Анна Гаврилова
И ето, струва ми се, че той гледа по този начин – ядосано? Обиден от сравнението с турските сладкиши? Обиден от отказа ми страстно да разкъсам дрехите си?
Не мисля така!
– Хм – каза Агарахат, премествайки погледа си от едното ми око на другото – това е интересна система за защита, която имаш…
Примигнах, опитвайки се да разбера за какво говори, и сякаш със закъснение ми просветна, че тъкмо щях да отида да се самоубия в челюстите на бездънен варан… Почувствах се зле, но директора не се впечатли от интересната бледност на лицето ми, явно не я намираше за достатъчно интересна, тъй като беше зает да мисли по една много любопитна тема, която изказа след секунда мълчание:
– Любопитно, ще подейства ли на не-девственица?
И пространството около нас затрептя, мрака се отдръпна и ние се върнахме в класната стая, която бе замръзнала уплашено при появата ни. И мисля, че започвах да разбирам причините за очевидното нежелание на учениците да бъдат видени от началниците си. Всъщност, като си спомних как вчера момчетата се отдръпнаха и започнаха да се покриват с илюзии, имитирайки стените, можех да разбера причините за поведението им. Разбрах, оцених и реших да последвам примера на по-възрастните – да стоя далеч от Агарахат и по-близо до по-дефектните.
И тогава се чу в класната стая:
– Никакво „по-близо до дефектните“, момиче, трябва да си стопроцентова девственица, иначе как да те принеса в жертва?! – Въпросът беше риторичен и Агарахат явно не очакваше отговор.
По принцип не очакваше нищо, докато оглеждаше всички ученички в класа.
Санлем, хъмкайки, попита:
– Кой е нужен?
– Не девственица – отвърна директора, продължавайки да сканира вкаменените ученички с проницателен поглед.
Учителят, кимайки замислено, уточни:
– Шансовете за оцеляване?
– Не се бях замислял за това – каза Агарахат.
– Хм, тогава вземете Невицка.
Опашатият плъх, наскоро избран от мен за партньор, хълцаше силно и започна да припада.
– Лоша имитация. И да – следващия път помисли три пъти, преди да не си научиш домашното – каза равнодушно Санлем, който за разлика от всички нас не се трогна от припадъка на момичето.
Но се оказа, че учителя е бил прав – тя симулираше. Защото след думите му Невицка подскочи и изкрещя:
– Научих всичките три хиляди термина!
Подлият Змей разтегна устни в подигравателна усмивка и ми каза:
– Благодаря ти за този ласкателен епитет, Мая. – А не на мен: – Аз питах за три хиляди и двайсет термина, Тайра.
Тя подскочи, явно се канеше да отговори, но тогава тъмнината ни обгърна – мен, Агарахат и замръзналото момиче – и отново се озовахме близо до ужаса, наречен бездънно роящо се плашило.
– Съблечи се – подхвърли ми Агарахат, като погледна Невицка с интерес.
А с нея се случваха странни неща.
Изглежда, само преди секунда тя стоеше напрегната и уплашена, опашката ѝ нервно биеше по краката, но в миг раменете ѝ се изправиха, погледа ѝ стана боен, а от гърлото ѝ се изтръгна гневен глас:
– Какъв карамелен петел на пръчка!
Агарахат, без да се обиди ни най-малко, каза замислено:
– Е, добре, щом всичко си пасва, включително и обидата на базата на вкусовите предпочитания, какво следва?
Какво? Той експериментира или аз пропускам нещо?!
Но нямаше време за по-нататъшно разбиране – едва намерената ми приятелка, след като погледна директора с презрителен поглед, гордо се обърна и тръгна към бездната…
– Не… Не… Не… Не трябва! Спри! – Изкрещях аз и се втурнах към нея.
Но нямах време – като в кошмар момичето постави крака си над пропастта и се срина там с най-решителния поглед.
Изкрещях, Αгарахат, напълно игнорирайки смъртта на ученичката си, стоеше там, потриваше замислено брадичката си и мърмореше:
– Но какво общо има една обида, свързана с вкуса? Това е странно.
Странно??? Това беше кошмар!
Изтичах до пропастта, паднах на колене, кършех ръце и не разбирах как тя… Защо. Защо директора не направи нищо, когато трябваше да ни защити и… Тя е мъртва! Тя е…
– Невицка – обади се Αгарахат, като повиши глас – колко време ще останете там?
