Елена Звездная
Не знам защо, но при споменаването на гладен ученик се сетих за нещо различно от себе си. В този момент си спомних за момчетата, които срещнах в лобито…
Но, разбира се, не повдигнах темата за странните типове. Какъв е смисъла? Акула номер две със сигурност няма да даде нормален отговор.
Нямах и желание да питам за надареността. Всъщност раздразнението ми взе нов обрат.
– Страхувам се, че не разбираш – казах аз, като се усмихнах весело. – Итън Рейнтор ме изпрати в това прекрасно учебно заведение именно за да мога да получа отлично образование. И въпреки че с новия ми татко – разкайвам се, тази дума прозвуча категорично зле, дори подигравателно – не се разбираме много добре, възнамерявам да изпълнявам заповедите му.
Лицето на блондинката показа много изразително презрение. Гледаше ме така, сякаш бях нищожество. Като мръсотия!
Това беше причината да стисна зъби и да се усмихна по-широко от преди. А също и да кажа:
– И така, ще ми бъдат ли предоставени необходимите материали? Или трябва да се оплача на Рейнтор при първа възможност?
Акула номер две… Не, не се уплаши. Тя беше истински изненадана! Тя попита шокирана:
– Наистина ли мислите, че ще получите тази възможност?
– Няма задача, с която един гладен ученик да не може да се справи – върнах фразата.
Събеседницата ми замръзна, сякаш преработваше чутото, и няколко секунди по-късно… Избухна в силен, истеричен смях. Дори сълзи се търкулнаха от очите ѝ, блестящи от неестествена светлина.
И колкото по-дълго се смееше тя, толкова по-ясно осъзнавах, че и аз искам да го направя. Сега наистина искам диплома от това глупаво училище. И то не каква да е диплома, а червена! И грамота за благодарност към нея!
Анна Гаврилова
– О, момиче, ти ме разсмя – засмя се блондинката. – Ооо, сто години така не съм се смяла.
– Сто години? – Попитах отново. – Изглеждаш почти на двеста – не, не съм злобна… Обикновено.
– Аз съм на триста и петдесет, ако трябва да съм точна – усмихна се тя. – Но благодаря за комплимента.
Като ме довърши напълно, госпожата отвори лаптопа пред себе си и очевидно натисна бутона за печат, защото принтера, който стоеше близо до масата, веднага започна да произвежда отпечатани страници. Много отпечатани страници. Печаташе бързо, а количеството хартия продължаваше да расте и да се увеличава, и да се увеличава. Накрая се получи купчина с дебелината на няколко големи енциклопедии.
Блондинката се изправи грациозно, отиде до принтера, събра всички листове на купчина, перфорира ги с внушителен телбод, подвърза ги, опакова ги във внушителна папка и дойде и ми подаде всичко това. Теглото беше впечатляващо.
След това жената взе наличните ключове от мен, обиколи масата, грациозно се спусна на мястото си, извади други ключове, хвърли ми ги и ми пожела с най-злорадската си усмивка:
– На добър час, драга.
Елена Звездная
Извих въпросително вежда, но не попитах нищо друго на глас. Само и се усмихнах учтиво и като грабнах тежката папка, станах от стола си, за да си тръгна.
Вратата на кабинета се отвори сама. Или по-скоро не се отвори, а се разтвори рязко, сякаш ми казваше – махай се оттук, Мая. Приех предложението, разбира се. И когато се озовах в коридора, малко се стреснах – вратата се затръшна също толкова рязко, като почти ме удари в… Е, добре, знаете къде.
И там беше Тим! А момчето изглеждаше много озадачено.
– Какво? – Попитах, като се вгледах в закръглените му очи.
Този, който наричаше себе си сянка, се поколеба и поклати отрицателно глава.
– Не, нищо.
Отново извих вежда, но този път нямаше да отстъпя. И човека разбра – той направи пауза, погледна тежката папка, поклати уморено глава и каза:
– Няма да издържиш и седмица. Не и с такъв характер.
– Какво не е наред с моя характер? – Не можех да не попитам.
Момчето неохотно посочи към затворената врата.
– Лейди Латания е една от най-спокойните и лоялни от персонала, а ти побъркваш дори нея.
– Аз ли? Побърквам? – Възмущението ми беше почти искрено. – Просто се опитвах да си взема някои учебни материали.
– Как беше това? – Устните му се размърдаха в подигравателна усмивка: – Получи ли ги?
Примижах, взех отново тежката книга и замълчах. После размахах ключовете, раздадени от акула номер две, и попитах:
– Можеш ли да ми помогнеш да намеря тази стая?
