Елена Звездная
Лежах на леглото и се взирах в балдахина, когато на вратата се чу предпазливо почукване. Лежах в леглото, загледана в балдахина. Мобилният ми телефон, този, който ми беше дал пирата, беше изключен, но не можех да разбера дали искам да го използвам.
Трябваше да потърся помощ по-рано, на прага на имението на Итън Рейнтор. Ако новия ми познат беше в състояние да ми помогне, щеше да ме спре да отида в училището. Но сега вече е твърде късно за това. Прецакана съм. И съм затънала дълбоко. Най-малкото „не мога“.
Почукването се чу отново и аз неохотно седнах.
Зад прозореца се стъмваше и първо трябваше да посегна към ключа за осветлението над нощното шкафче. За щастие лампите бяха най-обикновени в стаята – една на стената над леглото и една на тавана. Запалих и двете.
След това, след кратък размисъл, пъхнах мобилния си телефон под възглавницата и отидох да отворя вратата. Попитах по пътя:
– Кой е там?
– Познай – отвърна гласа на Тим.
Въздъхнах с облекчение. Червенокосото момче може и да беше малко странно, но беше по-добре от една кичозна седморка.
Едва отворих вратата, получих широка усмивка и въпрос:
– Как се справяш? Настаняваш ли се?
Имаше нещо странно и подозрително в усмивката и в тона, но не му обърнах внимание – имаше достатъчно загадки и без тези интонации. Отговорих просто:
– Мм-хм.
Човекът, който наричаше себе си Сянка, изхърка. После ми подаде една брошура.
– Ето. Това е за теб. Едва я взех.
– Α какво е това? – Попитах.
– Това е нормална карта на замъка.
Нормална? Погледнах назад към масата, където бях подредила всички материали, които Акула номер две ми беше дала. Сред тях имаше и една карта. Мисля, че е така. Може и да е.
– Между другото, столовата отваря след двайсет минути и ако искаш да вечеряш, по-добре побързай – добави червенокосия.
– А ако не побързам, какво ще стане? Няма да получа никаква храна?
– Ще има храна – отвърна Тим. – Просто колкото по-рано дойдеш, толкова по-малко хора и съответно по-малко внимание. Но ако искаш да направиш фурор, тогава…
Поклатих глава набързо. Не исках да правя фурор. Още повече че след видеодневниците на Диана Вестова имах само едно желание: Да пропълзя в някоя пукнатина и да не изляза от нея до дипломирането.
– Ще се върна веднага – казах на Тим. – Само ще си измия ръцете.
– Е-е… Ако намекваш, че ще отидем заедно, аз ще пасувам – заяви събеседника ми. Тогава той се отдръпна от вратата и протегна ръце пред себе си, сякаш се отричаше от прокажения. – Съжалявам, но това определено е без мен.
Бях едновременно изненадана и обидена, и то в един и същи момент. Не, разбирах логиката, разбира се – той е като Сянка и се опитва да се държи настрана, а моята компания е твърде провокативна. Но все пак!
– Мая, ти си забавна – изведнъж каза Тим – но ние не сме приятели и едва ли ще станем.
– И все пак ти ми помагаш – напомних му мрачно аз.
– Да, помагам – съгласи се червенокосия. – Защо не?
Погледнах го въпросително и дори скръстих ръце на гърдите си, намеквайки, че ще е добре да се изясни.
И Тим го направи:
– Шансовете са нулеви, разбира се, но защо да не организирам малък старт за едно момиче от породата хрътки? Може би ти ще бъдеш тази, която ще постави всички тези изроди на мястото им. Защото демоните не се шегуват?
Анна Гаврилова
Той затвори вратата и остана в коридора.
Теоретично останах сама.
Теоретично!
Вече знаех, че местните „всички тези изроди“ могат да променят външния си вид, да стават невидими и да въздействат на ментално ниво, благодарение на Диана Вестова. Знаех също, че не трябва да се доверявам на никого.
Затова се върнах при лаптопа, отворих го и включих камерата, като я обърнах към стаята. На екрана се отразих аз, приседнала на леглото, стаята и… Остроухият рус мъж, който стоеше на вратата и ме гледаше с интерес.
– Дори и така – прозвуча от привидно празното пространство.
И момчето стана видимо.
Погледнах го предизвикателно, той ме погледна с интерес.
– Откъде знаеш? – Попита той подигравателно.
