Анна Гаврилова
Не че съм напълно невярваща по принцип, но конкретно тези дефектни лица не бяха достоверни.
– Съжалявам… Как ни нарече? – Намеси се Мозъка.
Обърнах се към него, усмихнах се очарователно и казах мило:
– Нарекох те най-прекрасния, най-умния, най-добрия, най-… – изразителен поглед зад гърбовете им – о, директоре!
Момчетата веднага се разбягаха встрани, като ми отвориха проход и се покриха с… Парчета от стени. Нямам представа откъде са ги взели, но се прикриха по такъв начин, че ако в края на коридора имаше някой, той изобщо нямаше да забележи момчетата, но…
– Там няма никой! – Изкрещя намусения брюнет.
– Няма как – казах аз, като ускорих движението с багажа си. – Току-що се появи! Може би и той се е покрил с парче от стената?
– Парче от какво? – Червенокосият не разбираше.
Спрях раздразнено и посочих с пръст парчетата от нещо като имитация на стена, които дефектните използваха, за да се покрият.
– Ние не сме… – Започна четящия мисли – и това не е парче стена!
– Парче мазилка? – Възобновявайки движението и отчаяно дърпайки торбата зад себе си, уточних.
– Това са щитове! – Патетичният брюнет се намеси в разговора ми с мозъчния четящ. – Добавихме към тях илюзионна магия, за да не ни засече директора.
– Α какво? – Казах, докато продължавах да нося багажа. – Директорът много ли е страшен?
Елена Звездная
Момчетата някак се объркаха и аз, след като повлякох жертвата си още няколко метра, рязко спрях. Замръзнах под въздействието на прозрението!
Значи този Клуб на седемте, с цялата си телепатия, щитове, нокти и остро завишено самочувствие, се страхува от някого? Ами… Покажете ми този директор, ще стана приятелка с него!
Някой се задави. После се закашля, толкова много, че в мен, освен истинската руска жилка, се събуди и истинско руско съжаление.
Наистина ми се искаше да пусна плячката и да отида при клетия блондин, за да го почукам по гърба. Не, защо? Той кашля из целия коридор!
– Ка… – каза Мозъка. – Камикадзе.
– Къде? – Веднага се оживих.
Момчетата, които вече се бяха отървали от парчетата стени, гледаха на случващото се с много голямо недоумение. Като на концерт, изнесен от обитателите на психиатрична клиника.
Разбира се, трябваше да се възползвам от ситуацията – да си взема багажа и да продължа героичния си бяг към отредената ми клетка. Но нещо стана толкова интересно…
– Луда – каза остроухия, като най-сетне се накашля. – Намерила си човек, с когото да се сприятелиш.
Последната дума прозвуча подигравателно, но нямах време да мисля върху нея. Просто на останалите нещастници им беше омръзнало да гледат полутелепатичното общуване и в резултат на това другарите се изправиха, изправиха рамене, превръщайки се от уплашени деца в турбомачовци.
И патетичния брюнет, свил устни в очевидно репетирана усмивка, каза:
– Мишката може да види щитовете ни. Осъзнавате ли какво означава това?
– Означава, че тя е моя.
Анна Гаврилова
Аз предизвикателно се намръщих, като погледнах към блондито, което беше издало фразата, и заговорих замислено:
– И така, казвате, директора…
Момчетата видимо се изтипосаха. И то изведнъж. Напомпаният брюнет, дори се сниши към плебея и нервно каза:
– Слушай, мишок, в това училище има едно строго правило – не произнасяме нито определението „директор“ – тази дума той произнесе, понижавайки глас – нито името му.
Ооо, това е интересно.
– Той изобщо има ли име? – Попитах със свещен трепет.
Червенокосият собственик на Дала ме изгледа мрачно и ме просветли:
– Директорът Αгарахат не се намесва в делата на училището, докато учениците не са в смъртна опасност. В противен случай училището се управлява от Катитора и слава на кръвта!
