Елена Звездная
Сложих телефона на мястото му и се облегнах на стола, загледана през прозореца. Още един надарен? Чудя се дали това е ирония, или… Наистина имам някаква дарба?
Нов поглед към документите, към изображението на замъка и… Не, няма такова нещо. Всеки знае, че алхимията е глупост. В смисъл, че няма „философски камъни“ и не може да има. Тези, които са се наричали алхимици, всъщност не са постигнали нищо, но са дали голямо развитие на други науки – физика, обикновена химия, биология…
Ритуалът по призоваването на Ихтиандър беше приключил, в салона се възцари тишина, а аз се загледах в завърналата се от тоалетната Акула.
Когато тя, поклащайки се, стигна до стола и отново седна срещу мен, не можах да се сдържа и казах:
– Знаете ли, доста ви отива.
– Какво ми отива? – Изсъска надзирателката.
– Този зелен цвят на лицето – обясних сухо. И като посочих строгия, но вече измачкан кафяв костюм: – Добре си отива с него.
Секунда и очите на Акулата отново блеснаха в синьо. Уви, те не бяха лещи. Но аз нямаше да се уплаша – за един ден си бях навлякла достатъчно страхотии! Вместо това се облегнах назад в стола си и зачаках приземяването.
Чудех се кое е надареното момиче, което Αкула трябваше да вземе.
Анна Гаврилова
Αкулата вдигна телефона си, прочете съобщението, разбра, че съм го прочела, погледна ме с омраза, и аз я погледнах с омраза, обърнах се с лице към прозореца и се загледах в пейзажа на района, където бяхме започнали да се спускаме.
Имаше къщи с яркочервени керемидени покриви, стар замък на хълма и черна кола, която стоеше сама на преддверието на замъка.
Елена Звездная
– Знаеш ли, дори е добре, че си такава – каза отвличайки ме от съзерцанието на пейзажа Акулата. – Няма съжаление за хора като теб.
Не ми се говореше, затова извих въпросително вежди. Колкото и да е странно, това ми беше обяснено:
– Хрътките!
Направих гримаса и се опитах да направя неприличен жест, но надзирателката ме изпревари. Устните ѝ се размърдаха в неприятна, високомерна усмивка и тя добави:
– Такива е много по-приятно да ги счупиш.
Анна Гаврилова
– Да чупиш, а не да изграждаш – по някаква причина промълвих.
– Какво… Какво? – Попита Акулата.
– Закопчайте коланите – помоли стюардесата.
– Говори капитана на самолета – каза капитана на самолета.
Той каза още нещо, но аз не го слушах, защото видях една фигура, която изскочи от колата.
Елена Звездная
Беше момиче. Ниско и русокосо. Движеше се твърде рязко, за да заподозра, че „поредната надарена“ е щастлива, че се намира на пистата на малкото летище, където кацахме.
Сякаш потвърждавайки мислите ми, един едър мъж в тъмен костюм изскочи от колата след момичето. Типичен охранител – точно като тези, които работеха за доведения ми баща.
Видях как момичето се втурна от колата, очевидно искайки да избяга, но охранителя, въпреки огромната си маса, беше по-бърз. Той я настигна и я хвана за лакътя, като накара блондинката да изреве от болка.
Не чух писъка ѝ, но видях как главата ѝ се вдигна и устата ѝ се изкриви от болка. Това ме накара да се почувствам малко зле. Зачудих се защо я бяха изпратили в затворено училище. Дали не е угодила на новите си роднини?
Самолетът се приземи съвсем меко и започнахме да намаляваме скоростта. После имаше пълно спиране и съобщение от стюардесата, че трапа е обслужен.
След това Акулата стана от мястото си и показвайки идеално изправен гръб, се отправи към изхода. Но аз не издържах – усмихнах се и показах на този прав гръб възможно най-неприличния жест.
Повече нямаше мисли за бягство. Но пък имах много голямо желание да съсипя нечий живот!
Анна Гаврилова
Русата непозната се съпротивляваше до последно. Тя крещеше отчаяно, блъскаше се, риташе с крака и ръце и изобщо проявяваше завидна устойчивост. Жалко, че противниците ѝ бяха по-силни – завъртяха я, завлякоха я на борда на самолета, сложиха я да седне и ѝ сложиха белезници. Когато момичето разбра, че това е края, се огъна наполовина и изрева, без да крие ужаса си…
В този момент за пръв път си помислих колко страшна трябва да е институцията, в която ни водят.
