Анна Гаврилова
Сутринта на тръгването ми към новото училище беше облачна, влажна, мрачна. Закопчах ципа на дрехата си до горе, нагласих шала си, за да покрие врата ми, и тогава, сякаш усетих нечии чужди очи върху себе си, се обърнах – Итън стоеше до прозореца в кабинета си и ме гледаше насмешливо. Не беше излязъл да ме изпроводи; не смяташе, че е необходимо, като се има предвид, че вече се беше погрижил за мен. Извърнах се и погледнах към черната кола, която едва доловимо ми напомняше на катафалка. Α след това видях сребристия лексус да спира в имението. Джипът потегли по алеята, спря точно на стълбите и застана като послушно опитомено куче. Вратата на шофьора се отвори и от колата излезе висок тъмнокос мъж в бяла полуразкопчана риза, черни панталони и високи ботуши. Той затръшна вратата и изтича нагоре по няколкото стъпала, като спря, когато ме видя да го гледам. Имаше какво да гледам – той беше много колоритен персонаж – би му подхождало невероятно добре да командва пиратска шхуна. А лицето му – смугло, загоряло, с усмивка с бели зъби и пронизващи сини очи, напомняше за сините простори на Карибските морета.
– Мая? – Той се обърна към мен с полузапитване.
Кимнах изненадано.
Елена Звездная
Напълно неочаквано, но мъжа протегна ръка и се представи:
– Дамян Атер.
Преместих шокирания си поглед от отворената му длан към лицето му и обратно, и едва тогава се осмелих да отговоря на ръкостискането.
В този миг в сърцето ми проблесна странно чувство, което ме накара да се обърна отново и да погледна към прозореца на имението. Доведеният ми баща все още ме наблюдаваше от кабинета и не харесваше това, което Дамян беше направил.
Новият познат проследи погледа ми и поздрави подигравателно Рейнтор. После отново се обърна към мен, без да се интересува от недоволството на собственика:
– Защо си толкова тъжна?
Бях напълно объркана – наистина ли някой искаше да знае какво не е наред с настроението ми? Изглежда, че откакто се преместихме в това имение, той е първия, който ми обърна внимание.
– Доведеният ми баща ме праща в ново училище – казах аз, кимвайки към черната кола.
Анна Гаврилова
– И в какаво? – Попита пирата.
– Пансион – отвърна аз с кикот.
Дамян изви вежди, изразявайки смесица от емоции – от изненада до откровено недоумение. Той погледна още веднъж към прозореца на кабинета на доведения ми баща и попита тихо:
– Какво си направила, за да обидиш толкова много Якудза?
– Кого? – Беше мой ред да бъда озадачена.
Отминавайки изненадата ми, Дамян отново погледна към прозореца, после към мен, поклати глава, изразявайки очевидното си неодобрение към действията на доведения ми баща, след което бръкна в задния джоб на панталона си, извади странно оформен, смешен алуминиев мобилен телефон и ми го подаде с думите:
– Ако имаш някакви проблеми, обади ми се.
Елена Звездная
Вдигнах телефона машинално и също така машинално отговорих:
– Благодаря ви.
В пълно объркване наблюдавах как новия ми познат с лекота, с грацията на великолепен хищник лети нагоре по стълбите на имението, за да се скрие за секунда зад масивната, украсена с дърворезби и метални пластини врата.
Но преди да успее да изчезне, Дамян Атер се обърна и… Намигна.
Намигване?
Стиснах мобилния телефон по-здраво, едва сега осъзнавайки шанса, който ми беше даден. Опитах се да се държа така, сякаш не се е случило нищо особено, обърнах се и се забързах към чакащата катафалка.
Вървях, като почти прескачах стъпалата, и същевременно се молех охраната с тъпите физиономии, които доведения ми баща ми беше сложил, да не разберат. Да не ми отнемат подаръка, който Дамян ми беше дал!
И по някаква причина те не се опитаха да го направят. Но с огромно изумление наблюдаваха как след всичките ми истерии и протести доброволно седнах на пътническата седалка на черната кола и лично затръшнах вратата.
Анна Гаврилова
Веднага след като колата запали, първата ми мисъл беше да се обадя в полицията, но какво щях да им кажа? Втората ми мисъл беше по-разумна – набрах номера на баща ми. Пиука, пиука, пиука… И тишина. Изключих телефона си и го скрих в джоба на якето си. Погледнах към пътя – бяхме излезли от територията на имението и някъде там зад нас се затваряше масивна порта.
