Анна Гаврилова
В залата беше толкова мрачно, че изглеждаше, че тук се е настанил здрач, който не се разсейваше, а само се подчертаваше от слабо горящите свещи и факли…
За миг не можах да повярвам на очите си, но да – свещи и факли. Никакво електричество… И в същото време нещо изключително странно, защото от огромния полилей, в който имаше поне петстотин свещи, не капеше абсолютно никакъв восък… Но факлите пушеха безмилостно, пращяха и правеха тъмни петна по стените.
Очарована от осветлението на залата, не забелязах веднага група момчета, които лениво и вяло се настаниха на диваните и креслата. И ги забелязах едва когато усетих нечий неприятен поглед. Обърнах се и срещнах погледа си с тъмнокосо момче, чиято прическа ми напомняше на аниме герой. Но само отдалеч – косата на момчето беше по-добра. И по-яка. Освен това имаше красиво, аристократично надменно лице, орлов нос, високи скули, които изглеждаха напълно черни в полумрака, очи, обрамчени с гъсти черни мигли, красиви вежди… Бяла кожа, особено контрастираща с черната полуобръсната коса, красиви ръце с дълги тънки пръсти. Бих го нарекла нереалистично красив, но това е проблема – той е нереалистичен. Прекалено тънък, прекалено красив, прекалено подчертан, прекалено арогантен. Типичен аниме тип.
И тогава този „тип“ ме изгледа от главата до петите и каза с презрение:
– Откога се допускат плебеи при нас?
Не видях нищо смешно в това, но момчетата наведнъж, а те бяха седем, се усмихнаха, някой дори се засмя угоднически.
Елена Звездная
По устните на Акулата също проблесна усмивка, което подсказваше, че надзирателката е напълно съгласна.
Но към външния вид на Дала се отнасяха по различен начин, никой не я наричаше плебей. Всъщност едно от момчетата, червенокос мъж с разрошена къса коса, плавно се надигна от стола си и се втурна към нея.
Той приличаше на принц. Не, наистина! Принц от книжката с картинки, такъв, какъвто всички малки момиченца толкова много обичат. Висок, величествен, широкоплещест и адски красив.
Толкова красив, че можеш да се влюбиш! Но… Коженият нашийник, който стискаше в ръката си, ме караше да не вярвам в приказката.
Когато видях нашийника, очите ми неволно се разшириха, а Далайна извика и се срина на каменния под.
Гласът на принца звучеше меко, с някаква обич и съчувствие.
– Хайде, хлапе…
Човекът се приближи и приклекна. Отдели миг, за да обхване с пръсти брадичката на Дала, принуждавайки я да погледне в очите му. Неестествено бледото му лице все още отразяваше съчувствие, но усмивката в ъгълчето на устните му беше любезна.
– Бебе… – Той снижи гласа си до шепот, но и аз го чух. – Престани. Защо трябва да се тревожиш толкова много?
И тогава… Човекът се усмихна. И тази усмивка беше толкова невероятна, че неволно се килнах напред. Кълна се, че ако ми се беше усмихнал така и ме беше помолил да скоча от мост, щях да скоча, без да се замисля! Но за щастие червенокосия можеше да види само Дала.
Тя веднага спря да плаче. Протегна ръка към момчето, сякаш то беше нейния спасител. Той се усмихна още по-невъзможно и…
– Вземи го – каза той и протегна нашийника.
Далайна го взе. Преди да разбера какво се случва, моята приятелка беше отключила ключалката и пробваше съмнителното бижу. Още една секунда и това беше всичко. Катинарът се захлопна. Α аз се разтреперих с цялото си тяло и едва сега успях да проговоря:
– Чакай!
Анна Гаврилова
Но Дала дори не чу възклицанието ми, едно кликване и край…
– Ето това е умно момиче – любезната усмивка на „принца“ бавно се трансформира в откровено зла – а сега ми покажи как едно добро момиче трябва да поздрави господаря си?
Дала потрепери с цялото си тяло, после бавно, сякаш надмогвайки себе си, коленичи и наведе глава.
Момчетата се разсмяха, но червенокосия мъж, който стоеше над Дала, протегна ръка и я погали по главата… Като послушно куче, и нареди:
– Качвай се горе и се преобличай, аз ще дойда веднага, малката.