– Хакване на бази данни, софтуер за възстановяване на твърди дискове, интернет е пълен с възможности – ако искаш – отговорих спокойно.
– По принцип света е пълен с възможности, стига да има желание… – С кикот отговори момчето.
След това, без да иска разрешение, той се приближи и седна на леглото до мен, като ме гледаше с интерес.
– Значи си решил да ми помогнеш – небрежно го върнах към причината за появата му.
– Винаги съм обичал да се забавлявам – отвърна той и се усмихна.
Усмивката изглеждаше… Нечовешка.
– А ти по-добре да отидеш в столовата сега, нашите са там по-късно.
И той се изправи, явно с намерение да си тръгне.
Елена Звездная
Той се движеше много плавно, много бавно, подчертавайки с целия си вид – ето, виж, аз ще си тръгна. Да те оставя, да те оставя сама, сама с всичките ти въпроси… Спри ме. Хайде!
А аз седях там мълчаливо, усмихвайки се с ъгълчетата на устните си. Опитах се да не мисля за нищо в същото време и със сигурност го направих, защото…
– Шегуваш ли се с мен? – Обърна се рязко и попита клетия телепат.
– Какво те кара да мислиш така? – Съвсем естествено се изненадах.
Човекът присви нечовешките си очи, но след няколко секунди пристъпа на агресия премина. Русокосият пич си пое умишлено дълбоко дъх и също се усмихна. Каза:
– Каква чудесна упоритост. Но, мишко, да контролираш мислите си е много трудно, не можеш да го правиш през цялото време.
– Може би – отвърнах аз. – Но в твое присъствие мога.
Сега представителя на нещастната Седморка се усмихна, но без злоба. Миг по-късно той се върна към предишното си, уж спокойно състояние и повтори с някаква особена интонация:
– Моята мишка.
Мм-мм… Твоя?
– Α другите знаят ли? – Попитах, само за да доловя една много самодоволна усмивка.
– Мишко, колко си наивна – нагло ми бе казано.
Помислих си и не възразих на това твърдение. Нито пък се опитах да спра втория опит да напусне стаята ми.
Веднага щом вратата се затвори зад остроухия мъж, станах от леглото и заключих вратата, за да го избегна. След това замръзнах и се огледах, опитвайки се да разбера дали изненадите са приключили, или не.
Анна Гаврилова
Приключили.
В стаята нямаше никой. Но все пак проверих стаята два пъти с камерата на лаптопа, след което се свлякох на леглото. Седнах и се замислих. При всичко, което ми беше казала Диана Вестова, трябваше да се замисля за защитата на моя… Мозък. Уви, колкото и тъжно да беше да го осъзная, в тази институция ме очакваха сериозни игри на ума. А моите противници бяха опитни и надарени, докато аз… Не знам, не съм забелязала никакви магически дарби, така че трябваше да се защитавам с методите на дядо ми.
А кой знаеше, че ще ми се наложи да се защитавам много по-рано, отколкото си мислех.
„Трябва да отида до огледалото“ – внезапно реших аз.
Не знам защо.
Но го направих. Изправих се. Погледнах се.
„Трябва да се съблечеш“ – беше друго внезапно решение. „И да застанеш пред огледалото без дрехи“.
„И после?“ – Помислих си.
„Тогава ще трябва да излезеш в коридора, да завиеш надясно и да почукаш на първата врата“ – беше друга внезапна мисъл в главата ми.
– Бягай! – Не се замислих, не, казах го ясно.
И ясно осъзнах, че те вече са започнали.
А аз нямам никакви идеи, освен дядовите начини.
Добре де, те си го поискаха.
И аз отидох в края на коридора, в стаята, която вече бях посетила.
Влязох, застанах и зачаках да се появи русото момиче. Когато тя се появи, аз учтиво казах:
– Искам две ролки фолио, пет удължителя с по четири контакта и двадесет микровълнови печки.
– Хм – каза само блондинката, без да помръдне.
– Научен проект – уверих я искрено.
И ми беше дадено всичко. И фолио, и удължители, и двайсет микровълнови печки!
Естествено, веднага започнах да пренасям всички тези неща в жилището си.
Когато носех шестнайстата микровълнова печка, вратата от дясната страна на коридора се отвори и един наперен брюнет погледна навън и попита:
– Идваш ли скоро?