Акулата междувременно премина, зае мястото си и се закопча с предпазен колан. Самолетът започна да излита и скоро отново летяхме между облаците.
И тогава чух през риданията:
– Не… Не, моля те, не искам да правя това повече… Не… Не мога повече да издържа… Моля…
И отговора ѝ беше мълчание. Останах безмълвна, изобщо не знаех какво да кажа, а нашата придружителка само кривеше устата си в присмех. И тогава Αкулата каза, обръщайки се към мен:
– Искаш ли да се присъединиш?
– Към какво да се присъединя? – Попитах предизвикателно.
– Към хлипането и молбите – обясни тя подигравателно.
Примижах и казах една дума:
– Хомункулите.
Акулата побледня, реших да не се ограничавам с една дума и продължих:
– Яйца…
Позеленялата мадам едва задържаше пристъпа на гадене, осъзнах, че определено обичам интернет.
Елена Звездная
Станах от стола под прицела на изпълнен с омраза поглед. Придружена от същия поглед, стигнах до мястото, където седеше блондинката, и като се спуснах на един много тесен подлакътник, прегърнах здраво окованото с белезници момиче.
Отначало тя не разбра и изрева, и дори се опита да се освободи, но аз я притиснах по-силно и прошепнах:
– Тихо. Всичко ще бъде наред.
Въпреки мъката и паниката „надарената“ осъзна и притисна лице в рамото ми. Тениската ми моментално се намокри от чужди сълзи, но риданията ѝ станаха по-тихи.
– Всичко ще бъде наред – повторих аз. И добавих, не толкова заради нея, колкото заради себе си. – Ще се оправим.
***
Замъкът, който можех да видя от прозореца на затъмнената кола, в която се бяхме натъпкали само няколко минути след кацането на самолета, беше още по-неприятен от картината, която бях видяла в самолета.
Не, от една страна, беше красиво – всички тези кули, тесни прозорци, готически шпилове, но от друга страна… Имаше усещане за затвор.
Спомних си за Дюма с неговия „Граф Монте Кристо“ и въпреки сериозността на ситуацията се ухилих нервно. Просто си представях как копая дупка… С лъжица! В камъка! А междувременно, облечена в строга униформа и говореща английски.
Моята приятелка в беда, Далайна, седеше до мен и не плачеше. Но пък непрекъснато и много шумно подсмърчаше, което ужасно дразнеше нашата надзирателка. Акулата се дърпаше всеки път, а към края на пътуването започна да клати глава. Далайна видя всичко, разбира се, и… Започна да си подсмърча още по-силно!
Анна Гаврилова
– Надявам се – каза Αкулата, щом стигнахме до входа и колата спря – че няма нужда да ти напомням първото основно правило?
– Всеки човек сам за себе си – прошепна Дала.
– А второто? – Повиши глас надзирателката.
Далайна потръпна и се сви, тя не просто пребледня при тези думи, а придаде сив оттенък на кожата си.
– Е? – Поиска Αкула.
– Не разбирам – казах замислено – какво е значението на „първото основно правило“ и „второто основно правило“? Знаеш ли, тук явно има някакво нарушение на законите на логиката. Ако е основно правило то е едно, а ако…
И тогава улових яростния поглед на жената, а този поглед явно свидетелстваше за некачествена китайска оптика – тя вече не беше синя, а с всички нюанси на лилавото.
Взех и добавих подигравателно:
– Хомункули… Яйца. Развалени яйца.
– Това вече не е ефективно! – Изсъска надзирателката.
– Добре – съгласих се покорно – законите на логиката… Нарушение на законите на логиката…
– Мая – жената видимо се разтрепери – ако бях на твое място, досега щях да съм научила второто основно правило.
– Какво е то? – Попитах безстрашно.
И тогава Делайла се разтрепери и прошепна слабо:
– Робите са безправни.
Елена Звездная
– Какво-какво? – Успях да се намръщя и да повдигна недоумяващо вежди. – Какви роби?
В погледа на Акулата се четеше превъзходство. И ако преди лесно можех да отхвърля подобен поглед, то в този конкретен случай… Той беше твърде реален.
Въпреки това не помръднах…
– На нас ни се полагат роби? – И след още един поглед към Акулата: – Ако искате да постъпите на служба, аз съм против. Бих искала някой по-красив и с по-силен стомах.
Този път китайската оптика не се повреди и изражението на лицето на надзирателката стана наистина отвратително.
– Ρоби? На вас? Не знаех, че си толкова наивна.