И тя се изправи и с увиснала глава и треперещи рамене отиде да изпълни заповедта.
Какво, се случва тук?!
Какво, по дяволите, се случва?!
И тогава едно от момчетата, полускрито от мен от мрака, току-що беше седнало така, че лицето му беше в сянка, лениво разтягайки думите си, каза:
– И така, имаме нов свободен роб?
Това, което каза, имаше ефекта на команда „Бързо!“. В един миг от позата на момчетата изчезнаха спокойствието и непринудеността. Не, никой от тях не промени позата си, дори не трепна нито един мускул, но всички ме погледнаха. Хищнически.
Пръв заговори червенокосия „принц“, който току-що се беше сдобил с роб.
– Тя ми харесва – каза той.
И се усмихна. Същата невероятна усмивка, която преди няколко минути едва не ме накара да загубя главата си. Но не и сега.
– Ти на мен не ми харесваш!
Червенокосият примижа, а красивото му лице придоби злобно, хищническо изражение.
– Остави на мен – и едно високо русокосо момче се надигна от дивана.
Ако се намирах в друга среда, сърцето ми щеше да се разтупти само при вида на този красив мъж с широки рамене, тесен торс и дълга платинена коса. Освен това той имаше удивителни, невероятно красиви и съвършено сини очи. А те ме гледаха така, сякаш бях най-красивото момиче на света. Най-желаното. Най-невероятното. Най-обичаното.
– Здравей, бебе – прошепна ми русокосият.
Само за мен… Само за мен… Само…
Неприличният жест беше най-красноречивия отговор, който можех да му дам. Това беше най-красноречивия отговор, който можех да събера, но чувството ми за самосъхранение беше наред.
– Вторият е аут – коментира с кикот същия полуприкрит в сумрака мъж.
Елена Звездная
Русокосият мъж обаче не желаеше да признае поражението…
Той ме дари с нова, абсолютно великолепна усмивка и се движеше в кръг, като ме разглеждаше от всички страни. Не знам какво искаше да постигне, но се чувствах като кон в обора и когато синеокия мъж завърши кръга…
– Бебе, защо си толкова ядосана? – Прошепна момчето и това звучене сякаш ми докара студени тръпки. И тези студени тръпки нямаха нищо общо със страха. Това беше слабост, примесена с желание.
Чакай. Желание?
Поех си дълбоко дъх и се усмихнах в отговор. Образът на нашийника на Далайна все още беше пред мен и беше отрезвяващ. Чуждите чувства изчезнаха за миг, а и тръпките по кожата също бяха изчезнали. Усмихнах се още по-широко и отговорих. Или по-скоро напомних:
– Плебейка.
Блондинът се усмихна, а червенокосия „принц“, който все още стоеше наблизо, направи същото.
– Нашият приятел е глупак – опита се да отмени обидата блондина, само че аз не му повярвах.
Въздъхнах отново, огледах притъмнялата зала със свещи и факли и… Осъзнах.
„Далайна вече си има господар“ – точно това беше казала Акулата. А аз все още съм свободна! Така че може би затова ми е много по-лесно да се съпротивлявам на техните…
Не, не можех да го нарека чар. След още една секунда ми се искаше да се разкрещя, да се обърна и да избягам. Просто целия този чар, всички тези хипнотизиращи усмивки и интонации… Определено беше чар. Но може би драматизирам и е по-просто от това. Може би не беше магия, а просто хипноза.
Докато се преструвах на стълб, момчетата в стаята мълчаха. Но когато примигнах, скрития в мрака се усмихна и каза:
– Мисля, че тя се досети.
– Така ли мислиш? – В гласа на другия – същия „тънък“ брюнет, който ме наричаше плебей, прозвуча открита подигравка. – А може би ти, както обикновено, надценяваш хората?
Момчетата, включително и двойката, която беше дошла при мен, отново се засмяха, но не толкова силно, колкото миналия път. Усетих миризмата на някаква затихваща кавга, на някаква конфронтация.
Глупаво, но изпитах неволно съчувствие към този, който се криеше в мрака. Когато той се надигна от стола си и излезе на светло, изгубих дъх.