Беше време да действам.
Първото нещо, което щях да направя, беше да намеря татко. Второто беше да се промъкна в козметичния салон, в който Итън толкова внимателно беше изпратил майка ми, и да се опитам да я отвлека. Защо да я отвличам? Просто не вярвах, че тя вече има здрав разум, а намека за хипноза на доведения ми баща обясняваше много неща.
Само че не можех дори да се опитам да избягам – не бяхме изминали и пет минути, преди колата да направи плавен завой към хеликоптерната площадка. А там, както се оказа, ме чакаше самолет. Частният самолет на доведения ми баща.
Елена Звездная
Но това не е всичко. Когато колата спря и аз отворих вратата, в горната част на рампата се появи тънка, права жена в строг кафяв костюм. Русата ѝ коса беше прибрана на стегнат кок, а на лицето ѝ имаше изражение, което би било по-подходящо за надзирател в затвор.
Със същата строгост, като държеше гърба си неестествено изправен, тя тръгна надолу и аз изведнъж осъзнах, че откровения разказ на доведения ми баща за новото училище от вчера съвсем не е преувеличен. То наистина е много, много лошо! Но…
Нямаше време за сълзи. Не исках и да си хабя нервите. В резултат на това поех дълбоко въздух и се опитах да се усмихна на жената, която вървеше към мен.
Най-важното беше да не показвам страха си! Всичко друго, но не и това!
Жената, разбира се, забеляза опита, само че отговора ѝ… Приличаше на хищническа усмивка. И ако Дамян Атер приличаше на благороден хищник, то тази жена определено не беше благородна.
И беше опасна. Много, много опасна!
– Мая – каза тя, извивайки устните си в неестествена усмивка. – Най-накрая. Дочакахме те.
Наистина нямаше накъде да бягам и трябваше да кимна. После издишах и пристъпих към трапа.
Анна Гаврилова
Щом влязох в самолета, двигателите започнаха да бръмчат, което показваше началото на подготовката за излитане.
– Влизай, Мая, сядай, закопчавай се – каза жената, която влезе след мен, затваряйки вратата с помощта на стюардесата.
Вратата се захлопна.
– Полетът ни ще продължи шест часа – продължи тя с равен тон – на борда няма интернет, но съм ви подготвила информация за новото ви училище. В него ще се преподава на английски език. Вие знаете английски, нали?
Елена Звездная
Смаяно стрелнах очи наоколо и попитах отново:
– Шест часа?
– Защо си толкова изненадана? – Отвърна надзирателката с високомерно повдигната вежда.
Неспособна да се справя с емоциите си, аз се сринах на седалката. Къде отиваме? В друга държава?
А езика… В училището ми преподаваха английски на добро ниво, а през последните две години имах и преподавател, но това определено не е достатъчно.
Във въздуха витаеше осъзнаването, че ще бъде много трудно да се върна у дома. Но вместо подобаващо чувство на паника, имаше усещане за ненормално спокойствие. Погалих скришом джоба на якето си, където беше скрит подарения от Дамян мобилен телефон, и се успокоих окончателно.
Ще се оправя. Няма да се откажа само защото няма друг изход.
Надзирателката, която не си беше направила труда да каже името си, седеше на отсрещната седалка още от излитането и не се вписваше в луксозния интериор на частния самолет с кожената тапицерия, скъпото дърво и хрома. Аз също не се вписвах.
Освен това… Тя наблюдаваше, и то много внимателно. И изглежда си правеше изводи. Последното беше особено неприятно.
Под бодливия поглед на студените ѝ сиви очи посегнах към папката, поставена на масата, разделяща столовете ни. Когато вдигнах документите, чух язвително:
– О, хайде. Вече бях решила, че дори няма да се поинтересувате.
– Ще го направя – отвърнах категорично.
Тогава се осмелих да попитам:
– А вие коя сте?
Анна Гаврилова
Жената пренебрегна въпроса ми, като продължи да ме гледа със същата отровна усмивка. В продължение на няколко секунди я гледах мълчаливо с надеждата, че съвестта ѝ ще се събуди и Акулата ще благоволи да изясни нещо за самоличността си. Но дали съвестта отсъстваше, или госпожата получи пристъп на амнезия и забрави за собствената си роля в това неприятно за мен представление, в крайна сметка тя не каза нищо. Надявам се наистина да е получила пристъп на амнезия, ако трябва да съм напълно честна – това би ме зарадвало.