С тези думи Акулата отвори вратата на колата и излезе първа. Помоли ни да я последваме и ние дори се подчинихме – какъв беше смисъла да седим в колата?
Аз излязох без проблеми, но приятелката ми се засуети и едва не падна, защото наистина се разтрепери. Буквално трепереше!
Когато стана ясно, че Дала ще припадне, аз пристъпих към нея и я хванах. И чух едва доловим, истеричен шепот:
– Ние сме робите!
Какво?!
Αнна Гаврилова
– Ти не си… Още не – каза Αкулата несъзнателно, като чу. – Що се отнася до Далайна, да, тя вече си има господар.
Тежката метална порта се отвори с дрънчене пред нас.
Акулата тръгна уверено напред, по пътеката, застлана с морски камъчета, право към масивните, обковани с желязо, високи дървени врати, аз стоях, шокирана от чутото, а Дала просто трепереше.
И тогава телефона ми иззвъня.
Нервно посегнах към слушалката, натиснах бутона за повикване и чух:
– Изпадаш ли в истерия?
Гласът на познатия на доведения ми баща беше точно като пиратски, дори имах чувството, че някъде в далечината чувам шума на морето и скърцането на корабните съоръжения.
– Не – отвърнах аз, като всъщност почувствах нещо подобно на истерия.
– Добре – усмихна се пирата. – Не е в моите правила да се ровя в чуждите дела, но съвета ми е да не си слагаш нашийника. Имам предвид буквално, да. Само ти можеш да го сложиш. Само собственика може да го свали.
Елена Звездна
Кимнах. Осъзнах, че събеседника ми не вижда, но кимнах.
Отворих уста с намерението да попитам как да се измъкна оттук. Но преди да успея, в телефона се чуха кратки звукови сигнали.
Едва сега, поглеждайки към мобилния телефон, който ми бяха дали, осъзнах, че странен мъж с перфектен тен се е обадил на изключения телефон. Как е възможно това? Случва ли се изобщо това?
Шокирана от това, което чух, и от случващото се, бутнах мобилния телефон обратно, хванах треперещата китка на Дала и последвах акулата. Просто нямаше смисъл да стоя повече тук. Защо, ако така или иначе нямаше връщане назад?
Блондинката не се съпротивляваше, а аз се възползвах от факта, че надзирателката беше далеч, и попитах:
– Кой е твоя господар?
Дала не отговори, само стана още по-бледа. Лицето ѝ стана зеленикавосиньо, като на труп, а устните ѝ трепереха.
Трябваше да ѝ съчувствам, но усетих прилив на раздразнение. Разбирам, но по дяволите, може ли някой да ми обясни нещо?
– Дала, ако искаме да се измъкнем от това, трябва да се държим заедно и да бъдем смели – прошепнах настойчиво.
Не трябваше да го правя. Не, не биваше, защото приятелката ми се размърда и се опита да се отдръпне. Сега на лицето ѝ имаше израз на чист ужас.
Аз даже се спрях, а Далайна…
– Бягството се наказва със смърт – промълви тя, спускайки мигли.
А аз попитах иронично:
– Това ли е третото основно правило на училището?
Блондинката кимна, а мен ме удари нова вълна на раздразнение. Колко ли можеш да се тресеш? После, на аерогарата, Дала се държеше много по-трезво и дори се опита да се съпротивлява. А сега?
– Няма никаква надежда – каза тя, сякаш бе подслушала мислите ми. – Изгубени сме.
Звучеше искрено, но аз я отхвърлих. Страхът прави всеки слаб, дори и най-издръжливия боец. Ако искам да оцелея, трябва да спра да се страхувам.
– Колко време още? – Прозвуча подигравателния глас на акулата. Лелята вече беше стигнала до верандата и сега стоеше със скръстени на гърдите ръце, загледана в нас.
Преди да успея да покажа на гадината поредния неприличен жест, тя продължи:
– Още десет секунди и ще се обадя на охраната!
Един миг и… Треперещата ми „приятелка“ се размърда. Α след това тя измъкна китката си от хватката ми и побягна към верандата на училището. Сякаш щеше да бъде убита, ако не беше близо до зловещите врати точно сега.
Аз, гледайки такава реакция, също не опитах късмета си – въздъхнах шумно и продължих по пътя си. Когато стигнах до верандата и се изкачих по стъпалата, бях здраво хваната за лакътя от надзирателката. Буквално ме завлече в мрачния, огромен коридор…