Αнна Гаврилова
Той не беше човек. Приказно същество, извънземно, вампир, елф – всичко друго, но не и човек. Бледо лице, руса коса, нежни черти, невероятни очи, остри уши и пръсти… Неестествено дълги, тънки, завършващи с остри нокти. Разбрах още от първата секунда – той не беше човек! Но секундите бавно се топяха и само след няколко изведнъж осъзнах, че той е най-красивия мъж, който някога съм виждала. Най-красивия…
Спуснах глава, прекъсвайки зрителния контакт, и се замислих в шок:
„По дяволите, имам проблеми.!“
Какво друго имаше да мисля? Огледах се наоколо – красиви хищници, макар че бяха отстъпили правото да ме изпита на своя водач…. Или бета, не знам за какво, по дяволите, си говореха, но бяха твърдо решени да ме задържат във фоайето на това място. А аз определено имах нужда да изляза, да разбера какво става, поне да си поема дъх!
– Ммм – прошепна някой до мен и аз изведнъж осъзнах, че нечовека е зад гърба ми… точно до мен – харесва ми начина, по който мислиш…
Замръзнах, а той прошепна, едва доловимо, така че само аз да чуя:
– Бягай, мишчице.
И в залата се спусна мъгла. Беше толкова гъста, толкова плътна, че изобщо не виждах нищо, а човека ме хвана за раменете, обърна ме в правилната посока и леко ме побутна.
Не трябваше да ми се казва два пъти – аз се втурнах нанякъде, избягах от гъстата мъгла и се втурнах към коридора с надпис „Студенти!“.
Елена Звездная
Докато летях към арката, вътрешно треперех, страхувайки се, че някой от тези странни момчета ще се събуди и ще се втурне след мен. В крайна сметка за няколко секунди избягах по стълбите, които започваха зад арката и водеха нагоре, и когато се озовах в коридора, осветен от познатите тлеещи факли, спрях и се огънах наполовина.
Страната ме бодеше, дишането ми беше накъсано, а в ушите ми бучеше кръв. Това бягане не беше лесно. Никога през живота си не бях бягала толкова бързо!
– Мм-хмм – прозвуча наблизо и аз не просто се размърдах, а скочих с половин метър.
И тогава чух подигравателен тон:
– Няма да издържиш дълго с такава физическа подготовка.
Едва сега успях да се изправя, за да видя мъжа, който стоеше на няколко метра от мен. Искам да кажа…
Добре. Всички замръзват и не мърдат!
Преди човека, който беше направил „ценната забележка“, да се осъзнае, аз се стрелнах към него. И щом бях там, хвърлих бърз поглед и започнах да го опипвам.
– Ей! – Изкрещя той, изгубил цялото превъзходство в гласа си, и дори се опита да се отдръпне, но аз не му позволих. Стиснах колкото се може по-силно тъмния му пуловер с бродираното лого на училището и се загледах в грубото му, покрито с лунички лице.
Момчето беше високо колкото мен, с бледочервена коса, която отдавна не беше подстригвана, но най-важното беше, че не беше въображаем!
– Нормален… – Издишах с облекчение, когато осъзнах какво се случва.
– Съжалявам? – Каза видимо разтреперания ученик.
Сега вече пуснах пуловера и като направих крачка назад, повторих:
– Ти си нормален. Нормален! – И като се обърнах към тавана, казах: – Боже, тук има нормални хора!
След миг погледа ми се върна към обекта на изследване, смаян от това поведение. Човекът не носеше нашийник. Изобщо не носеше нашийник. Изобщо никакъв!
Αнна Γаврилова
– Нормален… – Със смях повтори момчето. – Повярвай ми, аз не съм нормален – аз съм сянка.
– Сянка? – Погледнах го скептично.
– Сянка – потвърди той – не се оглеждам, не излизам на открити пространства като залата, когато в нея има хищници, не се откроявам по време на лекции и тестове. И не съм привлекателно момиче, така че да, аз съм сянка. Умерено надарена, не умерено предпазлива и внимателна сянка. Предпочитам да не показвам лицето си на никого, разбираш ли?
– Като че ли това, че не си параноик, не означава, че не те наблюдават?
Той оцени фразата, кимна с усмивка.
Облегнах ръка на стената, подишах още малко, успокоявайки се, и после попитах:
– Има ли други начини да оцелееш в това заведение за луди? Аз съм Мая.
– Тим – представи се той.
После поклати отрицателно глава, погледна ме бавно, изразително и каза:
– Не мисля, че ти имаш такива.