Тим погледна сбирката от три ключа и… Изстена.
– Ти си глупачка! – Изведнъж каза той.
Е… Не беше толкова неочаквано. Самата аз осъзнах, че тази смяна на ключовете не е напразна и че няма да ми се случи нищо добро.
Но нямаше да се натъжавам от това, нито да се плаша.
– Хайде да вървим – каза Тим, махна с ръка и тръгна по коридора.
Последвах го, разбира се.
Докато вървяхме към отвора в края на коридора, където започваше ново стълбище, водещо нагоре, попитах:
– Тим, откъде знаеш, че съм се сблъскала с онези седем? И изобщо… Какво правиш тук? Чакаше ли ме?
– Теб, теб – отвърна Тим.
– Откъде знаеше, че ще дойда тук? – Попитах отново аз.
Ескортът, който крачеше напред, се обърна и се усмихна криво. После се протегна:
– Аз съм сянка, Мая… Знам всичко и за всички!
– Значи за всичко? – Попитах със съмнение, но бях изпълнена с надежда. В края на краищата, ако Тим знаеше всичко, което се случва в училище, тогава… Това можеше да направи живота ми много по-лесен!
– Е, почти всичко – поправи се той. – И ти, ако искаш да се измъкнеш оттук жива и здрава, трябва да научиш същото. Трябва да се научиш да бъдеш наблюдателна и… хитра.
При последната дума Тим се обърна отново, като спря да ме гледа с нов изпитателен поглед. Той поклати уморено глава, сякаш искаше да каже – ти си безнадеждна.
Това отношение не ми навреди. Нещо повече, аз се усмихнах весело на моя придружител!
А той…
– Не-не – каза той, очевидно отговаряйки на себе си, на някакви свои мисли. – Не-не…
Следваше ново стълбище и нов коридор. Първият, където Тим се беше запознал с мен и където се намираше офиса на Латания, определено беше административен, но този беше жилищен.
Имаше повече врати, повече килими на пода, същите факли и оскъдни саксии със стайни растения по пода. Обзавеждането обаче беше последното нещо, което представляваше интерес. Едва изкачили се по стълбите, се сблъскахме с двойка студентки…
Момичета, по-големи от мен, с униформени поли и сака. Но другото, което ме порази, бяха меките нашийници и погледите в пода.
Тоест те вървяха с някакви учебници, притиснати към гърдите, и гледаха единствено в краката си. Α когато ги поздравих, те се стреснаха, сякаш бяха поразени от удар, и ускориха крачките си, опитвайки се да излязат от коридора възможно най-бързо.
Анна Гаврилова.
– Тим, всички момичета тук ли са… Такива? – Попитах, като им хвърлих напрегнат поглед.
– Не, има и други… Но тези са по-добри – отвърна момчето.
– Защо? – Това място наистина не ми харесваше.
Изцяло и абсолютно.
– Тези не създават никакви проблеми – загадъчно отговори Тим. – Хайде да вървим.
Вървяхме по коридора, без да срещнем никого другиго, но колкото повече напредвахме, толкова повече се забелязваше едно нещо: Вратите ставаха все по-редки. Тоест, ако в началото на коридора те бяха доста чести, както в един хотел, то тук, очевидно, студентите имаха на разположение не една, а няколко стаи. А ние вървяхме нататък и нататък.
Докато Тим не спря пред най-незабележимата от вратите.
– Твоята стая – каза той.
Огледах се наоколо – моята стая изглеждаше нещо като задна стаичка…
Отключих вратата и влязох.
Стаята наистина беше доста малка – легло, бюро с лаптоп, принтер в ъгъла, далечната стена разделена на гардероб и тоалетна с душ.
– Не е зле – трябваше да призная.
Тим се усмихна, след което каза с едва доловим глас:
– Норка в бърлогата на лъва.
– Какво? – Не разбрах.
Той поклати отрицателно глава, с което показа, че няма намерение да обяснява.
Влязох в жилището си, огледах се и разбрах, че въпреки обзавеждането тук отдавна не живее никой. Отидох до бюрото и включих лаптопа – трябваше да се преинсталира беше съвсем стар.
Проверката на спалното бельо показа, че то е ново, изглеждаше така, сякаш никой не е спал върху него, но беше напълно прашно.
– Пералното помещение е в края на коридора – Тим посочи посоката – там можеш да намериш и прахосмукачки.
Елена Звездная
– Да.
Отново се огледах, после поставих папката, която акула номер две ми беше дала, на масата до лаптопа си и въздъхнах.
