Елена Звездная
Още няколко крачки и коридора се разшири, ако не и изчезна. Моят демоничен спътник замръзна, а аз едва не ударих челото си в твърде широкия му гръб.
Но забавих ход навреме, а после, поглеждайки иззад гърба на директора, изсвирих силно. Имаше скала, а отвъд нея се намираше огромна пещера, потънала в полумрак.
Агарахат стоеше точно на ръба и дори леко се поклащаше, но аз не исках да се запознавам със скалата. В резултат на това благоразумно се отдръпнах и казах единственото, което можех:
– Ооо!
– Защо си толкова страхлива? – Обърна се и се възмути директора. Беше наистина възмутен, сякаш трябваше да пищя от удоволствие, а не да се страхувам.
Но стана още по-лошо. Докато той ме гледаше, нещо се раздвижи в дълбините на пещерата. Нещо твърде голямо и страховито, за да не пребледнее още повече.
– Ах… – Посочих с пръст пещерата и директора, о, чудо, милостиво се обърна, за да оцени мащаба на бедствието.
Χмръкна, сгъна ръце на гърдите си, после се обърна отново и каза:
– Това вече не са Храги.
– О, наистина?!
Съжалявам, но нададох вик на паника, а това не се хареса на Агарахат.
– Ще ти е трудно в нашето училище – заключи той с въздишка.
След това се обърна отново, хвърли нов поглед към събуждащото се в дълбините на откритото пространство чудовище и каза нещо, от което ми се прииска да скоча до него и, увиснала на врата му, да го целуна по двете бузи.
– Добре, страхливке, да вървим. Ще се върна без теб, така че нищо над ухото ми да не пищи.
С тези думи директора пристъпи към мен и блестящите каменни стени изчезнаха. На тяхно място се появиха други стени – също каменни, но съвсем обикновени. А после се появи познатото лице на Санлем и още десетина също толкова познати лица.
След още един миг прозвуча:
– Какво? Вече? – Това беше от Санлем. – Това беше бързо.
Класът реагира не толкова спокойно на завръщането ни с колективно изпъшкане. Първото колективно „ооо…“ беше на нескрит страх, но следващото беше стон на възхищение.
Само момичетата стенеха, разбира се – всички, включително и новооткритата ми приятелка с миша опашка. И аз бях малко объркана – какво правеха? После си спомних… О, да, напомпаните ръце и тясната тениска.
Не исках да гледам, но все пак хвърлих поглед към директор Агарахат и почти също изстенах. Той е добър. Жалко, че е стар. На колко години е? Хиляда четиридесет и две?
Анна Гаврилова
Не можете да разберете от вида, но старческия разпад вече е на лицето, и очевидните психични разстройства и липсата на мозък и…
И тогава и Санлем, и Αгарахат ме погледнаха странно. Искам да кажа наистина странно, с набръчкани чела и събрани вежди, сякаш не можеха да разберат нещо… Чудя се на колко години е тази змия, имам предвид Санлем. Три хиляди, четири или пет и той вече е хванал строежа на египетските пирамиди?
– Хванал го е, да – каза изведнъж учителя.
Но аз, бидейки на дива нервна вълна след преживяното, някак си дори не обърнах внимание, продължавайки да размишлявам по темата – какво, по дяволите, става тук! Да предположим, че Агарахат е казвал истината… Макар че не знам, той е толкова странен, че дори не мога да разбера къде е истината, той е психопат, принасящ в жертва девойки! А сега да допуснем… Просто да допуснем, че този психопат е наистина неприемливо млад, а другите са по-възрастни? Макар че съм готова да допусна дори този вариант, просто тъпо не разбрах едно нещо – за какво, по дяволите, им трябват в това дебилно учебно заведение пеперуди от еднодневки като мен! Е, как иначе биха ме нарекли, например, която ще живее поне десет пъти по-малко от същия психопат Агарахат!
– Знаеш ли, това е директна обида! – изведнъж изръмжа директора на тази лудница.
За какво беше това? Дали Санлем е казал нещо неприятно за това, че не бива да плаши бедните ученици? Той го каза правилно, след този психопат, който обича да ме жертва, съм готова да обичам всички увредени хора накуп и поотделно, само и само да не ми се налага да се срещам с директора психопат!
