беше започнал да се преобразява, едва усещайки кръвта ми във въздуха, аз само ускорих процеса, като му попречих да се втурне от масата към мен.
Ужасяващият рев на променящото формата си чудовище и моя:
– Вокантем!
Къщата се разтресе, но нито аз, нито истинската форма на лорд Арнел можехме да бъдем спрени, и провуча последно:
– Куод вера имаго!
И Арнел се втурна нанякъде, разбивайки стената и отчасти покрива, някак несъзнателно успявайки да ме прикрие с крилото си от падащите каменни отломки, а след това в небето се издигна огромен черен дракон, предизвиквайки със собствения си рев снежна лавина, но това аз не го видях.
Уви, това беше краят на моралните ми сили и аз се сринах на дивана, разтърсвана от неудържими ридания.
И за мой срам и съжаление, гледката на цялата тази истерия отиде при смелия мистър Илнър, който, осъзнавайки, че няма как да стигне до мен от къщата през монолитната стена, се качи на втория етаж, като постави стълба срещу разбитата стена. След това, опитвайки се както да ме задържи, така и да ме прегледа за рани, той гръмко съобщи за състоянието ми на останалите, които също избягаха на двора.
И, о, Боже мой, толкова се срамувах от нервния си срив.
Назад към част 41 Напред към част 43