– Не е твърде късно да се върнеш и да се покаеш – каза Тим подигравателно. – Посипи си главата с пепел и помоли за друга стая.
– Мм-хм… Да – промълвих аз.
Придружителят изръмжа и махна с ръка. После каза:
– Добре, настанявай се.
– А ти? – Звучеше глупаво, но по дяволите.
– Ще проверя по-късно – отвърна Тим.
За секунда се разсеях, а когато отново обърнах глава, човека го нямаше. Сякаш беше изчезнал във въздуха. Сякаш всъщност не беше човек, а… Сянка.
Само че, като се има предвид зрелището в залата и онзи рус мъж с нечовешкия поглед и истинските нокти… Е, изчезването не ме изненада особено. Просто издишах отново, поклатих глава и се запътих към леглото, за да сваля прането и да се отправя към пералнята.
Надявах се, че имат сушилни, както и перални машини.
Анна Гаврилова
Нямаше сушилня. По-точно, имаше, но нямаше нужда – щом влязох в стаята, която Тим беше посочил, една жена, която четеше роман в сива книга, отделена от стената, ме погледна с безцветни очи и ми зададе един въпрос:
– Нова?
Кимнах.
Някъде под тавана се отвори шкаф и оттам към мен се спусна нов комплект спално бельо, все още в опаковката си. После възглавница и одеяло. После униформа, също във фолио. Обувки. Едва се държах на краката си под тежестта на всичко, което бях придобила, но това не свършваше – купища тетрадки, няколко учебника, пакет химикалки, моливи, странни гумени ленти, които сякаш бяха поставени върху моливите, стикери… Още учебници…
Срамно изпуснах всичко накуп.
Не че странната жена реагира по някакъв начин на падането им – не, подаряването на различни предмети продължи – последвано от лаптоп! Слушалки! Някакви дискове!
Сигурно, ако не бях истинска рускиня, щях да се объркам под товара на подаръците, но къде ли не се оправяха нашите. След като разстлах на пода донесения от мен чаршаф, внимателно сложих в него всичко, а то също продължаваше да пристига, изчаках рога на изобилието да изсъхне, благодарих на жената на всички познати ми езици, събрах краищата на чаршафа и го повлякох към стаята си. Всъщност във вратата беше трудно да се вкара всичко, но успях и повлякох всичко по коридора, с поглед „мое, няма да го оставя!“.
Уви, точно в момента, в който геройски изпълнявах мисията да влача багажа по коридора, там бяха те! Всичките седем!
Елена Звездная
Замръзнах и… Не се уплаших, не. Извъртях очи!
Разбирам, спомням си статута си на надарена и си спомням какво каза русокосия елф или демон там, че в училището има „нов, напълно свободен роб“.
Между другото, как може една робиня да е свободна? Е… Или аз не разбирам нещо, или Рейнтор е бил излъган за това училище. Искам да кажа, че образованието тук е толкова лошо, че учениците бъркат елементарните понятия свобода и робство.
– Хм… – Чух да казват момчетата.
Примигнах и стиснах зъби. „Великолепната седморка“, която беше далеч и се движеше към мен с много лежерно темпо, изведнъж се оказа до мен, само на няколко крачки.
Не знам как се случи. Със скоростта, с която се движеха, би трябвало да… Е, добре. Не обръщай внимание на движението. По-важното е, че в този момент момчетата просто ми препречваха пътя. Беше невъзможно да се промъкнеш покрай тях с такъв огромен багаж.
– Мм-мм… Ще опиташ ли? – Мъркаше… Е, блондина наистина мъркаше. Този с ноктите.
Останалите, включително червенокосия господар на Дала и хапливия брюнет, който я наричаше плебей, се усмихнаха.
– Значи не само той чете мисли – сочех с пръст към русокосия с ноктите – но и всички вие?
В следващия миг усмивките изчезнаха, сякаш бях ударила болно място. Само че желанието да съчувствам не се породи. Въпреки че…
– Хайде – казах с истинска тъга в гласа си. И тогава – ето че предела на съжалението беше изчерпан: – Защо сте толкова дефектни? – И след ново побутване в посока на нокътя: – Ето, научете се! Вземете пример от вашия другар!
Отговорът за мен беше тихо, но много недвусмислено ръмжене и подигравка, от примера на индивида:
– Всъщност ние идваме с мир.
– Да? – Правейки кръгли очи, попитах. Не повярвах. Изобщо не, нито за един момент.
Назад към част 4 Напред към част 6