В същия миг в бездната проблесна светлина и видях една демонична жена, замислено полулегнала на скалите… А около нея се рояха кървави парчета пипала…
– Е? – Обади се директора. – Защо мълчим, самозабравила се убийце?
И от дъното на бездната се чу срамно гневен глас:
– Срам ме е.
В този момент осъзнах, че нищо не разбирам, и реших да припадна. Беше много спонтанно решение, защото първо припаднах, а после реших това да е припадък, така или иначе щях да легна, да си почина и да се успокоя все пак!
Елена Звездная
Събудих се не в подземията, а в позната стая. Имаше стена от микровълнови печки, изключен лаптоп на бюрото и книга за психическите капани на нощното шкафче.
Самата стая беше потънала в полумрак, сякаш за да подскаже, че съм лежала непробудно до вечерта. Най-хубавото беше, че никой не се опитваше да ме съблече или да ми направи нещо друго. Лежах напълно облечена, дори с обувките си.
Седнах на леглото, включих светлината и отново се огледах. Чувствах се странно – от една страна, се чувствах добре, но от друга, главата ми беше замаяна и бучаща.
Надявайки се да се справя с това състояние, стигнах до банята и се измих обилно със студена вода. След това пъхнах ръка във вътрешния джоб на ризата си и извадих мобилния си телефон. Уви, телефона беше мъртъв, и то напълно мъртъв.
Но нямах намерение да се отчайвам; след като се погледнах в огледалото и се уверих, че изглеждам прилично, се отправих мрачно към вратата. Не се изненадах, когато установих, че вратата е заключена отвътре, затова я отключих и излязох в празния коридор.
Следващото нещо беше съвсем просто: Стигнах до „пералното помещение“ и казах ключовата фраза – научен експеримент! След това веднага ми предоставиха зарядно устройство, бутилка минерална вода и пресен мъфин, за който помолих с най-искрени очи.
След това трябваше да се върна в стаята и да свържа мобилния телефон към електрическата мрежа. Първите няколко минути, докато батерията попиваше енергия, посветих на изяждането на мъфина и унищожаването на минералната вода. Беше слаба закуска, но нямах нужда от много повече от това. В момента имаше по-важни неща за вършене.
Когато се наядох, посегнах към мобилния си телефон. Включих го, но нямах време да попадна в списъка с обаждания с единствения контакт – Пиратът, очевидно, ме чакаше да се появя отново в мрежата и сам набра номера.
– Да – прекъсвайки пиукането на телефона и поднасяйки слушалката към ухото си, казах аз.
– Отново ли си жива? – Този път в гласа на Пирата не се долавяше веселие. Нямаше и подигравка.
– Да, както виждаш.
– Мая… – Той стана сериозен – мисля, че Итън Рейнтор е сгрешил, като те е изпратил в това училище.
– Какво имаш предвид? – Не разбрах.
– Не чух всичко, но от това, което разбрах… Ами, директора наистина те харесва. И аз те поздравявам. А Итън – не.
Това е шокиращо. Аз? Агарахат ме харесва? О, той…
– Той ме накара да припадна – казах на глас.
– И какво?
Мм-хмм… Какво има предвид под „и какво“? Е, както и да е, майната му на демона.
– Наистина имам нужда от психическа защита – казах на Пирата.
– Довърши ли книгата? – Попита той на свой ред.
Нямах време за книгата, което си признах. Помислих си, че ще го получа във врата, но Пирата – между другото, днес наистина беше твърде сериозен – прояви разбиране. Той каза:
– – Добре, ще опитаме по този начин. Може би ще бъдеш достатъчно умна и ще се получи.
Не исках да се шегувам или да му се нахвърлям – наистина исках да се получи точно така, както той каза.
Следвайки инструкциите на събеседника си, взех слушалките от масата и ги включих в телефона. След това седнах до стената с възглавница под гърба и изслушах инструкциите как да изградя такъв необходим елемент като психическата защита…
И това не беше толкова трудно, но звучеше доста психеделично – отпусни се, почувствай как енергията преминава през тялото ти, а сега си представи голяма светла стая, и да, тази стая, Мая, е твоя ум.
Това е още по-странно – подчинявайки се на гласа на Пирата, започнах да търся някакви врати. Е, не някакви врати, а съвсем конкретни. Трябваше да почувствам и видя всички врати, които водят към тази светла стая на ума ми, и да заключа всяка от тях с ключ. И да обърна специално внимание на скритите врати, които не се виждат от първия път и обикновено се сливат със стените.