Погледнах надолу към документите и с изненада открих един замък. Доста старинна сграда в готически стил загатваше за задълбочен подход към обучението, в духа на средновековната схоластика.
Прочетох информацията:
„Основател на училището е Филип Авреол Теофраст Бомбаст фон Гогенгейм“.
Нещо в това ме накара наистина да се напрегна. Повече от малко напрегнато. По някаква причина в съзнанието ми изплува името Парацелз… Нещо свързано с Никола Фламел, който след Хари Потър е неизвестен само на мързеливите, и бях принудена отново да погледна Акулата с тайнствения поглед „Α вие полудяхте ли?!“.
Жената реагира на шокираните ми кръгли очи с доволна усмивка и каза:
– Добре е да знам, че сте запозната с алхимиците от Средновековието.
– Не изглеждам толкова стара – отвърнах раздразнено.
– Какво имаш предвид? – Акулата беше леко изненадана.
– Че трябва да имам малко по-значителен брой години от шестнайсет, за да съм лично запозната, не мислиш ли?
Α по-нататъшното раздразнение се изля с отчаян гняв:
– Къде ме отвеждате?!
Елена Звездная
Събеседничката се усмихна надменно, а нивото на арогантност, което и без това не беше никак малко, буквално излезе извън скалата.
– Значи обичате да бъдете саркастична? – Изсъска тя.
– Къде ме водите? – Повторих ядосано.
По устните на Αкулата плъзна неприятна усмивка…
– На място, където можеш да получиш наистина ценни знания. Да научиш неща, на които никое друго училище не би те научило. Но това е само ако човек има ум. – Но знаеш ли, Мая, не съм сигурна, че думата „ум“ те описва.
Обидата не ме нарани. Наистина ми беше все едно! Но това, което се случи след това, не можеше да ме остави безразлична.
Акулата се наведе леко напред, сякаш за да промърмори нещо особено неприятно, но вместо думи получих поглед. Студеният поглед на очи, в които проблясваше син огън!
Анна Гаврилова
– Упс – казах аз, като погледнах жената – мисля, че имате лещи от Алиекспрес.
– Не го разбирам! – Седнала изправена и загледана в мен с изненада, каза Акулата.
– Знаеш ли, жено, страхувам се, че някой като теб няма да разбере. Но ако бях на твое място, щях да спра с евтините китайски продукти, тъй като можеш да останеш без очи.
Ето че разговора в самолета малко позатихна. Аз в този момент се опитвах да осъзная докъде бих могла да стигна с диплома от училище за алхимици – Акулата очевидно взе съвета ми присърце.
Но в крайна сметка не можах да го издържа:
– Парацелз със сигурност е известна средновековна фигура, можеш да го уважаваш за това, че вместо да се опитва да изобрети философския камък и хомункула… Уф, горките яйца…
– Какво общо има това с яйцата?! – Извика Акулата.
Гледайки я, аз просто казах:
– Потърси го в Гугъл. Но изобщо не го гледай, оттогава не мога да ям бъркани яйца.
Гледайки ме с китайските си лещи, Акулата извади телефона си и опровергавайки собственото си твърдение за това, че „тук няма интернет“, влезе в Гугъл.
– YouTube, яйца и хомункули – казах аз.
След минута съпровождащата ме Акула пребледня, след още трийсетина секунди позеленя, в резултат на което захвърли телефона и побягна към тоалетната.
На усмивката ми можеха да завидят и миноките.
Вдигнах телефона на надзирателката и също влязох в Гугъл. Написах „училище Парацелз“… – Нищо. Въведох името на английски език – нищо. Препрочетох уикито за самия Парацелз, опресних паметта си. Акулата все още повръщаше в тоалетната, което беше добре. Не бях доволна от липсата на каквато и да е информация за училището, в което щяха да ме изпратят.
И тогава получи съобщение на телефона си. Слушайки го, разбрах, че акулата все още се обажда на Ихтиандър, затова безсрамно прегледах входящите и съобщения.
В пощенската кутия се четеше:
„Вземи още един надарен“.