– Аха, тоест, докато човека отива вляво и забавлява поредната „акула“, тук всеки властва и подкрепя робството! – Обобщих.
Седемте ме погледнаха по начин, който беше много… Нека да е далеч от милостив поглед.
– Точно така – вдигнах пръст нагоре – а освен това той приема всякакви дефектни хора!
– Какво?! – Изръмжа намусения брюнет.
Да ме прощава, но не можех да измисля друго определение за него.
– Ти си досадна! – Разсърди се едно от кафявите момчета.
И се насочи към мен. Беше много, много заплашителен. Ти сама си го поискала! В края на краищата те казаха: „Директорът Агарахат не се намесва в училищните дела, освен ако учениците не са в смъртна опасност“.
Затова си поех въздух и извиках през целия коридор:
– Директор Агарахат!
Великолепната седморка също се присъедини към воплите, но по някаква причина, докато отчаяно лъскаше подметките си.
– Глупачка!
– Не!
– Бягай, мишко! – Изкрещя брюнета, който ме беше спасил във фоайето, и изчезна зад най-близката врата.
А аз останах… Истерична, уплашена и…
Не очаквах, че коридора, в който се намирах, изведнъж ще се замъгли, част от него ще се разтвори и ще видя ужасна картина – лава, стичаща се по пода, остри скали… Две чудовища се бият! Те бяха… Чудовища! Страховити, черни, с рога, нокти, огън, пламтящ между видимите черни ребра, шипове на гърбовете им…
Едното от чудовищата изведнъж се завъртя, прониза с нокти гърдите на другото чудовище и извади пламтящо сърце… Победеното чудовище бавно падна на колене, а след това се срина на земята. Победилото чудовище, което държеше угасналото, но все още биещо сърце, седна на най-близкия камък, откъсна очи от трептящия в лапата му орган, обърна глава, погледна не просто към мен, а в самата ми душа и с дрезгаво ръмжене попита
– Кой ме повика?
Елена Звездная
Не крещях по една проста причина – не можех да… И не тичах по същата причина… Замръзнала на място, изведнъж се помолих на всички, на които можех:
„Само да не ме види, само да не ме види…“
Само че чудовището ме видя…
И сякаш виждаше през мен.
Призрачното му лице се намръщи, все още туптящото му сърце се разтресе пискливо, избърса ръка в един камък, изправи се и изръмжа:
– Ново момиче.
В следващия миг отговорно се опитах да припадна. Най-малкото очите ми се замъглиха, образа на ужасяващата нереалност се замъгли, а ужасяващото чудовище пристъпи към мен и…
И в коридора пристъпи висок мъж с дълга, мокра коса, сякаш след душ, в черен халат за баня, полуразкопчан, и ниски свободни домашни панталони. При всичко това той изглеждаше нереално хладнокръвен и в същото време напълно страшен… Защото да, защото от дясната му ръка все още капеше кръв…
– О, това? – Следвайки погледа ми, той погледна към крайника си. – Винаги лошо се отмива.
Във въздуха пред него се появи опаковка мокри кърпички, мъжа грациозно и с валсовиден жест я отвори, извади една и като избърса окървавената си длан, попита нелюбезно:
– Каква е причината за обаждането?
– Α-а… – Прошепнах в отговор.
Демоничният директор бавно повдигна вежди и хвърли още един изучаващ поглед. Даде ми още една секунда да помисля и след това натисна:
– Е!
Това звучеше страшно. Дотолкова, че втория опит да припадна почти успя. И също така станах диво завиждаща – в края на краищата нещастниците, заради които се случи всичко, избягаха, а аз…
– Ах… – Повторих, застинал от ужас. Но след миг се окопитих и подарих най-сладката си усмивка. Казах учтиво: – Добър ден, господин Агарахат.
Мъжът се разтрепери.
– Добър ден? – Попита той с тих глас. – Сигурна ли си?