Ако някой ми беше казал, че ще направя нещо подобно, щях да… В лудницата този някой се превърна, и то веднага. Но след всички трикове на новата ми алма матер не исках да споря с Пирата. И дори усещането за собствената ми глупост изобщо не ме притесняваше.
Още един съмнителен чар: Когато Пирата, когото чувах през слушалките, обяви, че сесията е приключила, а аз отворих очи и изпаднах в нашата смъртна реалност, осъзнах, че съм се изпотила. Не, наистина бях мокра като мишка!
И бях гладна… Много гладна.
– Това е всичко – чух в слушалката си. – Мисля, че се получи.
– Какво? – Издишах уморено.
– Ще трябва да го тестваме – усмихна се той. – Провери.
Пред вътрешния ми поглед веднага изникнаха няколко образа на мозъци и аз също се усмихнах.
Казах:
– Добре. Ще го проверя.
– Обади ми се по-късно – измърмори Пирата. – Разкажи ми как мина.
Той не се съмняваше в резултата от тези странни визуализации. Това му вдъхваше увереност и оптимизъм.
– Добре – усмихнах се аз. – Ще ти се обадя.
С тези думи отхвърлих обаждането и се върнах към срещата си с банята в съседната стая. Имах нужда да си поема дъх и да се почистя. И да свикна с мисълта, че сега сякаш наистина имам подходяща психическа защита!
Анна Гаврилова
В душа под топлите струи вода стоях доста дълго, все едно се опитвах да се опомня. След като изключих водата, се увих в кърпа, направих си прическа и в този момент ясно видях черно пипало, което проникна през стената. Първата ми склонност беше да отскоча с див писък, но спомняйки си уроците с моя пиратски наставник, се принудих да замръзна и не помръднах, стискайки четката до косата си и чакайки пълзенето на ума ми. То се случи – пипалото замръзна в змийско мятане, после с влечугоподобна плавност нежно се протегна към мен. Наблюдавах го със затаен дъх и изтръпнах, когато на около двайсет и пет сантиметра от крака ми то се сплеска с нещо невидимо за мен, правейки петно на върха. Петното и пипалото се изненадаха, но продължиха да пълзят, сякаш ме заобикаляха в кръг. Имаше нещо в кръг около мен, нещо, което специално и старателно ме защитаваше от пипалото.
И аз вече се бях отпуснала, когато изведнъж от коридора през стената се понесе светлосиньо облаче, долетя до мен и увисна. То не нападаше, не се движеше, не беше агресивно и едва ли съществуваше в материалния свят, но определено чакаше нещо. Аз също чаках, но не дочаках, а протегнах ръка и леко побутнах с пръст илюзорния облак от гел. В същия момент видях образа на Ейрън, който седеше на внушителен черен диван в страховитата си елфическа форма, и не го чух или прочетох, а само осъзнах въпроса:
„Мога ли да вляза?“
Отдалечих пръста си от облака, замислих се, докоснах го отново и казах:
– След около пет минути ще се облека и ще си среша косата.
Οбликът на Ейрън в главата ми кимна,и се появи нов въпрос:
„Вечеряла ли си?“
Дори не обядвах, като не броя дори мъфина, но все пак отговорих:
– Благодаря, нямам нужда от нищо.
Той се усмихна с най-зловещите си зъби и каза:
– Добре, отговорът се брои за безусловно „да“. Облечи се.
Облакът заискри и изчезна.
И тогава видях, че в банята ми има не едно, а точно шест пипала! Шест!
Честно казано, изплаших се, изскочих в коридора, както си бях по хавлия, и изкрещях:
– Последно предупреждение, неспокойни копелета, последно предупреждение, ясно?
Не знам как и на кого беше ясно, но пипалата вече не се виждаха. След като се успокоих, отидох до гардероба, извадих куфара си, а след това и домашната си тениска и къси панталони. Бързо сресах косата си, но преди да съм приключила, вратата се отвори и влезе Ейрън, който държеше в ръцете си хартиен плик. Той ме изгледа с оценяващ, приканващ поглед и влезе в стаята ми, затвори вратата, отиде до дивана, застана там и се опита да намери нещо. Не го намери, погледа му падна върху микровълновите печки, човека с вид на чудовище се сети нещо в ума си и щракна с пръсти.