На въпросителния ми поглед той обясни:
– Ти си красива. И наперена. И клуб „Седем“ вече е на лов за теб. Шансовете ти са една десета на хиляда.
– Това е нещо – изправих се аз.
– Оптимист си, нали? – Попита той подигравателно. После се обърна, махна с ръка и каза: – Хайде да те регистрираме, оптимистке.
Елена Звездная
Тим тръгна по коридора и аз отново се огледах, за да разбера, че противно на табелата, която подсказваше, че това е студентска територия, се намираме в някакъв административен офис. Или по-скоро тук имаше офиси, отдадени за нуждите на чиновниците. С моя водач влязохме в един от тях.
Офисът отговаряше на цялата ситуация: Тъмни стени, мрачна атмосфера, по-малко светлина, отколкото ни се искаше. А собственичката на това помещение… Когато я погледнах, усетих ледени тръпки по гърба си и ми се прииска да преглътна и да се оттегля.
Само че тази руса жена със строг кок твърде много напомняше на друг неприятен човек – Акулата. Не, нямаше подозрение за роднинство, но вида беше един и същ!
– О… – Каза жената, като не откъсваше поглед от някаква хартия на масата. – Да не би това да е самата Мая Рейнтор?
Желанието да избягам се изпари, заменено от основателно раздразнение. Ρейнтор! Това не е моето име, то е на доведения ми баща!
Стиснах зъби, а блондинката откъсна поглед от документите. Погледна ме ехидно през очилата си с широки рамки и заповяда:
– Ела тук.
Като взех предвид цялата нервност на деня, помислих си и… Не се възпротивих, а се приближих.
– Седни – каза жената и кимна към един свободен стол.
Помислих си и… Отново се подчиних. Α русата жена ме погледна с нов, подигравателен поглед и извади от чекмеджето на бюрото тежко списание. Тя прелисти страниците, погледна статиите, а после погледна в другото чекмедже.
Секунда и там имаше ключ с етикет.
– Това е за вашата стая – каза жената. – Всичко е готово, за да се настаните.
Извих вежда и я погледнах въпросително. Дори го изразих:
– Това е всичко? Цялото настаняване?
Анна Γаврилова
– Не ме карайте да се смея – прекъсна ме блондинката. – Свободна.
Първият ми порив след подобно комюнике беше да стана, да изляза мълчаливо и наистина да не разсмивам никого. Но това беше само първия импулс, чисто по емоция, и в следващия момент, като взех ключа, се настаних на стола и започнах да задавам въпроси:
– Защо Рейнтор? Това не е моята фамилия.
Жената блесна с очи, които бяха закрити от очилата ѝ, но все пак блеснаха.
– И? – Забързах я с отговора.
Тя не каза нищо, но пребледня от ярост.
– А защо само ключовете? – Продължих. – Къде е библиотечната ви карта или каквото там имате за библиотеката? Разписанието на занятията? Учебна програма, в този смисъл? Знаете ли, искрено не разбирам реакцията ви, защото аз задавам съвсем разумни и обосновани въпроси?! Разберете, не е достатъчно да си взема ключовете и да тръгна да си търся стая, в която да живея, дори само по простата причина, че не съм дошла тук да живея, а да уча.
Тя спря да се блещи и изведнъж ме погледна по друг начин.
Замисли се, почука с върха на химикалката си по масата, погледна ме отново, а после изведнъж взе химикалката си по друг начин, за ръба, и я размаха като диригентска палка…
В същия момент вратата се хлопна зад мен, отрязвайки ме от чакащия в коридора Тим. А русата жена, усмихвайки се, каза:
– Ти си надарена. Един на триста хиляди души се ражда като теб. Но не всички от тях могат да бъдат идентифицирани, а още по-малко могат да бъдат инициирани правилно. Виждаш ли – ти не се поддаваш на заклинания. Напълно. А ти, на всичкото отгоре, успешно се съпротивляваш и на хипнозата. Първоначално Рейнтор се е опитал сам да те инициира, очевидно като дар за висшата сила, но не се е получило, затова са те изпратили при нас. Знаеш какво казват – няма задача, с която гладен ученик да не може да се справи.
И тя се усмихна. Гадно и жестоко.
А после добави:
– Осъзнаваш ли сега, че изобщо не си дошла тук, за да учиш?
Назад към част 3 Напред към част 5