Инстинктивно направих още една крачка назад, но не спрях да се усмихвам. Подозирах обаче, че не прилича на усмивка.
– Всъщност не – реших, че е глупаво да лъжа в тази ситуация – мисля, че деня е ужасен. Искам да кажа, че времето е наред, но освен това…
В очите на директора проблесна огън, но не син, както в случая с акулата, а ален. Миг по-късно още един, абсолютно хищнически, поглед бе посветен на моята скромна особа.
Беше страховито, но си забраних да се паникьосвам. Освен това ми хрумна блестяща идея, която изказах:
– Господин директор, да ме изгоните от вашето прекрасно училище, а?
Демонът не го беше очаквал. Той прихлупи мигли в объркване и си помисли, че не е чул това, което е чул. Възползвах се от ситуацията – продължих – защото ако не ти откажат веднага, има шанс!
– Виждаш ли, твоето училище е твърде елитно, не съм сигурна, че мога да уча тук. Освен това съм много проблемно момиче, а защо ти е нужно главоболие?
Мъжът престана да се изненадва – погледна ме подигравателно, сви красивите си устни.
– Смела ли си? – Попита той.
– Съвсем не – признах си искрено.
Анна Гаврилова
– Наистина? – Намеси се той язвително. – Значи казвате, че нашето училище е твърде елитно?
– Прекалено! – Потвърдих, кимайки трескаво с глава.
Очите на директора отново блеснаха с огън, а след това, като се наведе напред изведнъж вече беше съвсем близо до мен, чудовището попита тихо:
– В опасност ли е живота ти?
– Не, не… – Прошепнах, губейки самообладание.
– Заплашват ли да те убият? – Продължи директора.
– Не, не… – Сърцето ми започна да бие все по-тихо и по-тихо.
Мъжът кимна, приемайки отговора ми, и каза ледено:
– Повторно повикване без причина – ще платиш с кръв.
След това се обърна и небрежно крачейки по коридора, подхвърли през рамо:
– Това място ще ти бъде от полза.
Престанах да се треса, а след страха се появи закъснял гняв, затова изригнах:
– С изключение на униформата му.
Елена Звездная
Демоничният ръководител на новата Алма матер спря, обърна се полуизвъртяно и направи странен пас с ръка, хвърляйки ми пренебрежителен поглед. Миг по-късно пространството пред него се разшири и аз вече не виждах лава и скали, а съвсем обитаема, макар и мрачна стая.
Черни стени, черен под и черен таван. Α сребро, кадифе и други атрибути, достойни за касов филм за Всемирното зло.
Но това е всичко. Агарахат пристъпи там, и проблясъка изчезна, а аз останах сама. Това беше повод да издишам с облекчение и след още няколко секунди борба с шока да хвана края на чаршафа, който се беше превърнал в торба.
Адреналинът в кръвта ми беше буквално извън класациите, така че бързо стигнах до края на коридора. Подпухнала, завлякох пакета в стаята, където, наред с другите неща, намерих куфара си и дори пътната чанта, която идваше с него.
След това, не без удоволствие, затръшнах вратата и като завъртях дръжката на вградената ключалка, се свлякох на пода.
– По дяволите, в какво съм се забъркала? – Изстенах мъчително.
В същото време изпитах силно желание да изпълзя до стената и да си ударя главата в нея. Защо не? Ами ако това помогне? Може би след това всички проблеми ще свършат?
Единственото лошо нещо беше, че бях твърде наясно, че това не беше трик на окото. Че всичко, което виждах, беше истинско. Това го правеше особено страховито, но нямаше да се поддам на емоциите си. Изправих се на крака и започнах да подреждам стаята си.
Старият лаптоп беше поставен в най-долното чекмедже на бюрото, а новия – на централно място. След това дойде ред на тетрадките и другите училищни пособия. Разопаковах и нещата, които бях донесла от вкъщи, и ги сложих по рафтовете на шкафа. И едва когато се уморих и започнах да оправям леглото, най-накрая забелязах, че в стаята няма прах.