В следващия миг загубих две скъпи на сърцето ми неща – силата на словото и две микровълнови печки… Три… Четири… Но първо две, защото железния корпус започна да капе от тях… Просто така, на капки. Той се подреди на пода, където започна да оформя сребърна светлинна маса без капак. Именно за капака беше използвано стъклото от четирите микровълнови печки, което беше запоено, за да се оформи масата.
– Е, така се получава – обяви Ейрън, като премести масата до леглото ми с показалец във въздуха.
След което ми съобщи:
– Донесох ти една абсолютно невероятна патица. Тази вечер вечерях в Прага, опитах това крехко месо и веднага се сетих за теб.
– Не мога да кажа, че съм поласкана от асоциацията с крехко месо… И патица.
Той се засмя и продължи:
– Знаеш ли, много интересно нещо се случи с твоя доведен баща.
И той извади патицата. Патицата беше перфектна – подредена в овална глинена чиния, с лъскава коричка, с резен портокал, ако се съди по цвета на медено-оранжевия сос, и с млади варени картофи, поръсени със зеленина от копър за гарнитура. Патицата имаше зашеметяваща миризма и предизвика невероятен пристъп на апетит, с изключение на….
– Кое е интересното нещо за моя доведен баща? – Попитах, стискайки гребена, до болка в пръстите.
Момчето постави глиненото блюдо на масата, също така извади бутилка вино и чаша от рулото, взе ги за себе си, а за мен взе вилица и нож. Посочи храната и като се настани на леглото ми, полулегнал, каза, разтваряйки бутилката с нокът:
– Носят се слухове, че той е открил най-силния ключ.
На сковани крака отидох при него, свих се на леглото и прошепнах:
– Какъв ключ?
Русокосият мъж майсторски напълни чашата си, отпи глътка, погледна ме и обясни:
– Казах ти – най-силния. Казват, че вече е отворил два тайника, за сметка на които е покрил всичките си дългове. Но явно майка ти не е достатъчно силна, за да отвори Холмагарона – залог, който е поел по искане на Съвета, затова Итън Рейнор те е изпратил тук, за да те усъвършенстват, да пречупят напълно личността ти. И пресметна лошо, като явно не очакваше Агарахат да разпознае ключа в теб. За теб, надарена!
И той поздрави с чашата си и изпи виното почти до половината.
В стаята миришеше на печена патица, аромат на портокалов сос и миризма на моя шампоан, а аз седях там и се опитвах да разбера нещо…
– О, не прави физиономия, сякаш са ти измъкнали праха иззад ъгъла – засмя се Ейрън. И продължи: – Нямаше да разбера, че ти си ключ, или който и да е от нашите, ако Агарахат не те беше обявил за своя лична жертва. Имам предвид ключ. Надарените обикновено се използват, за да подхранват и подобряват собствените ни магически способности, но ключовете са рядкост сред вас. Да имаш такъв е невероятно богатство и съответно доход, който реализираш, е мечтата на всеки. За нас с Агарахат, които сме принудени да наследим внушителните богатства на предците си, златото няма значение, затова нашия директор прониква в демоничните светове единствено с изследователска и научна цел и за него няма никакво значение дали да проникне в тях сам, или да използва теб. Макар че с ключа определено е по-лесно, има повече време за изследвания… И така, за какво става дума?
Отговорих аз, напълно шокирана:
– За това, че имам сочно и крехко месо като патица, а и можеш да отключваш ключалки с мен…
Остроухият блондин се усмихна и небрежно се поправи:
– Не ключалки – врати. Способностите ти позволяват да отваряш врати към демонични светове и да ги държиш отворени достатъчно дълго, за да ги ограбваш, когато ти е угодно.
Всичко това беше… Странно. Достатъчно странно, за да не мога да не попитам:
– Ти си пиян, нали?
Ейрън ме погледна странно, после към чашата си, после отново към мен, а после попита, явно заинтригуван:
– Слушай, Мишка, какво мислиш, че пия?
Погледнах към бутилката от тъмно стъкло, после към чашата, която клепоухия блондин държеше с три пръста, към течността в чашата… И:
– Ако не е вино, сам ще изядеш патицата. – Казах твърдо.
Той се усмихна и отпивайки нещо, каза успокоително:
– Вино, бейби, изключително вино… Но не от гроздов сок.