Анна Гаврилова
И така, ние продължихме – чудовището пред мен, доволно от себе си, и аз, нещастно вървяща зад него. А снега продължаваше да става все по-силен и по-силен, докато не се превърна в една непрекъсната пелена, която всъщност смесваше небето и земята. Агарахат спря, изчака ме, очевидно осъзнавайки колко трудно е за мен, човека, да се движа в такава среда, хвана ме за ръката и ме повлече след себе си.
Влачи ме дълго време. Около двадесет минути.
И тогава снега рязко спря, защото навлязохме в една пещера. Каква пещера… Една кухина с диаметър около двеста метра. Вървяхме, в настъпващата влажна жега, до една закътана дупка и там директора ми направи предложение:
– Съблечи се.
– Зззащо? – Издърпах ръката си и се увих по-плътно до него.
– Ще те пожертвам – отвърна Агарахат и доволно потърка ръце.
Уморена, бавно размразяваща се в топлината на пещерата и някак досадно уплашена, аз загубих страха си и мрачно отговорих:
– Изглеждаш като чудовище, но паметта ти явно е момичешка.
Директорът, който беше потънал в собствените си очевидно приятни мисли и планове, се обърна и ме погледна с яростен поглед.
– Какво? – Попитах небрежно аз. – Самият вие казахте, че първо аз нея ще я счупя, а после, ако не се получи…
Спомни си. Намръщи се. Той махна с ръка към кухината и любезно ми даде разрешение:
– Проникни.
Аз погледнах към нишата, нишата ме погледна, като и двете явно не бяхме най-добрите съднички на Агарахат в този момент, но нямаше какво да се направи – трябваше да проникнем.
Приближих се до нишата и започнах с първото – почуках учтиво три пъти по нишата. На нишата изведнъж ѝ хареса моята учтивост, помисли си и се превърна в стена. Тя се превърна в стена – стената се отмести встрани, отваряйки проход.
– Не е зле – долетя гласа на очевидно разочарования директор зад мен.
– Всичко е съвсем просто – отвърнах аз, шокирана.
– Да – каза Агарахат, заобиколи ме и влезе в тайния проход – ще оставим жертвоприношението за по-сложен случай. Хайде да вървим.
Елена Звездная
– Αга, ще ви последвам, как пък не – промълвих мрачно.
После получих още един изпепеляващ поглед и заключих, че е по-добре да държа чувството си за хумор под контрол. Въздъхнах, подсмръкнах – уви, дългата разходка в студа не се отразяваше добре на тялото ми – и последвах демоничния директор. Натам, в зловещия каменен мрак.
Няколко крачки и мрака започна да се отдръпва. В смисъл, че каменните стени изведнъж загубиха непрозрачността си и заблестяха с приглушена златиста светлина. Аз, изправена пред такова нещо, се размърдах силно и веднага бях удостоена с подигравка:
– Значи, като ругаеш мен и учителите, ти си смела, а тук – страхливка?
Благоразумно си замълчах. И какво да отговоря на такова нещо?
Следващите пет минути се движех мълчаливо, опитвайки се да пробия дупка в гърба на човека, който вървеше пред мен. И тогава не издържах повече и попитах:
– Α къде отиваме?
– На едно много интересно място – любезно отвърна Агарахат.
– Мм… А може би, можете да отидете на това място сам, без мен? – Предложих аз без ентусиазъм. – Докато аз се върна в училище, при отровите от първи порядък?
– Върни се – измърмори директора. И това е. И никакво действие от негова страна. Той продължи по пътя си, сякаш нищо не се беше случило!
А аз се спрях. Подсмърчах тихо и все още подсмърчах. Обърнах се, за да преценя изминатото разстояние, и се стъписах, осъзнавайки, че на никаква цена няма да се върна сама, без директора.
Така че трябваше да продължа да вървя, но… Но по-добре да се бях върнала! Просто там, напред, ме чакаше истинския кошмар.
Анна Гаврилова
А какво е истинско – най-естествения кошмар! И дори не един – цели седем. И всички те, имам предвид кошмарите, се нахвърлиха върху нас, проблясвайки със зелени люспи, радостно отворени озъбени усти и остри нокти на четирите лапи. И наистина – толкова много радост имаха те. И не само те. Моят мускулест директор също толкова радостно разпери ноктестите си крайници, може би дори по-мускулести от ръцете, и разтвори обятия за чудовищата. Чудовищата скачаха към тях, пищяха щастливо, олюляваха се с кървави парчета, откъснати усти, снопове вътрешности, парчета месо, покрити с люспи, и дори крайници. След минута от чудовищата не беше останало нищо друго освен най-ярките импровизации по стените… Е, и по пода също останаха достатъчно отпадъци от скорошна жизнена дейност…
Агарахат щастливо разтърка демоничните си крайници, отърси натрупаното по тях, обърна се към мен и попита весело:
– Как го направих?
– Страхотно! – Изпитвайки изгаряща нужда да посетя набързо дамската тоалетна, до която, между другото, едва ли ще мога да отида – краката ми треперят, отговорих.
– Бяха прекрасни храги – каза Агарахат, извади от джоба си пакет мокри кърпички и избърса дланите си, които бяха възвърнали по-познатия си вид. – Ако ги бях срещнал преди двайсет години, ситуацията можеше да е съвсем различна.
Наистина? Тоест имам някакъв късмет, че ако бях тук преди двайсет години с този тип, сега по стените щяха да са разхвърляни именно чревните ми връзки, изпълващи стомаха ми? Но защо се паникьосвам? Преди двайсет години дори не съм била в проект. Α между другото:
– На колко години си? – Попитах, като се опитвах да не изпадам в истерия.
– Ммм. Хиляда четиридесет и две… Или хиляда четиридесет и пет… – каза той. – Не си спомням, ще трябва да попитам майка ми.
Зашеметена от осъзнаването на числото, аз възкликнах с пресилен ентусиазъм:
– О, ти си още доста млад! – Всъщност намеквах, че какво, по дяволите, прави той, на тази възраст би трябвало да има повече мозък!
Но напълно пренебрегвайки сарказма ми, Агарахат приключи с почистването на ръцете си и изхвърляйки салфетката си, каза:
– Точно така, аз им заявих приблизително същото, но не – семейството решително ме постави начело на учебното заведение на Парацелз. И още по-лошо – сега изискват от мен да продължа рода.
– Не трябва! – Възкликнах съвсем искрено.
Да ме прощаваш, имам истерия, паника и ясното разбиране, че нашата стара Земя и един такъв демоничен дръндьо с луда глава е достатъчен, къде още е и да се размножава!
– Харесва ми отношението ти – каза директора по друг начин, с въздишка и леко хриплив тон в гласа. – Ще те запозная с майка ми.
Проклятие, защо?!
Назад към част 10 Напред към част 12