Тоест, нямаше го. Напълно изчезна. Абсолютно! Сякаш докато бях в пералнята, някой беше дошъл тук и беше почистил бъркотията.
От една страна, беше приятно, но от друга, отново беше страшничко. Всичко това, разбира се, е чудесно, но стаята е лична територия и когато в нея се нахлуе, и то незнайно как, това е пълно брррррр!
Изтръпнах при мисълта за нахлуването, но намерих сили да довърша леглото. Покрих свежото спално бельо с не по-малко свежото одеяло, което ми бяха дали, седнах на леглото и взех чантата с училищните униформи.
Знаех какво ще видя – момичетата, които бях видяла наскоро в коридора, бяха облечени в училищни униформи. Но това, което се появи пред очите ми, след като отворих чантата…
– М-да – изкоментирах на глас.
Анна Гаврилова
Те много грешат, ако мислят, че аз ще нося това. Никога! И дори не става въпрос за банално чувство за противоречие, просто никое момиче не може да се концентрира върху ученето в него! От психологическа гледна точка. Ще трябва да направя някои корекции.
Изправих се, отидох до гардероба, отворих го – странно, но униформата на бившата ученичка, която висеше там, се различаваше коренно от тази, която ми бяха дали. Бяла риза, униформено сако, дълга до коленете пола в тъмносин цвят. Каква е тази шега с униформата?
След като се замислих, взех лаптопа на бившата обитателка на този апартамент и се качих на дивана с него.
Първото нещо, което погледнах, беше папката „Временно“. Имаше парола, но аз влязох като администратор и отворих съдържанието на папката. Намерих групови снимки. Имаше момичета в скромни училищни униформи… И нашийници. Имаше и момичета без нашийници, които изглеждаха секси. Добре де, значи това е като указание да хвана тези, но тези са заети? Това е глупост!
Но аз продължих нататък, намерих записки от лекции, веднага ги сложих на опашката за разпечатване и под отмерения шум на принтера продължих нататък.
После намерих информационната мрежа на училището. Влязох в нея съвсем свободно, като използвах бисквитките на предишния собственик, но там се сблъсках с проблем – където и да отидех, навсякъде пишеше „Недостатъчно ниво на достъп“. На английски език, разбира се.
Но нека бъдем честни – как западните охранители могат да разберат руския любознателен ум? Отворих „Яндекс“, написах на руски „програми за разбиване на бази данни“ и възползвайки се от факта, че лаптопа не е мой, а за единната училищна мрежа изобщо не ми е жал, изтеглих вируси, троянски коне, хакерски програми и така нататък. И докато всичко се сваляше, започнах да експериментирам с униформата. Секси варианта се превърна в задълбочен „несекси“ трябва да облека пола от формуляра за „роби“. Завъртях се пред огледалото – перфектно. Облякох униформеното яке върху туниката. Беше перфектно – безпорядък от дрехи и никакви открити части на тялото. Беше разкошно.
Лаптопът ми изпищя тревожно – бях в час, троянския вирус на някаква брадавица благополучно разбиваше всичко, до което можеше да достигне. И първото нещо, което направи, беше да възстанови цялата изтрита преди това информация на твърдия диск. Хубаво.
Така че седнах и отворих впечатляващата папка с възстановени документи…
Първият от тях беше видеофайл с надпис “ Дайре 2009″. Включих го.
Тъжните светлосиви очи ме погледнаха, а момичето в кадър каза:
„Мама… Преди да се промени… Тя ме научи да си водя дневник, тогава можеш да видиш как се променят личностните качества… Които иначе е трудно да се проследят. Страхувам се, че воденето на писмен дневник няма смисъл, затова ще си водя видеодневник. И така, казвам се Диана Вестова, на седемнадесет години съм… Не разбирам какво се случва. Това е странно място. Всичко тук е странно… Страх ме е.“