„Нямаш представа колко скоро!“
И на глас го уверих:
– Разбира се, разбира се, само довършвам едно нещо.
Аз занесох микровълновата печка в стаята, разопаковах я и отидох да вземе следващата. Брюнетът се изненада. Стоеше там и ме гледаше как внасям останалите четири. После дори благоволи да дойде и да наблюдава какво правя от коридора. Не правех нищо специално – просто изградих стена от микровълнови печки с вратичките им срещу стената на стаята на кухия урод, включих всичко в удължителите, отворих вратичките, настроих всяка от тях за двайсет минути, върнах се до главния ключ и…
– Α какво правиш? – Попита брюнета.
– Честно? – Попитах. Това беше риторичен въпрос и аз веднага му отговорих: – Ще те изложа на радиация.
– В какъв смисъл? – Попита той, гледайки с известен ужас монументалната структура, която бях издигнала.
– В буквален – погледнах аз честно към кретена. – Ти ще отидеш в стаята си, аз ще я включа, микровълните ще започнат да излъчват и…
– И? – Изсъска той.
– Не знам, на теория ще умреш – усмихнах се аз.
Всъщност нямам представа какво ще му се случи накрая и дали ще стане, но аз нали казвам – по дядовия начин. В нашия квартал имаше един луд дядо, който беше искрено сигурен, че трови сатанистите, живеещи от другата страна на стената. Дявол знае дали ги тровеше, но сатанистите разбраха, че дядото ги излага на радиация от пет микровълнови печки наведнъж, уплашиха се и действително се изнесоха. Вероятно защото, когато се занимаваш с глупости от типа на поклонение на дявола, мозъка ти е объркан и да, не знаеш нищо за вълновото излъчване. Всъщност изчислението беше, че нещастниците са нещо подобно на сатанисти, което също е далеч от физиката.
И така и стана.
– В какъв смисъл ще умра? – Не разбра патетичния брюнет, рязко променил лицето си.
– В прекия – започнах да лъжа с вдъхновение. – Първо ти пада косата – той побеля – после ноктите и зъбите – спря да диша – а после…
Преди да успея да довърша, брюнета ми изкрещя вбесен:
– Прибери това веднага!
Погледнах структурата, после брюнета, пак структурата, пак брюнета и спокойно казах:
– Като цяло, така, повредения, ако за пореден път някаква мисъл „изведнъж“ ми дойде на ум, включвам ги, разбираш ли?
Не знам дали разбра всичко, но това, че е по-добре да не се заиграва с мен, го разбра веднага. Потъмня, прехапа устни и накрая изсъска:
– Просто изпреварвам другите внезапни мисли. – Имаш незащитена стая, на практика си ни дадена за развлечение. Аз съм отдясно, Гордар отгоре, Еуран отсреща, Хораг отляво. Засега сигурно се забавляват с робините, но накрая ще започнеш да имаш всякакви „внезапни“ мисли!
Е, след дневника на Диана Вестова очаквах нещо подобно, но… Акула номер две никога повече няма да живее спокойно. Мога лично да го гарантирам.
– Значи в твоето училище ще има по-висок процент незавършили ученици – казах аз.
– Какво имаш предвид, да не завършат? – Неразбра брюнета. – По каква причина?
– Заради ранна внезапна смърт – казах аз, като погалих любовно батерията на микровълновата печка.
Брюнетът побеля.
Отидох и затворих вратата пред лицето му.
Единственото, което наистина ми харесваше в цялата тази ситуация, беше, че можех да поискам всичко, което си поискам в тази стая?
Ρеших да проверя и отидох да поискам пиле на грил, портокалов сок, сирене и хляб. Те ми дадоха всичко! И комплект пластмасови прибори за еднократна употреба! Изобщо думите „научен експеримент“ приличаха на „хей, покривката се самодекорира“. Това е страхотно!
Когато се върнах, пред вратата ми стояха брюнета, червенокосия и неприятния блондин. Стояха там мрачно.
Явно ме чакаха.
Но аз гордо минах покрай тях с торбичката, в която се намираше топлото пиле.
Минах мълчаливо.
Мълчаливо влязох в стаята си и затворих вратата пред момчетата, които бяха зашеметени от наглостта ми.
Странното е, че те дори не почукаха.
Сигурно са се уплашили.
Предполагам, че съм като кошмара от филма „Пръстенът“. Само че аз съм кошмар от микровълнова печка.