– Достатъчно ми е от това – каза недоброжелателно директора.
Погледнах Агарахат с недоумение и в този момент някой се разсмя. Гръмко, подигравателно и без дори да се прикрива. Погледнах към Санлем, а той се засмя още по-силно, като отметна глава назад.
В този момент всичко потъмня и през сгъстяващия се здрач чух:
– Следващия път мисли каквото мислиш… – Пауза и със смях: – Ако има следващ път.
И тогава мрака леко се разсея и аз се озовах на ръба на една пропаст. Онази, в която нещо се вълнуваше. И с Агарахат, който ме гледаше с много гневен поглед. Аз също го гледах и продължавах да се опитвам да разбера какво имаше предвид Санлем, когато каза „мисли каквото мислиш“. Не, само теоретично, да не говорим за практиката – как си го представя?!
– Мълчаливо – каза мрачно Αгарахат. И добави: – Съблечи дрехите си.
– Защо? – Изпищях, осъзнавайки къде се намираме отново.
Чудовището се обърна към мен и любезно отговори:
– Ще те принеса в жертва, еднодневна пеперудо, преди да започнеш да обичаш всички дефектни наведнъж и поотделно. А също и защото съм луд.
И той се усмихна подигравателно.
Елена Звездная
Той се усмихна, а аз се намръщих и дори сложих ръце отстрани.
– Α какво имаш против любовта ми към всички дефектни? Защо изобщо те интересува кого обичам?
Замисли се за това. Не много, но на лицето му имаше израз на недоумение. А аз, гледайки тези свити вежди и леко закръглени очи, изведнъж много ясно осъзнах едно важно нещо…
Не можеше да стане по-лошо! Искам да кажа, че няма по-опасен психопат навън. И ако това е така, тогава онова нещо, което пълзеше в дълбините на отворилата се пещера, не беше никакъв проблем. И да, то със сигурност е по-добро от този Агарахат. Агарахат Лукум, задника ми.
– Какво-какво? – С присвити вежди и леко приведен напред попита отново демона.
– Рахат Лукум! – Повторих вече на глас. Ясно, гръмко, с изражение.
После извадих мобилния си телефон от вътрешния джоб на ризата и с изненада установих, че той все още е включен – тоест Пирата все още висеше на слушалката и по всичко личеше, че дори чува нещо.
Сега, гледайки мобилния телефон, си дадох сметка, че нямам други джобове, и в резултат на това реших да не се събличам – и какво от това? Ρазбира се, а после като идиот да нося мобилния телефон в ръката си? Не, не. Аз не съм такава! И ако е така, ще отида с дрехите си!
Вкарах телефона обратно, погледнах ядосано директора и се огледах за някакви стълби, водещи надолу. О, като по чудо, имаше стълба! Тясна, провираща се право през скалата, покрай един стръмен ръб.
– Значи… – Директорът се опита да изкаже някаква мисъл, но аз махнах с ръка на психото. Изправих рамене, вдигнах брадичка и се запътих към стълбите.
Отзад веднага долетя недоумяващо:
– Ти глупачка ли си?
– Между другото, казвам се Мая.
– Между другото, Мая – каза директора, когато стигнах до ръба и преглътнах нервно, гледайки разстоянието, което ще трябва да измина – можеш ли да спреш да се правиш на комик?
– Не! – Казах твърдо.
Казах и… Да, тръгнах. Стъпих на първото стъпало на това наистина ужасно стълбище, а после и на второто. А на третото си помислих: „Боже мой, какво правя?“
Адреналинът скочи рязко, коленете ми затрепериха, паниката заля сърцето ми и аз замръзнах, опитвайки се да измисля как да се обърна, за да се изкача обратно. Само че стълбите бяха толкова тесни! Толкова тесни, че нямаше как да се обърна.
В следващия миг се случи най-неочакваното нещо… Изпълниха ме най-светлите, най-радостните чувства към психопатичния демоничен директор! Толкова много, че ми се искаше да се обеся около врата му и отново да го целуна по двете бузи, и то сто пъти.
Той просто… Ме хвана за врата и ме повлече обратно – върху твърда, достатъчно широка повърхност, особено в сравнение със стълбите. След това насила ме обърна и застана там, като ме изгледа с много неприятен поглед.
Назад към част 11 Напред към част 13